четвъртък, 27 октомври 2011 г.

Ако все пак времето ти е дошло

1.

На втория ден от новия месец, телефона на Тед иззвъня точно в два часа след полунощ.

Спящия дълбоко Тед чу настойчивото звънене едва на петия сигнал, като през първите четири все още сънуваше и съзнанието му майсторски вплете неочакваната звукова намеса в съня му:

Сънуваше че е разпънат и го измъчват – и както често се случваше насън, той гледаше някъде отстрани сам себе си, но и усещаше всичко онова, което усещаше и осъденото на страдание друго негово „аз”. Всеки тон бе като ледено острие, което пронизваше тялото на мъченика, треперещо и агонизиращо. Мигът се удължаваше безкрайно, а болката изгаряше мисълта му.

Последния звън се заби като нажежен клин в главата му, разбивайки мислите му на кристални парчета. Сякаш докоснал горящ въглен в съня, той подскочи ужасен и вече събуден разбра, че всъщност е телефонът и свърза ехото от кошмара с пронизителните призиви на апарата. Направи кисела физиономия, мислейки как хубаво ще наругае лудият, който му звъни в този час.

Вдигна и дрезгаво изграчи:

-Ало!

- Здравей, Тед – прозвуча шепот отсреща.

Беше глас, от който лъхна студ в мислите на събудения.

- Кой се обажда! - нерво каза Тед, а на ум добави „проклетнико“.

- Не ме ли позна? - сякаш призрачно се умихна шепота.

- Ти как мислиш – тросна се той и се вторачи в червените цифри на часовника, опитвайки се да ги фокусира.

- Аз съм онази, от която никога няма да избягаш – подсказа му гласът. –Твоята Смърт, Теди...

- Много смешно, умнико. Нещо по-свежо не можа ли да измислиш?

Кой ли от откачените му приятели се правеше на интересен в този час, запита се той, осъзнавайки колко е часът.

- Не е шега, Тед – отвърна шепота.

Той се прозя шумно и нарочно в слушалката.

- Имаш три дни преди да те отведа с мен – ледено отсъди гласът отсреща.

- Уау! Цели три дни, не знаех, че даваш отсрочка за сбогуване – заяде се Тед, все още полусънен и без настроение да слуша глупости. - Колко учтиво, предупреждаваш, че идваш... госпожо Смърт.

- Винаги известявам, че идвам, но не винаги ме чуват. Дори не винаги си спомнят, че съм се обадила и предупредила. Хората предпочитат никога да не чуват гласът ми, вярвайки, че ги пропусна.

- Много смешно – повтори Тед и реши, че е време да се връща в леглото. - Продължавай с хитрините, умнико, който и да си, но нека да бъде с някой друг - аз отивам да спя!

- Не толкова бързо, Теди! – шепотът изведнъж го лъхна през слушалката със съвсем осезаем леден допир. - Вече не всичко ще става както ти го поискаш.

- Ей, какво... - успя единствено да промълви той, преди устните му да увиснат и да се сковат всички мускули по тялото.

- Остани на място и ме чуй истински!

Говорещия беше обездвижен след заповедта - ръката, държаща телефона, просто замръзна, като излята от студен камък и прикачена към иначе уж топлото му тяло. Невидими пръсти го стиснаха точно там, където се предполагаше, че е душата, отвориха я и я обляха със смъртен страх. И едно усещане нахлу в съзнанието на вече напълно разбудения Тед:

Страхът от неизбежността, която беше спряла пред вратите му.

- Да, Теди, аз съм... – прошепна нежно гласът. - Твоята Смърт. Сега усещаш ли ме по-добре? Истински? Чуваш ли ме вече или искаш да направя и така...

И сърцето на осъдения бе прободено от невидимо шило. Остра болка заля мислите на Тед, разкривайки му, че той е просто нищо - едно смъртно същество, което живее единствено за да бъде нейната жертва, щом реши да го посети.

И болката този път не беше само сън.

Една сълза успя да преодолее нейната заповед и потече от обездвиженото му око.

- По-добре ли ме чуваш сега?

Болката изчезна, мускулите върнаха еластичността си, а с това той започна да стене като уловено в капан животинче, подушило идващия хищник, на което сълзите не спряха да капят – но студени като късчета гранит.

