1.
Малко преди залез, когато вечерта
плавно заменяше с по-меките си топли талази онази палещата убийственост на слънцето,
хоризонта се насищаше с кървава мътилка в която поаленялата звезда плуваше
призрачно, но устремено надолу. Пустинята потрепваше от рояците на медните
отблясъци, хукнали по пясъците ѝ, но бързо гаснейки като искрите на разпиляна
шепа жар, тогава тя се отърсваше от ленивостта на дневната си дрямка и
оживяваше наедно със спускащите се сенки по дюните, докато между гънките им се
раздвижваха множество пълзящите и пъплещи твари, криещи се и чакащи този час за
да заживеят.
Зашумоляваха и отъркващите се едно в
друго стъбла и клоните на сухите храсталаци с големи шипове наместо листа.
Между вкопалите корени в напуканата почва, стържеха люспести тела и стъпващи на
нокти въздишки, изпускайки нагретия си дъх със свистене, дълго стаяван под
пещта в която горяха.
Щом най-накрая слънцето се скриеше зад последната
дюна под окървавения хоризонт, навред отведнъж притъмняваше и въздуха не гореше
вече като проклетия, влизайки в гърдите при някое по-дълбоко вдишване, а
ставаше прохладно приятен, лесен за поемане и гласове на всички същества се отпускаха,
силно запяваха, тихо се изливаха и току се провикваха нежно, примамвайки се
един за друг за среща. Отнякъде гръмовно, сърдити твари пък зовяха изгубените
си другари да се обадят къде са се зарили от страх пред небесния гняв.
Прозвучаха няколко заплашителни изръмжавания
и отровни просъсквания на онези, дебнещи вече жертвите си заради гладът, точещ дълго
и настървено ноктите си на слънчевите лъчи, чакайки нощта в която да ги забие.
Асила и Алтар вървяха свалили лицевите
предпазители – удоволствие бе да усещат полъха да ги облива с течението си,
наситено от изобилие на аромати. Отнякъде между тях се прокрадна силното ухание
на вода, те го доловиха и нямаше как да не го познаят, защото водата за всички
имаше:
- Мириса на живота... – промълви Асила,
усетила, че приближават към оазис.
Спътника ѝ кимна.
- Водата е благословия – рече и направи
знака, а двамата си помислиха едно и също:
Ако има езеро, защото в повечето оазиси
имаше скътани малки или по-големи езерца, ще заровят пръсти в извора и ще
разбъркат ритуално жизнеността му.
Помислиха си го и едновремено го изрекоха
и на глас.
Все по-често се разбираха с един
поглед, някой задаваше въпрос и намираше отговора, понякога без нуждата от думи,
в очите на другия.
Веднъж прекрачили всяка преграда на
разделение, съзнанията им не само се сближаваха, а и се превръщаха в единността
с която, според Алтар, Сириус ги свърза да бъдат заедно - съвсем непознати до преди
един миг, две прашинки от хилядите на бурята в която се въртяха, блъскащи,
разминаващи и разбивайки се в безбройните ѝ събития, но великата сила ги събра
в онзи следващ момент насред личната им вихрушка, дето ги носеше в стихията на
дните, и позволи да се докоснат и преплетат съдбите им - и двамата знаеха и
усещаха, че е завинаги... че ще е завинаги!
Щом като се познаха, много по-уверено и
често намираха ръцете си, правейки го съвсем неосъзнато, само за да се уверят,
че другия все още е тук и срещата им не е сън - затова не ги пускаха дори и като
спяха, а тъмата в сърцата им приятно изсветляваше от тази близост:
Непознаващи любовта отпреди, те ѝ се
наслаждаваха, мислейки си колко е хубаво да са в обятията ѝ – и не мислеха, че
е възможно да има край.
Алтар веднъж ѝ каза:
- Нима има нещо по-смислено от това да
обичаш?
Асила прокара длан по лицето, насечено
на няколо места от живота, отблясъка на
светилника играеше в очите му:
Промените започнаха след срещата ѝ с
него. Непривикнала на чувства, тя ги посрещна с подозрение и неведнъж се
възпираше да излее чувствата си, но може ли нещо да спре пясъчната буря да те
помете - започна да открива нежност в
думите си и мислите си, и сама се чудеше, че я притежава, недоумявайки къде е
била скрита досега в душата ѝ на скитничка.
Родена и бродила из дълбоката пустиня,
опитала от най-суровите ѝ изтезания, в последното успяла да се изплъзне от
ръцете на смъртта с помощта на Алтар, който я спаси и от присъдата която получи
в Ишмалия – Асила приемаше, че съдбата ѝ окована с непотърсена жестокост заради
белега, който носеше и я отделяше от останалите, опитваше се да устои на
връхлитащите я нападения, но човек е слаб когато сам се изправи срещу всички.
