сряда, 14 септември 2011 г.

Ехото от нашите следи

1.

Ехо обичаше това място край морето. Вървеше по брега, просто така, без да знае накъде отива. Като сянка я следваше онази котка, която хареса компанията ѝ малко по рано и реши да се разходи с нея.

Бе пристигнала по обед и първо пообиколи, за да си потърся стая. Нае една в потъмняла сграда с тъжни прозорци. В нея беше тихо, сякаш стените бяха онемели и това ѝ хареса. Остави чантата си до леглото, застлано с тъмночервено одеало, и излезе, за да види морето, което цяла зима я чакаше да дойде отново през първите дни на пролетта.

На ъгъла се срещна с хубава бяла котка, която сякаш я очакваше да се появи на това място. На мига се приближи, отърка се в Ехо, измяука, че е закъсняла и я поведе по улицата, която водеше до морския бряг. Беше странно, защото за котката сякаш всички други хора, с които се разминаваха, не съществуваха.

Избра си Ехо и тръгна с нея, като от време на време поглеждаше дали я следва и пак поемаше към морето.Там нямаше плаж, но Ехо и не търсеше такъв. Просто искаше да бъде с вълните, с небето над тях и немирния вятър.

Вървяха по ръба на брега, почти оставяйки солената пяна да ги докосва, после се изкачиха на скалите и Ехо седна на онази, която бе открила още преди години.

Духаше лек вятър, но не студен, а с лек тон топлина. Небето изчистваше дъждовните облаци, дошли с пролетта. Котката се настани до нея, замърка и задряма безгрижно.

Ехо се загледа в морската свобода, завидя ѝ за незнаещия граници хоризонт. Улови полета на чайките, носещи се ниско над водата, с дебнещи остри очи и бързо спускащи се, улавяйки късче блеснало сребро.

Живота служи за храна на друг живот – каза си, гледайки вълните, които се носеха към брега как се разбиваха една в друга, малко преди да го достигнат.

Следеше как се зараждаха, нарастваха и се устремяваха, помитайки по-малките вълни, превръщаха се заедно в стихия и мощно се нахвърляха върху скалите. Замисли се за битката продължаваща милиони години - земя срещу вода.

Кой ли ще победи или отстъпи?

Ехо се наслаждаваше на вкуса на въздуха, уловил слънчевата топлина на скоро идващото лято. Топлината бавно се спускаше из тялото и прогонваше вечерния хлад от него, макар че след малко щеше да започне да се стъмнява.

Тя стана и събуди спътничката си с погалване. Бялата глава се надигна, за да може да я погали отново. Тръгнаха обратно и стигнаха до уличката над бреговата ивица. Осветлението вече бе включено и редицата старинни фенери грееха приказно във вечерта.

Ехо си спомни за онази вълшебна приказка, в която се споменаваше за малката планета с един единствен фенер – дали самотния човек, грижещ се за него и нямащ нито ден почивка, би дошъл да запалва тези морски фарове?

Разделиха се с котката на същия ъгъл, където и се срещнаха. Обещаха си пак да се видят и Ехо се прибра в стаята си.

Пусна старото радио, което беше в ъгъла и легна с надеждата да заспи бързо, но сънят не идваше.

Навън света вече притихваше с мелодията на самотния саксофон в идващата нощ. Нощна пеперуда се въртеше между стените и прозореца. Ехо се почувства изведнъж сама и чужда, объркана и тъжна - просто така, без причина, може би заради гласът на песента.

Някъде отдалеч се чу прибоят как рони от небето падащи звезди.

Тя се загледа в пеперудата, кацнала на стола срещу нея. Не отлиташе, просто си стоеше неподвижно там където е спряла за миг. Не беше като другите крилати и също като нея бе самотна. Може би размишлява бемълвно, защото умее да мисли.

Всяко същество може да мисли – вярваше Ехо. Ако вдигнеше ръка, тя щеше да отлети и да я остави сама, затова не мърдаше. Пеперудата е хитра, знае това и е спокойна. Но също е сама и се радва, че Ехо е тук с нея.

Сушаха дълго тихия вечерен джаз. И мълчаха.

Времето вече го нямаше, останаха само мелодията и самотата.

Малко след края на пиесата, нощната гостенка отлетя - нямаше място за две самотни души в една стая.

Ехо прецени, че пеперудата май е права да остане сама, изгубена в сенките.

Отвън котката ѝ пожела да се сънуват, след това дойде и сънят.



2.

Виждаше го всяка вечер, минавайки по алеята над морето. Седеше в старата лодка, която бе изтеглена на брега и навярно от години не е била пускана във водата.

