събота, 10 септември 2011 г.

Когато зайците сънуват


Нещо, което се роди, докато четях "Камера потъмняла" от Филип К. Дик.


1.

Понякога си мисля, че целия живот е само един сън. Дори чувствам, че е като видение по време на сънуване, което просто преминава, преди да изчезне в нищото.

Безцелно и безсмислено съществуване по ръба на някаква хлъзгава пирамида, която незнайно как, все още ни позволява да се крепим на нея.

Кога ли ще се плъзнем надолу към онази невидима, но осезаема пропаст? Защото какво друго ни очаква там - едно нищо! Едно безкрайно нищо, което все пак накрая винаги ни приема - каквито и да сме били в живота си.

Този същия живот, за който вярвам, че не нищо друго освен един кратък сън.



2.

Седяхме един ден тримата в Бърлогата - аз, Бък и Деф. Ден като всички останали - безцелно повтарящ се със стотици други подобни дни.

На нашата планета всичко е сведено до едно подобие на живуркане в сянката на опиатите и останалите от местното население гледаха много да не се трогват от проблемите, които бяха накамарили многоизстрадалата ни Земя.

Всеки имащ малко разум, се бе изселил още преди много години. Кой на Луната, кой на Марс, а не бяха малко и онези поели в какви ли не налудничави експедиции за покоряване на космоса, които откривали нови светове. Така разказваха няколко от все още живите „старци”, останали като спомени от старите времена преди Прехода и вече заменили почти всичко в тялото си с машинки, за да поживеят по стотина-двеста години в повече от определеното им от природата.

На мен лично ми харесваше тук - роден дълго след Прехода, просто не можех да познавам друг вид на съществуване, освен този, а и бях далеч от идеята да отивам някъде другаде, въпреки призивите на новите светове да изоставим Земята завинаги.

За нас – кореняците земляни, да си дремем лениво в мизерията, хаоса и безсмислието, си беше напълно естетвен ход на еволюцията.

И така в тоя ден бяхме се отпуснали в блаженство, току що натъпкали се с “хриптялка”, която Бък домъкна отнякъде и всеки вече си плуваше в своите си откачени мисловни води. Не след дълго щяхме хубавичко да се потопим в недрата на наркотичния океан.

От всички боклуци, който взимахме - и органични, и синтетични, този беше с най-силно действие. Разбира се и с много вредни последствия, за тях обаче никой не мислеше. Намираше се трудно и беше скъп, доставяха го от някакви лаборатории на Марс, но Бък поне веднъж на месец доставяше трите скъпоценни дози и те се превръщаха в събитието на месеца.



3.

Малко след като я взехме почти едновремено, тя започна да ни въздейства с онази скрита в сместа тайнствена сила, която умееше да пренася съзнанията в други измерения.

Деф се опитваше да направи нещо с колана си, но му убягваха или дупките по кожата, или катарамата се бе превърнала в някаква субстанция от неконтролируема сплав, която не се подчиняваше на дългите му пръсти. Не се получаваше онова, което искаше да се получи, каквото и да бе всъщност желанието му да се получи. Мъчеше се вече десетина минути и нямаше да се откаже, докато не го приспеше “хриптялката”.

Бък и аз си говорехме за разни неща. Деф от време на време изсумтяваше и казваше някоя дума, съвсем извън темата на разговора или по адрес на колана. Обикновено оставяхме репликите му без коментар, така беше по-добре. Деф обикновено забравяше какво е казал преди да свърши самото си изказване, а да седнеш да му повтаряш или припомняш е дълга и широка.

В Бърлогата времето приятно е спряло и едно ведро безгрижие шумулеше в поолекналите ни глави. Тук си живеехме тримата от години. Понякога ставахме повече, идваха разни хора за известно време, после си отиваха, но постоянните обитатели си бяхме ние. Не си спомням как се събрахме и кой първи се е нанесъл, но едва ли имаше някакво значение. Бърлогата си е Бърлога - винаги можеш да се скриеш тук на сигурно, на топло, дори, кажи го, на защитено място от външния ад. А и въздухът гледахме винаги да ни е свеж, за да не се налага да стоим, навлекли онези кислородни маски.

Бърлогата много ми приличаше на нещо, но все не мога да се сетя на какво.