Усетила исгурност и опора в него, неочаквано твърдата ѝ броня се пропука и
отведнъж свлече за да остане в прегръдките му съвсем гола.
- Няма... Но това е само за тези които
се обичат, другите си намират различни пътеки и следи, които да следват, нали
така казваш – и побърза да го целуне, преди да отмине мига на бликналата ѝ
любов.
Тя слушаше внимателно какво ѝ говори за
Пътя, за Троизма, за посланията на Сириус, за старите вярвания и разбирания за
силите направляващи и наставляващи дните им. Започна сама да намира тълкувания
за хода им и посоките в тях, минавайки през селища и градове, срещайки се с
кервани, с толкова много хора, че мислите ѝ започнаха да носят и в други
посоки, различна от онази, в която целта ѝ бе само да оцелее до следващата нощ.
Стотици пъти се бе взирала в хоризонта,
изгубена, презирана от останалите заради произхода си, Асила искаше да види
какво има отвъд него, но не намираше сили да поеме натам и тъпчеше пясъците на
личния си кръг из най-дълбоките пазви на пустинята, където никой не се
осмеляваше да навлезе, а там опасностите я очакваха на всяка крачка – извел я
от този кръг, пътника стигна до сърцето ѝ на скитничка и успя да се влее в него.
И когато се намериха, после разделиха и пак се срещнаха, осъзна, че трябва да бъдат
заедно и продължиха да вървят под звездите нощ след нощ като двойка.
Спирайки в най-опасните часове на деня
за да се предпазят от небесния огън под закрилата на сенника, Асила искаше да ѝ
говори или чете - родена скитничка беше неграмотна, нямаше и вяра на която да
се осланя - за нея преди слънцето беше жилото, раните от което, луната се
опитваше да лекува нощем - но попиваше жадно всичко чуто и след като се
наспиваха и поемаха на път, дълго обмисляше или разпитваше Алтар да ѝ разяснява
думите на Сириус, насочващи поелите по Пътя – и му вярваше, нали бе неговият
избраник, също както се превърна и в нейният, още тогава, след Ишмалия, когато
плахо мечтаеше да бъде неговата спътничка. А сега наедно с любовта, вкусваше и от
толкова други усещания.
Затворена в еднообразието на оцеляването
си сред всичко онова, стремящо се да я убие, щом се почувства защитена и
прогони самотата, отведнъж, мислите ѝ потекоха като жила на току що бликнала от
недрата на земята река, тръгнала да търси откъде да мине в непроходими до скоро
места. Започна да се промъква между острите ръбове на скалите и стъблата на трънливите
сухаци на рода си, образува тук-там малки езерца от стъпките ѝ във всичко ново
край нея, а от тях се спускаха пипалата в нови посоки и с много повече
увереност към следващата черна дупка от неизвестност с която се срещаха - Асила
влизаше в бездната ѝ с безстрашие, знаейки, че той е до нея.
- Умът на човек може да бъде кладенец
от който цял живот да черпиш ведро след ведро от мисли. Той е като паст, която
зее за още и още, ненаситна да погълне изсипалият се порой от знания и нови усещания
за реалността с които да бъде запълнена – отвърна Алтар веднъж, когато тя му
сподели за новия си поглед към живота.
Бяха поставили кръгът над тях и виждаха
уловен необятния космос, тогава съзнанието ѝ за първи път се опита да го
обхване, изгуби се, но улови ръката му и почувства, че с него може да прекоси и
този хоризонт.
Асила опитаваше глътки от този
кладенец, неговият, но Алтар я увери, че скоро ще има свой собствен и беше прав
- мислите ѝ се раздвижваха и прокарваха множество светли тунели в мрака от
който я извади.
Една нощ, утихнала като буря в
прегръдките му, тя му прошепна:
- Умът на човек може да бъде вселена –
безкраен...
2.
Животните усещаха близостта на водата
още по-силно от хората - лъвът изчезна в мрака отвъд обръча, който светилника
образуваше около тях, а товарното животно пръхтеше от нетърпение да се напие
без да брои дажбените си глътки по време на преходите.
Асила беше потънала в размисли, Алтар я
чакаше да заговори.
Понякога тя поглеждаше към небето с
нароените безброй звезди, събираше ги в съзвездия и назоваваше полугласно
имената им – Алтар ѝ беше посочил немалко от тях и много хареса легендите с
които хората ги помнеха. Дългите ѝ скитнически коси се разпиляваха немирно от
играта на вятъра, който ги замяташе ту от едната ѝ страна, ту от другата. Тя търпеливо
ги оправяше, без да обръща внимание на закачките.
