сряда, 31 август 2011 г.

Нищо човешко не ни е чуждо

1.

Със здрача идваха и светлините.

Така хората наричаха онези цветни газове, които се появяваха в небето, обикновено малко след залез. Приличаха на ивици пара, но във всевъзможни цветове. Някой бе изчислил, че се намират във въздушния слой между двеста и двеста и петдесет метра от повърхността. Срещаха се единствено в извънградските области, никога в тях. Бяха неуловими и на дневна светлина напълно невидими.

Кевин обичаше да гледа как нишките се носят из нищото на въздуха и сякаш се увиваха между някои от по-ярките звезди, образувайки знаци и фигури подобни на кабалистично заклинание.

Движеха се почти непрекъсното, понякога се събираха на дебела плитка или голямо кълбо, но само след минута пак се разнасяха на всички страни. Играта им продължаваше през цялата нощ. Малко преди изгрева всичко отведнъж изчезваше. Просто ей така, без да остане и следа от стотиците нишки светлини.

Не се знаеше от какво са се появиха преди около половин година, нито защо или как. Някоу специалисти уверяваха, че са радиоактивни остатъци от енергийните централи или разсейки от едновремешните бойни опити с атома. Други твърдяха, че идват от изхвърляните с десетилетия химични съединения от тежката промишленост в атмосферата. Но според една голяма част от хората светлините си бяха просто някаква форма на разум, която най-накрая се е материализирала, след дългите години на криене.

Последното се носеше като легенда, най-вече в зоните на пустинята. Мнозина се кълняха, че били усещали как тези цветове не са просто отразени светлинни видения, а има нещо в тях, което ги определяше като една съвсем различна страна на живота.

Земна или извънземна – това все още никой не знаеше.



2.

Идването на трите камиона се чу цяла минута преди Кевин да види самите машини на пътя. Той не беше дежурен и се намираше на портала съвсем без никаква причина, просто излезе да поскита из района на базата, преди да се стъмни и се заговори с останалите от наряда.

Сега помогна на войниците да отворят тежката врата и примижа от силните предни фарове, които го блъснаха с преминаването с рев на товарните коли.

В този момент се появи и командира на базата. Беше сам, погледна часовника си и даде някакви разпореждания на притичалия веднага сержант, който кимна и се огледа търсещо. Погледа му се спря на Кевин и със знак му показа да се приближи, същото направи и на още двама свободни бойци, дошли привлечени от шума на машините.

Тримата се наредиха до него и изчакаха камионите да спрат двигателите.

- Кевин, Пол и ти С.Т., снаряжете се и отивате да охранявате група пленени „консерви“ за тази нощ – нареди сержанта и тръгна към камионите, за да подпише съпровождащите документи.

Нямаше нужда да им разяснява подробности, бойците от базата знаеха да се подчиняват без да задават излишни въпроси.

Тримата бързо поеха към помещенията, за да вземат екипировката и оръжието си, които чакаха винаги в готовност да бъдат грабнати.

Кевин се приготви по-бързо от другите двама и се върна първи. Сержанта му посочи и първата машина.

- Тази е за теб. Отведи я до „обор-2“ и затвори там пленниците. Ще бъдеш сам, Кевин, разбрах, че повечето са доста очукани, така че няма да имаш проблеми. Сутринта ще те смени някой. В случай на нужда, стреляй на поражение – даде разрешение сержанта и кимна към камиона. – И без това за нищо не стават, само ми заемат живата сила.

- Разбрано! – отвърна Кевин и се качи при шофьора на камиона. - Следвай синята маркировка.

Кабината се затресе, воланът скърцаше от напрежението и от усилието, с което възрастния водач го въртеше. Под тях носещите части тракаха тревожно, а двигателя ръмжеше зловещо, предвещавайки как във всеки момент може да изреве за последно.

Сините стрелки на стволовете на дърветата грееха в тъмнината и сочеха пътя към пръснатите из базата сгради.

- Ама че гробница! - не издържа Кевин и даде мнението си за возилото.

Другия само изсумтя и стисна още по-силно волана.

