Чичо Дончо за ханта-манта вируса и нашенската пукница

 
        

       Кънчо Енчев се появи със светнало лице и нещо увито в ръка.
         - Къде ходиш бе, даскале, два-три дни никакъв те няма? – посрещна го чичо Дончо, видял как нещо е зарадвало помръкналата напоследък учителска душа.
         - Намериха си работа, бай Дончо, в едно училище наблизо и ще започвам в понеделника.
         - Казах ти аз, че рано или късно ще им потрябва умен човек, че то на глупаците дълго не можеш да разчиташ, ако и да ти ги праща някой вуйчо владика – е, хайде, честито да ти е!
         - Благодаря – скромно рече Кънчо и показа пакета.
         - Това какво е?
         - Ами да го полеем, тъй де, то, знаеш, не съм по пиенето, ама един път и аз да почерпя мога, че много ми хареса в това училище, колектива, децата и всичко.
         - Нямаше нужда, черпнята можеше да е и на първа заплата, ама, хайде - вече си го донесъл, така че сядай и да пием за твое здраве!
         Двамата се настаниха и Кънчо разопакова едно неначеното шише, сложи го тържествено на масата и потърси одобрение от домакина.
         - Е-е-е, Кънчо, бе да не са ти платили предварително?
         - Тази бутилка я пазя от няколко години, ама нямаше повод, но днес е точно деня да я отворим. Дай да налея – и отсипа в двете подложени чаши, не от ония изписаните, а по-ниски, от дебело, прозрачно стъкло, като на неговата едва покри дъното, а на домакина напълни почти догоре.
         - Ами – вдига своята чичо Дончо и докосна учителска с лек, приятен звън, – нека да ти върви и да е безоблачно на новото място!
         И отпиха от пукницата, толкоз люта, че им се насълзиха очите и направо им секна дъха.
         На масата имаше както винаги нещичко за хапване, че Дончо Донев не обичаше да стои гладен дълго време, затова и двамата побързаха да потушат огъня с няколко залъка от едно или друго.
         - Люта бе, даскале!
         - Люта, бай Дончо...
         - Ама е добра, проклетницата, що си я пазил до сега, такива неща, Кънчо, се хвърлят в огъня още като се намерят – засмя се чичо Дончо. – И като какъв ще бъдеш значи?
         - Начален учител, бай Дончо, от първи до четвърти клас, не ми е по специалността, знаеш, но нали е работа...
         - А-а, добре си е, даже много добре. Да ти кажа, че точно тези години са най-важни за едно дете, ти по-добре го знаеш, учител си, че в началото е като фиданка - дигнеш ли я право да расте, така и ще бъде, оставиш ли я да се изкриви, после цял живот накриво ще ѝ върви. А по насетне, там, дето се учат разните физики, химии, висша математика, езици, технически науки и прочие, това вече е вятър работа, ако ще и да ги назубри наизуст, много няма да му трябват, ако е с връзки, айде, да кажем, че може "връзки с обществеността" да завърши или право и журналистика, ама накрая така и така ще иде стане я келнерче, рецепционистка или бензанджия, е, ако има късмет и по-чевръст, може и да го вземат за общ работник на някой строеж да бърка цимента, така че няма да са му нужни много знания. Но пък ти подпреш ли го отрано да е грамотно детето и да знае да си напише името правилно, да е възпитано и да се научи кога да каже „Добър ден!“ и кога да рече „Извинявайте!“, ей това ще подложи добра основа на бъдещия зрял човек, че нали ги виждаме на какво са заприличали в днешно време.
         Чичо Дончо погледна приближилото се куче, което подуши въздуха и го изгледа малко критично:
         - Какво бре, човека има повод да почерпи – и се обърна към госта с пояснение: - Надушва когато налеем по-силно, та идва да ми направи забележка и да внимавам, грижи се за стопанина, но приятелю – намигна той на кучето, - един път не вреди да поизгорим душата с огън.
