петък, 30 септември 2011 г.

Да снимаш Мика - разказ от Дориана



І.

Малката стои свита на кълбо в ъгълчето на миндера. Прегърнала е коленете си, сякаш иска да ги стопли. Коленете й стърчат войнствено като пики. Косата й е вързана на тила с някакво смешно чорапче от тия, които майките слагат на децата си, когато искат да им е забавно да ги изуват от краката си и да играят, вместо да ги носят. Хубава е!

Не умея да разговарям с хлапета. Може би защото съм самотник, а може би, защото винаги търся подтекстове, а думите на децата нямат подтекстове. Затова мълча. Гледам в пламъците на огъня и сякаш двамата с нея дишаме в забавен каданс и не сме тук. Правя се, че не виждам нищо друго. Огънят припуква тайнствено като все едно е огън на вещерско сборище. Пламъците му ближат дулото на комина от вътрешната му страна – искат да излетят, да избягат от конфузното мълчание в собата.

Момичето надигна глава и ме погледна, после сложи ръка на рамото ми, а на мен ми се стори, че е взела въглени от огнището и ги пуска в пазвата ми.

- Разкажи ми пак за твоите фотографии! Много искам и аз да стана фотограф, но мама и тате засега нямат пари да ми купят фотоапарат.

- Не ме докосвай!

- Неприятно ли ти е?

- Да! Не обичам да ме докосват!

- Странен човек си ти, Мика!

- Хм. Ти си странна, малката!

И пак мълчим. Този път тя гледа в огъня, привлечена от чудния танц на сенките, който блъвналите езици играят върху белия гръб на огнището.

Имал съм десетки жени и знам на какво са способни. Но за тази малка дяволка не бях подготвен.

- За да уловиш движението на птицата, трябва да настроиш блендата на обектива на подходяща ширина според светлината, която те обкръжава. Ако търсиш определен ефект от снимката, първо трябва да имаш картината в главата си. Първо трябва да знаеш как искаш да изглежда снимката и обектът на нея, а след това да снимаш. Затова трябва да си подготвен с настройката на фотообектива. Но няма да имаш време да найстройваш фотото, защото птицата ще отлети. Птиците винаги отлитат, докато станеш готов. Преди да станеш готов.

- А хората? На хората можеш да кажеш да стоят мирно, нали? – очите на детето са огроми и светят направо в дълбините на гърлото ми. Фарове заслепяващи някакви. Безстрастни като на архангел-душегубец счетоводната книга. А може само така да ми се струва, понеже с деца като нея нямам опит.

- Хората? Ами хората не си заслужават да се снимат! – отговорих. Направих огромно усилие и я погледнах – стоеше си свитичка, прегърнала острите си колене, нито мускулче не потрепваше на лицето й. Странно момиче. Тихо и кротко, дълбоко и кристално като езерно дъно. Върху косите си отпред имаше два дълги изрусени кичура – каза, че майка й позволила този дребен експеримент. Сигурно в училище е модерно.

Шамавият й брат влиза и разсейва наплъстената тайнственост около двама ни. Отива до огнището и започва да го ръчка като щуро животно – момчето е роден пироман. Не ме забелязва, естествено. Мен никой не ме забелязва, освен малката весталка.

- Престани! – извика тя и скокна от кюшето, в което се беше навряла. Отиде при момчето и изтръгна от ръцете му съчката, с която бърникаше в пепелта и пламъците.

- Не играй с огъня! Видя какво стана предишния път! – беше строга. Изведнъж се превърна в какичка.

- Е, какво толкова, на чергата има само малка, съвсем мъничка дупчица! Кой ще я забележи!

- Тук сме на чуждо място – платили сме да спим в тази двестагодишна къща! Тук е архитектурен резерват, забрави ли? Ако ще подпалваш – първо кажи на мама и тате да си продадат апартамента, за да платят щетите! Ужасно бебе си, Оник!

Мда! Чудна какичка е моята архангелица! И отговорна, и смела! Значи има защо очите й да са фарове в душата ми. Само не разбирам защо ги говори тия за къщата – та аз живея в нея отдавна, щях да разбера, ако давам стаи под наем.

Хлапакът намусен се връцна и излезе да върши щуротиите си навън. Моята малка весталка отново седна на старинния миндер, прегърна дългите си крака и унесено загледа огън

ІІ.

- Я, да видим? – говореше бащата. Той много обичаше децата си и искрено се радваше на техните постижения.

- Браво, моето момиче! Ела да те прегърна!

Елия се шмуна в мечешката му прегръдка. Мъжът я обхвана нежно, понеже знаеше, че държи нещо изключително фино и чупливо, нещо, което ухаеше на странна смесица от неизследвана древност и първична млечност на току-що родено. Дъщеря му сияеше. Къркоренето на червата му, ударите на сърцето му и ритмичното свистене на мяха на белите му дробове я успокояваше от бебе. Още тогава тя се влюби в баща си, той беше нейният истински мъж завинаги.

- Фотографията ти е страхотна, момиче! Показа ли я вече на мама?

- Не, исках първо ти…Тате! Ако знаеш колко много исках да имам собствен фотоапарат! Ако знаеш…

- Знам, слънчице! Нали тъкмо затова с мама го купихме! Само не забраваяй да го пазиш, чу ли?

- Ти това го кажи на Оник – той все ми пребърква нещата и ги чупи! Моля ти се, кажи на Оник да не ми пипа фотото!