Редом до скитничката, в гърдите му се
блъскаха вълните на обичта му към нея и за кой ли път благодари на Сириус, че
ги срещна, макар да знаеше, че тази среща е била предвидена хиляди мигове преди
да се състои и двамата са вървели един към друг през целият си живот.
- Алтар, преди да получиш знака, какъв
беше? – наруши Асила мълчанието си след като събра косите си и набързо ги
сплете, с което показа, че играта ѝ е омръзнала.
Вятъра сърдит вдигна облаче прах,
тръсна го в краката им и подгони снопче сухаци нататък по пътя.
- Въжар, скромен, дори беден живот, но
ми харесваше да обикалям пазарите, да слушам пустинните истории в търговските
лагери и да виждам различни хора по тържищата. Бях дете когато се запилях с
керваните, бавно и трудно опознавах пустинята, учех се да вървя според
капризите ѝ докато един ден реших, че мога и сам да прекося пясъчното море,
като тръгнах без да чакам другите и за да накаже самоувереността ми, връхлетялата
ме по-гладна и от мен буря, погълна и отне всичко дето имах – животното с товара
от готовата стока, материалите, инструментите – всичко!
Алтар си спомни глупостта на младежката
си увереност, не толкова отдавна, но прекрачил няколко стръмни прага на промени,
виждаше младостта си като много далечна позната, пред която се почувства старец.
- А заедно с тях и паметта ми и ме
върна на живота съвсем празен...
Спомни си и тъмата на безпаметността, в която
се озова, и трябваше да броди из нея много дни и нощи. Безпаметен заспиваше и
като такъв се събуждаше, макар след всеки сън да окачваше по един спомен на
врата си, той го бодеше като чужд и незнайно откъде появил се непознат враг с
тънки ножове в двете си ръце и го наказваше, че си е позволил да запомни
вчерашния ден.
- Тогава ли попадна пред онзи град – с
високите стени?
- Вавилон – да, тогава. Когато пустинята
ме изплю пред стените му, не помнех нищо от миналото си, съвсем нищичко, просто
отворих очи и бях там – още един „никой“, паднал в прахта и плюех с отвращение,
задавил се от горчилката, а сърдит стражник ме избута настрани да не преча на
минаващите. И заживях сред тълпата от безличните, дрипави души, оваляни в околните
пепелища, просейки от милостта на другите, нямащи нищо друго освен каменната си
чаша, биейки се за всяка капка вода.
Затвори очи и се видя в редицата с
протегнати обгорени, изранени и покрити от грозни струпеи ръце, изпити лица с
напукани от слънчевите целувки устни, а имаше и такива, които не притежаваха
дори и чаша, те бяха свили длани с криви пръсти в очакване да отцедят по нещо в
шепите им.
- Бяхме чужденци и градът не ни искаше,
но магията му ни привличаше и се заравяхме в пясъците около стените като
пустинни плъхове в очакване да се промъкнем в него. Молих се да намеря сили и
да си отида, но пак се събуждах там, и не само защото не помнех къде мога да се
върна...
Опозна неколцина от другите, разказаха
му как сами бяха дошли от родните си места и не мислеха да се завръщат, а
искаха да живеят тук, така, в мизерното си съществуване колкото е нужно, само
заради онази единствена нощ, която можеше да им подари града. Тогава не ги
разбираше как може да живеят заради тази мечта.
- Странно е да си отрок на забравата...
И се луташе между сенките и
привиденията около вечния град, дето като търкалящи се отломки от руините
наоколо, денем биваха заривани от пясъците, но някак си изпълзяваха нощем с
накървени зли очи, лакоми за живот, гладни опустели души и вечно жадни уста –
очите, душите и устите бяха пресъхнали, страдащи, изгубили всичко и често
избивайки се за троха хляб, капка вода или скъсана дреха. Мнозина биваха
покосявани от огнения гняв на небето, умираха и до последно не знаеха дали този
кошмарен живот, който сами са избрали, не го сънуват и всъщност живеят някъде в
града – затова и имаха обичая да молят нощта да им позволи да се събудят в
друга реалност, иззад стените, в прохладен дом с дълбок кладенец на двора и
топъл хляб на масата, а утрото така и не идваше, наместо него, по-често ги
навяваха крилете на пустинната смърт.