         Той вдигна палец, че всичко е наред и кучето поклади недоволно глава – видимо знаеше какво може да последва ако Дончо Донев запали фитила на динамита в себе си, ако и да го криеше напоследък, та го мислеха за поостаря вече и много по-кротък от едно време, ама с такова гориво, като нищо гръмваше, та затова му напомни да я кара по-внимателно.
         - Я налей още, но и на теб си сложи като хората, че няма да я пия сам тази отрова...
         Двамата пак насълзиха очите, зяпнаха усти, че да охладят пожара който разпалиха и потърсиха в чиниите с какво да го погасят, че да спадне до сладко парене.
          След малко си поеха дъх и чичо Дончо изсумтя:
         - Еха, ама че гори, да опустее дано, ама пък те прави див и жив!
         - Ти чу ли, бай Дончо – рече Кънчо, след като успя да си поеме въздух и докато бършеше сълзите в очите си, - за новата световна, както я нарекоха, опасност от възможна пандемия с която оня етиопеца пак ни стряска.
         - Тедросчо ли, мани го тоя, оня ден ми се оплака, че го карат за ханата-манта вируса да измисли някаква дивотия – чух, то може ли да не чуеш, като само за това плещят, да им бера тяхната лайка, мисирска екранна и продажна!
         - И защо пак на пандемия бе, бай Дончо, та ние още предната не сме забравили, а и хем колко пъти казаха, че малко са се попресилили и послъгали за много неща?
         - Даскале, да те питам нещо, нали си учен човек – вълната от къде идва?
         - От овцете.
         - Е, затова докато има овце, ще има и стригане – народа като е с овчи акъл и не се поучи от оная гестаповщина, пак ще го мачкат, че сега много им е нужно да замажат лошото положение на хората, виж че парата вече за нищо не стига, няма нашенци, няма  италянци, няма германци, глад иде и за тях, и за нас, заради оная усойница, да ѝ таковам лайката и Брюкселска змия – а мъжа ѝ май пак иска да намаже, гадината, гейзера му мръсен, генетично извратен - я да пийна, че само като се сетя и...
         Кънчо бързичко допълни и чичо Дончо удари една юнашка глътка с отровата дето кон можеше да свали на земята от подобна доза - засумтя като изпуснала парата си тенджера под налягане, от ония старите, те така силно систяха, че човек спокойно можеше да ги вземе за някой космически кораб, точно излиташ и наемащ нагоре към Марс.
         - Добра е пукницата, даскале – удря на мига!
         И прибърса текналите секрети от очи и нос, примлясна, па се засмя гръмко:
         - Народа прост, Кънчо-о, не помни и вчера какво е ял - миналия път броненосците им били виновни, прилепи някакви измислиха, че яли китайците, пък после уж на някаква лаборатория фугите ѝ протекли, то щото е като дрисня, ей така изтича вируса през каналите, а сега пък мишки пикали в устата на някакви туристи пенсионери и айде, пак се почна, ама ти гледай тука какво пише адашчето, че той е дал акъла и на усойницата да замаяват главите на народонаселението с тая дивотия – бръкна под масата и извади някакви листове. – Нали знаеш, стар човек съм и ги карам да ми пращат написано на хратия всяка тяхна депеша, защо вече не ща да ги чувам по телефоните как квичат.
         Разгледа ги и посочи абзац от единия лист:
         - Слушай сега какви ми е пратил Донача: 
         - „Бай Дончо, нещата тръгнаха зле, народа изнемогва, наежва се от глад, парите не стигат, и искат още, а нямам какво да им дам, че малко позакъсах в персийско заради тия мекеретата Давидовски и ще ме таковат в дирника накрая – малко прекаран излязох от тях, бай Дончо, къде ми трябваше да ги слушам. Прав беше като ми рече, че съм стар за тия магарии да се правя на пак на президент, ама виновни са тия около мен – знаеш ги, ти беше там, чу ги като ми се плюнчеха, че съм голяма работа и ще мога да оправя света. Пък аз не съм оня дето бяг, ей на и булката откога не съм я оправял, че е загоряла като казанджийска вдовица, ама айде да не приказвам, че за още по-голям срам ще стана...“
         Чичо Дончо смигна на Кънчо.