- Да... – изхлипа той и се свлече на колене на студения под. - Милост...

- Никога не съм се смилявала пред никой, Теди – отвърна Тя. – Аз нямам свои любимци.

Постепенно, с всеки накъсан дъх, който можеше да си поеме, в човека се възвръщаха нормалните усещания и съзнанието му започна да проумява ставащото.

Истина ли беше или кошмар?!

- Истина е, Теди, самата истина. Вие си измисляте какво ли не за мен - вярвате си, че можете да избягате или да отложите края си, но пътя на човек е кратък и краят му определен да завърши в моите обятия.

- Но аз имам още толкова години живот. Защо сега, не е ли твърде рано? - осмели се да попита смъртника.

- Кой казва, че не е дошло времето ти?

Тед не отговори, искаше само да се събуди, защото си налагаше да вярва, че това е просто кошмар, ужасен и все още безмилостно продължаващ.

- Не е сън – погали го студено гласът ѝ и отново бодна сърцето. Той се сви и заскимтя от страх. - Всички вървите към мен, защото няма друга посока на живота освен към неговата смърт. Чу ли ме, Теди?!

Тежка тишина зайна като пропаст между тях. Като онази дупка, в която щяха да положат тялото му.

- Мога да те взема и сега, веднага, стига да поискаш – предложи тя.

- Не... - простена Тед. - Искам да изживея трите си дни.

- Глупаво. Всички казват така, като че ли има смисъл отлагането - сега или утре, неизбежно ще загърбиш всичко познато. Всяко дело ще бъде забравено, всеки спомен изтрит. Има ли смисъл, Теди?

Смъртта се засмя на човешката представа, че делата му в дните, във времето, в миговете на негивия живот са дарени с някакъв вечен смисъл. Тя знаеше най-добре, че всичко неизбежно се превръща в шепа прах и се покрива със забрава.

- Хайде, ела сега с мен – ласкаво го повика.

- Не... Каза, че мога да имам още малко време – треперещ отказа Тед.

Той се прокашля, успокои гласът си и попита:

- А кой ми дава тези часове?

- Никой, редът е такъв – да давам предизвестие на всеки и то да е точно три дни.

- Редът на кой? - настоя да узнае Тед.

- На този, който е създал живота и го е обрекъл в един миг да свърши с мен. Ваш е проблема, че не го разбирате и не ме чувате, когато ви напомня, че времето ви е изтекло.

От слушалката се чу съскане, по-отровно и от на змия:

- Добре, Тед, ще дойда за теб след три дни – отсъди безмилостно шепота. - Ако не намериш сили да ги изкараш докрай, пожелай ме и ме повикай, с удоволствие ще взема душата ти малко по-рано – обеща му тя и връзката прекъсна.

В тъмнината сенките уплашени се бяха свили.



2.

Тед остана свит до леглото. Беше стиснал юмруци, а по лицето усещаше засъхналите вади от сълзите си. Искаше да си каже, че е сънувал най-неприятния кошмар на живота си, но знаеше, че не е сънувал и всичко е било наистина.

Чувстваше се като току що роден, но знаещ, че живота му ще продължи много кратко.

Много, много кратко.

- Само три дни – промълви той. - Имам само три жалки дни, преди да заспя завинаги.

Какво да направи през тях? Да се види с близките си? Но как да им каже, че му е отредено да умре, след като е здрав млад човек – нямаше дори още тридесет. Определено нямаше да му повярват, нито пък той можеше да ги убеди, че е прав.

На работа е ясно, че повече няма да отиде. Или да им се обади? И какво да обясни, че напуска заради...

Той отмаля отведнъж, почувствал същността на думите.

- Заради смъртта!

Гледаше в нищото пред себе си и почувства колко е права Тя, че може и да не намери сили да изживее последните си мигове до края. Сега му се искаше да се случи вече отсъденото за него, но пък кой човек би поискал да го отнемат от живота, щом шепичката от песъчинки дни все още не са изтекли от ръцете му.