Но Алтар отвори очи в различно утро
след последната си нощ, нощта която за първи път и последен път прекара в прелъстилите
го прегръдки на града:
Роди се отново, този път от мъглата на
забравата - така наричаше пробуждането си пред Вавилон, където проходи като
всеки новороден със залитане, криволичещ, падайки и ставайки, дори пълзейки, но
успя да се закрепи в неизвестността забивайки гвоздейчета от събитията в който
се сблъскваше като подхвърляна над пясъците топка сплъстен прахоляк. А плахите
му стъпки го отведоха до онзи дом под червения фенер, а след нощта в обятията
му, Сириус откри пред него Пътя.
- Малко е оставало да се превърнеш в
скитник, просто е трябвало да се запилееш навътре в пустинята и да ти сложат
печата – долетя в мислите гласът на спътничката му, докоснала онази страна на
лицето си където беше изписано ясно коя е.
- Не можех дори и това, исках да избягам
от кошмарните нощи в които демони изпитваха душата ми с ужас и страх, но града
не ме пускаше - Вавилон е магия и чрез нея разбрах, че дори да не знаеш кой си,
нито откъде си дошъл и дори защо изобщо те има, озовал се насред тази пустота в
себе си, лишен от спомени или мечти, човек е роден да се бори и трябва да я
запълва, пустотата, за да не го погълне.
Повъртя се още малко из онези дни и
добави:
- Беше трудно, защото не виждах нищо
познато, а ние, хората, намираме себе си в миналото, няма ли го за да се хванеш
за някой негов камък, оставаш като над пропаст и само да посмееш да издишаш,
падаш и угасваш като още един безличен, заровен край стените – отвъд града, човек
е без никаво значение за останалите.
Но се оказа, че това също е част от
посоката на Сириус, избирайки точно такъв да поеме по Пътя и да го открива чрез
прозрения, които е нямал представа, че може да разбере в неопитността си.
А Пътя учеше...
Лъвът се появи, безшумен като сянка,
приближи и се отърка в Асила, погалила масивната му глава и почувствала
грапавостта на езика му по ръката си. Бяха добри приятели и се разбираха - деца
на пустинята, на истинската пустиня, в която нямаше градове, нямаше защитаващи
го стени, нямаше богове, нямаше и Път.
- В миналото си и аз не знаех колко е
хубаво някой да те обича... – прошепна сякаш на себе си, но Алтар я чу, лъва също
- кехлибарените му очи грейнаха под звездното небе в съгласие, след което пак
се изгуби в тъмнината и се смеси със звуците в нея.
Дошъл от пробудила се нейде градина, лекото
ухание на цветя ги обля. Вървяха в омаята, проникнала в съзнанията им с приятното
усещане на нещо различно от нагарчащата смрад на обгорения пясък.
Види се, че водата течеше под тези земи,
а корените на растенията я търсеха и намираха за да пият, пригодили се да спят
денем, но сега с пробуждането си цъфтяха. Ято от светещи насекоми закръжи
наблизо, привлечени със завист от проблясъците, идещи от поклащащия се на гърба
на товарното животно светилник. Птици запяха, променили и те ритъма на живота
си - заменили песните си за утрото с такива, възхваляващи нощта.
Цветята отвориха още повече цветовете си,
аромата им полепна по кристалите върху които стъпваха. Пустинята живееше.
Вървяха десет, двайсет, стотина крачки
сред всички тези усещания, които се вливаха през сетивата им и съживиха онези тлеещите
чувства, дето с готовност току се разгаряха и сетне уморени притихваха, очаквали
точно такива мигове на споделена наслада, която изпитаха – отново - както в
онзи миг, щом осъзнаха, че вече не са сами по пътя си и завървяха заедно като
двойка.
Скитничката се усмихна:
- Как ми се иска тази нощ никога да не
свършва...
И посрещна ръката му, посегналата към
нейната, дланите им се допряха, а пръстите сплетоха в онази единност, която все
повече усещаха и чрез нея се намираха един в друг насред стихиите бушуващи в
сърцата им – любовта, за която никога не се споменаваше в текстовете, който
Алтар ѝ четеше, но ясно шумолеше след всяка дума.
И двамата не бяха изпитвали такава
увереност в минало си, макар Алтар да я очакваше след онази нощ във Вавилон и
поривите които го завъртяха в нея. Сега знаеше, че не била любов, макар
страстите ѝ да бяха много, много близки. Асила, живяла в личностна война с целият
свят и осъзнала какво изпитва, остана изненадана, но с готовност се предаде на
нахлулите чувства, помитащи като най-страховитата пустинна буря сърцето ѝ.
Как ѝ се искаше да е различно миналото
ѝ, намираше го толкова празно без присъствието на спътника си, а може би ще трябва
да го забрави и да започне всичко от мига в който се срещнаха?