- Ще му кажа, слънчице, ще му кажа! Ако трябва – ще ти дам ключа от моя сейф и там ще си го държиш, искаш ли?

Личицето й, което се събираше само в едната му шепа светна. Не че и преди личицето й не беше светулка – бледа и искряща, но сега сякаш се озари още повече. Полумомиче-полужена.

- Ех, сега като кажа на Мика, ще се зарадва много, знаеш ли?

Таткото пусна принцесата си и седна тежко на фотьойла. Не му харесваха тия приказки за Мика.

- Миличка, стига с тоя Мика вече, наистина! Откъде ти хрумна тоя образ? Да не би да си чела нещо за него в книга някоя?

- Тате, Мика си е истински, с него разговаряхме, той седеше тук – тъкмо на твоето място седеше, той ме научи как да улавям светлината за да стане снимката перфектна. Всъщност дори ме учи как да стана истински фотограф, не разбираш ли?

Той не разбираше. Винаги е разбирал децата си, но тъкмо това не можеше да разбере. Може би дъщеря му имаше проблеми с пубертета? Или не? Може би нещо друго има…но какво трябва да е? Не му се щеше и да помисля, че е мръднала малката. Това просто щеше да го съсипе.

- Освен това Мика каза, че скоро ще се случи нещо ужасно и ще трябва да напуснем по-рано къщата! Виж, той се грижи за мен…за всички ни се грижи! Кога ще си тръгваме оттук? Защо не ми вярваш, татенце?! – Елия се разстрои. Повяхна лицето й като светиня, която небрежно са посипали с пръст и пепел. Дългите й фини ръце увиснаха. В тях снимката, която държеше изшумоля. Елия я вдигна пред очите си пълни със сълзи и я загледа.

На снимката имаше летяща птица – може би зелен пчелояд или земеродно рибарче. Перата му бяха изпълнени с вятър и нащърбени от полета. Птицата оставяше невидима следа, едва различима само от вдъхновен човек. Беше позволила на Елия да я снима. Така обясни Мика още в началото – че птиците позволяват да бъдат снимани, иначе нищо не излиза от фотографията. А една птица можеше да позволи само ако първо фотографът е видял насън полета й, а след това къде ще кацне. Ако ли не – на снимката излизаше едно размазано цветно петно.

Елия беше сънувала полета на пчелояда (или може би земеродното рибарче). И в съня й птичето кацна на покрива точно на тяхната къща. Снимката й излезе съвършена.



ІІІ.

Къщата пищеше. Свиреше. Костите й хряскаха, чупеха се. Първо се огъваха като стопени корабни мачти, а след това се чупеха като изстрел. Пламъците първоначално тръгнаха от подпалената черга. Ах, този Оник, роденият пироман и злосторник! Къщата жално виеше от болка – челюстите на пламъците бяха твърде болезнени за двеста годишното й тяло.

Някъде в далечината се чуваха сирените на линейките. На пожарните сирените заглъхнаха отдавна, само лампите им присвяткваха в сумрака на зимния следобед. Пожарникарите търчаха като тежки земни пчели насам-натам с шланговете си и опитваха да облекчат с водни струи болката на къщата.

На втори план зад пожарните и техните земни пчели имаше група скупчени фигури, различни на ръст. Сумракът не позволяваше на обикновеното око да ги разпознае на пръв поглед. При по-задълбочено проучване, обаче, минувачът щеше да различи сред тях едно мръсно, опушено момче, което плачеше с глас и мъж, едър като скандинавски мечок и с рунтава брада. Напевите на сърцето му бяха спрели като ударите на старинен часовник, заглъхнал от пустотата на нищото. Белите му дробове не люлееха в приказна песен никого, а в дланта му не растеше ничие личице, светло като светулка.

За последно видяха светулката до огнището в къщата, в мига, когато започна всичко, в мига, когато нечия блудна ръка счупи фотоапарата и го захвърли в огнището, а светулката се опита да го извади с голи ръце…

Изведнъж вятърът отметна гневната си десница и разпали наново огъня на къщата. Междувременно вятърът изспусна отвисокото малък къс хартия.

Хартийката се понесе като есенно листо и всичко друго замълча като внезапно оглушал свят. Плавно потегли към земята, уголеми мащаба на наблюдаваната отвисоко картина, все по-надолу и по-надолу и накрая падна в краката на опушения мъж с вид на скандинавски мечок.

Той не забеляза късчето хартия в краката си и не го вдигна.

Хартийката представляваше старинна черно-бяла снимка на човек от първите стъпки на световната фотография, от времето, когато Европа е била кръстосвана от парни машини, а господата са ходели стегнати в колосани яки и мундири с лъскави копчета. На снимката зад човека се мъдреше къщата. Беше нова, бяла, с резба по вратите, гредите й бяха неогънати – все още не бяха слегнали от топуркането на човешки крака.

Човекът на снимката прегръщаше тринадесет годишно момиче с два руси кичура в косите отпред. Момичето се усмихваше.

На гърба на снимката имаше надпис с мастило и равен почерк със старинен краснопис:

„Фотографът, който загина в гасенето на големия пожар”.

Един зелен пчелояд този миг прехвръкна високо над мятащите се струи вода от шланговете на пожарникарите, високо над черния пушек и блъвналите огньове, придошли от преизподнята. Птицата продължи да кръжи докато не забеляза покрива на друга къща.

Под покрива на другата къща спеше дете. В едната си ръка стискаше четка за рисуване…

1 коментар: