1.
Не виждаше лицата на стоящите около него, нито цветовете на шарените опаковки на напитките и шоколадените изделия в хладилните витрини, а образите от екрана на телевизора в чакалнята оставаха извън полезрението му и някъде много далеч от мислите му.
Не чуваше и събраните в общ шум звуци – отварянето и затварянето на вратите, стъпките на преминаващите, гласовете на хората, чакащи като него да бъдат извикани, но споделящи един с друг страховете и болките си – Матео беше чужд за всичко ставащо наоколо.
Сякаш бе ослепял и оглушал за абсолютно всичко.
Мислеше единствено за Ана...
За своята жена и за крехкостта на живота ѝ, за който знаеше, че се бореха в момента. Дали ще го спасят или в безсилие ще го изпуснат? Дали усеща нещо и как ли понася болката? А ако душата ѝ вече я напуска... той дали ще го разбере?
Мислеше и за това как денят им започна съвсем нормално като всеки друг - един обикновен работен ден в средата на седмицата, събудиха се заедно, закусиха, поговориха си, след това всеки отиде на работата си. Бяха една съвсем обикновена двойка, която освен с това, че се обичаха истински, нямаше с какво друго да бъде забелязана от който и да е.
А сега, в късния вече следобед, нормалното им ежедневие се бе преобърнало от необикновено мрачно преживяване... най-вече за нея.
Беше тук от часове, макар дори да не бе поглеждал колко е часът - времето нямаше значение, щеше да стои цяла нощ ако се наложи. Бяха му казали всичко нужно, което прецениха, че трябва да знае – след тежка катастрофа между два леки автомобила на градска улица, има трима загинали на място и един е оцелял – оцелелия бе неговата съпруга, намираща се в тежко, много тежко състояние. Загиналите не познаваше, те бяха болката на техните близки, които не бяха в тази чакалня.
Отначало не разбра веднага какво му говорят – каква катастрофа, та Ана не шофираше, но се оказа, че две коли са се сблъскали заради дъжда и високата скорост, едната така се завъртяла от удара, прелетяла над бордюра и помела минаващата в това време пешеходка. Според часа на инцидента Матео знаеше, че точно по това време жена му отиваше до дома на онова дете, на което преподаваше у дома. Ана беше учител по музика, а детето, заради заболяването си, не можеше да ходи на училище и тя реши да го посещева три пъти седмично. Много пъти му бе казвала, че има такъв талант и че ръцете са достатъчни да го усъвършенства, дори когато краката да отказват да помагат. Никога не бе виждал детето, в момента дори не си спомняше името му.
Минутите на големия часовеник над рецепцията се сменяха една след друга и се превръщаха в часове - отмервайки интервала време и приближаваха мига на отсъждането за съдбата на Ана – дали ще бъде прибавена към загиналите или ще остане с живите.
Живите – колко са много и стават все повече с всеки ден. Имат собствен живот от сменящи се дни на радост и тъга – мислеше си Матео, скрит в състоянието си на пълно отчуждение от другите.
Можем ли да споделяме такива моменти, като този, който изживяваше - да ги споделяме един с друг, докато чакаме някой да остане сред живите. Да ги споделим, може би за да не бъдем слаби или може би за да не оставаме сами ако чаканият така и не се завърне.
Ще бъде ли разбран наистина ако Ана вече не е от живите или ще получи добре изиграно съчувствие? Ето, сам не мислеше за онези, загиналите, а за оцелялата в тази катастрофа. Живите се радват да бъдат живи и едва ли искат да се доближават до смъртта – каза си той, когато от мъглата, наслоила се в съзнанието му, дочу слаб глас.
Осъзна, че гласът зове името му. Скочи, съзнанието му се активира към заобикалящия го свят и бързо тръгна към една сестра, която му даде знак да влезе през вратата, отваряща се само отвътре. Тръгна след нея по коридора, разминавайки се с всевъзможен медицински персонал и съоръжения. Без да осъзнава отчете миризмите – толкова различни и непознати, но напълно отговарящи на мястото, което кой знае защо нарече в мислите си - предверието.
Това го притесни - защо го допускаха там... за да му кажат нещо за Ана, нещо, което не е за пред всички?
Доктор, видимо току що излязъл от операционната, го очакваше и разтриваше ръцете си – няколко часа бе прекарал над масата и умората му личеше, но това е неговата професия и той ѝ отдаваше всичко, което можеше да даде. Видимо бе на възрастта на баща му, висок и слаб мъж, който като го гледаше го със спокойните си очи иззад стъклата на очилата си. Сестрата все така безмълвна, отиде настрани.
Матео погледна с очакване - нямаше как да знае дали човек, ежедневно държащ нишките на живота и смъртта, може да изразява емоции чрез очите си или добре се е научил да го контролира и прикрива.
Застана в готовност да чуе... каквото и да е.
- Спасихме я – съобщи му доктора, но без никаква тържественост или излишни въведения. – Доста зле е пострадала, много сериозни наранявания, беше изгубила и много кръв, но в момента вече няма опасност за живота ѝ, ще се възстанови, макар и бавно, много бавно, но ще живее.
- Благодаря ви, докторе...
Усети каква голяма тежест се смъкна от съзнанието му, мъглата в него изчезна и света отново се проясни.
- Но...
Тежестта бе заменена от внезапно ледено стисване в гърдите след това „но“. Явно то е и причината да поиска да го види лично. Пое дъх – трябваше да чуе още нещо.
- Но за съжаление очите ѝ не можахме да запазим.
- Не разбрах – какво за очите?!
- Жена ви ще остане сляпа. При удара е получила вътрешни разкъсвания, счупвания на крайници и няколко външни травми и наранявания, с тях се справихме, но нещо е смазало лицето ѝ е поразило очите ѝ непоправимо.
За Матео гласът можеше да се нарече дежурно делови докато му описваше пораженията на оказалата се на неточното място пешеходка.
Нямаше как да знае, че доктора, въпреки годините практика, в себе си изживяваше всички тези срещи. Макар и да предаваше фактите за състоянието на пострадалите, той съчувстваше истински на близките им, които трябваше да узнаят истината от него. А в случаите когато нишката на живота се скъсваше в ръцете му, защото и това се случваше често, тогава искрено тъжеше, но само в себе си и без да го показва на околните. Защото тъгата му нямаше да помогне на никой и я запазваше само за себе си.
Така и не свикна с изгубените животи, винаги приемаше, че ако имаше малко повече умения или науката е малко по-напреднала, би могъл да спасява повече. Днес, сега, видя една млада двойка, която ще трябва да продължи да живее с това, което не можа да запази.
Матео изглеждаше толкова смазан от чутото, макар все още да го осъзнаваше, че доктора се смили и предложи:
- Можете да я видите за малко и не се плашете от вида ѝ... След това се приберете, няма смисъл да стоите. Ще се наложи да я държим в кома няколко дни.
Матео не реагираше на думите му, въпреки, че ги чу съвсем ясно.
- Утре отново може да дойдете, ще предупредя да ви допуснат да я видите отново, засега отвън, а след това ще може да сте до нея, но известно време няма да е в състояние да общува. Това е...
От повече думи прецени, че няма нужда.
Матео кимна, доктора даде знак на сестрата. Тя му подаде маска, наметна го със стерилизирана дреха и го поведе по коридора към интензивното отделение. Спря до една врата и я открехна, постави длан на гърдите му, показвайки, че не трябва да влиза.
Това което видя не беше Ана - видя подобие на тяло, към което бяха прикрепени всевъзможни медицински уреди на легло приличащо на камера за сън в космически кораб – такива ги представяха във фантастичните филми. Само че в това легло лежеше жена му, макар и да не приличаше по нищо на нея.