Миналото – колко много или малко има за
всеки в него.
- Миналото – рече Алтар, често говорейки
си за него - е тор от която избуява семето на настоящето в което бъдещето е
цветът му – горчиво или подсладено, то ни е нужно за да се завърши кръгът на
съществуването.
Асила и тогава се порови из нейното – откри
как не усещаше нищо в душата си, сърцето ѝ по рождение бе вкоравено, здраво
залостило вратите си за всичко красиво, сякаш лишено от сетивата с които да го
открие. А сега просто гореше и наистина забравяше за дните преди да се срещнат.
Разказаното от Алтар за преживяното във
Вавилон я подсети за нещо, което изпълзя като змия и обви със сенчест обръч
сърцето ѝ – почувства неприятното лъхване на ревността, непозната ѝ също до
този миг. И нали бе скитничка, нямаща страх от нищо, тя попита направо:
- И какво ще ми кажеш за Ана?
Пътника от изненада леко стисна ръката ѝ,
пръстите му я обвиха сякаш за да потърсят опора – той никога не я беше
споменавал, не знаеше, че Асила я бе сънувала, не като образ, а като усещане за
онази, която е била, и все още е значима за Алтар и това леко подкопа
увереността в любовта им като земен трус дошъл без да бъде канен.
Ана - не се опитваше да я забрави, това
нямаше как да стане, защото с всеки удар на сърцето, макар и приглушено,
долавяше ехото ѝ – ярка, сияща като звезда, но свикна да я приема също както и
звездите в нощното небе – далечни.
Как ли е научила за нея?
Асила чу въпроса му:
- Когато си в транс я споменаваше няколко
пъти. А и също така я сънувах - коя е тя? – в гласа и простърга онази суха скитническа
струна, с която се беше изправила срещу смъртта без да изпита страх, макар да
знаеше, че ще бъде победена.
Алтар прие, че Сириус е поискал Асила да
узнае за вавилонската блудница щом е пратил послание в съня ѝ.
Посочи, че трябва да спрат, не разтовариха
нищо, настаниха се само за кратка почивка. Седна срещу нея, улови ръцете ѝ, не
искаше да има тайни, така както не искаше и да бъде повече сам в миналото си,
затова и Асила трябваше да го придружи в това завръщане в началото на Пътя.
- Ана ми отвори вратата към Сириус,
навярно е негова жрица, която намира избрания – чрез нея той белязва душата му,
връща му спомените, тя е тази, която връчва знака, посочвайки накъде да поеме и
изчезва... завинаги!
Асила чакаше да продължи. Знаеше, че не
е само това, но се запита дали наистина е „завинаги“?
Нали ѝ разкриваше малко по малко, че
времето е единна цялост и е неделима, а не както повечето хора си мислят, че е
накъсана на интервали от часове, дни, години - значи ли, че са все още заедно,
в онзи техен миг, който поиска да премахне ако имаше силата да наложи забрава
точно над него?
Не знаеше, че когато обичаш някой, не
приемаш да го делиш с друг – макар никога да не е имало нужда от това да
притежава каквото и да е било в пустинния си живот.
Сега се вкопчи в ръцете на Алтар и не
искаше да го пуска - ако е нужно, ще се изправи и срещу онзи, който му е връчил
знака:
Сириус ли докосна душата ѝ току що – знаеше,
че тя го обича истински.
Алтар четеше през очите ѝ – трябваше да
успокои вълнението от придошлите неочаквано съмнения, за които сам беше наясно,
че не са никава заплаха за тях.
- За пътника, избран от Сириус, жрицата
му е онази която разбърква пепелта на забравата и съживява въглените на осъзнаването
да се разгорят и да горят - изгрява като слънце в мрака – няма как да залезе,
но...
- И я обичаш? – прекъсна го тя.
Змията ревностно изсъска от сенките,
покрили сърцето на скитничката.
Алтар взе шепа пясък. Поднесе го към
нея и тя подложи длан под струята която се заизсипва в нея.
- Асила, имаме този свят – пясъка,
небето, слънцето, теб, мен, тези светулки над нас, хляба който ядем, водата към
която вървим, чувствата ни – в него ние се намерихме и ще се обичаме истински,
неподправено и дори ако трябва да го обходим целият, да попадаме от буря в
буря, няма да се разделим, никога! Но има и друг свят, обвит около нашия, за
повечето невидим, необятен и вездесъщ като самата вселена, който ни съдържа - ние
се намираме и в него, макар за повечето да е неосъзнато. Така е от самото Сътворение
и човек е обречен да бъда частица и двата свята. По-лесното е да чувстваш само
единия, но за да не бъде съвсем забравен, Сириус избира някой, който да броди и
в двата свята, не пита дали избранника му иска, просто го посочва и той поема
по Пътя...