- Няма друго – рече басово той, надвиквайки шума на мотора. - Новото го пращат на първа линия, там е по-необходимо, знаеш. Пък за тила кой да мисли, нали да се оправяме с каквото можем – Кевин едва успя да чуе обяснението, почти заглушено от общата какафония от звуци.

- От къде ги карате тези? Мини в дясно от този маркер.

- Планините – избоботи водача и намърда камиона си в коловоза към „обор-2“. - Вчера са ги задържали в опит да преминат. Разправяха, че голяма стрелба е паднало.

- Колко са?

- По шест „консерви“ във всеки – изрева водача. - Ама и за един не струват. Нашите хубави са ги насекли, но да ги бяха убили щеше да е още по-добре – доволно отбеляза той и цъкна с уста.

„Обор-2“ се намираше в дъното на базата, почти до пустинята. Когато стигнаха, Кевин слезе първи, включи захранването и външното осветление, после приготви и прожектора на статива. Застана на няколко метра от подвижната задна врата, зареди автомата и даде знак, че е готов на шофьора. Той освободи блокиращия механизъм и вратата се плъзна нагоре. След това пое прожектора и насочи лъчът към зейналата паст на вътрешността.

Някой се размърда в сенките ѝ.

- Излизай един по един! Ръцете неподвижни напред или на тила! - заповяда с рязък глас войника. Пръстът му беше на спусъка, готов да го натисне, ако пленниците не изпълнят заповедта му.

Първи се показа висок андроид с липсваща лява ръка и силно обгорени части на тялото. Скочи на земята, залитна за миг, но запази равновесие и застана неподвижно с ръка, свита зад главата. Последваха го и останалите, повечето бяха в окаяно физично състояние. Кевин преброи, че са четири мъжки и два женски модела. Имаше липсващи крайници, извадени очни сензори, множество прогорени външни рани, а тъмна флуидна течност, образуваше черни петна по дрехите на неколцина.

Всички гледаха в земята и биха събудили съжаление, ако не бяха опасни врагове и убийци на хора.

Наистина щеше да е по-добре да са ги доубили направо на бойното поле – си каза Кевин. Губене на време е да ги разкарват чак до тук, едва ли някой ще оживее до толкова, че да могат да го разпитат или проучат. Навярно с нещо са важни за командването – заключи размишленията си той и викна:

- В колона по един, към „кошарата“!

Андроидите се обърнаха и безропотно поеха към кубичната метална постройка в средата на „обора” за военопленници. Тук пазеха задържаните, като ги изолираха в „кошарата“ - стоманен бункер, който можеше да бъде превърнат лесно и в гробница, само трябва да се мушне дулото на автомата вътре, да се завърти няколко пъти и да се изпразни пълнителя.

- И нито крачка в страни! - сръга последния андроид, който имаше раздробен крак и ходеше с големи трудности, тъй като връзките му почти бяха останали без енергийната си течност. Но не беше проблем, над който да се замисля охраняващия и биомеханичния човек трябваше да се съобразява с това.

Той се опитваше да се движи в равна линия с другите, което не беше лесно за него, защото губеше непрекъснато равновесие.

Едната от двете жени се извърна и го изгледа възмутено. Кевин улови движението, но преди да реагира, тя се сля отново с колоната и продължи към „кошарата“. Минута по-късно всички андроиди бяха заключени вътре.

- Това е – каза шофьорът, доволен, че вече може да отиде и да почива. - На който му трябват, да дойде да си ги взима. От вчера сме на път, толкова бързане може ли.

Той заряза прожектора на стойката пред бункера, пожела на войника леко дежурство и обяви, че отива да спи поне едно денонощие.

Двигателя на камиона му изръмжа и разбитата каросерия се понесе в мрака, а Кевин остана сам. Той огледа дали всичко е наред в района.

Няколкото лампи се бяха надвесили и образуваха своите странни кръгове от жълта светлина. Големите им плоски тела висяха от мрака, закачени на тънките захранващи кабели, опънати из цялата база. Оградата на „обор-2“ беше от бетонова основа и имаше триредово енергийно поле, образуващо защитен пръстен. Самият пазач също оставаше затворен в полето, така че, дори и задържаните да го неутрализираха, пак нямаше да могат да избягат без да знаят кода за изключване на смъртоносните лъчите.



