петък, 16 септември 2011 г.

Звездите, които се отразяват в океана на времето

Какво ще са нощите, ако ги няма звездите, ако ги няма мечтите и ако ги няма очите, които да се взират в тях?!

Ще са толкова празни и пусти, сякаш са остров в океана на самотата, който никога няма да има своя заселник, корабокрушенецът, който да се разбие в тях и да ги открие.

Ще бъдат нощите студени, ща са тъжни и звездите.

Песните им глухо ще скърбят в тишината, а кой иска звездите да са неми? Да го няма сребърният им смях! Да не бъде нощта заради тях пъстра и шумна...



*****

Не са ли звездите, за да раздават своята магия на онзи, успял да спре за малко хода си и да погледне към тях. Да остави мислите си да полетят надалеч и да се зареят в пъстрия свят там горе, за да намерят своята звезда и едно красиво цвете, което тайнствено е поникнало сред тях и е наречено да бъде единствено и само за един.

Но дали всяко цвете може да чака своя принц? И дали принца ще намери своята роза? А розата няма ли да извади от страх остри тръни и дали принцът няма да я накара да го направи?

Ръката, която иска да погали може и да бъде тежко невнимателна, както красотата понякога е нежно жестока, впита в онази целувка на кървава страст.



*****

Колко много въпроси има под звездите, колко много загадки крият. Отговорите са малко, както са малцина и тези можещи да ги чуят.

Истински пясъчник от неизяснени неща.

Живота е пустиня, в която пясъка какво е, ако не времето, което бавно, но сигурно изтича. Уж го държиш в шепи, а то се сипе ли сипе.

Всяко кристалче от ятото отлита и не се връща - всяко едно!

И в тези изтичащи мигове, ако можем да отделим едно зрънце и да го наречем, че е било онова, заради което сме били на този неясен свят, то нима това не е розата, която казват, че ни чака някъде и при която искаме да се завърнем някой ден.

Защото корбът винаги се връща в своето пристанище – истинското, пътят към което се намира с компаса на сърцето.

И ако животът е море и дните са неговите вълни, които идват и си отиват, а спомените са пристанища, то е добре да имаш пристан в който да се завърнеш някой ден!

Да въздъхнат уморените корабни въжета и платната да намерят своя тих покой.

И не е ли избраната звезда точно този пристан? Кеят на който ще се спреш все някога – всеки иска да го има. Всеки трябва да го има. Всеки някой ден си го намира.

Тогава морето остава тихо да шуми, а звездите редят своите бисерни върви от спомени и мечти, сплетени във вечност. И времето, провлачило дългите си дни на скитане и изгубено години под небето, се сдобива със смисъл и намира своя търсен север.



*****

Звездите, морето и времето – тази сплела ръце дружина. Тези колела на нашата триколка на живота – каретата, която ни носи по пътя на дните ни. Понякога разлюляна от вълни, друг път заслушани в звездния звън, но рядко преценили правилно времето си.

Вечната тройка, онези наши добри пазители на съкровени тайни и на изпепелени мечти.

Хубаво е да ги има в нощта, която разгърнала своят плащ се носи отново над морските ширини в безкрая на времето. Защото останем ли сами винаги можем да потърсим в тях утеха и спасение.

Загледани в безкрайността е приятно да те стопля мисъл, че някъде там има една малка звезда и едно красиво, нежно цвете, което да те чака само и единствено теб.

Някъде там...



*****

Някога един загубил себе си по пътищата бард, застанал под нощния свод, на една скала издадена над водата и дълго, дълго гледал нагоре към милионите шепнещи сребристи искри.

Опитал се да надзърне в очите на ярките звезди и изпял една песен, която се понесла като вълна над океана.

За това, че всеки човек си има звезда и всеки угасва, щом угасне и тя. Дори и звездите се ронят и хората заедно с тях, се превръщат лека-полека на прах.

И дали Земята не е гроб за изгорелите звезди, така както е гроб и за изтлелите мечти на човека. 

A какво ли ще бъде след много милиони години, когато останат в просторите сини едничък човек и едничка звезда?

Бардът въздъхнал и попитал небето:

- А ако и тя се стопи в нощта...

3 коментара:

  1. В безкрая на времето има ли по-голямо щастие от това да откриеш своята звезда, единствената? И да знаеш, че тя ще те чака, някъде там... Благодаря ти, разказвачо!

    ОтговорИзтриване
  2. Красиво нещо са мечтите, макар и далечни цветя на безкрайността, но успокояващо е да има нещо което винаги да те чака, дори и това да е една несбъдната мечта, вплела в себе си толкова копнежи...

    ОтговорИзтриване
  3. А дали принцът знае, че неговата роза го чака?

    ОтговорИзтриване