- Дърветата са всичко, братко! - каза Бък. От седмици ми говореше за тях, така и не разбрах от къде се прихвана.

Всеки знае, че дървета на Земята няма от поне сто години. Сега навън е еднообразна пустош с масивни полета от чернеещи мъртви треви. Аз лично рядко се изкачвам на повърхността. Няма какво толкова да му гледам на сухия пейзаж. Пък може и някоя от слънчевите болести да прихвана, че тогава като ме сложат в медецинския център, не дай Боже, ще има да ме мушкат, режат и кой знае още какво. Не, седя си тука и не мърдам, който иска идва да ме види.

- Да, ама ги няма вече - рекох. Насилих се и вдигнах една сламка от пода. Бутнах я между зъбите си и я завъртях с език. - Ако не се смятат треволяците в степта за дървета.

- Тревата не се брои. Имам предвид истинските дървета. Те са нещо толкова велико, че никога няма да се намери друго подобно творение на природата - продължаваше Бък. - Представяте ли си само как се провира вятър между тях и какъв неповторим звук издава - той подсвирна тихо, не разбрах какво искаше да покаже - вятър или възторга от мислите си.

- Ти да си виждал някога дърво? - включи се неочаквано Деф, забравил заниманието си до момента. Учудих се, че изобщо е разбрал за какво говорим.

Деф бе участвал в някаква битка край Астероидните полета и май го бяха облъчили с нещо, та сега е вечно отнесен, но пък си получава редовно военната пенсия. Именно с нея се издържаме тримата, най-вече така си позволяваме да си купуваме ежедневно опиатите. Той не обича да му викаме ветеран от армията, за него самото му прибиваване там бе пълно с неизяснени обстоятелства, но скъпия ми Деф, едва ли сам е отделял повече от миг за подобни мисли.

- Не, ама съм чел. И снимки съм виждал. А вятъра си го представям - мечтаеше си Бък.

Дървета му дай на него. Веднъж три месеца се занимаваше с основните посоки на света. Твърдеше, че не сме ги избрали правилно. Били в съвсем други направления. Опита се да направи някакво подобие на компас, но нали сега почти няма магнетизъм на Земята и така и не можа да накара стрелката да сочи където той иска. Бък обяви опита за неуспешен и света продължи да си се движи в останките на старите си посоки.

- Тогава откъде знаеш кое какво е?! – натърти Деф и отново започна да върти си суче ивицата кожа в ръцете си.

- Деф е бил на Марс - опитах се да говоря със сламката в уста, но тя падна. Така и не я вдигнах, в момента вече нямах чак толкова много воля за подобно движение. Това е силата на “хриптялката” - действието ѝ не е мигновенно, като при другите опиати, а започва бавно и постепенно се усилва, като върхът е около половин час след приема. - Там нали има гори, сигурно се друсал под някой евкалипт.

- Там няма дрога, драги - отвърна Деф и колана се изплъзна от пръстите му.

Беше го хванала и него общата отпуснатост, която следва първоначалната устременост и лек пристъп на еуфория. Той се отпусна на плетения си стол и зарея премижал поглед към картината на Кайвел. Тя си му бе любимата точка за съзерцаване.

Всеки си имаше някакъв мотив за онази дълбока вглъбеност, която настъпва. При всеки е различно. Мен ме хваща най-късно, Деф е първи. Бък винаги си беше надрусан, нали не спира да взима таблетките в син неон, тези синтетични боклуци, които непрекъснато смуче. Аз не ги обичам, никой не знае кога могат да те треснат с такъв шок направо в главата, че до края на живота си да си мислиш, че си папрат насред полето или нещо такова. Макар че Бък все още си е добре, но не се знаеше до кога и често му го повтарям, но той е така привикнал към тях, че едва ли ще може да ги откаже.

- Лъже - отказа да повярва Бък. С Деф почти винаги бяха контра. - Дрога има навсякъде където има хора.

- Или хора има навсякъде където има дрога - остроумно рекох и се захилих.

Започваше да ме избива на тъпотии, значи действа нормално - си казах сам на себе си и пак се закикотих.

- Дърветата и те ли се друсат? - попита Бък. Опита се да се почеше по корема, ама забрави за какво е вдигнал ръка и затова се пробва да преброи пръстите на нея. Сигурен съм, че ги изкара поне сто.