3.

Нощта започна да пълзи бавно, минутите се влачеха по корем и едва-едва напредваха, за да се натрупат в часове. Тъмнината все така бе нашарена от светлините.

Кевин правеше обходни осморки пред бункера на задържаните. Оръжието беше провесил през рамо, дулото му бодро сочеше към единствения изход на „кошарата“. Не очакваше опит за бягство, но на пост войникът трябва винаги да е готов да реагира.

Наближаваше полунощ, отвъд оградата долетя хладен повей и звездите още по-студено засветиха и намигнаха на кръжащия под тях страж. Обученото му съзнание до сутринта нямаше и да помисли за сън.

Зад черните гърбове на хълмовете ледено дишаше пустинята. Изкачи ли се човек на тях - Кевин го бе правил често напоследък, воден от порива да търси пясъчната тишина, - пред него се откриваше едно огромно, пораждащо усещане за безкрайност, тъмно петно от непрогледен мрак.

В пустинята в тези часове пълзяха опасни твари – онези отвратителни рогати змии, кръвожадни пясъчни лъвове и мутиралите половинметрови скорпиони. Затова след залез базата се затваряше и войниците се запечатваха с еднопосочно пропускащо енергийно поле, така избягваха външния допир с онзи настръхнал и жилещ нощен свят.

А Кевин намираше за приказна гледката, която можеше да се види само в тежкият пустинен мрак и носещите се над него неонови нишки светлини. Мислеше, че имено тук те са най-наситени с цвят и живот - ако са форми на живот изобщо, както говореха.

Заради тези късни излизания взводния го бе смъмрил вече няколко пъти, но Кевин изпитваше силно влечение и се връщаше пак и пак.

Шум откъм „кошарата“ привлече вниманието му. Светкавично насочи автомата и се приближи предпазливо. Шумът се повтори, а след секунда още веднъж.

Някой лекичко почукваше по металната врата с върха на пръстите си. Почти недоловимо и на равни интервали. Кевин знаеше, че няма от какво да се страхува – пленниците бяха съвсем безобидни и нямаха много големи физически възможности да го нападнат, затова отвори малкото прозорче за проверка на задържаните.

На дрезгавата светлина успя да различи чертите на една от жените, същата онази, която го бе изгледала малко по-рано тази вечер. Беше забелязал, че точно тя е напълно запазена или поне видимо липсваха външни поражения.

Имаше големи тъмни очи, които сега гледаха смело иззад преградата.

- Какво искаш? - грубо попита той.

- Пусни ме отвън – тихо каза тя. - Искам да си поговорим, не ми се спи, а тук всички мълчат и механизмите им стенат.

Кевин се учуди доста на това желание. Не помнеше преди да е разговарял с андроид просто така. В главата му звучеше единствено гласа на командира, че те са врагове, които искаха да завладеят света и да бъде само за тях.

Огледа се и видя успокоителното припукване на силовото поле на оградата. Жената проследи погледа му и се усмихна.

- И да искам, няма да мога да избягам. А и с какво мога да ти навредя – виж каква голяма пушка са ти дали!

Войника нервно сведе цевта, не искаше да се показва като страхливец, било дори пред тази изкуствена жена.

Какво пък, имаше много време до сутринта, защо да не убие малко от скуката с разговор – реши засегнат той и отключи тежкото резе.

- Излез много бавно и само ти – нареди и отстъпи няколко крачки назад. - Като излезеш, затвори вратата и застани до навеса. Последва ли те някой – стрелям!

Жената изпълни всичко съвсем точно. Неподвижно изчака пазачът отново да заключи и след това седна на един каменен блок.

Лампата над навеса успя да освети андроида. Кевин я огледа и прецени, че прилича до съвършенство на истински човек.

Жената беше облечена в останало здраво полево облекло, дългата ѝ черна коса бе хваната и прехвърлена на гърдите. Чертите на лицето бяха приятни, дори може да се каже красиви. Лицевите мускули се движеха съвсем естествено, дори клепачите ѝ премигваха съвсем човешки.