         - Едно време му виках да не взима това младото словенче, дето го прехвърляха от един на друг богаташ, ама мераклия ѝ беше и уж само за един път, ама се захласна и се ожени за нея Донча и сега сигур гледа като в оная книга, дето и филм направи каубойчето, как беше там, дето един дядка гледаше как оправят жена му...
         - „Абсолютна власт“ – подсказа Къчно.
         - А така, та сега иззад някой джам гледа и подсмърча как я опъват вицето и секретарчето, че са младички и силни.
         - Чак толкова ли?
         - Не питай – чуй нататък:
         - „... и бай Дончо, писах на Брюкселската усойница, че народа трябва нещо друго да го замаява, че взе да брои стотинките, пък като свършат, ще искат и мен, и нея, да опънат по всички начини. Затова, нали пробвахме и видяхме, че действа, пак ще следвама акъла на австрийското художниче от едно време и ще ги наплашим с нещо ново, ама тоя път уж ще е по-смъртоносно, че да не гледат ние какво правим, ами да си седят затворени в кошарите и да си гледат реалитатат, така че да спуска надолу към подчинените ѝ депелизци от евродържавите да почват кампания по подготвяне на хората превантивно, бихме там на няколко сиромаха по едно мутирало вирусче, пък дано, бай Дончо, да мога да се оправя по-скоро с персийците и пак ще скрием тази магария, но ме разбери, няма друг начин...“
         Чичо Дончо метна листа настрани.
         - Общо взето, Кънчо, адашчето е закъсало, та търси спасение. Тоя филм сме го гедали, но щом като има абдали да напълнят салоните и пак да го гледат - ами ще го пускат, никой не е виновен. А че не бил ял днес и заплатата няма да му стигне и за тоалетната хартия, дето пак първа ще се изкупи – не е важно, гледа токмака за ханта-манта вируса и обсъжда с комшията на терасата, че днес си е мил задника осем пъти и него вируса сигурно няма да го хваща.
         - Ще трябва да идвам на село и аз тогава, за по-сигурно.
         - Лесна работа, ей там има няколко къщи необитавани, нанасяй се, пък ако дойде някой да те гони, аз ще се оправям – в моето село, дай Боже, все още съм Дончо Донев!
         Страните на чичо Дончо бяха позачервени, че огненицата дето погълна, гореше на високи градуси, но пък точно тоя огън го буташе да налее още и смигна на Кънчо, който също бе зачервил бузките, но побърза да налее.
         - У-у-у-ха-а-а!
         Изреваха и двамата.
         - Не ме бива хич, твоя милост, в пиенето – засмя се новоназначения учител когато пак можеше да говори. – Ей на, краката не ги усещам, не мога да се дигна...
         - Няма страшно, даскале, както е речено – Бий огъня с огън! Ай, наздраве!
         И пак сръбнаха от изгарящата ги така сладко, като дяволско обещание за щастлив живот, напитка.
         И пак изреваха:
         - У-у-у-ха-а-а-а!
         А чичо Дончо додаде:
         - Ех, да ви издрусам дренките, световни мишки и хамстери продажни!
         - То добре ще ни плашат, ама бати Владко ако ги подкара, нали му се точат нещо, да не вземе да ги излекува и от тая пандемия, както излекува цял свят за два дни от ковидчето?
         - С него тия дни ще се чуем, искал нещо да ми казва, виж, като го спомена, може да го подсетя да метне по-скоро някоя „леска“ на Макрончето, ей така, за сеир, че да бутне Айфеловата и да видим тоя Мунчо Марийкин как ще я вдигне пак.
         - Сакън, твоя милост, ще се разпали голяма патартия – изплаши се Кънчо Енчев, надявайки се чичо Дончо да ги приказва под въздействие на лавата с която се бяха налели.
         - А бе, даскале, сеир трябва да има, инак живота скучен става като го поживееш по-дълго. Нали виждаш, мине, не мине, и пак намордници ще слагат, пак в клетките хората ще държат, те могат, значи, ние не можем.
         - Оня ден, бай Дончо, малко преди да ме извикат там, за работата, новата, смятах, че само за последните няколко години, тая сган, управляваща модерния ни уж свят, е измислила толкова много видове забрани, глоби и наказания, че надминават и ония дето са били по турско време.
         - Ей тоя акъл идва от наше село, когато се чудеха как да събират пари за празните си хазни - даде им го един нашенец, да му дера и лайката, че се изтърва за тия номера от ония далечни времена. Бях там като рече как едно време в наше село имало осемдесет и повече вида джезиета и тия европраламентарни мишки като почнаха да ги налагат, хеле византийците – че глоба за чесане, па за бъркане в носа, пък за скорост и прочие дивотии, но взеха да текат парици, пък им се услади и тия дни гледам още и още измислят...
         - Овце като има – започна Кънчо Енчев.
         - Ще има и вълна – довърши чичо Дончо.
         Кучето пак се приближи и излая кратко.
         Имаше силен глас, категоричен като на старшина в бойно поделение.
         - И да викаш, и да не викаш, ей тая – посочи развеселен чичо Дончо намалящата откъм съдържание бутилка с високо октаново число, - докато не я опразним, няма да спра.
         - Чакай да сипя, бай Дончо, че малко се ядосвам и аз на световните управници – присегна се Кънчо, ама вече не виждаше ясно, та пропусна посочената на въздържателното куче бутилка и загреба в шепата си празния въздух до нея.
         - Е-е-е, даскале бре, май те е хванало – чакай, аз ще ти налея, докато мога де.
         Той се държеше, личеше, че е човек с богат опит.
         - Пуста младост, даскале, минала и заминала, то и мен ме хавана, ама ще удържа докато мога - Дончо Донев някогаш от казана гребеше и по един бакър изпиваше колкото да я опита и да си каже мнението, пък отиваше да кара я камион, я трактор, я танк – щедро отля в намерилия успешно чашата си учител. - В ония времена и пиехме различно, даскале, и се биехме - не падахме така лесно и...
         Както говореше, взе, че се сети за нещо, огледа се с кървясали очи, па изрева:
         - Абе, музика няма ли да има днес, какво сме зашепнали като мишки в парламента!
         Извади стария магнет с големите кръгли говорители, па трясна пусковия бутон и като гръмна от оная, яката музика, дето така раздвижи объркания кой и къде е Кънчо Енчев, та очите му станаха и те кръгли и задруса перчема с кънтящия до главата му отсечен такт.
         - Е-Е-Е-Е-Е-Х! Ей това е живота, даскале, да им бера лайката на всички! – надвика той джангъра с блеснал поглед.
         - Ритъм трябва да има, бай Данчо-о-о, як, железен ритъм! – отвърна му с подобен вой и бъдещия начален учител. – Бай Дончо-о-о-о!
         - Кажи-и-и?
         - За Луната щеше да ми казваш – извика Кънчо.
         - Луната лесно, даскале-е, ей я там, няма да избяга, за нея другия път – дай сега да я се надивеем както си знаем – удри-и-и!
         До понеделник имаше време, ще пореве колкото може днес с домакина, а от утре ще си стане пак кроткия и хрисим човечец, дето май пак искаха да го мачкат и затварят в клетката.
         Но взе че изрева с глас колкото може – сега е тигър и ха да видим, кой ще дойде да го затвори!
         И вечерта се зачуди да идва ли или да бяга, деня да я отмени, че тия двамата както се бяха запретнали, можеха да я набарат и такова друсане да ѝ ударят, че мастиите по пътищата чак да се уплашат.