- Пак започна с дърветата. Няма ли да ги отсечеш вече? 

Все още хилейки се, предложих един възможен вариант за изсичане на всичката дървесина в галактиката.

- Какво пък, може и огън да си запалим нейде из дебрите на студените междузвездни пространства.

- Не, слушай! - запали се от идеята Бък. - Взимаме един проводник, от онези тънките като косъм, нали се сещаш, дето са в жълто, и го мушкаме под кората на някое дърво, после под налягане вкарваме нещо течно и силно, например опиата ДЕ, и както водата храни корените, така опиата ще надруса дървото. Какво ще кажете?

- На Марс имат зайци. Много зайци - Деф вече потъваше в своята любима картина. Беше я окачил така, че да е удобна за гледане, докато се отпуска съзнанието му в сън.

Как ли се казваше тази мацаница - “Синьо безвремие”? Или “Безвремие в синьо“? Нещо подобно.

- Или да вземем зайците - веднага подхванах темата. - Можем да ги научим да работят. Кой каза, че зайците не могат да бъдат полезни за съвременното общество. Аз лично познавам много високо образовани зайци, които...

- Какво?! Зайци ли? Колко имаш за обучение? Какво ще ги накараме да правят? – прекъснах Бък и той веднага забрави за какво говореше, в случая за дърветата, но затова пък веднага подде новата идея. Започна да заема позата си на зародиш, взе да го хваща. Сега ще извади онова стъкълце, ще го сложи на окото си и ще се отнесе в неговия стъклен свят. - Може би машинопис или нещо като механика?

- Те ядат зеленчуци – обади се Деф.

- Чудесно, точно ще изядат треволяка навън. Колко заека ще ни трябват за сто квадратни мили? Как мислиш – погледна ме Бък, - дали хиляда стигат?

- Не, честно ти казвам, ти си глупав! - заявих аз на приятеля си, който искаше да ми помага с подготовката в обучаването на тези дългоухи бозайници. - И като всеки глупав човек все още не си видял истинската полза от зайците. Много е важно всяко нещо да си намери точното място в живота и да се посвети на него. Зайците, аз, че дори и ти. Кажи ми, Бъки, защо си толкова глупаво същество? Ти си срам за еволюцията! - когато първите нотки на кулминацията от “хриптялката” се обаждаха в мен, ставах много критичен към всички.

Целия свят ми изглеждаше нищожен под моята извисена личност. Другите бяха глупави, необразовани същества, които само сумтяха, дишаха тежко и натоварваха ежедневието със своето присъствие – което, разбира се, не беше вярно. Всички бяхме такива, но може би само аз го осъзнавах в определен момент, най-вече под действието на силен наркотик, който отваряше сетивата ми за подобни анализи.

- Аз съм почитател на дърветата – рече Бък. - А ти си един голям заек - той вече държеше кристалът и го поднесе към очите си. - Родил съм се умен, за твое сведение. Май съм проговорил още от първия си ден на този свят. Знаех всичко. Помня аз, че ме хвалеха в училище и ме сочеха за пример. – Никой на Земята не е ходил на училище в последните няколко десетилетия, но нямаше да го правя на проблем. - Бях умен, да! Сега вече не съм. Много взех да се друсам.

- Защото си едно дърво. Деф, кажи бе, този тук какво е?

- Кръг! - изхриптя Деф, вече напълно погълнат от дрогата. Затова ѝ викахме “хриптялка”. Гласът ти започва да хрипти. Гласовете на другите започват да хриптят в ушите ти. След малко всичко около теб започва да бъде в дрезгава окраска и да хрипти.

Само че там, където отиваш, е гладко и меко като полет в облачен сън.

- Какъв кръг?

- Син. Пътят е синева и когато вървим ние търсим синевата - той имаше предвид любимата си картина от Кайвел.

Мен лично тя не ме изпълваше с нищо. Бе обикновена картина на море и небе, май имаше нещо в едното от двете - или лодка в морето, или хвърчило в небето. Никога не мога да се съсредоточа толкова много, че да запомня кое къде е. Деф явно обичаше да се къпе в синева. Затова и бе в син работен костюм, който сякаш никога не сваляше. Поне аз не бях видял да го сваля или поне да сменя.

