събота, 29 октомври 2011 г.

Някъде между дъгата и звездите

Дъгата извиваше снагата си толкова ярка, че червеното в тях заглушаваше онова от покривите на къщите, а зеленото караше тревите в околните полета да потъмняват от срам, че цветът им не е така наситен като този в небесата.

Ехо гледаше дъгата, също така се бе любувала и на дъжда, който се изливаше до преди малко над градчето. От мястото си, прикрита до побеляла от годините стена на къщата, която някога е била обитавана, все още виждаше дъждовните облаци, сега отлитащи зад хълмовете на планината - изблъсквани от синевата на небето и от арката на дъгата. Широкото корито на реката се намираше само на няколко крачки надолу по склона, може би затова и палитрата над нея беше толкова ярка и цветовете ѝ толкова живи.

Малко след като пристигна сутринта започна и дъжда. В началото той я задържа под стрехата, но след милион паднали и превърнали се в искри капчици, Ехо установи, че усещанията от мястото са плътни и реши да поостане малко повече - поне докато спреше дъжда.

„Ами ако продължи цяла вечност?“ – мина през ума ѝ.

„Но пък една вечност не е нещо по-различно от един замръзнал миг от времето“ - отговори си сама и прие да изчака колкото е нужно.

Чу стените на къщата как се оплакват на дъжда, че са самотни.

Малко преди да спре да вали, тя извади ръка изпод стрехата и я подържа няколко секунди на дъжда, за да може да улови облачния му вкус. Вярваше, че небето плаче и капките му ще са солени като сълзите на тъгата.

Но ето че лицето му бързо се изчисти и синевата позволи на слънцето да грейне над града. С това и дъгата започна бавничко да се топи, това върна самочувствието в покривите, също и в тревите, които гордо вдигнаха главите си, задържали ситни венци от водните капчици.

Лъчите на слънцето весело блеснаха като съзвездията в околните прозорци. Един ѝ намигна и Ехо му се усмихна.

Погледна към домът, който я бе приютил. Беше като слепец - нямаше стъклени зеници като другите сгради отсреща. Сякаш времето бе изболо очите му. Вратите му зееха лишени от плът и във вътрешността му се намираха само купищата вехтории, довявани от ветровете на есента и зимата. Страните на къщата понякога пропукваха от спомените останали завинаги сред тях.

Домът беше като старец, отиващ си от дните на живота, дори паяжините по ъглите му не улавяха живот между нишките си и сега едва потрепваха от сивата си прашност, изоставени и от изтъкалите ги някога - Ехо докосна една бръчка на стената, усети студената ѝ влага.

До нея бе листа с указанието, че на еди коя си дата къщата ще бъде разрушена.

Тя прочете смъртната присъда над дома и промълви:

- Сбогом! - знаейки, че повече няма да го види.



* * * * *

Реши да пообиколи из улиците. Искаше да види дали има още увехнали в забравата спомени, променили лицето на града.

Вървеше бавно и търсеше прилики и разлики във витрините, в шарените стоки изложени на тях. Някога ги нямаше, но със сигурност няма да ги има и след още сто години.

„Както всеки нов ден е различен от вчерашния, така ще бъде различен и някъде в утрето, което идва неизменно след днес - дали е утеха или разочарование?” – запита се тя, свивайки в една пресечка, по която се изкачи до друга част на града.

Тръгна по улицата с големите дървета, сега бяха още по-големи, и шумно я приветстваха с шепота на листата си, от които се поръсиха останките от дъжда.

Малко вода падна точно върху лицето ѝ и тя затвори очи. Когато ги отвори разбра, че пак е на шестнадесет и се разхожда в улиците на своето минало, отключвайки старите му цветове пред очите си.

Ехо се усмихна отново - може би на тишината, може би и на оживелите спомени.

Беше ли събота? Огледа се, нямаше кой да попита, но навярно е събота, щом улицата е толкова пуста. Така беше някога. Хората бяха със семействата си, доволни, че имат времето да бъдат заедно.

Такива ги помнеше съботните следобеди през пролетта – тихи и току що измити от дъжда.

Продължи по тази любима улица, над която короните от клони образуваха вълшебният свод, под който можеше да мине и да се озове от другата му страна. Слънчевите лъчи бяха пробили на някои места листата и пронизваха въздуха със светлината си.
Ехо подложи ръка и лъчите я обвиха - събра в шепата си топлината ѝ и я остави да премине през цялото тяло.

Все така с усмивка продължи до онова място, в което знаеше, че независимо от часа и времето, винаги ще има някой.

Няколко клонки на вечно зеления храст препречваха пътя, отблъсна ги леко, но решително и беше отново сред приятелите си.



* * * * *

Нощта дойде с тихия звън на звезди.

Ехо чакаше да отпътува, навярно завинаги, но не тъгуваше от раздялата си с града. Знаеше, че нощта ще ѝ позволи да се връща отново и отново в сладките години на вече отминалото време.

Там, в нощта, беше единственото място където всеки можеше да сънува със своите си мечти, които дори и да не са това, което някога са били, поне се сбъдваха понякога в съня.

Тя се радваше, че си има своят странен свят, понякога толкова невъзможен, че не търсеше в него причината за това, че светлината му се плъзгаше като усмивка с мислите ѝ, а просто се оставяше на усещането да бъде жива сред него.

Щеше да я улавя както морето увлича изгубения кораб с вълните си и Ехо пак да бъде в онзи отишъл си вече дом - много преди времето на напуканите стени и променилите лицата си улици.

И да си спомня аромата на всички онези нейни мечти, които нямаше да я оставят да порасне, за да остане завинаги по устните ѝ вкусът на топлия дъжд и на сладките шестнайсет капчици от пролетта.

Миг след това, тя отпътува в нощта.

Няма коментари:

Публикуване на коментар