вторник, 11 октомври 2011 г.

Нищо котешко не ни е чуждо

- Времето, което си изгубил за твоята роза, я прави толкова важна.
- Времето, което съм изгубил за моята роза... - каза малкият принц, за да го запомни.
- Хората са забравили тази истина - рече лисицата. - Но ти не трябва да я забравяш. Ти ставаш отговорен завинаги за това, което си опитомил. Ти си отговорен за твоята роза...
- Аз съм отговорен за моята роза... - повтори малкият принц, за да го запомни.
               /Антоан Дьо Сент-Екзюпери „Малкият принц”/



1.

Малко преди да започне да диша, то чу гласът на онази, която го превеждаше през пространството и времето.

- Ти си вече тук! – каза му тя.

- Да, тук съм – съгласи се то, макар да не знаеше все още къде е.

- След малко ще излезеш навън, бъди готово.

- Как е там? – попита то.

Беше се прераждало вече, макар и в други светове, и знаеше, че винаги е различно. Също така бе различна и формата, която съзнанието му щеше да обитаваше, докато съществуваше в даденото измерение.

- Точно – улови мислите му превеждащата го, - различно е от онова, в което си било преди. Прекалено сковано и материално съществуване. Ще има какво да видиш и много неща да ти се сторят неразбираеми, но ще им свикнеш.

- Нека ги видя тогава – отвърна то и започна да се промъква през слоевете на реалността, за да се появи в новия си свят.

- Ето – измърка довелата го, - вече си тук!

То не можеше да се ориентира и завъртя главата, която носеше мислите му.

- Нищо не виждам, освен теб. Сляпо ли ще съм?

- Не, ще започнеш да виждаш скоро, но трябва първо да се научиш как. Тук е така – гледа се предимно с очите, а твоите все още спят.

То подуши наоколо и кихна.

- Това какво е?

- Въздух, той дава нужното, за да може кръвта ти да се движи.

- Кръвта да се движи... За да има живот ли? – досети се новопоявилото се същество.

- Да, за да го има живота. Аз ще съм твоята пазителка, докато съзрееш за самостоятелно съществуване.

И тя започна да го чисти и след малко нежно му прошепна:

- Хайде, сега поспи – ще ти хареса това състояние на ума - сякаш летиш отново между измеренията.

И то се сгуши в нея и заспа.

Наистина летеше.



2.

То се събуди - вече беше дишало няколко дни и бе научило, че трябва да се храни редовно, за да расте тялото му и укрепват силите му. Това ставаше лесно, защото като всяко новородено и то имаше добър апетит. Но все още не знаеше много за мястото където се роди. Грижещата се за него му каза, че скоро ще започнат и уроците, но засега предимно спеше и се хранеше.

- Виж, това е слънцето – рече тя един ден, когато видя, че то е будно и проглежда с очите си за първи път. – Лъчите му ни зареждат с енергия.

- Хубава звезда – съгласи то. – Близка и гореща.

Хареса му да остави топлината ѝ да обземе тялото му.

„Колко е приятно да те галят звездните лъчи” – помисли си то.

- Така имаме връзка с космичното, което от този свят ще ни изглежда далечно – обади се пазителката му.

- Нима няма да можем да летим? – учуди се то, понеже идваше от свят, където всички летяха.

- Не, нямаме такива криле.

- Ами да оставим телата си, тогава...?

- Без душата си те умират. Нужни сме им, за да ги крепим да не рухнат.

- Колко дълго?

- Не много, но ще се прехвърляме няколко пъти в други, докато не бъдем сменени и изпратени в друго измерение.

- Така да бъде. Мисля да поспя малко под звездата-слънце – каза то и потъна в меките обятия на бдящата над живота му.

Слънцето нежно го погали.



3.

Вече можеше да ходи, макар и смешно да кривеше крачета, но все пак успяваше да прави къси обиколки наоколо. Предпазливо проучаваше всички обекти по пътя си, като гледаше да не се отдалечи прекалено много от пазителката си. Не че го беше страх, но просто така – от предпазливост.

Веднъж видя някаква движеща се сянка на фигура и побърза да се скрие от нея. После я огледа – имаше височина, която скриваше слънцето и хвърляше сянка над гледащото я създание.

- Това какво е? – попита, след като фигурата си отиде.

- Целата на пребиваването ни тук – човека.

- Човека?! Много е голям, нима има нужда от нас?