Миг след последната си дума той изключи реалността за себе си. Сега само тялото му беше в Бърлогата, съзнанието му прекрачи прага на някакво друго съществуване, което биваше само негово си и там намираше свое грамче от щастие.

- Степта ражда ли време? - промълви Бък и неговия глас леко се продра.

Почти бе заврял лице в стъклото. Сигурно вижда нещо там или него го вижда нещо отвътре? Никой никога не пита другия какво намира в света на опиата, всичко е толкова дълбоко, толкова лично и силно, че после ти остава единствено да чакаш следващия път.

- А времето ражда ли зайци? - отговорих аз и разперих две ръце.

Така си мислех, че се оросяват някой части от тялото ми с възможно най-много съставки на наркотика. Бях в моя полустол-полулегло. Когато ме хващаше обикновено си мислех нещо от сорта:

Кой съм аз? Къде съм? И защо съм тук?

Сега взех да се питам човек ли съм и откъде съм се появил на бял свят? Защото не вярвам, че съм роден от утробата на друг човек, не, мисля че съм пространството и съдържам всичко останало.

- Дърветата са заешките ти уши - прекъсна потока от мислите ми хриптенето на Бък и също се отнесе надалеч от всичката заобикаляща го реалност.

Подсети ме пак за зайците.

- Мисля си, че зайците могат да работят в мините - продължих да говоря.

Нямаше значение, че никой не е в състояние да възприеме думите ми, но според мен ме слушаха всички вещи в Бърлогата. И малки, и големи.

- Можем да ги пратим на Луната, там има много кратери. Те обичат да се крият в дупки, нали? - въпросът бе към големия шкаф със съдове.

- Или някъде на север, в степите. Там има мини за някаква руда. Има също много дълбоки дупки, нали? - въпросът бе към малкия шкаф с чашите.

- Има ги навсякъде. Дори и в големите дървета могат да се направят проходи и там да живееят хиляди зайци - отговориха ми в хор двата шкафа. - Но ако търсим дървета трябва да се върнем във времето, нали?

На последните думи гласовете им започнаха да хриптят. Лекото опарване на гласните струни ми подсказа, че говорех аз, а не мебелите. Значи и аз съм готов, си помислих и съзнанието ми се отнесе на хиляди места едновремено.

При “хриптялката” нещата са такива. Виж, при опиата ДЕ оставаш почти в съзнание, но чувстваш невроятно приятни топли вълни, които те понасят към експлозията на върховен екстаз. Хубав си е опиата ДЕ, но сега не бях в него, а ме обземаше психалюциогена, който май започнах да приемам все по-често.



4.

Бърлогата се изпари и се озовах в една безкрайност, в която пропадах дълго.

Тялото ми започна да се усуква и удължава, насочено напред и преминах праг, след който се понесох в просторите.

Вече летях като птица и навред имаше само небе. Сега ще стигна до онзи цветен хоризонт и ще стана част от тоновете.

Птица ли съм? - огледах се и видях как махам с крила. Наистина съм птица и мога да летя. Това е върховно, винаги съм искал да летя. Сега ще отида където си пожелая. Но къде съм всъщност?

Нишки от цветен дим се стелеха навред, понятията долу или горе липсваха.

Може би летя по гръб или на една страна, но не съм на Земята, това е ясно. Това място ми приличаше на мъглявина от космоса - толкова далеч ли отидох този път?

Хубаво е. Мислите ми са кристално чисти, много силни и прозорливи. Днес май ще науча нещо важно. Винаги съм знаел, че наркотика може да ме отнесе на невероятни места, затова и го приемах, освобождава съзнанието ми от някаква тежест, която обичайно го затиска.

Сега не съм своята дупка. Аха! Дупката ме е подтискала, разбрах го. Никой не иска да седи по цял ден в своите дупки и да чака. Защото нали това правим ние, останалите живи на Земята - чакаме нещо. Грижат се за нас, правят ни дупки и ни заселват в тях. Остават ни да се плодим и после ни разселват из други светове. Не мога да се досетя кой прави вичко това, но явно е някой умен човек. Дали не е онзи, наречен Бог?