- Какво, не си виждал синтетични хора ли?

- Виждал съм, но не чак толкова добри копия. Ти от кое поколение си?

Той направи няколко крачки и застана пред жената. Не седна, но и не изпитваше нужда да сяда. Тонизиращото действие на таблетката гонеше умората и Кевин нямаше нужда да почива през цялото ѝ време на действие. Едва ли знаеше, че това уврежда нервната му система, но преди да настъпят трайни нарушения, армията отдавна щеше да се е освободила от услугите на войника, изцедила всичко полезно от него и изпратила го в някоя далечна провинция с малка доживотна пенсия.

- Не съм от никое поколение – намуси се жената. - Нямам серия и нямам двойници. Казвам се Хела. Отделен индивид съм.

Кевин се замисли дали е чувал за такива съвършени модели, но не можа да се сети да са им съобщавали подобна информация. Всички андроиди бяха серийно копирани и минимум по десет хиляди бройки на модел, а в ранните години на роботизацията са стигали дори и до сто хиляди. От първите образци нямаше много оцелели до днес, войната за разделяне на видовете унищожи първо всички от старите модели, а боевете навярно щяха да претопят и всички останали.

Пет години изминаха от деня, в който изкуствените хора се обедениха срещу създателите си, с искане да получат равни права с тях. Водени от определението „Мисля, значи съществувам“, андроидите започнаха своята революция, която макар и да излезе продължителна, беше обречена на пълен неуспех. Възможностите им да се самопроизвеждат не им помогна много, защото те нямаха нужния опит за бойни действия, който истинските хора носеха в гените си от самото си прохождане под небето.

Според последните бюлетини, фронтът се скъсяваше непрекъснато и отцепилите се райони, населени с роботизирано население, скоро щяха да бъдат завзети и изчистени. Живата им сила започваше да намалява значително и се предполагаше, че са загубили ресурсите си за производство на нови единици. Това значеше, че остава съвсем малко до края на войната.

- Ти нямаш ли име? - обади се Хела, след като изчака известно време в мълчание.

- Имам, но на теб не ти влиза в работата. Едва ли ще ти е нужно да го знаеш, след като утре те претопят.

Хората все още си мислеха за андроидите като за „консервни кутии“ и ги обиждаха като ги наричаха точно така.

- Добре, войниче, нека нямаш име – подигравателно го имитира тя, - но аз не съм от метал, така че едва ли можеш да ме наречеш „консерва“. И няма как да ме претопят.

- Няма значение – тросна се Кевин, - тогава ще те изгорят, все тая е.

- Защо ни мразиш толкова? Едва ли си видял нещо лошо от някой нероден? – попита го Хела и го погледна в очите.

Изкуствено създадените хора се наричаха неродени, а истинските наричаха просто родени. Неродените вярваха, че са по-съвършени от конструкторите на първият механичен човек, защото при тях всички биологични недостатъци се отстраняваха, докато родените все още се бореха генетичните си болести и с психичните състояния на духа.

Кевин се намръщи. Тази „консерва“ какво си позволява?! Дали да не вземе да я вкара пак в „кошарата“? Там да си мълчи с нейните разнебитени другари – помисли си той.

Но от друга страна думите ѝ се промъкнаха в съзнанието му и се замисли над тях.

Наистина, какво му бяха сторили андроидите? Или на някой негов близък?

Напъна се да си спомни, но не можа да открие пример и разбра, че има някакви смътни образи на чутото от другите войници за неродените. Как били безмилостни към хората, как източвали кръвта им, за да я слагат после в техните си тела. Как вадели очите на заловените, просто от яд, че не са телескопични камери като тяхните, а съвсем естествено създадени органи. Ей такива обичайни разкази от бойното поле.

- На мен може и да не сте, но на хиляди други сте! Малко ли сте избили предателски!

- Не, войниче, никой нероден не е убивал, ако не е бил нападнат. Ние просто се отбраняваме и се запазваме, за да не ни унищожат като вид. Никога не сме искали да започва война, да умират едни или други живи същества. Под небето има място за всички ни...

