Кънчо Енчев наблюдаваше как чичо Дончо
стъкмяваше някаква сложна плетеница от въжета и пръчки и се чудеше за какво ли
ще му послужи когато тая загадка за учените му очите и ум бъде готова. Днес пак
беше наминал, както му стана обичай, към края на деня, за да чуе някоя умна приказка
по житейските новости, а и той да изкаже каквото мисли по въпроса, че извън тоя
двор много не споделяше онова дето му е на сърцето, особено след последния път
когато изрази мнение, нали заради това днес все още е и безбработен
Тъй де, знаеше добре, че няма да го
разберат, а можеше и бой вече да яде някъде, защото нещата бяха опрели до ръба
на прокарваната от глупостта бразда – същата в която бяха насадени все народи и
нации, обилно поръсени с пестицида на идиокрацията – и заради него или от
климата, ама парада на безумието избилно се разгръщаше като плевел в изоставена
градина.
- Даскале, какво се умисли? – силния
глас на Дончо скъса синджира на тишината, дето ги бе обвила от някое време и
наистина бе потънал в горепосочените си мисли за житието и битието на грешното
човечество. – Мълчиш и гледам, че нещо пресмяташ, а?
- Чудя се, бай Дончо, защо така не
върви на добро.
- Кое?
- Ами всичко онова дето ни спъва и така
ни сръгва тестисите на живота, че от болка даже може и да не се види как ни
набутва в казана на гламавщината дето така е завряла, че ще кипнем всичките за
курбан на гаргите.
Той причеса разпиляната от майския
полъх коса, беше я пуснал да се развие малко повечко, не заради мода или
някаква артистична суета, ами от немотия - проклетницата дето го догони и яхна
напоследък, - в салоните искаха пари, пък парите тия дни бяха отредени за други
нужди, та сам оправяше порядъка по главата си.
- Уж трябва да е подреден, да има хляб
и здраве за всички, нали сме върха на всички цивилизации, а гладните и болните
все повече стават. Пък за войните, дето току се разпалват и в тях мре младо и
старо, за тях направо не знам какво да мисля – дявола ли е излязъл от пъкъла,
бог ли ни зарязъл, обиден от делата ни, че да сме като мека кал в ръцете на
черния?!
- Така е наредено, бачовата, световна
орисия е, но не от Бога дадена, а от простите ни човешки изпълнения. Ние сами
си го правим, ама то съвсем си е по реда да е така, няма на никой да се сърдим,
нали видиш – дай на хората трийсетина години да ядат банани на воля и са готови
да линчуват всеки мъдрец, решил да ги посъветва, че бананите първо се белят, а
после ядат.
- От устата ми го взе – от маймуните
сме по-зле – каза Кънчо и пак зализа настрани косите, че вятъра май беше решил
с тях да си играе от скука. - Мисля, гледам, пресмятам – абе, всичко имаме за
да я караме като в швейцарски курорт, а не стават нещата и не стават. Ти, твоя
милост, знаеш ли защо е така?
- Знам, как да не знам – остави
плетеницата чичо Дончо, пък опъна яка глътка и прибърса що се бе налепило по
мустаките от любимата му ухаеща на плодове напитка и се позасмя.
Сипа щедро и на госта си, че той от
скромност си траеше и не наливаше в изпитата вече чаша, но пък заради струнния
концерт в корема, срам не срам, посягаше и лапваше по малко от сложеното на
масата и бавничко дъвчеше, че да залъже окото на глада и да не го гледа така
свирепо.
- Знаеш, казваш, тогава не може ли да
пооправим някак си малко тази неразбория?
- Не може, няма как, ние не сме от стоте.
- Кои стоте?
- Ти за стоте глупака не си ли чувал
приказката?
- Не съм.
- Слушай, да ти я кажа и да ти се
отбистри занапред тая мътилка от главата ти, защото само ще я мислиш и доникъде
няма да я докараш.