Лицете ѝ бе скрито от превръзка, главата също. Едната ръка извита от гипса, единият ѝ крак стърчеше също гипсиран. От няколко банки се вливаха разтвори в кръвта ѝ, а специален апарат се грижеше за дишането ѝ. Видя на екран пулса как едва потрепваше в безкрайно течащата линия и непрекъснато сменящите се цифри, показващи и следящи какво е състоянието ѝ. Около леглото имаше още много непознати му съоръжения и уреди, окачени над неподвижното тяло.
Гледаше и не можеше да повярва, че това същата жена, която прегърна тази сутрин – топла, жива и напълно здрава, след това съзнанието му възприе, че въпреки ужасяващата гледка, тя е жива. Тежко пострадала, но жива...
С докосване по рамото сестрата му подсказа, че е време да си върви.
Върна се сам по същия коридор, мина през онази врата, прекоси чакалнята и се качи на асансьора. След малко излезе от болницата. Навън вече бе тъмно и ръмеше, студения въздух му подейства освежаващо. Постоя известно време така, дишайки и издишайки, след което отиде да търси колата, която не помнеше къде остави на огромния паркинг.
2.
Съзнанието на Ана беше объркано от безпомощността си да осъзнае къде се намира.
Толкова объркано, че се възприе просто за изгубено – изгубено в неизвестността.
Спомените ѝ връщаха като блясък само момента на силния удар и потъването отведнъж в пълната тъмнина, която я съдържаше.
Опита ѝ да почувства нещо от външния свят се оказа непосилен за сетивата ѝ – неочаквано всички бяха изчезнали. Нямаше представа къде е, какво се е случило, още по-малко колко време е минало. Мислеше хаотично и разпиляно, но с усилие успя да подреди някои предположения.
Ако спи и сънува, то сънят все някога трябва да свърши и да се събуди както винаги до Матео. Ана имаше навика, нощем, спейки, да се уверява в присъствието му – ръката ѝ просто го докосваше и продъжаваше да спи знаейки, че е до нея.
А сега усещането за него ѝ липсваше от цяла вечност.
Осъзнаваше също и това, че се намира в пълен мрак и липсват обичайните събития на сън. Не сънуваше нито движения, нито цветове, нито гласове, нито случки, нито образи и никакви звуци.
Нищо.
Пълен мрак...
И пълна тишина.
Музиката обикновено присъстваше във всяко едно нейно състояние – дали спи или е будна, Ана създавеше винаги мелодии. Чрез музиката улавяше и изразяваше живота. Бе ѝ се посветила, а сега дори тя бе заглъхнала.
Мислите ѝ обикаляха, но обиколката им бе кратка в рамките на все едно и същото отстъствие на каквото и да е.
Затвор на мислите – така нарече мястото.
Всъщност, място нямаше, прие, че това е някакво състояние от което не може да излезе, нито пък знаеше как е попаднала тук.
Липсата на време бе ужасна. Без него нямаше основа на която да стои, нямаше и посока към която да поеме.
Дори спейки, подсъзнанието ѝ винаги отчиташе времето – знаеше кога трябва да се събуди, следеше за биологичните процеси да си текат равномерно и при нужда я извеждаше към реалността. А сега – сега нямаше нито време, нито нужди – сякаш обитаваше една вечност от тъмна тишина.
Можеше да си спомня някои събития от живота си – не гладко и подредени както обикновено, но късчета и фрагменти от различни спомени и разбирания се появяваха и изчезваха, преплитайки се хронологичен хаос. Но най-често съзнанието ѝ оставаше неподвижно. Напълно неподвижно.
А казваха, че то никога не спи, енергията му никога не замира и винаги е в движение – сега се оказа, че може да бъде съвсем, съвсем неподвижно, ограничено най-често до единствената мисъл:
- Не мога да мисля за нищо...
Някога бе прочела онази мъдрост за знамето, движено от вятъра, но всъщност осъзнатото му движение идва от ума на наблюдаващия го.
Е, тук нямаше нито знаме, нито вятър, нито ум който да ги раздвижи.
3.
Ана дишаше много леко, недоловимо и мъжът ѝ често поглеждаше към апарата, който ѝ помагаше. Страхуваше се, че ако спре, ще се задуши, макар да му казаха, че вече може да диша и сама, но поради множеството наранявания е по-добре да го прави още няколко дни чрез него за да не се натоварват органите излишно.
Вече не беше в кома, макар това да не промени много състоянието си. Силните болкоуспокояващи я държаха предимно спяща. Разбираше, че се събужда, когато потърсваше ръката му с немощно опипващи около себе си пръсти на по-здравата ѝ ръка – сякаш само тях имаше сили да контролира. Матео хващаше внимателно пръстите, коленичеше до нея и се вглеждаше в лицето ѝ - в шевовете, в превръзката на очите, в кичурите коса, излизащи изпод бинтовете. Оглеждаше неподвижните крайници, знаеше, че и на други места по тялото и вътре в него също има травми, от които се възстановяваше според думите на докторите.
Понякога ѝ говореше, тихо, знаеше, че го чува от потрепването на пръстите на ръката ѝ – чрез тях си показваха, че са все така заедно. Казваше ѝ колко я обича и как скоро ще си бъде у дома, но всеки ден мислеше как ще ѝ каже за...
Как ще ѝ каже, че няма повече да вижда повече целия онзи свят, който толкова много харесваше да разглеждат заедно, скитайки се из познати и непознати места.
Няма повече да може да надниква в онези малки ъгълчета, оставащи скрити за повечето хора и да намира интересни и красиви мотиви в тях - да снима дневната светлина как е нашарила някоя уличка или вечер как светят декорираните фенери над портите на старите къщи.
Ана обичаше да му показва такива дребни детайли. След това да пресъздаде всичко това в някоя мелодия, на която само той бе единственият ѝ слушател от целия свят.
Ръката ѝ потрепна, Матео улови движението и побърза да стигне до нея.
4.
Все още се намираше в тъмнината, но тя вече не бе онова враждебно и плашещо я място – сега я познаваше.
Стената, сприраща я да се движи, изчезна и можеше да отива много надалече – мислите ѝ бяха освободени, спомените също. Тишината също си отиде и започна да чува всичко - себе си, гласът на Матео, тоновете на живота, идващи от близките апарати.
Знаеше какво се е случило – също и че трябва да спи повече за да се възстанови. Сънищата ѝ не бяха тъмни като преди, а отново имаха цвят и звуци. Обикаляше в преживяното в живота ѝ до онзи злополучен ден, толкова много места имаше където можеше да се завърне и да ги обвие в някоя мелодия – създадена от нея или вече родена от таланта на някой друг.
Но след всяка обиколка, Ана неизменно се завръщаше в тъмнината. Понеже все още не можеше да говори и да попита, нямаше кой да ѝ обясни защо е толкова плътна и осезателна.
Времето също се завърна – дълбок сън, лек сън, кратко пробуждане, нежния шепот на любимия, мекото отпускане в полусън и отново дълбокия сън.
Така ги делеше – времето и живота - с мрака.
5.
Ана се прибра у дома и двамата с Матео заживяха по новите правила.
В първите седмици след като научи истината за състоянието си, тя почти не говореше. Предпочиташе да слуша Матео как ѝ разказва за всичко, което му дойдеше на ума, а той го правеше за да не останат мислите ѝ сами в тъмнината.
Когато ѝ предложеше да ѝ пусне нещо, тя отказваше. А преди винаги слушаше музика, живееше заради нея и твореше непрекъснато. Неведнъж му бе казвала, че дори сънувайки композира някоя мелодия, а сега...
Сега мъката и болката я накараха да мълчи.
Дните отминаваха, превръщаха се в седмици, но Ана все така предпочиташе да няма звуци около нея. Понякога я заварваше да седи неподвижна в тишината, която сега обгръщаше дома им, насочила лице към отворения прозорец от който долавяше диханието на пролетта.
Не я питаше нищо излишно, но прецени, че за нея сега движението на вятъра е част от това да усеща света, така както преди нотите и тоновете.