Пясъка течеше и меко докосваше дланта
ѝ, събираше се на малка купчинка и потичаше отново на всички страни, Асила подложи
другата си ръка и там се повтаряше същото:
Живота няма брегове, няма стени - тече
и продължава да изтича от всеки опит да бъде задържан.
- В това по-горно измерение, Ана наистина
е изгрев от усещане подобно на любов, дошла отвъд времето, силно докосваща, трайно
белязваща, но завинаги остава там – не я усещай като съперница, защото в нашият
живот няма да я срещнем.
Пясъка идваше от неговата шепа и падаше
в нейната, но само за да се разпилее – идващото отгоре не се задържа в долния
свят.
- Но ти този, който може да се
прехвърля и навярно я намираш – тъгата ѝ, че трябва да дели с друга любимият я
накара да почувства студ, не от нощта, и пак повтори: - И я обичаш!
- Не както теб, там, в другото
измерение, всичко е различно, много далечно и достъпно само за миг, а любовта
не е такава като тази, която открихме тук с теб.
- Каква?
- Земна, истинска - нашата – забравиха
за пясъка и се прегърнаха силно.
Асила не искаше нищо да ѝ отнеме Алтар.
Той чу и това.
- Няма, не сме срещали повече нито там,
нито ще се появи тук. Нашият миг е бил веднъж, видно със заръката само да ми
посочи, че трябва да вървя, да вървя към...
Алтар не довърши, посегна към гърдите
си и вдигна знака, погледна през него към звездното небе, казвайки кратка
молитва – скитничката не чу ясно думите, открои само имената им и прие, че са
печат на желанието ѝ да няма съперничка в любовта си:
В пустинната ѝ любов.
- Сириус – не е само звезда, нали?
Двамата гледаха през кръга.
- Не е. Звездата е само посоката, хората
имаме нужда от такава заради предпочитанието да улавяме живота чрез очите си, които
да я търсят, а сърцето да следва теченията по които се понася щом я видят. А за
мен е познание за това което ни съдържа и помага да осъзнаваме всички събития в
дните си като част от едно цяло.
- Времето ли? – досети се Асила.
- Времето.
- Роби ли сме му?
Скитниците не познаваха часовете, не
брояха дните, нито годините. Бяха свободни.
- Като онези кутии с кръга и числата в
тях и махалото под стрелките им – тя си припомни за руините през които
преминаха една нощ. – Тогава ми се стори, че ако ги следиш непрекъснато, ставаш
затворник на тези техни толкова окончателни отмервания – сковаващо е да знаеш,
че всичко започва, продължава и завършва между няколко маха.
- Може би си права, хората все още да
му се прекланят и спазват точно разделението, почитат го и са зависими от
часовете, но е по-лесно, също и по-приемливо за всички да намират в живота си някакъв
ред. Инак ще се разпилеят.
В окръжността Сириус потрепваше.
- И аз преди го правех, после забравата
ме освободи, а Пътя ме отведе в друга възможност, в която да забравя, както
сама каза, за вековните ограниченията на тези махове.
Надничаха отново през този прозорец към
безвремието.
- И чрез тази, която си сънувала, влязох
в онова измерение, горното, и усетих какво е времето да не тече в очакване на
живеещия в него да го брои или отчита, там частиците не се делят, а са в
непрекъсната връзка помежду си, събитията също.
Беше говорил с мнозина за това, трудно
го разбираха, беше и плашещо и непознато, затова и се прекланяха пред всеки
избран да върви по Пътя, защото осъзнаваше немислимото за другите. Беше товар,
което съзнанието трдуно би могъл да понесе, че всичко било, случващо се или
очакващо те да се разминете по пътя, се превръща в усещане за единността на
събитията през целият ни живот.
Асила трепна и отново се отдели заради
гласът на ревността.
- Но в отвъдвремието, няма ли да се
върнеш... да бъдеш при нея... или щом я срещна там, все още сте заедно, ако...
- Аз живея тук, не там, дори да усещам,
че сме част от нещо повече. В нашия свят, щом сме се намерили, няма сила която
да ни раздели. Ти не си само миг, който да ми посочи накъде да вървя, а точно
чрез теб обхванах цялостта на всичко около нас и си смисъла на целият Път.
Скитничката се опита се да го приеме,
но беше трудно, много трудо, макар да чувстваше, че наистина няма какво да
отдели мислите ѝ от тяхната среща продължаваща да тече сега... и сега... и сега.