- Има, защото без нас душите му, когато напуснат телата, се изгубват и пищят от страх. Затова сме тук, най-вече за да ги насочваме към следващите им животи, а понякога и да ги отвеждаме от това измерение.

Нима не могат сами да го направят? Колко ограничено съществуват. Сигурно са много гневни – предположи то.

Понякога са – каза пазителката му. – Обичат да се избиват от скука, може би защото космосът ги е ограничил със съществуване само на тази планета и нетърпимиостта към себеподобните понякога надделява. Ние също така им помагаме да намират миговете на спокойствие в живота си.

- Човек... – повтори то. – Какво същество е той? Нали е разумно?

- Има разум, да, но е слабо по природа, неориентирано, предимно съществуващо за да се залъгва, че има всичко под звездите. Понякога дори и сами тях.

- Звездите не принадлежат на никого, а той дори не знае как да ги достигне и въпреки това мисли, че може да притежава светлината им. Странни са тези... човеци! – учуди се отново то.

- Не знае – съгласи се пазителката му, – но това не му пречи да се прави, че знае всичко. Те дори не знаят и ние кои сме.

- Тогава защо сме им нужни? – удиви се то на тази неясност да бъдеш при някой, който всъщност не разбира, че има нужда от теб.

- За да помагаме на онези, които могат да се научат да летят – прошепна пазителката. – И умеят да мечтаят в цветове.

- Значи все пак някои го могат.

- Някои – да!

- Странно, колко са големи и дарени с разум, а съзнанията им всъщност толкова слаби – каза то и пак заспа.

Сънува как се носи в слоевете от звездна светлина.



4.

- Виждам, че има и други като нас. Кои са те? – попита един ден.

- Има, но са само подобни на нашия вид, нямат същата сила като теб и мен.

- Откъде идват? – поитересува се то.

- Може би от далечното минало, от рода на първите, които са дошли в този свят, но са загубили себе си в него. И сега са същите като хората - вечно гладни и просто обикалят и не знаят за какво са тук. Но понякога и сред тях да заговаря отново истинската им същност, не често, но понякога – поясни пазителката му, живяла вече доста време в този свят.

- А при хората? Нали каза, че и при тях има такива, които могат да летят.

- И при тях понякога ги има. Ние ги търсим, привързваме се и живеем с онези, които са толкова различни от общата маса и са повярвали в изолираността си и самотата. Ние ги намираме, за да не бъдат сами между останалите.

- А нас кой ни е изпратил тук? – сети се да я попита то, след като преди известно време бе мислило над този въпрос.

- Космосът – кратко отвърна тя и започна да мие тялото си със слънчев прах.

То отиде до ъгъла и се загледа в суетящия се наблизо човек. Гледа го дълго какво прави, проследи го до дома му, а после се върна при пазителката си.

- Колко много излишни неща имат в живота си, а забравя че най-важното не е материалното, с което се обграждат, като че с дебели стени, за да могат да виждат съществеността на реалността си.

- Малко си, а как бързо се научи – усмихна се тя и го близна игриво.

- Не съм малко – хиляди звездни цикъла скитам между измеренията – възрази то.

- Извинявай, имах предвид в този свят.

- И всички хора ли са такива... глупави?

- Не, нали затова ни има – заради онези, които могат да улавят истината, помагаме също така на други, които искат да я намерят, а и предлагаме на всеки един закрилата и помощта си. Но запомни, че те са създания, които в повечето време са заети със суетата си да вярват в излишното и най-вече, че могат всичко да купуват.

- Да го купуват? – не разбра то смисъла на понятието.

- Измислили са начин, с който разменят къс хартия с отпечатан номинал на дадена тежест от смятан за тях ценен метал и така получават това което искат. Луди са да имат тези хартийки и ламтят за тях през целия си живот – обясни му пазителката. – Обичат да купуват усмивките си тях, също и любовта си.

- Щастието не може да се купува с... хартийки – каза то. – Нито любовта!

- Не могат, но може лесно да се излъже ума, че си ги намерил.

- Наистина, колко е странен този свят – въздъхна то и се отпусна в спомени за един друг, където беше пурпурен цвят и бе намерило ванилов полъх, в който да се влюби.



5.

- Виж, издавам странен звук – показа то на своята пазителка.

Звучеше така:

- Мррр-мррр-рррр...

- Това е начина да повикаш съзнанието на някой човек, ако има нужда от спокойствие.

- Ами този? – попита то и измяука тихичко.

- И този също, но с предния ги предразполагаш повече да се отпуснат пред теб.