Свикна да се движи из дома им, все пак не беше голям, а и познаваше добре кое къде се намира, така че можеше да прави почти всичко съвсем сама. Матео обаче се притесняваше от това, че може да отваря и затваря сама прозореца – същия, пред който прекарваше доста време от дните си.
Плашеше се от това, че не знаеше какво може да реши наранената ѝ душа – разговорите със специалисти, които я убеждаваха, че дори в това състояние живота ѝ може да бъде пълноценен, особено за нея, чрез уменията ѝ в музиката. Ана видимо го прие, но мълчанието ѝ си остана, казвайки му, че обича да слуша какво и разказва. Него успокояваха, че с времето ще свикне и ще заживее почти нормално, той трябва само да я подкрепя и Матео го правеше от сърце - за него любовта му към Ана беше единственото оправдание да е част от живота... най-вече от нейния.
След още няколко месеца, тя така и не седна пред пианото си, обясни му, че все още не може и предпочиташе да седи с часове пред прозореца докато той беше на работа.
Живееха на петия етаж, а при полет от такава височина нямаше да има кой да я върне този път при живите – Матео мислеше за това всеки ден, знаейки, че се налага да я остави сама. Вече обмисляше дали да не напусне работата си и да потърси нещо, което може да върши от дома си.
Започнаха да излизат и на вън, лятото бе в раззгара си, Ана се страхуваше отначало, кракът я наболяваше и не можеш дълго да върви, но след това ѝ хареса да е под открито небе, сред дърветата и мириса на живот по тях.
Матео започна да вярва, че Ана открива невидимото за останалите и в слепотата си.
И беше познал.
6.
Страхът от тъмнината изчезна.
Свикна, прие я и започна да намира своите пътеки сред нея.
Оказа се, че слепотата е вид свят – свят без очи, където можеше да вижда с всички онези позакърнели сетива, осланящи се предимно на погледа да ги насочва.
Мислите ѝ станаха по-ясни и преценящи към какво да се насочат, слухът ѝ започна да долавя дори и най-леките шумове. Обонянието разпознаваше безпогрешно хора, свързваше места и ситуации с различни аромати. Но най-вече разви интуицията да предвижда какво ще се случи с всичко случващо се около нея.
И така, ден след ден, Ана започна да вижда отново по един друг начин живота – но осъзна, че няма как да го сподели с Матео така, както споделяха някога всичко видяно.
Той остана там - във външния свят, който я прогони така неочаквано и за двамата.
Продължаваха да са заедно, приемаше подкрепата му, но вече вървяха в различни посоки и изгрева за нея, навярно е залез в очите му.
Това я натъжаваше – любовта ѝ към него бе силна, толкова силна, че започна да страда от това, че той ще осъзнае един ден как живее в различен от нейния различен свят и неизбежно ще поиска да избяга.
7.
- Хайде, ще отидем да се поразходим в парка – предложи Матео в един хубав есенен следобед. Лятото все още беше само на няколко крачки от тях, макар листата вече да пъстрееха.
Ана все повече харесваше да усеща вятъра и да вдишва ароматите. Сетивата ѝ се изостряха и станаха много по-чувствителни от когата и да е било. Според него тя се справяше с необикновена лекота при липсата на основното за него сетиво - зрението.
Все още не искаше да свири, но започна да му разказва за много от онова, което виждаше... в тъмнината.
За един различен свят, който той нямаше как да види, просто защото можеше да вижда само с очите си. Но при Ана всичко беше толкова различно.
- Добре, да отидем.
Не след дълго вървяха по една от тихите крайни алеи. Чуваше се гласът на фонтана в дъното, след малко той го видя, а Ана вече го бе доловила чрез фините пръски, довяни от вятъра.
- Матео – заговори Ана и стисна ръката му, - не искам да водиш този живот.
- Кой?
- С мен. Не мога да те обричам повече на това, ето, мина почти година.
- Не говори така, ще съм с теб завинаги, знаеш...
- Не, няма – рано или късно ще осъзнаеш, че да се грижиш за една безпомощна е било загуба на времето и ще си отидеш силно наранен от това, че трябва да го направиш когато е минало толкова време.
Матео я погледна, не знаеше дали Ана улови погледа му – все по-често го изумяваше с необикновеното разбиране на ставащото около нея. Все пак я огледа - черните очила покриваха почти цялото ѝ лице и липсващите очи. Устните, които някога винаги бяха усмихнати, последните месеци предимно бяха отпуснати в едно безразличие – сега също, навярно заради току що изказаната ѝ болка относно тяхното бъдеще.
Косите ѝ почти не се виждаха, раните по главата оставиха на места само оголена кожа и тя си слагаше шапка за да ги прикрива. Правеше го заради него, не заради себе си.
Огледа я и все така за него Ана оставаше най-красивото човешко създание, очите му не виждаха белезите, нито лекото накуцване и малко по-трудно използване на все още възстановяващата се ръка. Не обичаше тялото ѝ, а онова, което бяха съвкупността от красотата на душата и мислите ѝ. Тялото бе просто обвивката им, можеше да е позлатена, можеше да бъде и покрита с лющеща се корозия ръжда.
Разбираше страховете ѝ, но как да ѝ покаже, че любовта му към нея се увеличава с всеки изминал ден и нямаше сила която да промени това.
- Няма нищо друго на света, освен теб – каза той и я притисна до себе си.
Тя се сви за миг в обятията му, предаде се на обичта им – разпалена преди години и продължаваща да гори все така силно. След това мислите ѝ подсказаха, че това ще е до време – дали утре или след година, Матео ще потърси начина да продължи своя си път.
- Така е, но началото ни е било различно. Ще трябва да ме...
- И как повярва, че ще те оставя сама? – както много пъти довърши думите ѝ.
- Умея вече да се справям, а ще си взема и куче-водач – като толкова много други.
Матео се усмихна.
- Куче можем да си вземем и сега, знаеш, че отдавна искам.
- Говоря сериозно, колкото по-рано го направим, толкова по-лесно ще свикнем и двамата. Живеем в различни светове, Матео, твоят е онзи, в който се срещнахме, но сега моят е... просто друг.
Матео я поведе отново по алеята. Нямаше да влиза в излишен спор, а и знаеше, че е по-добре да премълчи и остави песните на птиците от дърветата и шумът на листата да заглушат гласът на тъгата, надигнала се в душата му, защото знаеше, дори и тя навярно вече да не го вярва, че никога няма да я остави да бъде сама.
Наклони се към нея, макар слухът ѝ да беше като на котка, и прошепна:
- Ще бъдем заедно...
8.
Отиде далеч от всичко и всички за няколко дни за да обмисли отново всичко отново.
За Ана и любовта му към нея и дали я обичаше наистина.
А какво е любовта?
Има много видове обич, която на даден етап от живота си хората наричаха и приенаха, че е любовта.
За някои е просто чувство, пламнало за миг и продължила за ден, може би два, а след това отшумява и се загубва в неизвестността на забравата.
За други е бавно опознаване и привикване, понякога продължващо година, три или седем, преди да осъзнаят, че в крайна сметка не са с човека, който биха могли или искали да обичат вечно.
Имаше и я и онази любов, оставаща несподелена, изпълнена с въздишки и тъгуване по едно неосъществено бъдеще, която кара не един или двама да се превръщат в поети и да изливат чрез думи неизживяното.
Понякога мимолетното сближаване на двама, силно привлечени един от друг, изгарящи от страсти и силни чувства, рязко изстива, обковава се с лед и любовта се превръща в омраза.
Човек може и да обича, може и да забравя, може и да мрази, може и болезнено да страда от започналото от една и съща искра чувство.
За Матео любовта към Ана беше истинска и различна от всички видени, описани и споделени от другите.
Обичаше я от първия миг, когато я зърна, преди много години, а днес, достатъчно време по-късно за да се проявят всички останали възможности, той я обичаше още повече. Не знаеше как е възможно, но и не го интересуваше – знаеше, че истинската любов няма нужда от обяснения.