Старец с побеляла брада и почерняла лула, който често гледаше към вълните и залеза, оставил работата си за другия ден. Той понякога кърпеше стари мрежи, прокъсани от солта и от дългата употреба, но повечето пъти стоеше обърнат към морето.

Искаше ѝ се да отиде при него, но през първите дни предпочиташе да е сама, приела бе компанията на онази бяла котка, която неизменно я чакаше за техните разходки.

Ехо я нарече Мърка, защото според нея бе най-мъркащото създание под звездите. Двете дълго обикаляха, а вечер все така се разделяха с обещанието да се срещнат и на следващия ден.

Седмица по-късно, Ехо слезе при изтеглените лодки. Заприличаха ѝ на уморени птици, накацали върху пясъка и останките от миди, раковини и рачешки черупки, за да поспят и посъберат сили, след което отново да поемат по вълните.

Приближи се безшумно до лодката на стареца и застана отстрани. Облегна се на ръба и проследи как идват и се връщат към залязващото слънце златните отблясъци по повърхоността. Мърка се настани наблизо и се заигра с вълните.

Ехо мълчаливо кимна за поздрав и. Стареца също и двамата замълчаха. Той пушеше лулалта си и сръчно пришиваше конци към рибарска мрежа.

Ехо остана запленена от полета на морските птици и устремяването им към водата, после бързото издигане нагоре. Стареца дръпваше от лулата и вършеше работата си. Беше хубаво, спокойно. Тя отдавна не се бе чувствала така добре. Времето плавно ги задминаваше с приглушения си плисък, а слънцето вече доближаваше хоризонта и го оцветяваше в тъмните цветове на нощта.

Ехо и стареца се загледаха едновремено към залеза. Той бе оставил мрежата и се отдаде на неповторимостта на красивия момент.

- Виждал съм как изгрява и как залязва във водата хиляди пъти - каза стареца. Гласът му беше тих, дълбок и малко пресипнал. - Толкова много пъти съм го изпращал и посрещал, а все така ми харесва!

Той изпусна дима от лулата си.

- Как се казва? – потупа Ехо лодката. Боята ѝ отдавна се беше отлюпила, оставяйки само тук там напукани ивици.

- “Кристин”, но името ѝ отдавна избеля.

Погледна го в очите, някога сини, сега също почти избелели. При спомена за името нещо в тях изгасна, но почти веднага се пробудиха и се загледаха отново към залеза и пак замълчаха.

Ехо го огледа - стареца бе с работни панталони и изтъркано яке, обут със здрави военни обувки. На главата си беше сложил кепе, сигурно също военно. Повече ѝ заприлича на ветеран от война, не на рибар, но лицето и ръцете му издаваха за дългите години прекарани в морето.

Слънцето бе захапано от вълните и започна бавно да потъва сред тях. На Ехо ѝ се искаше да тръгне по слънчевата пътека, която се разстели над повърхността. Толкова надалеч можеше да я отведе, там – отвъд хоризонта.

Подложи длан към него и в нея улови мига на отиващия си ден.

После се сбогува със стареца, който извади лулата от устата си и ѝ пожела да бъде нощта ѝ лека, и тръгна нагоре по пътеката, следвана от бялата си сянка.



3.

На следващата вечер отново слезе при стареца и лодките. Бе дошла малко по-рано, придружена от котката.

Когато се облегна на лодката, той я погледна и каза:

- Днес по-рано. Качи се тук – и посочи на Ехо една от напречните дъски срещу него.

Тя прехвърли перилото и седна на скърцащата дъска. Мърка се настани между двамата и подуши въздуха подозрително. Стареца порови в една кутия и измъкна сушена риба, от която предложи едно късче на гостенката. Тя го прие и бързо изяде.

- Много странна котка – обади се Ехо, докато я гледаше как се облизва, загрижена за чистотата си. – От както дойдох, почти винаги върви с мен.

- Може би има нещо да ти покаже или да те предпази. Котките са на този свят за да ни пазят от тъмните сили, макар хората рядко да го разбираме и ги приемаме просто като домашни любимци - старецът извади своята лула, също и кесия с тютюн. Напълни я бавно и внимателно, за да не се разсипват излишно парченца, и я запали.

- Може би – отвърна Ехо. Котката им се усмихна загадъчно и се сви да подреме, давайки им да разберат, че всичко край тях е спокойно. – За мен компанията ѝ е приятна, така не се налага съвсем сам да скитам наоколо.

Стареца кимна, след което двамата се отпуснаха в мислите си.

Ехо гледаше слънцето, трептенето на лъчите му по вълните, как си играеха, гонеха се и се криеха един от друг. И закачливо водеха вълните една след друга към брега, всяка отстъпваща на следващата правото да се докосне до сушата.

Морската тишина ги обгърна с неповторимия си глас, идващ от безкрая, който отнасяше мислите към дълбините. Ехо ги потопи дълбоко, все по-надълбоко и лодката заплува с поклащане, както в онези славни дни, когато се носела в открито море.

Усещайки всичко това, тя погледна стареца - седеше замислен дълбоко и той за нещо свое си. Не искаше да му пречи и затова безшумно прекрачи борда и тръгна по пясъка. Мърка лека като въздишка скочи и я последва.

Изкачиха се по скалите и стигнаха до стария фар на върха им. Отгоре виждаше стареца и лодката, също и цялата ивица от брега, също и очертанията на града малко по-нататък.

Една звезда изгря над главата ѝ, малко подранила, но затова пък невероятно ярка. Котката замяука, като в същото време и мъркаше. Звездата се усмихна на двете си наблюдателки и им изпрати послание за сънища от звездопад.

Ехо бавно се върна в стаята си и поклащана от спомена за гъвкавата морска шир, заспа.



4.

На другия ден не излиза никъде. Просто лежеше, мислеше, спеше, сънуваше, събуждаше и пак мислеше, докато не заспиваше отново.

Някои неща я подминаха завинаги, на други даде да се разбере, че са жалки и дребни, без да има крещяща нужда да ги обсъжда със себе си.

Когато деня вече отминаваше, нейната котка я викаше малко преди часът на здрача да дойде навън, но тя така и не излезе. Щяха да се срещнат в съня, затова и побърза да заспи.

На следващата вечер отиде при стареца. Ехо бе решила, че е дошло времето да си заминава. Той изпускаше облаци от дим и както обикновено разплиташе или закърпваше рибарски мрежи.

Седна на същото място, Мърка също, като си измоли едно парченце риба от стареца и го получи веднага.

- Защо не я пуснеш на вода? - поглади лодката Ехо.

- Стара е вече, няма да изкара и час, нека си изгние тук – отвърна той, помълча малко и я погледна в очите: - А ти, мина ли ти?

Разбираше за какво е дошла край морето и защо търсеше самотата.

- Всичко отминава един ден – каза тя, - само спомените... - поклати глава и довърши: - Само спомените не си отиват никога.

- Времето, то ще излекува всичко. Времето и морето, имат толкова сходно присъствие - и двете минават и преминават, отмивайки всички следи в пясъка или живота - колкото и дълбоко да са оставени, накрая биват изтрити от следващата вълна.

Стареца остави мрежата и събра ръцете си във възлеста топка от обветрена плът.

- Някога морето ми отне всичко, сега чакам времето да вземе и мен. Вярвам, че някъде там, където и да е, колкото и далеч да е, тези две стихии ще се слеят и ще ми върнат нещо, което някога вече е било - гласът му утихна, потопен в спомени и надежда да срещне онова, което е изгубил някога.

Сините, сега почти избелели очи, уморено се затвориха. Ръцете му стискаха пръстите си силно, много силно, заради спомените.

Някъде далеч изсвири сирена. Слънцето се криеше вече зад хоризонта - време за Ехо да тръгва.

- Утре си заминавам, но ще дойда пак - каза тя и стана.

- Тук ще съм или там - посочи стареца малко сандъче в ъгъла.

Ехо не го разбра, но кимна. Той ѝ подаде ръка, стисна здраво с коравата моряшка десница нейната бледа нежност и се усмихна окуражаващо:

- Успех! Живота низ, в който добрите и лошите дни просто се редуват.

Ехо пое заедно с Мърка нагоре и когато стъпи на пътя, се обърна и погледна стареца и лодката.

Бяха там, двама самотници под изгрелите звезди и припевът на разбиващите се вълни, имали някога по-различни дни в живота си.

Така ги запомни – като една морска картина на времето.



5.

След малко повече от половин година, Ехо отново дойде при морето. Вече бе сезона на падащите в разноцветни мисли листа. Птиците си отиваха, а вълните ставаха все по-големи и по-страстни в ураганния си устрем към брега.

Привечер слезе долу при лодките. “Кристин” беше тук, но стареца го нямаше. Котка Мърка отново вървеше с нея, чакала я през цялото лято да се завърне. Ехо ѝ обеща, че този път ще я вземе със себе си и двете ще намерят своят път в дните.

Поседяха в лодката докато се стъмни.

На следващата вечер пак никой не дойде.

Сутринта пообиколи и попита рибарите за стареца. Те ѝ казаха, че си отишъл от този свят преди няколко месеца, тихо и спокойно, както си седял на лодката. Една ярка звезда била изгряла точно над него и през цялата нощ останала налята със звездния си огън.

Пуснали тялото навътре в морето, така бил заръчал стареца. Нямал близки, само няколко стари приятели рибари, които все още тъгуваха за него.

Ако бе разпитала щяха да ѝ кажат всичко за него, но тя вече го знаеше.



6.

Седеше на “Кристин” и мислеше за стареца. За онази горчива чаша, която е изпил през своя живот. За самотата, настъпила след загубата на любовтта. На истинската любов, която е такава болка и такова удоволствие – като сладък спомен от изгарящ сърцето сън.

Есенното слънце грееше, нещо зашумя в главата ѝ, отнасяйки я високо в облаците. Бордовете се полюшнаха леко и Ехо отплава някъде надалеч, много далеч от този свят.

Видя се сред сенки, пълзящи навсякъде. Чуваше гласове, тихи стъпки, шепоти, молитви, желания, хиляди стонове. Носеха се от сенките с ясно доловим страх от непознатото им бъдеще.

Попадна в неизвестността, притворила сама вратата зад себе си. Погледна към стъпалата, губещи в тъмнината. Сбогува се с петънцето светлина, идващо от дупката на ключалката и направи крачка на първото стъпало.

Ехо бе една от редицата на безличните. Опашката е дълга, тука бяха хиляди, но вървяха в пълно мълчание.

- Духовете пазят винаги тишина – подсказа ѝ някой в мислите, докато бавно вървяха към пустите хълмове.

Лицата нямаха цвят, очите без блясък, а безкръвните устни пресъхнали. Сиви тела без плът, превърнали си просто в сенки.

Спуснаха се по хълмовете към пропастта.

- Къде съм? Чу ли това? Не беше ли твоят страх? – шепнеха гласове, боящи се да не бъдат чути.

Побутват я отзад и Ехо пристъпи към врата насред нищото. Премина и пред нея е вече морския бряг, но хванат между безкрайни стени стени. Стени с окачени стотици часовници. Спрели са, тоест работят, но не отмерват времето, защото тук няма време. Това е единица от безвремието и се е отключила само за миг.

Всичко в живота е миг - идва, блесва и бързо отминава – каза си Ехо, когато застана на ръба на брега.

Виждаше платната на древен кораб от Елада. Писък на птица ги издува и корабът се понася в безвремието.

- Плува ли страхът към мен или се отдалечава?

Ехо огледа стените, бяха клони на есенни дървета, разперили пръсти над сивия пясък. Листата им падаха на купчини. Тя приклекна до една и поднесе появилия се в ръката ѝ пламък, който ги близна хищно с език, подуши плътта им и ги хареса. Зина с огромна паст и ги захапа огнено стръвно.

Хоризонта се гъне от сенки и отблъсква светлината. Корабът от древността отплува и мракът дойде.

Морето въздъхна и върна Ехо в реалността на сушата. Беше ли сънувала или наистна бе отплувала някъде? Котката я гледаше с зелените си пламъци – Ехо не е сънувала.

Погледът ѝ попадна на сандъка в ъгъла. Наведе се и го отвори.

Вътре, в стара кутия за тютюн, бе лулата на стареца. Оставил я беше за нея, просто така, за спомен на една непозната, която с нещо му е напомнила за нещо отдавна отминало.

Ехо я взе, беше гладка от дългите години употреба. Спомни си за него пускаше по някой облак от дим и чу отново дълбокия, леко пресипнал глас:

- Времето и морето ще заличат всяка следа.

- Неговите и моите – сподели тя с Мърка, която се разхождаше по перилата на лодката.

Ехо и стареца бяха двама самотници, изгубили посоката си в океана на живота. Той беше открил отново своята, някога и Ехо щеше да я намери... отново.

Тръгна по пясъка, котката притичваше отстрани и гонеше лунните искри между кристалните отражения. Вълните се разбиваха с едва чут плясък, небето мълвеше със звездния шепот, а Ехо вървеше и оставяше по плажа своите следи.

Не се обърна и не знаеше дали морето не ги изтри.

2 коментара:

  1. Ех и ти... Винаги толкова ме докосват твоите меланхолично-романтични приказки! Благодаря ти!

    ОтговорИзтриване
  2. Всичко в живота е миг, който отминава, хубав или лош... едно само не се променя - ПРОМЯНАТА!
    Благодаря за магнетичния разказ :)

    ОтговорИзтриване