четвъртък, 1 септември 2011 г.

Ехото на изживяно вече веднъж

В заведенеието беше тихо, така както беше в този час някога.

Малко преди пет, в понеделника на последната седмица от месеца.

Годината нямаше значение.

Някъде зад бара шумоляха тихо моторите на няколкото охладители за напитки. В два от ъглите имаше отвори за климатиците, през които струеше свеж и охладен въздух. От поставени на стените медни светилници струеше дрезгава светлина, идваща на бакърени талази. Съвсем тихо се носеше някаква мелодия, изпълнявана на тръстикова флейта.

Всичко беше точно както е било винаги в последния понеделник на месеца.

Единствения посетител седеше на малка маса, отстрани на входа и разгръщаше безцелно листовете на носената от него книга. Понякога се заслушаваше в музиката, докато отгръщаше на поредната страница и я задържаше непрелистена. Личеше, че чака някой, защото често поглеждаше към вратата, която засега оставаше все така затворена. Но той не бързаше, знаеше, че ще дойде времето, когато ще се отвори.

Щом стрелките на стенния часовник отмериха пет, той затвори книгата и се загледа в малкия кристален глобус пред себе си. Подобни имаше на всяка една масичка в заведението и бяха пълни със синкава течност, предстваляваща миниатюрно море, а върху вълните му плуваха коркови свещници. Този на неговата маса беше запален и мъжът гледаше втренчено пламъка, който се носеше в затворения си свят. Светлината му се сливаше с тази на стенните светилници, а сините води бяха с медения им отблясък.

Толкова прилича на залез, който се отразява върху вълните. Колко добре знам какво е да си затворен в подобна сфера, която да наречеш цял свят – си помисли той.

Просто се носиш нанякъде, стигаш до единия край и отново се връщаш обратно към стената. После пак, и пак. Няма изход, няма накъде да избягаш. Тясната рамка е ограничила и мислите, и движенията, а със сигурност и мечтите.

Мъжът въздъхна и погледна отново към вратата. Отмести чашата си настрани, за да може да постави ръцете си на масата.

Иззад бара се появи металния барман. Беше се препасал със зелена престилка и се носеше на въздушните си ботуши напълно безшумно.

Обиколи веднъж из цялото помещение и се увери, че всичко е наред. След това литна към единствения си посетител и спря до масата му.

- Да ви донеса ли нещо, сър?

- Не, благодаря, Андре. Все още имам половин чаша – каза мъжа и посочи пред себе си, където се намираше подобната на отрязана туба чаша, в която имаше тъмна ароматна канелена напитка.

- Ако ви потрябва нещо, само ме повикайте - Андре веднага ще дойде! – изпя робота и изчезна отново в ъгълчето си зад дървения плот.

Той обикновено стоеше там, когато нямаше клиенти в заведението. А това значеше почти винаги и почти през цялото време на своето кратко съществуване при този спомен за онзи понеделник.

Мъжът отново се наведе към книгата, зачете се в написаното, макар мислите му да се отвличаха от други неща, като играта на пламъка например. Опитваше се да се съсредоточи в редовете, но те се размазваха и обезличаваха, след като очите му не можеха да се фокусират на думите в тях.

Точно в пет и двадесет вратата на заведението тихо се отвори.

По двете стъпала слезе фигура обвита в матова светлина и се приближи към масата на единствения посетител. Той се беше изправил, като в бързината си бутна книгата, тя падна с глух звук на пода, но не му беше точно сега времето сега да се навежда, за да я вдигне. Целият бе застинал в очакване.

Дали този път ще бъде както тогава? – си помисли, наблюдавайки фигурата от светлина да приближава.

Тя спря и облакът от фотони започна да се успокоява и утаява в себе си. Под неговото покритие се очертаха формите на млада жена, която съвсем лекичко се беше усмихнала и търпеливо чакаше лицето ѝ да се проясни. Когато след няколко секунди това стана, тя се поклони и подаде ефирната си, млечно бяла ръка.

- Здравейте, казвам се Сорайа – каза с мелодичен глас новодошлата.