Преди злополуката Ана чувстваше същото и живееха заедно, достатъчни един на друг за да се допълват и изпълват изцяло с това тяхно единение.
Понякога си казваха, че сякаш са дошли на този свят от някое друго място само и единствено за да се открият в него - съобразяваха се с правилата му, живееха според тях и с останалите, но намираха и си създаваха свои пътеки, по които вървяха, както винаги, сплели ръцете си.
Затова разбираше, че тя наистина страда от мисълта да го обрича да бъде с нея, най-вероятно от съжаление предив случилото се. Каквото и да ѝ кажеше против това, нямаше да приеме, че е истина – в съзнанието ѝ вече бе оформено какво ще се случи един ден, щом Матео осъзнае, че дните му минават в грижи за една незряща, обезобразена и нямаща нищо общо с предишната Ана жена.
А тя се променяше с всеки ден – сподели му, че съзнанието ѝ вече може да пътува до места, където не е предполагала, че може се стигне. Не знаеш как да го нарече – дълбока медитация, трансцендентално откъсване на светлината от тялото и превръщането ѝ в божествената искра на сътворението и обитаваща паралелно и мрака, идващ след него.
Разкриваше един различен свят с различни усещания, но нямаше достатъчно думи за да го опише. А искаше да го споделят..., но Матео нямаше как да го види, поне засега.
Нямаше нужда да мисли повече, за него Ана беше любовта - точно такава каквато е – била тя здрава, силна, сляпа или безпомощна.
Осъзна отдавна, че живота е пълен само ако намериш любовта си в него, цялото останало време е просто блуждаене в търсенето или чакането ѝ.
Ана е единствената, винаги е била и ще бъде, няма какво да я замени или заличи. Някога не го привлече само тялото ѝ – то си е просто тяло, тленно, подвластно на времето и клетките си - тя беше единствена с онова, което я правеше такава чрез мисленето си, чрез излъчваната към него енергия – с която бяха станали едно цяло и точно заради това нямаше да я остави – просто ще сподели слепотата ѝ.
Това не беше просто импулсивно решение. Дълго вече живееше със знанието, че те са две малки части, събрани от едно безкрайно общо цяло, така че нямаше какво да ги раздели, дори и тъмнината.
Прие за правилно решението, което взе и започна да се приготвя за изпълнението му.
После всички щяха да го попитат – Защо?!
Нямаше да им отговаря, но за себе си обясни, че иска да усеща света така, както и тя го усеща. Преди го правеха, нищо не можеше да им попречи и сега да го направят.
Щом тя не можеше повече да вижда неговия, тогава той щеше да се научи да бъде част от нейния и навярно ще прогледне там... където и да се озове.
Защото не искаше да вижда нищо, което Ана не можеше да види и обратното.
9.
Ана не можеше да се насити на новите си умения и възможности. Някога бе чувала и чела, че съзнанието, след цялостна промяна, може да се освободи и преоодолее преградата на усещанията и възприятията с които е свикнало до тогава.
Казваха, че може да бъде след силен стрес, емоционално преживяване, тежка злополука или целенасочено самовглъбяване и изпадане в транс за постигане и достигане на тази по-висша за ума промяна.
Тъмнината ѝ помогна да прозре, че има възможност и сила да прескочи бариерата на хоризонта на осъзнаването и да поеме сред непознати измерения. Когато усети, че може да го направи, всичко започна да се променя - това не стана просто изведнъж, а малко по малко, отлюспвайки забрана след забрана и освобождавайки се от тежестта с която миналото ѝ я задържаше.
Първо осъзна, че времето не е онзи фактор, с който трябва да се съобразява. Живота нямаше как да има свой край, щом нямаше начало. Той съществуваше вечно в едно и също състояние за всички изграждащи го енергии.
То изчезна, просто така - както имаше понятие време и вече го нямаше – така, сякаш никога не е и съществувало, защото то нямаше как да съществува – просто живеещите на по-ниско ниво съзнания са го измислили за удобство или от невъзможността да възприемат и разберат цялостта на онова, което изгражда и съдържа живота.
След това самото понятие живот също смени значението си – Ана премина в измерение, където материята беше една от градивните части от енергията на вселенския разум. Започна да вижда не както някога с очите си, а чрез осмислянето на всяко случващо се събитие - навсякъде и с всеки друг в една и съща обща повърхнина, която нямаше старото делене на часове, дни, години.
Събрала в шепата си всичко приемано до сега като единствено възможна цялост на съществуване, Ана започна да го изпуска бавно да изтича и да изчезва - усещаше лекотата, която оставаше с облекчаването на тежестта и разбиването на рамките, които са я съдържали до сега.
Осъзнаването, че вече може да се движи из пространството, преминавайки в различни, лишени от материя измерения, позволиха на новите ѝ очи да прогледнат в тъмнината – навсякъде изгряха галактики от събития, даващи ѝ различни познания, превръщащи се в нови и нови частици енергия.
Така силно поиска тази свобода ако можеше да сподели с Матео, защото без него дори и свободна, никога повече нямаше да се осъзнае като завършена и съвършена цялост.
10.
Когато го доведоха, а той отсъстваше за седмица, приятелка на Ана, Нина, която Матео бе помолил да постои при нея, не можа да скрие изумлението си и извика ужасена.
Ана бе потънала в обичайния си размисъл, далече от този свят, но чула гласът ѝ се завърна.
- Нина, какво има?
След това чу гласът на Матео да благодари на някой, който го е докарал. Имал нужда от помощта му и знаел, че може винаги да разчита на него. Позна, че другият е Стан, също стар техен приятел, от малкото истиснки добри хора, които имаха късмета да познават... преди.
- Матео! – повика го тя, вече подушила познатите ѝ миризми от болницата.
Той се приближи към гласът ѝ, като кой знае защо каза на Стан, че може и сам.
Седмици преди да изчезне уж по работа, беше тренирал с превързани очи и можеше да се движи из дома им и съвсем като незрящ.
- Да, Ана.
Седна до нея, а тя още по-ясно усети мириса и улови шума на нещо закрепено по него.
- Какво се е случило.
Стан и Нина се бяха отдръпнали - той бе прегърнал плачещата Нина. Такава болка почувства гледайки двамата толкова силно обичащи се техни приятели, че единият бе решил да не бъде с нищо различен от другия и просто сподели съдбата му.
- Ще живеем в един и същи свят, Ана, но... всяко начало е трудно и ще трябва да ме водиш - все пак ти първа дойде тук.
Той се протегна, следвайки инстинкта си за ориентиране в тъмнината и я докосна, след това се наклони и я прегърна. Ана прокара пръсти по главата и лицето му.
Нямаше нужда от свръхсъзнанието си за да разбере какво е направил.
Прегърна го, приела постъпката му – може би за останалите ще е лудост и глупаво решение, но за нея беше съвсем ясно:
Едно цяло не може да бъде разделено от нищо – никога и никъде.
11.
Когато вече бяха сами, Нина и Стан ги оставиха в тъмнината, навън беше студена зимна нощ, двамата легнаха - както винаги той зад нея, подпъхнал една ръка под главата ѝ, а с другата хванал нейната длан, подадена назад към него, но сега не само за да го държи, а и за да го води.
Мълчаха дълго - може да е било час, а може и цялата нощ, Матео не мислеше за времето, последния месец прие, че то няма му липсва – Ана каза да не бърза и че няма нужда от думи за да се намерят... там, където и да е.
Вече знаеше, че думите могат да бъдат излишни така, както и очите, просто се остави на усещането идващо от Ана. Поиска този миг да бъде тяхната вечност – един до друг, но винаги заедно, в което и да е измерение на съществуването.
В един миг, дошъл от нищото на мрака който ги обвиваше, всеки прогледна и видя сиянието на другия до себе си.
Протегнаха се и се най-накрая се сляха в една обща, неподвластна на време и закони мисъл и заспаха под формата на единната си цялост в света без очи – който за тях беше любовта.
Не виждаше лицата на стоящите около него, нито цветовете на шарените опаковки на напитките и шоколадените изделия в хладилните витрини, а образите от екрана на телевизора в чакалнята оставаха извън полезрението му и някъде много далеч от мислите му.
Не чуваше и събраните в общ шум звуци – отварянето и затварянето на вратите, стъпките на преминаващите, гласовете на хората, чакащи като него да бъдат извикани, но споделящи един с друг страховете и болките си – Матео беше чужд за всичко ставащо наоколо.
Сякаш бе ослепял и оглушал за абсолютно всичко.
Мислеше единствено за Ана...
За своята жена и за крехкостта на живота ѝ, за който знаеше, че се бореха в момента. Дали ще го спасят или в безсилие ще го изпуснат? Дали усеща нещо и как ли понася болката? А ако душата ѝ вече я напуска... той дали ще го разбере?
Мислеше и за това как денят им започна съвсем нормално като всеки друг - един обикновен работен ден в средата на седмицата, събудиха се заедно, закусиха, поговориха си, след това всеки отиде на работата си. Бяха една съвсем обикновена двойка, която освен с това, че се обичаха истински, нямаше с какво друго да бъде забелязана от който и да е.
А сега, в късния вече следобед, нормалното им ежедневие се бе преобърнало от необикновено мрачно преживяване... най-вече за нея.
Беше тук от часове, макар дори да не бе поглеждал колко е часът - времето нямаше значение, щеше да стои цяла нощ ако се наложи. Бяха му казали всичко нужно, което прецениха, че трябва да знае – след тежка катастрофа между два леки автомобила на градска улица, има трима загинали на място и един е оцелял – оцелелия бе неговата съпруга, намираща се в тежко, много тежко състояние. Загиналите не познаваше, те бяха болката на техните близки, които не бяха в тази чакалня.
Отначало не разбра веднага какво му говорят – каква катастрофа, та Ана не шофираше, но се оказа, че две коли са се сблъскали заради дъжда и високата скорост, едната така се завъртяла от удара, прелетяла над бордюра и помела минаващата в това време пешеходка. Според часа на инцидента Матео знаеше, че точно по това време жена му отиваше до дома на онова дете, на което преподаваше у дома. Ана беше учител по музика, а детето, заради заболяването си, не можеше да ходи на училище и тя реши да го посещева три пъти седмично. Много пъти му бе казвала, че има такъв талант и че ръцете са достатъчни да го усъвършенства, дори когато краката да отказват да помагат. Никога не бе виждал детето, в момента дори не си спомняше името му.
Минутите на големия часовеник над рецепцията се сменяха една след друга и се превръщаха в часове - отмервайки интервала време и приближаваха мига на отсъждането за съдбата на Ана – дали ще бъде прибавена към загиналите или ще остане с живите.
Живите – колко са много и стават все повече с всеки ден. Имат собствен живот от сменящи се дни на радост и тъга – мислеше си Матео, скрит в състоянието си на пълно отчуждение от другите.
Можем ли да споделяме такива моменти, като този, който изживяваше - да ги споделяме един с друг, докато чакаме някой да остане сред живите. Да ги споделим, може би за да не бъдем слаби или може би за да не оставаме сами ако чаканият така и не се завърне.
Ще бъде ли разбран наистина ако Ана вече не е от живите или ще получи добре изиграно съчувствие? Ето, сам не мислеше за онези, загиналите, а за оцелялата в тази катастрофа. Живите се радват да бъдат живи и едва ли искат да се доближават до смъртта – каза си той, когато от мъглата, наслоила се в съзнанието му, дочу слаб глас.
Осъзна, че гласът зове името му. Скочи, съзнанието му се активира към заобикалящия го свят и бързо тръгна към една сестра, която му даде знак да влезе през вратата, отваряща се само отвътре. Тръгна след нея по коридора, разминавайки се с всевъзможен медицински персонал и съоръжения. Без да осъзнава отчете миризмите – толкова различни и непознати, но напълно отговарящи на мястото, което кой знае защо нарече в мислите си - предверието.
Това го притесни - защо го допускаха там... за да му кажат нещо за Ана, нещо, което не е за пред всички?
Доктор, видимо току що излязъл от операционната, го очакваше и разтриваше ръцете си – няколко часа бе прекарал над масата и умората му личеше, но това е неговата професия и той ѝ отдаваше всичко, което можеше да даде. Видимо бе на възрастта на баща му, висок и слаб мъж, който като го гледаше го със спокойните си очи иззад стъклата на очилата си. Сестрата все така безмълвна, отиде настрани.
Матео погледна с очакване - нямаше как да знае дали човек, ежедневно държащ нишките на живота и смъртта, може да изразява емоции чрез очите си или добре се е научил да го контролира и прикрива.
Застана в готовност да чуе... каквото и да е.
- Спасихме я – съобщи му доктора, но без никаква тържественост или излишни въведения. – Доста зле е пострадала, много сериозни наранявания, беше изгубила и много кръв, но в момента вече няма опасност за живота ѝ, ще се възстанови, макар и бавно, много бавно, но ще живее.
- Благодаря ви, докторе...
Усети каква голяма тежест се смъкна от съзнанието му, мъглата в него изчезна и света отново се проясни.
- Но...
Тежестта бе заменена от внезапно ледено стисване в гърдите след това „но“. Явно то е и причината да поиска да го види лично. Пое дъх – трябваше да чуе още нещо.
- Но за съжаление очите ѝ не можахме да запазим.
- Не разбрах – какво за очите?!
- Жена ви ще остане сляпа. При удара е получила вътрешни разкъсвания, счупвания на крайници и няколко външни травми и наранявания, с тях се справихме, но нещо е смазало лицето ѝ е поразило очите ѝ непоправимо.
За Матео гласът можеше да се нарече дежурно делови докато му описваше пораженията на оказалата се на неточното място пешеходка.
Нямаше как да знае, че доктора, въпреки годините практика, в себе си изживяваше всички тези срещи. Макар и да предаваше фактите за състоянието на пострадалите, той съчувстваше истински на близките им, които трябваше да узнаят истината от него. А в случаите когато нишката на живота се скъсваше в ръцете му, защото и това се случваше често, тогава искрено тъжеше, но само в себе си и без да го показва на околните. Защото тъгата му нямаше да помогне на никой и я запазваше само за себе си.
Така и не свикна с изгубените животи, винаги приемаше, че ако имаше малко повече умения или науката е малко по-напреднала, би могъл да спасява повече. Днес, сега, видя една млада двойка, която ще трябва да продължи да живее с това, което не можа да запази.
Матео изглеждаше толкова смазан от чутото, макар все още да го осъзнаваше, че доктора се смили и предложи:
- Можете да я видите за малко и не се плашете от вида ѝ... След това се приберете, няма смисъл да стоите. Ще се наложи да я държим в кома няколко дни.
Матео не реагираше на думите му, въпреки, че ги чу съвсем ясно.
- Утре отново може да дойдете, ще предупредя да ви допуснат да я видите отново, засега отвън, а след това ще може да сте до нея, но известно време няма да е в състояние да общува. Това е...
От повече думи прецени, че няма нужда.
Матео кимна, доктора даде знак на сестрата. Тя му подаде маска, наметна го със стерилизирана дреха и го поведе по коридора към интензивното отделение. Спря до една врата и я открехна, постави длан на гърдите му, показвайки, че не трябва да влиза.
Това което видя не беше Ана - видя подобие на тяло, към което бяха прикрепени всевъзможни медицински уреди на легло приличащо на камера за сън в космически кораб – такива ги представяха във фантастичните филми. Само че в това легло лежеше жена му, макар и да не приличаше по нищо на нея.