Делата му някога са определяни като божествени, сега вече никой не мисли така, но в миналото са се радвали:

- Ето, Бог ни даде храна! Бог ни даде дъжд! Бог ни даде късмет и пари! Бог ни даде здраве! Бог построи дом за нас! Бог прибра добрия човек при себе си! Бог наказа грешния и награди праведния! Бог дал, Бог взел!

А Бог знае ли, че няма Бог? Има само грижовен стопанин на зайчарник, който следи зайците му да се размножават и да вегетират затъпели в бърлогите си.

Летя и си мисля за това, как наистина неговите грижи през хилядолетията приличат на вниманието, с което се отнася човек към своя зайчарник в задния двор. Храни си питомниците, строи им къщички, гледа да се плодят, говори им, че трябва да са добри, някой по агресивен мъжкар го приколва за вечеря и така нататък. Нима не ни гледат и нас така? Наврени ли сме в дупки под земята - наврени сме. Идва ли незнайно откъде храна и вода - идва. Плодим ли се безконтролно - плодим се и още как. Изчезва ли незнайно къде част от потомството ни - изчезват и не се знае къде.

- Аз заек ли съм?

- Да, ти си заек!

Това е отговора на цялата загадка - намерих го! Знаех си аз, че има нещо обяснимо за смисъла на живота. Сега вече мога и да не летя. Няма за къде. Ще се връщам в дупката си, нали е време да си хрупам храната. Ще споделя мислите си с другите. Може и те да са достигнали до подобен отговор. Или някакъв друг? Със сигурност Бък ще каже, че сме дървета. А Деф? Какво ще сме според неговите изкривени от радиацията мисли? Той е толкова празен откъм съдържание, че едва ли ще има с какво да ни оприличи. Не, има с какво! Естествено, че ще бъде със синева. Една всепокриваща и вездесъща синкава реалност. Да, ние сме синева. Не, ние сме зайци сред дърветата под синева. Точно така!

Бях щастлив, намерих отговора на векове запитвания кой сме и какво сме – ние сме зайци под небето.

- Аз съм онзи, който го открих! - закрещях и вече не летях, а се носех като къс скала. Все още не можех да определя накъде, нямаше нито горе, нито долу, но тежестта ми ме водеше нанякъде.

Само след миг и видях един двукрил портал и се забих в него, навярно бе на моята малка заешка дупка и е дошло времето за хранене, което стопанина ни е определил.

Бях щастлив, защото на един заек какво друго му е нужно – малко храна и къде да се свие, за да я изяде.



5.

Събуждането си винаги усещам като раждане.

Сякаш отново се появяваш на света – си казвам, осъзнавайки, че съм все още жив.

При отварянето на очите, светлината нахлува неудържима като буен поток и някъде в неизвестността остава онова странно понятие за съществуване, наричано сън.

Другото битие на личността, за което можеше да се каже, че е угасващ спомен от паралелното време на мигът, който осъзнаваме, че е сега.

После идва осъзнаването, че там е било по-добре, но вече е отминало. Защото раждайки се, човек се озоваваше под ласките на дневните му часове.

Протегнах се и поех глътка от въздуха, който беше станал с неприятно кисел вкус и поисках да се върна пак в съня, от който току що бях изплувал. Реалността е противна като разяждаща плътта проказа. Не е като да се потопиш в лекотата на съня и да се понесеш над чистите му брегове, като вълна от безкрайното море.

Откъде ли идват тези сънища? – чудех се безбой пъти. - И защо винаги са свързани с неща, които вече ги няма?

Бък и Деф бяха изчезнали някъде. Изключих захранването на камерите за кислород и поставих дихателния апарат на лицето си. Бърлогата въздухна бездиханна, когато отворих вратата на хереметически затворения бункер, в който живеехме и спяхме. Свалих внимателно преградата, за да погледне навън през заглушаващата светлината шпионка.

Бък я наричаше „процепа на реалността“.

А тя си беше все така същата и непроменена - суха и безлична реалност, която неотстъпчиво погребваше под пясъците си света.

В съзнанието ми все още грееха останките от съня и контраста с пустинята се оказа болезнен. Бях сънувал живи цветове в узрелите поля под синьото небе, където всеки дишаше неограничен от личните си резерви. Знаех, че мъгливите образи и усещания бързо ще се разнесат и до час навярно няма да ги помня, но сега, загледан в пустинята насреща, се оставих на приятният им вкус.