- Бт-12 – представи се и мъжа, след като пое внимателно предложената му длан.

Допирът до нея беше осезателен, но оставаше усещането, че си стиснал между пръстите си шепа вода, която всеки миг можеше да изтече. Но имаше някаква топлина в това докосване, различно от нищото на спомените.

- Поръчали сте ВПР компания от нашата фирма – уточни жената и седна на свободното място.

- Да, правя го редовно в този ден.

Той също седна на мястото си и незабележимо пусна ръка към пода, за да вдигне най-накрая падналата книга. Постави я отстрани на масичката, като заглавието остана залепено за покривката на червени ромбчета.

- С нещо специален ли е, ако мога да попитам? Може би годишнина на събитие? – гласът идваше сякаш от някакво нереално измерение.

Осезаем, но невидим – оприличи го Бт-12.

- Нещо такова – съгласи се той. – Преди много време на този ден имах една такава среща и просто все още искам да си я припомням понякога. Няма нищо специално, както навярно са ви задали като данни. Просто една случайна среща и необвързващ с нищо разговор между двама непознати.

- Надявам се да отговрям на исканата от вас визия – каза Сорайа и се усмихна чаровно.

Сега вече чертите ѝ бяха изчистени до последния детайл и светлинния фон бе изчезнал. Бт-12 беше доволен - можеше да се каже, че срещу него седи съвсем истински човек, а не виртуално плътно създание.

Косите ѝ бяха пуснати свободно, леко начупени в средата им, и преметнати зад тила. Имаха цвета на препечено кафе, което само контрастираше сините очи, които също така оглеждаха създателя си, какъвто в случая се явяваше той. Лицето бе овално и с леко чип нос, над все още надигнатите в усмивка устни.

Съвсем точно пресъздаден образ на спомена – реши той, след като я огледа.

- Такава ли трябваше да съм? – попита ВПР жената.

- Точно такава! – кимна Бт-12, като махна на робота барман, за да скрие смущението си в момента.

- Какво ще поръчате, сър-мадам? – долетя на секундата Андре.

- За мен още една напитка от канела – каза мъжа.

- А за мен коктейл от тропически плодове – след кратък размисъл заяви Сорайа. После се сети нещо и погледна въпросително мъж: - Или трябваше да е друго?

- Не, изборът ви е правилен – поклати глава той.

- Веднага ще ви ги донеса – обеща робота и литна назад.

- Значи отбелязваме подобна среща от преди...? – поинтересува се тя за изминалото време, което е причината те да са тук, двамата в този затворен само за тях миг.

- Точно триста тридесет и две години.

- О! – каза тя и повдигна веждите си в дъга. – Доста време е минало. Това е било преди промените, нали?

- Много преди тях – съгласи се Бт-12. – Тогава имаше подобни места, в които се срещаха хората.

След секунда той добави:

- Истинските хора имам предвид.

- Да, разбрах ви. Във временната ми памет е включена кратка история на видовете. След срещата ще бъде изтрита, за съжаление.

Жената огледа заведението, очите ѝ последователно се спираха на един или друг детайл, леко се присвиха при вида на часовника, който не спираше да отмерва секунди и минути.

Задържа погледа си на една фигура от дърво, която бе подпряна на стената. Приличаше на човешко тяло, направено от силно прегорели клони, с разперени ръце и приведена глава.

- Жалко, така ще забравите всичко казано – обади се Бт-12.

- А вие? Няма ли да го забравите? Не ви е първата такава, а и няма да бъде последната със сигурност. Все пак е годишнина, а такива е имало триста тридесет и един пъти досега. – Изображението на Сорайа пресметна нещо. Сборът им е осем – октавиа - значи ще е помнена като безкрайност?!

- Да, този път е специален. Тогава бяхме именно на по тридесетина и просто изминаха още триста и тридесет години.

Той млъкна и се загледа в дълбочината на сините искри насреща. Искаше да си спомни дали така изглеждаха и онези преди цели три века. Имаха ли същото излъчване? Отразяваха ли светлината по същия начин - с тези малки петънца, играещи си в зениците ѝ?

Гледаше я дълго и двамата бяха затворени в мига на времето.

Бяха същите, съвсем същите до последната искра в тях. И сега го гледаха точно както някога. Имаха толкова много да си кажат, а се разбираха и без думи.

Подобно усещане, на такава близост и докосване на душите, идва само веднъж в живота, колкото и дълго да го живееш – каза си Бт-12, усетил отново онзи трепет - този, който остава като пътеводна светлина във времето... дори и след него.

Ето как дори и времето не може да отвее спомена. Оставя го да се върти, жив и свеж, сякаш всичко наистина е сега, а не след толкова много години на огън и пламъци.

Колко дни отново и отново виждаше в спомените си тази среща в едно обикновено заведение. Една среща, продължила съвсем кратко, в сравнение на цялото съществуване, но кой можеше да предположи, че това ще е единственото, което ще си спомня след...

След като престанах да бъде човек!

- Поръчките ви, сър-мадам – появи се отново бармана, като грациозно заобиколи жената и постави пред нея красиво подредения коктейл в огромна чаша. След това изпусна малко пара и застана зад Бт-12 и внимателно сложи неговата димяща чаша на картонената подложка с овална форма.

Аромата на канела ги заля.

- Благодаря ти, Андре – каза той, робота се наклони на подемниците си и литна обратно.

- Андре ли се казва? – попита Сорайа.

- Не, аз така го кръстих. Обслужващите роботи нямат имена, както и голям процесор за интелигентност. Малко думи, няколко вида поръчки и това е.

- Ограничаващо е. Можехте да им дадете повече свобода.

- Също и на нас. Свободата я иска всеки, Сорайа. Но има нива, на които тя е опасна изкушителка.

- Имате предвид забраната на „звездните”, която ограничава и вас – новите видове – да напускате планетата ли?

Тя бавно отпи от коктейла, който преливаше във всевъзможни ярки цветове.

- Точно нея. След промените имахме възможност да полетим надалеч, но в крайна сметка ни оставиха закотвени тук.

Той поклати свеща в кристалния съд, нагледно показвайки как се чувства. Вътрешен огън, който не може да излезе навън и остава завинаги в своя затворен свят, но заобиколен от безкрая на другите светове.

Тя го разбра, протегна пръст с красиво оформен нокът, премина преградата на стъклото и погали пламъка. Огнена точка обви пръста, но не можа да го изгори. Плъзна се по него и за един трепет на сърцето, цялата ѝ ръка пламна като факла, заприличвайки на древна жрица, управляваща природните стихии и сега държи в дланта си онази първородната – на огъня.

- А сигурно е още по-лошо, ако бъдете като нас. И ни има, и ни няма. Можем да придобием всяка форма, която поискаме, или която поискат поръчалите ни за компания, но не можем да се отдалечим от проекторите си. Истинския ни живот остава невидим за всички – каза тя и прибра ръката си под масата. – Колко е кратко всичко, разбирано като понятие „живот”, след това изчезваме и никога няма да ни има отново в същия вид, под същата форма.

Бт-12 я гледаше без да сваля погледа си от лицето ѝ. Приличаше наистина много на оригинала, че за миг му се стори как за малко се е откъснал от реалността, която е много по-зловеща от всяко едно предвиждане в миналото, описващо възможното бъдеще.

На всяко изпълнило се десетилетие, Бт-12 си пожелаваше подобна среща, която подробно описваше на проектантите от предлагащите ВПР услуги фирми. Досега му бяха пращали какви ли не модели, но никога толкова близо до първообраза.

Може би е права – двама срещнали се някога, някъде, никога няма да са същите при следващата си среща.

Часовника отмери шест, Сорайа го погледна и за първи път усмивката ѝ изчезна. Той погледна окачения времеизмерител. Преди да каже нещо, жената го изпревари:

- Знам – каза тя, - трябва да тръгвам. Програмата ми напомни, че малко повече от половин час трябва да остана тук, на тази среща по ваше желание.