Лицете ѝ бе скрито от превръзка, главата също. Едната ръка извита от гипса, единият ѝ крак стърчеше също гипсиран. От няколко банки се вливаха разтвори в кръвта ѝ, а специален апарат се грижеше за дишането ѝ. Видя на екран пулса как едва потрепваше в безкрайно течащата линия и непрекъснато сменящите се цифри, показващи и следящи какво е състоянието ѝ. Около леглото имаше още много непознати му съоръжения и уреди, окачени над неподвижното тяло.
Гледаше и не можеше да повярва, че това същата жена, която прегърна тази сутрин – топла, жива и напълно здрава, след това съзнанието му възприе, че въпреки ужасяващата гледка, тя е жива. Тежко пострадала, но жива...
С докосване по рамото сестрата му подсказа, че е време да си върви.
Върна се сам по същия коридор, мина през онази врата, прекоси чакалнята и се качи на асансьора. След малко излезе от болницата. Навън вече бе тъмно и ръмеше, студения въздух му подейства освежаващо. Постоя известно време така, дишайки и издишайки, след което отиде да търси колата, която не помнеше къде остави на огромния паркинг.
Съзнанието на Ана беше объркано от безпомощността си да осъзнае къде се намира.
Толкова объркано, че се възприе просто за изгубено – изгубено в неизвестността.
Спомените ѝ връщаха като блясък само момента на силния удар и потъването отведнъж в пълната тъмнина, която я съдържаше.
Опита ѝ да почувства нещо от външния свят се оказа непосилен за сетивата ѝ – неочаквано всички бяха изчезнали. Нямаше представа къде е, какво се е случило, още по-малко колко време е минало. Мислеше хаотично и разпиляно, но с усилие успя да подреди някои предположения.
Ако спи и сънува, то сънят все някога трябва да свърши и да се събуди както винаги до Матео. Ана имаше навика, нощем, спейки, да се уверява в присъствието му – ръката ѝ просто го докосваше и продъжаваше да спи знаейки, че е до нея.
А сега усещането за него ѝ липсваше от цяла вечност.
Осъзнаваше също и това, че се намира в пълен мрак и липсват обичайните събития на сън. Не сънуваше нито движения, нито цветове, нито гласове, нито случки, нито образи и никакви звуци.
Нищо.
Пълен мрак...
И пълна тишина.
Музиката обикновено присъстваше във всяко едно нейно състояние – дали спи или е будна, Ана създавеше винаги мелодии. Чрез музиката улавяше и изразяваше живота. Бе ѝ се посветила, а сега дори тя бе заглъхнала.
Мислите ѝ обикаляха, но обиколката им бе кратка в рамките на все едно и същото отстъствие на каквото и да е.
Затвор на мислите – така нарече мястото.
Всъщност, място нямаше, прие, че това е някакво състояние от което не може да излезе, нито пък знаеше как е попаднала тук.
Липсата на време бе ужасна. Без него нямаше основа на която да стои, нямаше и посока към която да поеме.
Дори спейки, подсъзнанието ѝ винаги отчиташе времето – знаеше кога трябва да се събуди, следеше за биологичните процеси да си текат равномерно и при нужда я извеждаше към реалността. А сега – сега нямаше нито време, нито нужди – сякаш обитаваше една вечност от тъмна тишина.
Можеше да си спомня някои събития от живота си – не гладко и подредени както обикновено, но късчета и фрагменти от различни спомени и разбирания се появяваха и изчезваха, преплитайки се хронологичен хаос. Но най-често съзнанието ѝ оставаше неподвижно. Напълно неподвижно.
А казваха, че то никога не спи, енергията му никога не замира и винаги е в движение – сега се оказа, че може да бъде съвсем, съвсем неподвижно, ограничено най-често до единствената мисъл:
- Не мога да мисля за нищо...
Някога бе прочела онази мъдрост за знамето, движено от вятъра, но всъщност осъзнатото му движение идва от ума на наблюдаващия го.
Е, тук нямаше нито знаме, нито вятър, нито ум който да ги раздвижи.
3.
Ана дишаше много леко, недоловимо и мъжът ѝ често поглеждаше към апарата, който ѝ помагаше. Страхуваше се, че ако спре, ще се задуши, макар да му казаха, че вече може да диша и сама, но поради множеството наранявания е по-добре да го прави още няколко дни чрез него за да не се натоварват органите излишно.
Вече не беше в кома, макар това да не промени много състоянието си. Силните болкоуспокояващи я държаха предимно спяща. Разбираше, че се събужда, когато потърсваше ръката му с немощно опипващи около себе си пръсти на по-здравата ѝ ръка – сякаш само тях имаше сили да контролира. Матео хващаше внимателно пръстите, коленичеше до нея и се вглеждаше в лицето ѝ - в шевовете, в превръзката на очите, в кичурите коса, излизащи изпод бинтовете. Оглеждаше неподвижните крайници, знаеше, че и на други места по тялото и вътре в него също има травми, от които се възстановяваше според думите на докторите.
Понякога ѝ говореше, тихо, знаеше, че го чува от потрепването на пръстите на ръката ѝ – чрез тях си показваха, че са все така заедно. Казваше ѝ колко я обича и как скоро ще си бъде у дома, но всеки ден мислеше как ще ѝ каже за...
Как ще ѝ каже, че няма повече да вижда повече целия онзи свят, който толкова много харесваше да разглеждат заедно, скитайки се из познати и непознати места.
Няма повече да може да надниква в онези малки ъгълчета, оставащи скрити за повечето хора и да намира интересни и красиви мотиви в тях - да снима дневната светлина как е нашарила някоя уличка или вечер как светят декорираните фенери над портите на старите къщи.
Ана обичаше да му показва такива дребни детайли. След това да пресъздаде всичко това в някоя мелодия, на която само той бе единственият ѝ слушател от целия свят.
Ръката ѝ потрепна, Матео улови движението и побърза да стигне до нея.
4.
Все още се намираше в тъмнината, но тя вече не бе онова враждебно и плашещо я място – сега я познаваше.
Стената, сприраща я да се движи, изчезна и можеше да отива много надалече – мислите ѝ бяха освободени, спомените също. Тишината също си отиде и започна да чува всичко - себе си, гласът на Матео, тоновете на живота, идващи от близките апарати.
Знаеше какво се е случило – също и че трябва да спи повече за да се възстанови. Сънищата ѝ не бяха тъмни като преди, а отново имаха цвят и звуци. Обикаляше в преживяното в живота ѝ до онзи злополучен ден, толкова много места имаше където можеше да се завърне и да ги обвие в някоя мелодия – създадена от нея или вече родена от таланта на някой друг.
Но след всяка обиколка, Ана неизменно се завръщаше в тъмнината. Понеже все още не можеше да говори и да попита, нямаше кой да ѝ обясни защо е толкова плътна и осезателна.
Времето също се завърна – дълбок сън, лек сън, кратко пробуждане, нежния шепот на любимия, мекото отпускане в полусън и отново дълбокия сън.
Така ги делеше – времето и живота - с мрака.
Ана се прибра у дома и двамата с Матео заживяха по новите правила.
В първите седмици след като научи истината за състоянието си, тя почти не говореше. Предпочиташе да слуша Матео как ѝ разказва за всичко, което му дойдеше на ума, а той го правеше за да не останат мислите ѝ сами в тъмнината.
Когато ѝ предложеше да ѝ пусне нещо, тя отказваше. А преди винаги слушаше музика, живееше заради нея и твореше непрекъснато. Неведнъж му бе казвала, че дори сънувайки композира някоя мелодия, а сега...
Сега мъката и болката я накараха да мълчи.
Дните отминаваха, превръщаха се в седмици, но Ана все така предпочиташе да няма звуци около нея. Понякога я заварваше да седи неподвижна в тишината, която сега обгръщаше дома им, насочила лице към отворения прозорец от който долавяше диханието на пролетта.
Не я питаше нищо излишно, но прецени, че за нея сега движението на вятъра е част от това да усеща света, така както преди нотите и тоновете.