Изписа с пръст голям кръг на масата.
- Ей туй, да кажем, е наше село – почна
той. – Ако искаш, речи го даже и целия свят. В него имаш за население сто глупака
- викам сто, пък и да кажеш милион, все тая, ама да речем, че са сто за по
кратко. Та тия стотината решават да правят демокрация, добре, правят я, да им таковам
и дренките демократични, та значи, ще избират някой да ги води - няма как,
овцете без чобанин не може да ходят, така че избират един да е и той подбира
двама-трима за помощници, парламент демек ще прави, както е по закон на
демокрацията, нали така?
- Така, бай Дончо.
- Е, после викат ще трябва и стражарин,
може и двама, че да ги пази, а и реда който създадат „избранниците“, да следят как
се спазва. После отделят един да ги лекува, ама знаел само прасета да скопява –
все тая, нали е от „наш‘те“. Оглеждат се и намират друг да учи и децата им,
защото глупаците ще се размножава и то усилено, понеже им се отдава доста добре
да го правят, докато ядат бананите, та някой ще трябва да се занимава с малките
– ама бил неграмотен, голяма работа - те пък ще са деца на родителите си, това първо,
а второ, тоя дето ще ги учи познай на какво ще ги научи и прочие.
Чичо Дончо пак поля грешната си душа,
смигна на Кънчо и продължи:
- Някоя по устата я избират за
говорителка на мисирника, те все такива ги намират, да им раздусам дренките
кресливи. После търсят най-абдалин да е и го слагат да съди и отсъжда по негов
акъл и разбиране - та хей така малко по малко, на тоя, на оня, и се раздават където
има постове из селото, па който остане от куци, кьорави и сакати, ще бъде
обявен за народонаселение и да знае да блее само когато е нужно.
Кънчо кимна, че разбира идеята.
- Имаме демократичното село на стоте,
значи, ама всеки от тях си остава пак глупак, затова и ще я карат без много
акъл да влагат, а и каквото излезе от главите им като решение няма да е полезно,
но пък и няма да бъде обявено за безполезно, защото кой от тия стоте ще може хем
да го разбере, хем да го оспори.
Погледна въпросително събеседника си и
попита:
- Схвана ли?
- Да – изпъшка Кънчо Енчев. – Ами няма
ли как да се появи някой дето да не е глупак? Някоя издънка, нещо деформирано,
нали стават и грешки?
- От тия стоте няма как да стане, те са
като спартанците, само че наобратно – умните ги хвърлят в пропастта. В наше
село такива ги обявават за врагове на народа, да им одрусам лайките идократски,
пък ако решат да се опънат и рекат на глупака, че е глупав - тормоз до гроб! -
нали от стоте са и стражари и съдници, а и останалите, та всички като лешояди
се нахвърлят да кълват.
Безработния учител пресуши чашата си –
сладко го обля хладната напитка, дето после щеше да се разгори като огън в
сърцето.
- Може да дойде отвън, да внесе разум и...
– предположи една вероятна възможност.
- Ако е объркал пътя и се озове там,
само като види къде е попаднал, ще си грабне шапката и сам ще избяга.
Кънчо Енчев гледаше в плетеницата и дали
заради третата чаша дето току що изпи или поради някоя друга незнайна причина, но
започна да разгадава възлите от плетеницата.
- Значи няма оправия?
- В селото на стоте няма как да стане –
намигна му пак чичо Дончо и отново започна да преплита въжетата и пръчките.
Майската вечер се спускаше над обширния
двор и от някое близко дърво долетяха гласчетата на превъзбудените от преживелиците си птици, току
що завърнали се и бързащи да си разкажат коя какво е видяла по света.
В малките им главици се премяташе
въпроса:
- Абе, защо тия двуногите, дето ни
гонеха цял ден, правейки се на бостански плашила, колкото и да ни брояха, защо все
до сто ни докарваха бройката?
Няма коментари:
Публикуване на коментар