Колко много е загубено – плъзнах поглед по голите и обгорели хълмове.

Небето бе осеяно от сивите язви на сгъстяващите се киселинни облаци. Равнината застлана от паяжината на мъртвите нишки от сухата почва. Леките възвишения нататък ронеха сухият пласт, който ги покриваше. Но много ни липсваше въздухът, който днес не можеше да се диша свободно.

Това ме подсети и погледнах запасите си. Имах само едно патронче за лицевия дихател. За около два часа, пресметнах набързо. А трябваше да отида и да поискам месечната ни дажба от въздух, все още милостиво раздавана от грижещите се служби да могат да дишат хората под отровното си небе.

Бях срещал достатъчно вярващи, че един ден пак ще можем да излезем да живеем на открито. Затова в лабораториите правеха всичко възможно, за да поддържат малцината оцеляващи на Земята. Който искаше работеше в оранжериите за въздух или в онези за храна. Някои се спускаха в дълбоките мини за добив на вода, други се занимаваха с производството на опиатите или получаването му от новите светове.

Но ние тримата, а и много други, си стояхме в Бърлогата - хелиоизолиран бункер, приютил изгубилите надежда и смисъл от всичко ставащо под слънцето.

Бях навлякъл защитната си пелерина, плътно увила главата ми с качулка и скрих очите си зад дебели стъкла, филтриращи ултравиолетовите лъчи. Много пъти си бях мислил, че някой ден ще оставя очите си на лъчите и като ослепея, поне няма да ми се налага да виждам реалността. Предпочитах да спя в мрак, за да сънувам онази другата, цветна светлина, която продукти като „хриптялката” щяха да ми показват.



5.

Отвън цареше обичайната тишина, накъсвана единствено от пропукването на сухата почва. Тежко се стовари върху гърба ми убийственото лъчение и дори през очилата долавях яркостта на слънцето.

Сетих се, че никога не бях виждал с очите си небето. Хората от моето поколение го познаваха само от снимките и от видяното иззад защитните екрани. Онази топлина, която някога е създала живота и човека, сега убиваше само за един миг, ако си позволиш да излезеш незащитен на открито.

След първите изригвания на звездата, хората почти мигновено бяха изчезнали, избягали по другите планети или измиращи като зайци. Изчезнаха много по-бързо от растенията, които дълги години устояха на жаркия мор и корените им все още съхнеха из пясъците.

Човек се оказа слаб и крехък срещу радиацията, срещу убийствените лъчи, които вече нямаше слой, който да спира да се забиват в Земята.

Това караше останалите тук да правят всичко възможно, за да запазят всеки един, дори той самият да не е напълно съгласен с това.

Като нас – казах си, приемайки че всъщност ние в Бърлогата не искаме да участваме в борбата за оцеляване и приемаме реалността с безразличие, замъглявайки съзнанията си с различни опиати. Вземаме даваната храна, предлагаме я на тялото си заедно с въздухът, трудно създаван в лабораторните оранжерии и чакаме.

Какво ли? Каквото може да се очаква от бъдещето, което е обречено да изгори.

Аз чаках идването на нощта, за да заспя и да умрат мислите ми тук, в света на пустинята, а съзнанието ми да се прероди там, в другата реалност.

Не мисля, че само опиатите караха съзнанието ми да сънува ярко, толкова ярко, че сякаш съм погледнал незащитен бялото слънце в небето.

За мен имаше няколко пластта живот, слепени, близки и почти еднакви, в които, с малко помощ, можех да преминавам – не тялото, но съзнанието ми можеше и го правеше все по-лесно.



6.

Пътеката до града е обозначена от напукани камъни. Познавах всеки един от тях. Колко години вече се разминавах безмълвно с тях и често се питах, дали някога не са били нещо различно, нещо съдържащо живот, което се е превърнало в тази безмълвна маса?

Спрях до един от пътепоказателите и погледнах назад към бункера си, сега блеснал от отразената светлина, после надалеч към купола на града, сияещ като второ слънце на Земята. Намираше се в средата на нищото. В сърцето на онова, в което неизменно се превръщаше света с всеки изминал ден. Една бездиханна пустиня. Една мъртва долина, която никога няма да бъде отново съживена. Една мечта за глътка въздух, която изгаряше несподелена.