- Алтар, ако тези които мразят
скитниците, отново ме прогонят и трябва да се скрия в пустинята за да оцелея,
ще ме последваш ли?
- Моят път е да вървя с теб – повтори
той и я привлече към себе си.
- А този по който те призова да вървиш
Сириус? – промълви тя, преди устните ѝ да бъдат целунати.
- Един и същ е – това исках да ти кажа
още щом те открих безжизнена в онзи изгарящ тялото ти ден - ти си била посоката
към която съм вървял, същата която жрицата на Сириус ми посочи да намеря... и
те намерих!
Тя притисна тяло до неговото. Сенките в
сърцето ѝ се покриха от светлина - живееха тук и сега, нищо друго нямаше
значение.
Вятъра се завърна и раздвижи дългите ѝ
коси, разпуснати щом седнаха - те ги обвиха като свързващи ги с вечността черни
нишки.
Лъвът раздра нощта с мощен рев.
3.
Наближавайки оазиса, високите силуети
на множеството дървета и клоните им помахаха като щрихи насред тъмнината. Под
тях имаше десетина покрити от сенки кубични домове, измазани с дебели пластове
бяла глина, вкопани почти изцяло в земята. Голям огън играеше в центъра около
къщите и отблясъка на пламъците му подскачаше по широките листа с леки трептения,
а край него бяха насядали живеещите в такива малки селца, наследниците на
най-старите родове в пустинята. Притежаваха земите около такива запазилите се
изворни петна и щом водата в кладенците намалееше, за да не я изчерпят съвсем,
те се местеха, давайки възможност на подводните жили да ги напълнят отново.
Всяко семейство имаше два или три оазиса, бяха много гостоприемни и пътуващите
имаха право да напълнят водниците си, дори ако селото в момента е изоставено,
но без да се застояват за дълго – на входовете имаше надписи, че тези домове не
бяха техни. Всички спазваха този обичай, защото макар и неписани, имаше строги
закони и наказания при самозабравили се пътници. Редът винаги е крепял
единството на вселената.
Поздравиха стоящия на входа, който ги
огледа и понечи да върне скитничката, но видял знака на гърдите на Алтар,
премисли и даде знак да влизат. Асила се притисна до него, дори и тук не биха я
допуснали ако беше сама – понякога ѝ липсваха онези дни, когато не виждаше
никой. Поиска да заживеят само двамата в тях – нищо повече.
Трябваше да оставят товарното животно
отвън, вързаха го при няколко други и отидоха към огъня – винаги е приятно да
усетиш топлината му, толкова различна от небесната, която беше като разгневен
бич, обикалящ свистящ и шибащ безмилостно гърбовете на осмелилите се безумци да
се изложат на яростта му.
- Не е ли странно – прошепна Алтар на
спътничката си, - денем горещината ни убива, но нощем все така я търсим в
пламъците.
Неколцина въртяха голяма антена към
небето, а оператор се опитваше да улови някакъв сигнал между въртящите се из различните
дължини от вълни ръце по пулта под тях.
Асила попита какво правят. Най-близкия
до двамата поясни:
- Искаме да се свържем с наши близки,
които заминаха някога и сега живеят около друго слънце. Понякога успяваме и
така знаем, че рода ни е все още жив, макар и далече сред звездите. Знаем, че
гласовете им идват с дни, дори месеци закъснение, но все пак научаваме по нещо
за тях, а и те също знаят, че сме живи и все още оцеляваме в обгореният ни свят.
Алтар и Асила погледнаха нагоре към
звездите. Край много от тях има планети, някога приютили част от земните жители,
поели да се заселят на тях. Много се бяха превърнали и в гроб за предците им,
но такъв е бил изборът им.
- Водата е там – посочи човека кладенеца
до който стояха хора с големи контейнери, показвайки им, че всеки има право да
си налее колкото си иска. – А езерото ни е под онези дървета, тази нощ луната
ще танцува в него.
Те се наредиха до неколцината пътуващи
с кервана, покрай който минаха идвайки и чакаше завръщането им отвъд оазиса. Като
им дойде реда, напълниха водниците си и благодариха на водочерпеца, наливащ и
следящ внимателно да не се пилее напразно ценната течност. Бяха гостоприемни,
но не позволяваха разхищаването на водата.