- Как не! – Кевин тръсна автомата, сещайки се за непрекъснато повтаряния случай, който приемаха и за начало на войната: - Ами прочутата Конференция за определяне на видовете? Кой е извършил онази касапница там, а? Вашите са изклали целият научен съвет, всичките служители наоколо, а накрая и самата сграда са взривили.

Андроида поклати глава, през лицето ѝ, като че премина сянка на тъга и разочарование.

- Не си научил истината, войниче. Никой никого не е клал. Просто в момента на обявяване от страна на неродените, че искат да бъдат приети за напълно свободни същества, някои крайни техни противници от родените, са се нахвърлили срещу представителите ни. И забележи, че са имали оръжие, което предварително са внесли на тази мирна среща.

Хела млъкна и се загледа към танцуващите светлини в небето. Нишките се бяха разпънали от звезда до звезда и образуваха многоцветна паяжина. Понякога си играеха по този начин и образуваха невероятни картини.

- В суматохата неродените не са се защитили, само са се барикадирали, с единственото желание хората да усмирят духовете си. А родените приели това като начало на бунт и чудовищната агресия на роботите, за каквато е било предупреждавано непрекъснато през годините от всички онези, имащи негативно отношение към създаването на синтетичния човек и изкуствения интелект.

- Глупости! Приказваш ми това и очакваш да ти повярвам? Май ще е по-добре да те прибера обратно! – тросна се войника.

- Не са глупости. Убедена съм, че никога не си търсил информация за случилото се, а просто така са ти го разказали – каза Хела и само за миг видя, че предположението ѝ е правилно. - Вас ви лъжат за случилото се на тази Конференция и го правят за да ни мразите, войниче. Сградата я взривиха вашите танкове, ние тогава нямахме такива, защото нямахме достъп до оръжие. Тази война пламна защото хората започнаха да преследват всички неродени. А ти какво би направил, ако те нападнат за да те убият? Не би ли се защитил? С голямата пушка, която държиш?!

Кевин не отговори. Беше открил току що нещо много важно в мислите си:

Не си спомняше нищо от миналото!

От своето далечно минало, онова, което би трябвало да помни, че е имал, преди да се появи в тази военна база. Знаеше за света само онова, което му повтаряха сержантите, другите войници и командира им. Но личната му съдба бе обвита в гъстата мъгла на неизвестността. Дори спомена за този ден на започване на бунта се губеше в нея. Имаше смътна представа за какво се говори, но не можа да си спомни къде е бил тогава, какво е правил и – най-озадачаващото за него откритие – как накрая се е появил тук, с този автомат в ръцете?

- Какво? Нищо не си спомняш ли? - сякаш прочела мислите му попита Хела.

- Аз... - започна той, но се обърка съвсем.

Потърси още веднъж някаква опора в спомените си, но не намери нищо друго, освен еднообразното ежедневие на живота в базата. Нямаше детство, нямаше спомен за семейството си, нито за някое младежко преживяване. Единствените му познати бяха бойните му другари, а света познаваше само от служебните бюлетини и от празните приказки между войниците. Не помнеше дори и изтощителното първоначално военно обучение, за което другите често разказваха и псуваха инструкторите заради жестокостта им.

- Не знам кой съм – рече накрая и седна съкрушен на съседния каменен блок, забравил всички мерки за безопасност.

При тези думи Хела се изправи рязко и го изгледа. Наклони глава, очите ѝ опипаха лицето му, тялото, свилите се в юмруци ръце и поклати глава. Започна да се досеща за единственото възможно обяснение, но го спести за момента на изгубилия себе си боец.

- Слушай, войниче, виждаш, че са те лъгали за всичко. Ние не сме нападнали хората, защото нашата главна задача е да помагаме на хората, но не като роби, а като на братя. Разбираш ли, никой не иска войната да е начина за разбирателство между нас и родените.

Жената се огледа и ослуша. Базата дълбоко спеше в обкръжението на пустинята. Вятъра стържеше тихо с гласовете на хилядите песъчинки, които гонеше в играта между дюните.