Свикна да се движи из дома им, все пак не беше голям, а и познаваше добре кое къде се намира, така че можеше да прави почти всичко съвсем сама. Матео обаче се притесняваше от това, че може да отваря и затваря сама прозореца – същия, пред който прекарваше доста време от дните си.
Плашеше се от това, че не знаеше какво може да реши наранената ѝ душа – разговорите със специалисти, които я убеждаваха, че дори в това състояние живота ѝ може да бъде пълноценен, особено за нея, чрез уменията ѝ в музиката. Ана видимо го прие, но мълчанието ѝ си остана, казвайки му, че обича да слуша какво и разказва. Него успокояваха, че с времето ще свикне и ще заживее почти нормално, той трябва само да я подкрепя и Матео го правеше от сърце - за него любовта му към Ана беше единственото оправдание да е част от живота... най-вече от нейния.
След още няколко месеца, тя така и не седна пред пианото си, обясни му, че все още не може и предпочиташе да седи с часове пред прозореца докато той беше на работа.
Живееха на петия етаж, а при полет от такава височина нямаше да има кой да я върне този път при живите – Матео мислеше за това всеки ден, знаейки, че се налага да я остави сама. Вече обмисляше дали да не напусне работата си и да потърси нещо, което може да върши от дома си.
Започнаха да излизат и на вън, лятото бе в раззгара си, Ана се страхуваше отначало, кракът я наболяваше и не можеш дълго да върви, но след това ѝ хареса да е под открито небе, сред дърветата и мириса на живот по тях.
Матео започна да вярва, че Ана открива невидимото за останалите и в слепотата си.
И беше познал.
Страхът от тъмнината изчезна.
Свикна, прие я и започна да намира своите пътеки сред нея.
Оказа се, че слепотата е вид свят – свят без очи, където можеше да вижда с всички онези позакърнели сетива, осланящи се предимно на погледа да ги насочва.
Мислите ѝ станаха по-ясни и преценящи към какво да се насочат, слухът ѝ започна да долавя дори и най-леките шумове. Обонянието разпознаваше безпогрешно хора, свързваше места и ситуации с различни аромати. Но най-вече разви интуицията да предвижда какво ще се случи с всичко случващо се около нея.
И така, ден след ден, Ана започна да вижда отново по един друг начин живота – но осъзна, че няма как да го сподели с Матео така, както споделяха някога всичко видяно.
Той остана там - във външния свят, който я прогони така неочаквано и за двамата.
Продължаваха да са заедно, приемаше подкрепата му, но вече вървяха в различни посоки и изгрева за нея, навярно е залез в очите му.
Това я натъжаваше – любовта ѝ към него бе силна, толкова силна, че започна да страда от това, че той ще осъзнае един ден как живее в различен от нейния различен свят и неизбежно ще поиска да избяга.
- Хайде, ще отидем да се поразходим в парка – предложи Матео в един хубав есенен следобед. Лятото все още беше само на няколко крачки от тях, макар листата вече да пъстрееха.
Ана все повече харесваше да усеща вятъра и да вдишва ароматите. Сетивата ѝ се изостряха и станаха много по-чувствителни от когата и да е било. Според него тя се справяше с необикновена лекота при липсата на основното за него сетиво - зрението.
Все още не искаше да свири, но започна да му разказва за много от онова, което виждаше... в тъмнината.
За един различен свят, който той нямаше как да види, просто защото можеше да вижда само с очите си. Но при Ана всичко беше толкова различно.
- Добре, да отидем.
Не след дълго вървяха по една от тихите крайни алеи. Чуваше се гласът на фонтана в дъното, след малко той го видя, а Ана вече го бе доловила чрез фините пръски, довяни от вятъра.
- Матео – заговори Ана и стисна ръката му, - не искам да водиш този живот.
- Кой?
- С мен. Не мога да те обричам повече на това, ето, мина почти година.
- Не говори така, ще съм с теб завинаги, знаеш...
- Не, няма – рано или късно ще осъзнаеш, че да се грижиш за една безпомощна е било загуба на времето и ще си отидеш силно наранен от това, че трябва да го направиш когато е минало толкова време.
Матео я погледна, не знаеше дали Ана улови погледа му – все по-често го изумяваше с необикновеното разбиране на ставащото около нея. Все пак я огледа - черните очила покриваха почти цялото ѝ лице и липсващите очи. Устните, които някога винаги бяха усмихнати, последните месеци предимно бяха отпуснати в едно безразличие – сега също, навярно заради току що изказаната ѝ болка относно тяхното бъдеще.
Косите ѝ почти не се виждаха, раните по главата оставиха на места само оголена кожа и тя си слагаше шапка за да ги прикрива. Правеше го заради него, не заради себе си.
Огледа я и все така за него Ана оставаше най-красивото човешко създание, очите му не виждаха белезите, нито лекото накуцване и малко по-трудно използване на все още възстановяващата се ръка. Не обичаше тялото ѝ, а онова, което бяха съвкупността от красотата на душата и мислите ѝ. Тялото бе просто обвивката им, можеше да е позлатена, можеше да бъде и покрита с лющеща се корозия ръжда.
Разбираше страховете ѝ, но как да ѝ покаже, че любовта му към нея се увеличава с всеки изминал ден и нямаше сила която да промени това.
- Няма нищо друго на света, освен теб – каза той и я притисна до себе си.
Тя се сви за миг в обятията му, предаде се на обичта им – разпалена преди години и продължаваща да гори все така силно. След това мислите ѝ подсказаха, че това ще е до време – дали утре или след година, Матео ще потърси начина да продължи своя си път.
- Така е, но началото ни е било различно. Ще трябва да ме...
- И как повярва, че ще те оставя сама? – както много пъти довърши думите ѝ.
- Умея вече да се справям, а ще си взема и куче-водач – като толкова много други.
Матео се усмихна.
- Куче можем да си вземем и сега, знаеш, че отдавна искам.
- Говоря сериозно, колкото по-рано го направим, толкова по-лесно ще свикнем и двамата. Живеем в различни светове, Матео, твоят е онзи, в който се срещнахме, но сега моят е... просто друг.
Матео я поведе отново по алеята. Нямаше да влиза в излишен спор, а и знаеше, че е по-добре да премълчи и остави песните на птиците от дърветата и шумът на листата да заглушат гласът на тъгата, надигнала се в душата му, защото знаеше, дори и тя навярно вече да не го вярва, че никога няма да я остави да бъде сама.
Наклони се към нея, макар слухът ѝ да беше като на котка, и прошепна:
- Ще бъдем заедно...
8.
Отиде далеч от всичко и всички за няколко дни за да обмисли отново всичко отново.
За Ана и любовта му към нея и дали я обичаше наистина.
А какво е любовта?
Има много видове обич, която на даден етап от живота си хората наричаха и приенаха, че е любовта.
За някои е просто чувство, пламнало за миг и продължила за ден, може би два, а след това отшумява и се загубва в неизвестността на забравата.
За други е бавно опознаване и привикване, понякога продължващо година, три или седем, преди да осъзнаят, че в крайна сметка не са с човека, който биха могли или искали да обичат вечно.
Имаше и я и онази любов, оставаща несподелена, изпълнена с въздишки и тъгуване по едно неосъществено бъдеще, която кара не един или двама да се превръщат в поети и да изливат чрез думи неизживяното.
Понякога мимолетното сближаване на двама, силно привлечени един от друг, изгарящи от страсти и силни чувства, рязко изстива, обковава се с лед и любовта се превръща в омраза.
Човек може и да обича, може и да забравя, може и да мрази, може и болезнено да страда от започналото от една и съща искра чувство.
За Матео любовта към Ана беше истинска и различна от всички видени, описани и споделени от другите.
Обичаше я от първия миг, когато я зърна, преди много години, а днес, достатъчно време по-късно за да се проявят всички останали възможности, той я обичаше още повече. Не знаеше как е възможно, но и не го интересуваше – знаеше, че истинската любов няма нужда от обяснения.