Дали да не отиде до някое любимо място? Да се наслади на усещането да бъде там, да си спомни каквото е преживял в миналото си. Или няма смисъл, щом целият му живот ще бъде изтрит, просто така, като грешно написана дума върху дъската на времето?!

Стана му тъжно и много студено.

Защо е било тогава всичкото това драпане по стълбите на живота? Защо никой не е осъзнал, че думите се забравят, а делата отшумяват като камбанния звън, който щеше да го изпрати? Или смисълът е много по-мащабен, за да го осъзнае едно обикновено човешко съзнание? Тя каза, че редът е определен от някой, на който дори самата смърт се подчинява – значи човекът и неговият живот участват в този ред с някаква цел.

Беше мислил за това преди години, когато загуби Мая, но после просто спря да се сеща за неизбежността, която сега бе спряла на прага му и вече открехваше вратата.

Накрая просто реши да отиде и да види близките си, поне заради момента и мига на усещането, че е за последен път. Беше събота, всички щяха да са у дома, неговият роден дом, където навярно и щяха да го приберат след три дни.

- Теди, какво се е случило? – попита го майка му, когато го видя пребледнял на прага си.

- Нищо, просто минавах и исках да ви видя. Сали тук ли е?

- Горе, в стаята си е. Болен ли си, сине? – притеснено го докосна по лицето тя, очаквайки да почувства признаци на висока температура, но се оказа противното – страните на сина ѝ бяха ледени.

- Не, добре съм – имърмори той и се качи до стаята на сестра си.

- Сали?!

Тя беше на седемнадесет, а той на двадесет и седем. Обичаше я много, може би защото кажи-речи я отгледа. Сега очите му се навлажниха, когато тя скочи и го прегърна.

Колко щеше да му липсва...

Всъщност, нищо нямаше да му липсва – любимите хора му липсваха сега, когато можеше все още да усеща и осъзнава значението на понятието, а след това навярно нямаше да има нищо.

Просто нищо.



3.

Тед стоя при близките си почти целия ден. Късно следобеда се раздели с тях, прегърна Сали и започна да скита из улиците, сбогувайки се със спомените от младостта си.

Бавно отиде до езерото, където ходеха с Мая – остави това за последно. Зачуди се дали и тя е чула гласът на смъртта си три дни преди катастрофата, която я отне от него? Дали ще я намери там – в мястото където отива?

Какви ли не приказки се говореха за отвъдното, може би наистина душите на всички са събрани в някакво друго безвремие и всеки е със своята половинка от този живот. Кой знае...

Каквото и да е, оставаха му още два дни – въздъхна Тед.. И за какво са му – за да более при отминаващите минути и безпомощността му да ги задържи или удължи.

Той се огледа, недалеч бяха силуетите на града – в него бяха хилядите, живеещи за да строят онова, от което всъщност нямаха никаква нужда.

- Всичко е смъртно, няма безсмъртие за телата ни и идваме и си отиваме съвсем голи от този свят – каза той на отражението си в езерото.

Бяха се гледали някога с Мая и бяха разговаряли с другото си Аз. Така му казваха нещата, които не можеха да си кажат в очите. Нещо като терапия на доверието. И приемаха съветите си, упреците, поощренията, давани им от водните им отражения.

Не беше идвал от деня, в който я загуби.

Тед почувства как иска отново да я прегърне, да усети близостта ѝ, да чуе гласът ѝ.

Имаше ли защо да чака още или просто да скочи в празнотата на понятието смърт и да потърси любовта си в него.

- Хайде – каза той с цялата искреност на сърцето си, сбогувайки се с отражението си, - ела и ме вземи - не ми се чака повече!

Едва помислил го и леден полъх обви тялото, натежавайки върху клепачите. Той сведе глава и сякаш задряма, а нежни, но студени ръце, взеха съзнанието му и го отделиха от смъртното му тяло, което остана на каменната пейка пред езерото.

- Нека полетим, Теди – ласкаво прошепна смъртта. – Нека се родиш като най-новата искра в безкрайността.

И го понесе сред безкрая към друго място, в едно друго измерение, където душите бяха частици от звезди.

1 коментар:

  1. Да се родиш в една нова безкрайност... тъжен разказ, но пък желан край!

    ОтговорИзтриване