Тя коленичи пред отчаяния Кевин и му зашепна:

- Чуй ме - на път сме да спрем този ужас. Ние, неродените, открихме начин да напуснем планетата и да оставим хората сами. Не искаме да пречим и ще си отидем, щом сме нежелани, но няма да позволим да ни избият, преди да отлетим.

Хела се огледа отново и продължи:

- Отскоро можем да трансформираме мислите си в енергийни състояния, телата са прекалено тежки и ненужни за разума, в който се превръщаме. Когато всички неродени бъдат преобразени, ние си отиваме завинаги. Разбираш ли ме?

Войника вдигна глава и видя пред себе си красивото лице на Хела, детайлно изпипано във всяко едно отношение. Косите съвсем естествено се спускаха, дори очите ѝ блестяха, докато говореше. Ръцете ѝ бяха меки и топли – тя се беше допряла неволно до неговите и той улови топлината им. Дори усещаше дъхът ѝ горещ в студената нощ.

Тя е съвсем като жива, а знаеше, че не е. Всъщност, дали андроидите не бяха прави за себе си? Всеки разум нямаше ли право на свобода, така както самите хора приемаха за редно да имат права да решават за себе си как да живеят?

- Искаш да кажеш, че ще избягате от Земята ли?

- И така може да се каже – тя се приближи още, навярно страхувайки се някой да не чуе какво му говори. - Нашата група е част от екип специалисти, работещи над точно това трансформиране на телата ни. Ако ни унищожат, процесът ще се забави поне с още една година. Това значи още една година война, а иначе сме готови до месец да преобразим всички налични неродени и да отпътуваме. Завинаги!

- Но къде отивате?

Кевин започна ясно да схваща думите и се зачуди какво ли е да си искра енергия, но с мисъл и душа, която да лети неограничена от законите за гравитация и състояние.

Едва помислил го и разбра – светлините в небето, привидно скитащи се безцелно, а бяха чакащите своите събратя вече преобразени съзнания на някогашните андроиди.

Той погледна нагоре и видя над тях скупчени няколко кълба от енергия, събрали се, за да потвърдят думите на неродената.

- Да, ние сме светлините – усмихна се Хела. Имаше красива усмивка и топли очи. - В това ни състояние ще можем да си намерим някое празно място в космоса и ще го заселим. Ние никога не сме искали да пречим на хората, нито да им навреждаме. Малко преди да започне войната, бяхме на път да открием този метод за съхраняване на живота и мислехме да го споделим с родените. Той е онази дълго търсена от човека безсмъртност на душата, която е възможно да бъде вечна във времето и пространството, стига да има само някоя звезда наблизо и да я зарежда с енергия.

- Звездите са безбройни – промълви Кевин и също се усмихна, спомняйки се, че в нощите винаги си бе мислил за безкрайността на вселената отвъд хоризонта на дюните. За безбройните възможности да има живот около всяко едно огнено кълбо. - Броят им е безчетен, така както безчетни биха могли да бъдат и световете край тях.

- Пусни ни, така ще помогнеш и на своите, и на нас – помоли го с топъл глас Хела. - Пусни ни и сам избягай оттук, разбра вече, че са те лъгали и дори сам не знаеш кой си. Кой знае какво са направили с мислите ти в армията. Иди на север, там хората са други. Пустинята още не е стигнала до онези земи. Изчакай да си заминем, след това света ще бъде различен и ще можеш да започнеш отначало своя живот.

- На север, а? А до там как да стигна? - каза колебаещия се Кевин. - Оказа се, че не знам за света нищо. Нищо, само тази пустиня наоколо.

- Тогава тръгни с нас, ние ще те отведем до някой северен град. Нашите лаборатории са в онези райони. Можеш да дойдеш и с нас сред звездите, начина е еднакъв за родени и неродени – ласкаво предложи андроида.

Кевин потъна за миг в дълбок размисъл. Прехвърли набързо някои неща и взе крайно решение. Стана, измъкна се изпод ремъка и захвърли автомата. Свали каската, взе една граната и освободи бойния си колан, който падна като въздишка на тъмната земя.