- Понякога спомените са тежки със своята точност – съгласи се Бт-12.

Двамата помълчаха една секунда, две, след това се изправиха.

- Благодаря ви, че дойдохте, Сорайа – каза Бт-12 и се поклони лекичко.

- Благодаря ви и аз, че ме поканихте, Бт-12. Надявам се, че съм ви накрала да изживеете спомена си възможно най-добре.

- Веднъж, преди много време го бях изживял, но не вярвах, че ще мога да го изживея още веднъж, Сорайа – каза той и отново докосна ръката на жената, която тъжно се усмихна и кимна в признателност на казаното.

- Сбогом! – каза тя.

- Сбогом! – каза той.

Малко преди да излезе, тялото отново се обви в светлинен облак и образът ѝ се стопи зад вратата.

- Дамата ще се върне ли, сър?

Барманът бе изпълзял от своето ъгълче.

- Не, Андре, никога повече няма да се върне – отвърна му Бт-12 и се пресегна към модулатора на Виртуално Плътната Реалност.

Въведе необходимия код, синхронизира проекторите за нова примяна и след миг всичко изчезна.

Озова се насред голямата, облицована в титанови слитъци, зала на фирмата „Скар”, която му бе дала възможност да изживее отново един приятен спомен, който е имал някога като органичен човек. Сега просто беше една биомашина, в каквито звездните гости бяха превърнали малцината оцелели, преживели промените след пристигането им на Земята.

Бт-12 бавно се насочи по коридора, който щеше да го отведе до неговото жилище. Няколко хиляди като него бяха спасени някога, уловени в състоянието си на полуживот и съзнанията им прекопирани в изкуствени тела. После просто бяха оставени да обикалят безцелно из руините на миналото, обявени като безвредни от новите завоеватели на планетата.

Често се питаше, дали това съществуване има смисъл? Живи ли са наистина мислите им биомеханизираните им тела? Имат ли вкус програмираните им сънища? А дали все още могат да мечтаят или просто объркваха мечтите си със спомените, останали като някакъв дефектен сигнал в съзнанията им?

Неведнъж бе разсъждавал кое е по-жестоко - да ги бяха оставили да умрат или да бъдат спасени, но изоставени да вегетират в този техен свят?

Вярно, сега имаха нови играчки, с които можеха да си позволят невъзможни в миналото неща. „Звездните” родители осигуриха занимание на питомците си. Но им стовариха неограничената тежест на времето чрез вечен живот. Дали точно това им беше нужно?

Навярно ще мога да обележа и три хиляди триста тридесет и втората годишнина от тази кратка среща, ако все още искам да я изживявам – си каза Бт-12, докато дърпаше тежката врата на дома си да се отвори.

Защо никой не ни каза колко ще продължи това повторение? Може би ще е до безкрайност – предположи той и затвори след себе си.

Никога няма да съм наясно с нея, с това повторение на желанието ми да изживея отново нещо отминало. Може би това е било уловено като последна искра в онзи миг на смъртта ми, който не е бил завършен и техниците от звездите са го прекопирали, за да ме съпътства докато съществувам. И защото тази среща беше искрата на надеждата, че е срещнал „нея”, угасена почти веднага от мрака на смъртта.

Бт-12 легна в неоновата ниша за почивка, включи се към сънообразуващата обща мрежа и затвори очи.

Вечност или не, сега мога да заспивам вече – помаха с мисли на реалността, която се разми в поредния безкраен сън.

В залата за ВПР проекции, която само преди няколко минути бе оживяла в цветове, форми и леки шумове, сега остана единствено тишината, която попи набързо всички нишки от спомени на Бт-12 в непрогледна тъмнина.

2 коментара:

  1. Стана ми някак тъжно... всичко е една октавиа, но пък и "Подобно усещане, на такава близост и докосване на душите, идва само веднъж в живота, колкото и дълго да го живееш...", навежда на мисли за безкрайност в един миг!
    Благодаря :)

    ОтговорИзтриване
  2. Какво повече от уловения миг на безкрайност!

    ОтговорИзтриване