Прозорец, отворен във времето

         

  Лятото гореше.

  Седмици на все по-топли дни и задушни нощи.

    Града онемяваше в най-горещите часове. Улиците му опустяваха, по клоните птиците дремеха, криейки се от жарките лъчи. Следобедите бяха дълги и лениви, под сенките се излежаваха преминали в друго измерение котки.

         Ехо рисуваше лятото.

         Поле от житни класове, между тях усмихати макове, няколко разноцветни пеперуди и пътеки от неутъпкана трева.

         Небе, разгърнало синева открай до край и светлината идваща в изобилие.

         Така го помнеше, някога бе обикаляла дълго из полето, тогава можеше, сега вече само спомените ѝ се разхождаха натам.

         С избуяващата пролет след студените дни, винаги ѝ се искаше отново да усети вкуса на топлата земя, на поникналите стръкове, на носените от вятъра аромати. Нямаше възможност да направи друго освен да приближи стола си до прозореца в ранните утрини, да го отвори и да открива нишките на тези далечни спомени.

         Прозореца – нейните очи към света. Само той ѝ беше останал да я свързва с външния свят. Онзи, станал ѝ толкова далечен – на няколко етажа под нея – свят.

         Без крака човек е като птица без криле.

         Не може да лети, не може да отиде по-далеч от мястото, което го е приютило – Ехо живееше сама в малкия апартамент, много рядко излизаше, защото нямаше кой да я изведе – понякога познати и непознати се сещаха за нея, идваха, избутваха количката до площадката, сетне дружно я вдигаха и сваляха по стълбите, правеха кратка разходка, обещаваха, че скоро ще дойдат пак и си отиваха...

         Познатите забравяха за нея с месеци, години, а другите най-често завинаги.

         Не се оплакваше, беше приела и свикнала с живота си. С ръцете си успяваше да пътува – спомените си пресъздаваше на платното. В тежките си дни търсеше утеха в тъмните и студени цветове. В онези, които наричаше за себе си щастливи, нареждаше най-ярките и топли бои и рисуваше мечтите си, които нямаше как да сбъдне по друг начин.

         Гълъб кацна на прозореца. Бял, с няколко тъмни петна по гърдите. Оглежда се в стъклото, понареди перата си и почука – на отражението си или на намиращата се в стаята.

         Ехо завъртя колелата и се приближи. Той не отлетя, а остана. Светлината в този час така падаше, че тя видя собственото си отражение и си помисли, че навярно гълъба не я вижда.

         Гледаха се дълго – себе си или другия, разделени от прозрачната преграда, а бяха сякаш едно. Две птици – едната в своята клетка, другата летяща накъдето си поиска – насред мигове, отронени от времето, долетели от нищото, носещи няколко спомена и две-три несбъднати мечти.

         Полъха на лятото топло се завъртя в мислите им.

         Отразени в един мълчалив прозорец, в този горещ ден, те се взираха един в друг и Ехо видя как е в онзи любим момент, с когото вървят ръка за ръка в някой друг живот.

         Онзи момент, който е там някъде зад покривите на града.

         Различен, но случващ се сега...

         Времето бе тази птица, долетяла, почукала за поздрав и вече размахала криле за сбогом.

         Отражението ѝ бавно се стопи и прозореца остана нашарен от светлината, но вече безмълвен.

         Коя съм аз – просто броя посещенията на птиците и забравените обещания на хората.

         Ехо се върна пред платното. Житата улавяха лъчите и тя си спомни как със залеза започваха да горят. Постави до цветове и този на жаравата, може би ще го добави, а може би не.

         Времето има ли своя залез – краят на всяко начало?

         Или ходът му е винаги към изгрева, случващ се неизменно в мига на „Сега”?

         Кацат ли на неговия прозорец гълъби?

         В моя свят имам голям прозорец и ако няма къде другаде да отидат, те долитат за малко. Понякога мълчим, понякога ми пеят. Храня ги със своите мисли, а те мен с гласове. Миговете и птиците – идват и си отиват.

          Всеки дава от себе си онова, което има – любов, разбиране или поне малко от своето време.

         Ехо взе четката и я потопи в цвета на горящото жито.