Изведнъж му олекна и на душата, и на тялото.

Дръпна резето на бункера и кимна на Хела:

- Кажи им, че сте свободни. Аз ще поставя взрив, за да помислят, че сме загинали всички и да не ни преследват. Имаме около двадесет минути, преди взрива да изравни всичко около „обора“.

- Чудесна идея – каза тя и се мушна в „кошарата“. Гласът ѝ отекна като в пещера, докато призоваваше другарите си да стават по-бързо.

След няколко минути групата задържани излезе. Хела ги водеше, беше им разказала набързо, че е убедила пазачът им да ги пусне. Когато стигнаха до изхода на „обора“ спряха и изчакаха идването на Кевин, който трябваше да дезактивира прехвърчащите мълнии на защитното поле.

- Готово, след малко тука така ще гръмне – съобщи той на доскорошните пленници.

А какъв огън вече бушуваше в гърдите му и го караше да предчувства, че го очаква нещо съвсем ново в еднообразния му живот, от който си спомняше толкова малко неща.

Той въведе кода и изключи захранването и пръв премина през свободния изход. В далечината се виждаха светлините на спалните корпуси. По това време никой не би слязъл чак до тук и това им даваше доста време преднина, макар че изключването на захранването на полето със сигурност ще бъде забелязано, но се надяваше да не е веднага. Дежурните редовно дремеха пред пултовете, имайки прекалено много доверие на инсталациите за защита.

Базата ни е като оазис сред пустинята – каза си, обръщайки се да види идва ли групата андроиди.

Първият куршум го блъсна в гърдите. После още един се заби в корема и трети в главата. Войникът падна прегънат и безжизнен. Към него притича Хела, която бързо провери състоянието му и разбра, че няма надежда.

- Защо го направи? - гневно попита тя един очукан андроид, който бе стрелял с автомата на Кевин, захвърлен преди малко пред бункера. - Казах ти, че...

- Нямаме нужда от него, Хела – спря с оголената си ръка той упреците ѝ.

Беше от старите модели, които вместо протеинова кръвна плазма, се движеше от смазочни и горивни флуиди, сега циркулиращи в прозрачни тръби и създаващи нервните връзки на тялото кабели, виждащи се на лишените от синтетична плът места.

- Прекалено много от истински човек имаше в него, а такива са създадени само за да могат да се внедряват сред нас и да ни унищожават.

- Той дори не знаеше кой е – прошепна жената и почисти полепналата кал от лицето на убития.

- Надявам се да не си му казала всичко за нас?

Петима бяха наобиколили тялото на Кевин и свилата се над него Хела. Автомата в ръцете на грубото подобие на човек случайно или не сочеше към нея. Очите на останалите бяха студени и изцъклени, лишени от онази топлота, която притежаваше душата на Хела, една от последните разработки в тайните лаборатории на биомеханичните същества.

Нейният вид беше същия като този на убития войник, създаден да бъде съвсем самотоятелен и независим от специални енергийни източници. Затова често подобните на Хела модели минаваха като разузнавачи от страната на органичните, получавайки важна информация за хода на бойните действия. Тя се хранеше като човек, спеше като такава. Кървеше при нарушаване на покритието от съвършената имитация на кожа, под която течеше почти истинска кръв в сложна мрежа от вени и артерии, обогатявана по естествен начин с веществата от преработването на приеманата истинска храна. Единствено скелета ѝ бе все още от олекотен метал и, разбира се, мозъкът ѝ, който бе една непрекъснато самообучваща се програма на развитие.

Хела бе разбрала, че при нея се е появила някаква програмна грешка, която ѝ помогна да породи в себе си и усещания, характерни за истинската човешка душа. Това тя криеше от себеподобните си, защото знаеше страховете към подобни дефекти и не искаше да бъде отстранена като заплаха за новия вид разумни същества.

И сега изпращаше един като нея, който навярно с някаква с цел е бил внедрен сред родените, но без да знае нито кой е, нито кой го е изпратил.

- Разбира се, че не съм – нервно отвърна тя.

