Другия свят

         Стъпваше леко по пътеката и не усещаше почвата под себе си. Чувство, като това, че пропада в пропаст, но пропастта се оказа над нея - небето. Гледаше как ятата от облаци се разпиляваха в безкрая му.

         Дали наистина можем да виждаме, чуваме и усещаме всичко това, което ни заобикаля – шепота на вятъра, полета в небесата, топлотата на земята. Утринното разтваряне на цветовете, ромонът на листата стичащи се по клоните на дърветата, вечерното затишие на залеза и полета на птиците към него.

         Може би не виждаме това, което наистина трябва да се види в живота, може би винаги се разминаваме и го пропускаме – Ясмин спря пред вратата и постави ключа в ключалката. С приятно прищракване механизма се завъртя и вратата беше отключена отново след толкова много години.

         Прекрачвайки прага се запита дали се завърна в дома си или току що пристигаше на ново място?

         Домът ѝ бе тих, потънал в дълбокото мълчание на върволицата от дните, прекарани в самота. Времето е поело дъх и забравило да издиша. Подът бе забравил какво е да го настъпват, огледалото, потънало в прах, не отразяваше нито завърналата се, нито светлината, която нагло се прокрадна през отворената врата.

         Стъпките ѝ едва се долавяха докато се изкачваше към стаята на втория етаж. Полумрака я водеше, тишината бе като зимен сън, но присъствието ѝ зарадва домът.

         Старата къща, пуста и празна от десет, а може би и повече години, прегърна нежно Ясмин и я обви с топлината на сигурността на дебелите си стени.

 

         *****

 

         Седна на старото си легло, точно до прозореца и огледа своята стая. Всичко бе останало така, сякаш е излязла за час-два, но просто бе забравила да се върне. Столът пред масата леко избутан настрани, на масата подредени тедрадки, няколко книги – едната отворена и оставена с корици нагоре, купчина листове – изписани и празни. Свещник и наполовина изгоряла свещ. Дървена чаша с няколко химикалки в нея, колко много думи бе написала с тях, колко много бяха останали недописани.

         Отвори прозореца, топлината на лятото нахлу като въздишка разигравайки избелелите завеси. Ясмин се загледа навън - виждаше реката и отсрещния бряг. Младо момиче се бе облегнало на оградата на една от къщите и гледаше момченце, навярно по-малкият ѝ брат, което си играеше с бяло куче - две подскачащи деца на реката под лъчите на залеза.

         Момичето се смееше на лудориите на момчето и кучето, които се въртяха в кръг, гонеха се едно друго и си подхвърляха топката на безгрижното си щастие. Смехът им е чист и силен, Ясмин го чуваше ясно. Някаква жена излезе, видя танца на момчето и кучето и също се засмя. Заговори на момичето и посочи към планината. То отметна тъмните си коси и погледна натам. Слънцето в същия миг се скри зад хребета и сенките му се плъзнаха към тях.

         След малко всички се прибраха и брегът осиротя.

 

         *****

 

         Вечерта се плъзна с мекота и полека се разстели над селото. Ясмин продължи да гледа през прозореца - нощта дойде и звездите, нощните фенери на пътищата в небето, започнаха да греят с потрепкващата си светлина. Наведе се и потърси да открие, както някога, формите на познатите ѝ съзвездия.

         Каква нощна галерия със звездни картини. Очите ми сигурно са с космически блясък – помисли си тя.

         Някога се бе изправяла неведнъж под звездното небе и протягайки ръце към него искаше да полети нагоре, но невидима сила винаги я е задържала здраво да не отлети - оковите на земята, майката, която не пускаше своето дете да полети.

         Ясмин стана и отиде до масата, отвори кибрита до недоизгоряла свещ, която запали и пламъка ѝ отново затрептя. Седна на стола и издърпа един лист, взе една от писалките, която съживи с няколко щриха по листа.

         Въздъхна, стисна очи, навлажнени от две-три сълзи и започна да пише така, както някога пишеше в тихите нощи, изливайки като дъжд мислите си под формата на думи.

         „ Мисля си за това, че отново ще те видя. Не зная на кое място – може би на някоя спирка или просто съвсем случайна среща на червено пред някой светофар. Не зная дали ще бъде днес, утре, след няколко години или в някой друг живот. Не зная дали ще бъдем отново срещнали се пред свода на дъгата деца, влюбени един в друг млади или вече остарели, но обичали се цял живот.

         Може би ще сме и напълно непознати, които се разминават всеки ден на един и същи ъгъл или пътуващи в един и същи час с метрото. Може би ще съм продавачката на сувенири, а ти ще си онзи, който без нужда ще си избереш един и ще ми го подариш за спомен... отново.

         Не зная дали ще бъдем под формата на мъж и жена; на водата, заобикаляща камъка по течението ѝ; на цветето и почвата, която го поддържа или на дъжда и небето от което се излива.

         Не зная какво ще сме, но знам, че ще те видя по някакъв начин и в някой миг от  времето нашите съдби ще се срещнат... отново.

         Знам и мисля само за това – как ще те видя отново и ще те нося в сърцето си през всичкото това време...”

         Ясмин остави писалката и скри лицето си в студените си ръце, сълзите изгориха дланите ѝ - няколко се спуснаха и капнаха върху листа и накъдриха като вълни думите,

 

         *****

 

         По течащите води играят светли отблясъци. Ясмин слушаше нощния концерт на реката. Един по един прозорците на къщите угасваха и само щурците са все още будни с песните си.

         Също така и тя, но съвсем скоро щеше да заспи и да се събуди някъде, където някой я чакаше от дни, годни или векове. Отново...

         Лежеше и долавяше шумовете на старата къща - пукането от отминали времена.

         Затисна  ухо във възглавницата и заслуша ударите на сърцето си. Опита се да ги брои, но скоро загуби броят им и просто се остави на ритъма им.

         Със заспиващи очи преодоляваше белотата на вратата и си помисли за това, което става зад нея - преградата деляща нея - тялото, чувствата и мисли ѝ - от онова, което се крие там... в другия свят, в който бе открила любовта.