Почувствах жалкото си съществуване като зрънце от ронещата се земя наоколо. Тежко като този камък, който е тук, но и да го нямаше, едва ли някой щеше да забележи липсата му сред пустинята.

Имаше ли смисъл да се събуждам след всяка нощ? Да се раждам от люлката ѝ, само за да чакам здрача и да заспивам отново?

Ако не се върна в Бърлогата, какво ще стане - ще ме потърси ли някой? Ще тъжи ли за мен? Замъглените си съзнания на Бък и Деф ще разберат ли, че ме няма или просто ще дадат запасите от опиати и кислород с някой друг?

Някой друг, свил се в своята дупка. Ето, сетих се най-накрая, Бърлогата ми приличаше на заешка дупка, а ние бяхме заешкото семейство, което я обитава.

Както и всички останали по света – всеки намираше, че живота му е съвсем безмислен и безполезен. Макар да запазваха вяра за по-добро бъдеще и се бореха за оцеляването си, давайки времето и силите си, за да произвеждат въздух, да отглеждат в тези трудни условия растения за храна и да добиват вода от малкото останали запаси дълбоко в недрата на планетата. Човешката вяра в успех все още движеше по-находчивите, а такива като нас, обитателите на Бърлогата, черпехме излишно запасите им, затова и не исках вече да участвам в тази борба, знаейки, че всичко е обречено и накрая все пак ще загубим всичко.

Една малка заешка общност, която се бореше за своето стръкче трева под небето.

 

Това ми натежа повече от лъчението. Седнах на изгорялата земя и се облегнах на един от безименните камъни. Специалното фолио на пелерината ме предпазваше да усетя горещината, но знаех много добре, че тя е там - убийствено реална.

Убийствена, като всичко в този свят – пред мен се стелеше голото поле на пустинята, лишено от живот, лишено от възможността да го създаде отново.

Хоризонта се губеше в жълтеникави изпарения на отровната жлъчка на радиационните езера. Някъде по света навярно валеше все още дъжд, но от окислени метални капки, отровни за всичко до което се докоснеха.

Слънцето биеше в тила ми със силни тласъци. Лъчите бавно прогаряха защитния слой на наметалото. Ако поседя малко повече, навярно ще проникнат през него, така както и ако поживея малко повече, ще имам възможността да видя и краят на света.

- Ако не е днес, ще бъде утре – прошепнах, почувствал тежестта на неизбежното.

Поех компресирания в малък контейнер въздух, подаван от дихателния апарат, който получих с раждането си.

Нима съм обречен да ми е вечно на лицето, да зависи от него и от това, че винаги трябва да следя за запасите си от кислородни патрони. Да живея от милостта на другите, които да ми я дават, само и само за да може след седмица все още да бъда зачисляван към списъка на живите същества на умиращата планета.

Да бъда просто едно име, което не значи нищо за никой.

Камъкът зад мен се нацепи със силен пукот. Черна ивица го разполови и той зейна в грозно изкривена усмивка. Светлината побърза да пресуши сенките в нея и задълба навътре. Скоро щяха да стигнат до сърцето му и да го превърнат в поредната шепа прах, която ще се разпилее от вятъра.

Поставих ръка над умиращото дете на пустинята, обречено да изчезне завинаги заедно с вятъра. Огледах заобикалящото ме пясъчно море и разбрах, че то ще погълне утре всичко, затова имаше ли смисъл да оставам буден, за да го видя.

Поех обратно към Бърлогата, където щях да се скрия отново в заешката си дупка, която да приюти съзнанието ми в топлите си обятия. Щях да се натъпча с каквото ми попадне и да заспя и да сънувам, че съм някъде в друга възможност да съществувам.

Пожелах си да не се събуждам.

1 коментар:

  1. "...ние сме зайци сред дърветата под синева."

    На пръв поглед забавен разказ, но всъщност безкрайно многопластов и задаващ толкова много философски въпроси. Моите поздравления за майсторски написаната фантастика! А Филип Дик е автор със свое уникално присъствие и най-добрата фантастика, която съм гледала на филм е по негови творби.

    ОтговорИзтриване