Макар и да лъжеше, защото бе разказала на Кевин почти всичко. Промени само малко от истината за това, че нямаше да напуснат Земята, когато всички се преобразуват в ивиците енергийно съзнание. Просто щяха да я завладеят, когато имат достатъчно бойни единици в небето. Хела беше част от този план, защото имаше добри научни познания. Нейният екип бе разработил проекта и го бе привел в действие, но Хела беше водена от една съвсем друга идея.

С времето разбра, че желанията на андроидите не се различават много от тези на техните някогашни създатели. Водеща цел и при тях е да подчинят на волята си другите видове, в случая по-слабата човешка раса, и да създадат нов свят върху останките на сегашния.

Може би – размишляваше често Хела, - всичко носещо духа на човек е отровено от неговите нрави.

Но какво можеше да направи тя срещу всички участващи в тази война между видовете? Какво би могъл да направи и загиналият Кевин срещу онези, които дори не му бяха дали възможност да узнае собствения си произход и бяха изправили нероден срещу неродените.

Надяваше се, че преминавайки на по-висше ниво на развитие, разумът ще се е освободил от гена на злото, но очевидно беше, че не е. И със сигурност ще използва новата си сила, позволяваща им да контролират съзнанията, за да изправи едни срещу други родените, без да осъзнаят кой срещу кого стреля.

В този миг дойде и идеята.

- Хайде, нека го поставим в бункера, колкото по-късно го открият, толкова повече време ще имаме да се отдалечим – каза тя и посочи на останалите да уловят по един крайник.

Понеже всички бяха с някакви увреждания петимата го повдигнаха само с по една ръка и понесоха тялото към празния бункер. Когато влязоха в него, Хела, вървейки нарочно последна, се спусна и затръшна бронираната врата. Дръпна силно резето и то се вряза в леглото си с метален вой.

Тя побърза да тръгне, като съжали за това, че тялото на Кевин също ще бъде изпепелено, но дори и да го бе взела със себе си нямаше да може да направи нищо за да го съживи.

Такива като него и нея нямаха копия, мозъците им не бяха произведени от матрица и бяха уникални. Уникални, но с крехки жизнени структури, съвсем като човешките и веднъж умрели, милионите клетъчни сигнали нямаше как да се съживят отново.



4.

Хела бързаше през тъмната пустиня. Светлините над нея я водеха навътре, там където хората избягваха да влизат през нощните часове. Страхът от слуховте за дебнещи в мрака опасности, струва повече от всяка съвремена защита.

След малко чу детонацията на експлозия и миг след това лумна ярко огнено кълбо. От него се плъзнаха дълги разклонения, които потърсиха предателката в тъмнината, но бързо се стопиха в тъмнината и сред звездите останаха само новите форми на живот - онези, които ще заменят сегашните и ще поставят началото на ново развитие на разума.

Поне така се надяваше тя, защото не искаше и светлините да носят онова водещо чувство за разрушение в хората и андроидите.

Вървейки, Хела мислеше за възможността.

Може би ако пренастрои някои програми, ако изтрие основни движещи усещания и възприятия за живота, както и онази отровена от самото създаване на изкуствения разум генетична памет, тогава искрите светлина ще бъдат запълнени с душевна чистота.

Но дали ще успея да го направя? - запита се Хела, докато се спускаше по една от дюните.

Спомни си как ги нарече вече превърналия се в пламък нероден събрат. Че такива като нея и Кевин са прекалено истински и носещи толкова много човешко в себе си, щом могат дори да си съчувстват един на друг.

Андроидите се биеха като машини, без да ги е грижа за съдбата на другия, просто събрани от общата идея и изпълнявайки по-висшите заповеди, а Кевин се съгласи да ги освободи, рискувайки живота си заради тях, а тя пък отмъсти за убийството му, предавайки собствения си вид в името на справедливостта.

Може би е прав, че нищо човешко не ни е чуждо и ако е така, тогава с какво ли ще променим света, след като носим всички стари грешки в себе си? – въздъхна Хела и се изгуби в тъмнината на пустинята.

Няма коментари:

Публикуване на коментар