Погледнаха се и Асила кимна, че е по-добре
да видят езерото под палмовите листа. Тя не обичаше близостта на непознати, все
още бяха пресни раните ѝ от срещата с лудостта на жителите на Ишмалия, които я
осъдиха да бъде избранницата на техния ритуал за пречистване на града. Тук не
долови опасност, макар и да спазваха обичая да не допускат такива като нея, но
вече в оазиса и двамата си спомниха, че си казаха да направят нещо, тогава,
когато усетиха мириса на водата:
Езерото беше голямо, почти квадратно и
може би стотина крачки от всяка страна. Седнаха на брега и потопиха ръце –
усещането за толкова изобилие беше невероятно за тях, скитничката и пътника,
свикнали да броят всяка капка и да пият само при нужда, а тук се гонеха милиони
капки, събрали се във водна прегръдка.
Движенията им накъдриха повърхността и
отражението на луната затанцува в езерото.
Извадиха ръцете си и всеки прокара
мокра длан по лицето на другия. Бяха живи един за друг и се облегнаха на това,
гледайки красивият танц на езерото как бавно замира, поукроти се и като да позаспа,
макар полъха на вятъра, плъзгащ се леко по повърхността, от време на време да
го пробуждаше със закачките си.
- Алтар, какво знаеш за хората на звездите?
– Асила с интерес бе гледала търсещите гласовете на близките си в космоса и
позивите на които никой не отговори, но това не ги отказваше и все така търсеха
връзка със звездните си братя. Това, че хора живеят и там, сред звездите, я
накара да превърти в мислите си отново думите на спътника си, който преди малко
ѝ каза, че техния свят е обръча на друг, по-голям, но сега се запита:
А над звездите какво има?
Тях какво ги съдържа?
Казват, че е вселената съдържа всичко, но
ако и тя е част от обхождая я кръг?
- Когато слънцето започнало да се
нагрява, древните се изплашили от предсказанията за идващия огнен ураган към
Земята и онези имащи повече власт и възможности, решили да се спасят и избягали
– изоставили Земята, повечето, но не и всички. Нашите предци са били от
живеещите и без това във вече полупустинни райони на по-бедните народи, кои
просто трябвало да бъдат изгорени в умиращия свят. Тръгнали си с извинението,
че не могат да вземат всички на летящите си кораби, които наистина били големи,
но не и достатъчни да поемат товара на милионите останали. Когато слънцето
станало такова, каквото го познаваме, успяло да убие мнозина, но достатъчно са се приспособили - човек е жилава
плевел, оцелява и устоява на всичко. Привиква, нагодява се и се размножава
както винаги е било и през вековна ледена зима или някое хилядолетие на горещини.
Някои от опразнените градове били заселени отново, други били изринати от
пясъка, древни и забравени, превърнати отново в домове на онези, който си
спомнили за тях. А много останали и в пустинята.
- Сириус – той ли ни е спасил?
- Тогава още не са знаели за него,
чакали са помощ от старите богове, които и днес все още се почитат от
достатъчно поклонници. Неговата проява и осъзнаване е по-скоро вътрешно усещане,
че си намерил правилната посока, такова е и при повечето вярвания в по-висши
сили, които Троизма започнал да измества, давайки на всеки избора да приеме или
не това, че живеем в единство с миналото, настоящето и бъдещето. Той е ръката,
която води...
- Разбирам все повече много от истините
в думите му.
- Ти допълваш много от посланията им –
прегърна я Алтар, а лека вълничка се плъзна и почти ги докосна.
След малко станаха, сбогуваха се с
пустинниците и продължиха по пътя, който извивайки се, заобикаляше оазиса.
Лъвът се появи отново, беше ги чакал наблизо, знаейки, че появата му би
изплашила онзи керван и живеещите в оазиса. Тръгна бодро до тях, навярно е
намерил някоя избила между пясъка локва, напил се е добре, а за храна не
мислеше, Асила не забравяше да го нахрани и той сменил вкусовете си, ядеше
всичко, което му даваха.
Вървяха чак докато утрото изписа тънка
ивица в далечината и решиха да спрат. Бяха вървели достатъчно и можеха да
починат, а после да продължат още малко преди слънцето да се издигне до онази
своя точка от която излъчваше най-опасните си лъчи, тогава щяха да дочакат
идването на следващата вечер.
Разположиха се и легнаха един до друг,
Алтар имаше навика да чете преди да заспи, но този път просто се отпусна до
Асила и се наслаждаваше на близостта ѝ.
Тя мислеше за всичко онова, което си
казаха в изминалата нощ. Прекрачи още едно стъпало от промените през които
преминаваше – ревността беше отвяна, любовта я победи.
Очите ѝ леко се затвориха и мислите ѝ
прелетяха в другото състояние на реалност, в което започнаха да сбъдват някои
мечти.
Няма коментари:
Публикуване на коментар