Преди злополуката Ана чувстваше същото и живееха заедно, достатъчни един на друг за да се допълват и изпълват изцяло с това тяхно единение.
Понякога си казваха, че сякаш са дошли на този свят от някое друго място само и единствено за да се открият в него - съобразяваха се с правилата му, живееха според тях и с останалите, но намираха и си създаваха свои пътеки, по които вървяха, както винаги, сплели ръцете си.
Затова разбираше, че тя наистина страда от мисълта да го обрича да бъде с нея, най-вероятно от съжаление предив случилото се. Каквото и да ѝ кажеше против това, нямаше да приеме, че е истина – в съзнанието ѝ вече бе оформено какво ще се случи един ден, щом Матео осъзнае, че дните му минават в грижи за една незряща, обезобразена и нямаща нищо общо с предишната Ана жена.
А тя се променяше с всеки ден – сподели му, че съзнанието ѝ вече може да пътува до места, където не е предполагала, че може се стигне. Не знаеш как да го нарече – дълбока медитация, трансцендентално откъсване на светлината от тялото и превръщането ѝ в божествената искра на сътворението и обитаваща паралелно и мрака, идващ след него.
Разкриваше един различен свят с различни усещания, но нямаше достатъчно думи за да го опише. А искаше да го споделят..., но Матео нямаше как да го види, поне засега.
Нямаше нужда да мисли повече, за него Ана беше любовта - точно такава каквато е – била тя здрава, силна, сляпа или безпомощна.
Осъзна отдавна, че живота е пълен само ако намериш любовта си в него, цялото останало време е просто блуждаене в търсенето или чакането ѝ.
Ана е единствената, винаги е била и ще бъде, няма какво да я замени или заличи. Някога не го привлече само тялото ѝ – то си е просто тяло, тленно, подвластно на времето и клетките си - тя беше единствена с онова, което я правеше такава чрез мисленето си, чрез излъчваната към него енергия – с която бяха станали едно цяло и точно заради това нямаше да я остави – просто ще сподели слепотата ѝ.
Това не беше просто импулсивно решение. Дълго вече живееше със знанието, че те са две малки части, събрани от едно безкрайно общо цяло, така че нямаше какво да ги раздели, дори и тъмнината.
Прие за правилно решението, което взе и започна да се приготвя за изпълнението му.
После всички щяха да го попитат – Защо?!
Нямаше да им отговаря, но за себе си обясни, че иска да усеща света така, както и тя го усеща. Преди го правеха, нищо не можеше да им попречи и сега да го направят.
Щом тя не можеше повече да вижда неговия, тогава той щеше да се научи да бъде част от нейния и навярно ще прогледне там... където и да се озове.
Защото не искаше да вижда нищо, което Ана не можеше да види и обратното.
Ана не можеше да се насити на новите си умения и възможности. Някога бе чувала и чела, че съзнанието, след цялостна промяна, може да се освободи и преоодолее преградата на усещанията и възприятията с които е свикнало до тогава.
Казваха, че може да бъде след силен стрес, емоционално преживяване, тежка злополука или целенасочено самовглъбяване и изпадане в транс за постигане и достигане на тази по-висша за ума промяна.
Тъмнината ѝ помогна да прозре, че има възможност и сила да прескочи бариерата на хоризонта на осъзнаването и да поеме сред непознати измерения. Когато усети, че може да го направи, всичко започна да се променя - това не стана просто изведнъж, а малко по малко, отлюспвайки забрана след забрана и освобождавайки се от тежестта с която миналото ѝ я задържаше.
Първо осъзна, че времето не е онзи фактор, с който трябва да се съобразява. Живота нямаше как да има свой край, щом нямаше начало. Той съществуваше вечно в едно и също състояние за всички изграждащи го енергии.
То изчезна, просто така - както имаше понятие време и вече го нямаше – така, сякаш никога не е и съществувало, защото то нямаше как да съществува – просто живеещите на по-ниско ниво съзнания са го измислили за удобство или от невъзможността да възприемат и разберат цялостта на онова, което изгражда и съдържа живота.
След това самото понятие живот също смени значението си – Ана премина в измерение, където материята беше една от градивните части от енергията на вселенския разум. Започна да вижда не както някога с очите си, а чрез осмислянето на всяко случващо се събитие - навсякъде и с всеки друг в една и съща обща повърхнина, която нямаше старото делене на часове, дни, години.
Събрала в шепата си всичко приемано до сега като единствено възможна цялост на съществуване, Ана започна да го изпуска бавно да изтича и да изчезва - усещаше лекотата, която оставаше с облекчаването на тежестта и разбиването на рамките, които са я съдържали до сега.
Осъзнаването, че вече може да се движи из пространството, преминавайки в различни, лишени от материя измерения, позволиха на новите ѝ очи да прогледнат в тъмнината – навсякъде изгряха галактики от събития, даващи ѝ различни познания, превръщащи се в нови и нови частици енергия.
Така силно поиска тази свобода ако можеше да сподели с Матео, защото без него дори и свободна, никога повече нямаше да се осъзнае като завършена и съвършена цялост.
10.
Когато го доведоха, а той отсъстваше за седмица, приятелка на Ана, Нина, която Матео бе помолил да постои при нея, не можа да скрие изумлението си и извика ужасена.
Ана бе потънала в обичайния си размисъл, далече от този свят, но чула гласът ѝ се завърна.
- Нина, какво има?
След това чу гласът на Матео да благодари на някой, който го е докарал. Имал нужда от помощта му и знаел, че може винаги да разчита на него. Позна, че другият е Стан, също стар техен приятел, от малкото истиснки добри хора, които имаха късмета да познават... преди.
- Матео! – повика го тя, вече подушила познатите ѝ миризми от болницата.
Той се приближи към гласът ѝ, като кой знае защо каза на Стан, че може и сам.
Седмици преди да изчезне уж по работа, беше тренирал с превързани очи и можеше да се движи из дома им и съвсем като незрящ.
- Да, Ана.
Седна до нея, а тя още по-ясно усети мириса и улови шума на нещо закрепено по него.
- Какво се е случило.
Стан и Нина се бяха отдръпнали - той бе прегърнал плачещата Нина. Такава болка почувства гледайки двамата толкова силно обичащи се техни приятели, че единият бе решил да не бъде с нищо различен от другия и просто сподели съдбата му.
- Ще живеем в един и същи свят, Ана, но... всяко начало е трудно и ще трябва да ме водиш - все пак ти първа дойде тук.
Той се протегна, следвайки инстинкта си за ориентиране в тъмнината и я докосна, след това се наклони и я прегърна. Ана прокара пръсти по главата и лицето му.
Нямаше нужда от свръхсъзнанието си за да разбере какво е направил.
Прегърна го, приела постъпката му – може би за останалите ще е лудост и глупаво решение, но за нея беше съвсем ясно:
Едно цяло не може да бъде разделено от нищо – никога и никъде.
Когато вече бяха сами, Нина и Стан ги оставиха в тъмнината, навън беше студена зимна нощ, двамата легнаха - както винаги той зад нея, подпъхнал една ръка под главата ѝ, а с другата хванал нейната длан, подадена назад към него, но сега не само за да го държи, а и за да го води.
Мълчаха дълго - може да е било час, а може и цялата нощ, Матео не мислеше за времето, последния месец прие, че то няма му липсва – Ана каза да не бърза и че няма нужда от думи за да се намерят... там, където и да е.
Вече знаеше, че думите могат да бъдат излишни така, както и очите, просто се остави на усещането идващо от Ана. Поиска този миг да бъде тяхната вечност – един до друг, но винаги заедно, в което и да е измерение на съществуването.
В един миг, дошъл от нищото на мрака който ги обвиваше, всеки прогледна и видя сиянието на другия до себе си.
Протегнаха се и се най-накрая се сляха в една обща, неподвластна на време и закони мисъл и заспаха под формата на единната си цялост в света без очи – който за тях беше любовта.
Няма коментари:
Публикуване на коментар