- Ще ги запомня тогава.

Вече правеше по-дълги, самотни обиколки, макар все така да се връщаше при пазителката си, която му бе казала, че скоро няма да има нужда от нея и ще трябва да поеме своя път в това измерение.

- Ще дойде някой, който да те открие – казваше му тя. – Някой, който да отвори съзнанието си и да чуе другия ти глас. И ти също ще го чуеше и така ще познаеш, че това е твоят човек, за когото да се грижиш.

- И тогава ли да замъркам? – поинтересува се то, все още заето да изпробва новите звуци, които можеше да издава.

- Да, с това можеш да привлечеш вниманието на вътрешните му сетива, ако те чуе, ще те избере за свой водач. Ще трябва да го научиш на толкова много неща.

- Тези хора, колко са странни – измяука силно то, но се стресна от гласа си и реши повече да не го прави толкова силно.

- Такива са.

- Защо не ни чуват и виждат? Нали им показваме как да живеят по-добре, как да намират другите измерения през порталите на сънищата, за да могат да обитават техните селения с часове и да бъдат душите им много по-уравновесени. А те просто предпочитат да си губят времето с излишни занимания, следвайки често неосъществими идеи, които така или иначе остават често без никакво значение за времето – обобщи то наученото за няколкото капчици от време тук.

- Такива са – повтори пазителката и обяви, че заспива за един следобед и половина.

То се съгласи да я придружи и се сгуши в нея.



6.

- Тук на този свят, хората създават цивилизации, които се сменят на дадени периоди. Във всяка точка на планетата са изниквали, получавали са възможност да се развият, а след това просто са изчезвали – разказваше пазителката един предиобед.

- Просто така? – попита то.

- Понякога да. Но други са оставяли следи, по които следващите поколения да се движат.

- А ние? Винаги ли така трудно сме ги намирали?

- Преди не много цикли от време имало една, в която сме били на най-висока почит – това е било малко след първото ни идване. Но от тогава насам все по-малко човешки същества ни чуват.

- Не ни чуват?

- Приживе не винаги – поясни пазителката. – След края на живота, съзнанията им трябва да се насочат към космоса или отново да заживеят, докато изчерпят силите си на този свят.

- Също като нас!

- Също като нас. Но не всички могат да се отделят от тази планета. Нито пък да се преродят. Затова в един тънък слой се скитат безброй души. Ние често ги виждаме и трябва да подреждаме.

- Чрез сънищата ни.

- Точно чрез тях.

- Там е светло, защо тук не е?

- Хората имат смъртна и безсмъртна природа. Едната е мрак, другата е светлина. Те обичат да следват поведението на наложени им за пример идоли, които неизменно ги водят към тъмнината и рядко дават свобода на собственото си мнение и чувства, за което ги призовават малцина просветлени приживе.

- Така губят чистотата на душите си. Колко е ограничена възможността им да бъдат себе си – въздъхна то и отиде да си играе с двойка слънчеви петна.



7.

- Вече си готово да поемеш по пътя си – каза пазителката един ден.

- Знам – отвърна то.

- Трябва да намериш своя човек и да му бъдеш добър стопанин. Проявявай търпение, те са толкова непохватни и заети със себелюбието си. Често ще те оставят самичко, за да гонят стремежите си в живота и няма да имат време дори за една ласка, но неизбежно ще се променят с твоя помощ.

- Ще бъда търпеливо – обеща и отиде да почака на пътя.

Не се наложи да чака дълго.

Звездата-слънце едва бе докоснала връхната си точка в небето и по пътя се зададе фигура и то долови гласът ѝ отдалече. Съзнанията им чуха гласовете си, отразени от ехото на мислите им.

Тя застана до него, то измяука тихо и започна да се гали в нея, както пазителката му го беше научила да прави. Нежни ръце го повдигнаха и прокараха пръсти по меката му снежнобяла козинка, уловила цвета на изливащото се от небето златисто сияйно.

То замърка от удоволствие, щом топлината на мислите ѝ го достигнаха. Погледите им се сплетоха за един миг безвремие.

- Казвам се Ехо – каза момичето, след дългото взиране в очите му.

То пак измяука, че се радва, че са се намерили.

- А ти ще си Снежко, толкова си бяло, сякаш си родено от чистота – усмихна се тя и го притисна към тялото си.

Беше топло, с чисто сърце и истинско.

След това заедно поеха към новият му дом, където то щеше да се грижи един или няколко живота за своята Ехо.

1 коментар: