неделя, 7 август 2011 г.

Слънчева лодка

- Кога ще тръгваш?


- След три дни. Може би след четири.

- Дълъг ще е пътя, че и самотен!

- Но пък е интересен. Представи си само как се рееш сам в космоса, носен от слънчев вятър – възхитено заописва по-младият от двамата мъже, безгрижно поседнали на дървената веранда на къщата.

- Който може да бъде така променлив и толкова непредсказуемо да те обвее, че с твоят соларен сърф ще се превърнете в миг на атоми – възрази другият, поклащайки в несъгласие глава.

- Ех и ти, Кадем! Един път ходи до Луната и това ти е всичкото пътуване из космоса в живота – махна с ръка младежът, описвайки широка дъга към небето, което надничаше измежду високите върхове на огромните борове. - Какво по-вълнуващо за пътешественика от една слънчева буря и справянето с опасностите ѝ. Не ме разбираш, защото не си опитвал извънземния вкус на живота.


- Как не! Добре си ми е тук, я виж това всичко - зеленината, синевата и чистия въздух! Как да ги заменя за пустиня, мрачно небе и преработен въздух? Не, Неон, никога вече няма да летя. Онази седмица в сивотата на лунния пеизаж ми стига.

- И така ще си живееш, без да видиш другите светове?! Без да събереш спомени от невиждани до сега места? Знаеш ли какво е усещането да се носиш в открития космос и звездите да са само на една ръка от теб?

- Не знам, но помня като лежа осем месеца след скока ти към Меркурий. Аз те гледах - нищо от човек не беше останало от теб - разложена плът и втечнени кости, това беше, помня аз. Осемте месеца в онази банка с протеинов разтвор едва те възстановиха. Ще ми излиза на светлата страна без платна, само на реактивна дъска! – намуси се театрално Кадем, но в очите му блесна болезнено спомена за онези дни, когато мислеше, че приятелят му няма да оживее. Това го накара да додаде: - Че и как оцеля онова, дето беше останало от теб?

- Господ пази и обича онези, които са безстрашни! – ухили се Неон и го бутна закачливо с лакът.

- Ха! Пази - ти така си мислиш! Пазят те приятелите, които не са по-добра стока теб, но поне имат малко разум в главите. Сложи ли поне от новите платна на този твой сърф?

- Разбира се, дори взех резервен комплект хелиоотразители.

- Е, ще ти дойде ума на теб, но кога ще е – одобрително измърмори Кадем. - Защита винаги трябва да има. Ела сега да ми помогнеш с моето корито, че пак е протекло, а утре трябва да ходя към дъскорезницата.

Двамата станаха и отидоха към реката, която по това време на годината едва близваше средната линия на бреговете. До есенното пълноводие имаше два месеца и тогава, както всеки път, щяха да поставят ограничителите, за да не прелее към обитаемата част на гората.

Облечен както винаги само с препаска, Неон подскачаше леко по утъпканата пътека. Кадем мърморейки го следваше. Двамата носеха по една туба силиконова пяна, за да запушат вечните течове на яхтата на Кадем. Скоро стигнаха и до нея. Дебело корабно въже, прехвърлено през ствола на мощен бор, я държеше опряна в чакълестия бряг. Мъжете се качиха и заоглеждаха къде по корпуса има пукнатини с проникваща през тях влага. А такива имаше в изобилие и те започнаха да ги запушват с пяната.

- Кога ще я смениш с нова, реактивна лодка? – подхвърли Неон, след като преброи повече от десетина сълзящи цепнатини.

- Никога, тази си ми харесва. Я сипи, ей там, още малко. Виж как струи! Тази лодка, Неоне, сам съм я строил някога, когато даже и не бях чувал, че може да се плава и между звездите.

- То сега като знаеш, че какво? - Неон долепи цевта на шприца и натисна спусъка. Струята секна и той се огледа за друга пробойна по измъчения корпус. - Един път летя и вече не искаш и да чуеш.

- Че за какво? Кажи ми де - за какво? За онази задушаваща пустота, която натиска живеещите в куполите? Нали си го признават и сами. Или за липсата на живот, където и да било по твоите планети?

- На Марс вече изграждат втори град, атмосферата му се променя от наситените с водорасли ледници, даващи нужните изпарения с кислород и скоро ще стане като втора Земя.

- И пак няма да е като на Земята! Тя, приятелю, е като бащин дом, не се заменя с чужд. От нея няма по-хубаво място и на мен си ми харесва. Искам да си живея спокойно из тези земи, а и тук е много по-сигурно. Не ме е грижа за проникваща радиации, за повреди във въздухопреработвателите или от метеоритни дъждове. Простичко, но спокойно!

- Кадеме, ти прът в колелото на развитието на човечеството! - викна Неон и размаха ръка. - Ако зависеше от теб щяхме още да спим по клоните на дърветата.

- И никак нямаше да ни е зле, аз да ти кажа. Ти както искаш, но аз завинаги оставам тук, на Земята! Ха, капни малко силиконец там, до крака ти. Не до този, до другия, виж как издиша на балончета.

- Аз пък искам да летя и ще летя – изпъшка, натискайки шприца, Неон.

- И кога, викаш, че тръгваш?

- След три дни, може би след четири.

- Този път къде беше - към Марс?

- Натам. И даже ще поостана малко. В такова хубаво местенце ще се превърне след още няколко години.

- Е, нека стане, щом са рекли, но аз оттука не мърдам. Ще си се грижа за гората, току виж и някои ден мога да им пратя на марсианците от моите борове, а? - предложи щедро Кадем и тупна по корпуса с ръка.

- Може, там ще са нужни дървета, веднъж да се промени атмосферата му - съгласи се Неон и скочи на брега. - Готови сме.

- Сега ще изкара до есента - доволно се огледа Кадем. - Ела, приготвил съм ти нещо за изпът, но карай полека с него, че е към шейсет градуса.

- За тяга, а?

- За супер тяга!

Двамата смейки се, прекрачиха прага на Кадемовата къща, построена от изгладените от времето, слънцето и дъжда борови стъбла.





2.

- Пак ли си с илюзообразувателя? - попита Калина, сваляйки маската си.

- За малко само. Докато те чаках - извинително каза Неон и бързо захвърли обръча настрани. - Ти с кого дойде? Защо не се обади?

- Мато ме докара, имал път насам – отвърна тя и метна защитния си костюм в килера – така наричаха нишата за обеззаразяване. - А утре няма да работим. Един от реакторите се повреди и ще го оправят цял ден.

- Пак ли? Втори път за този месец. Значи имаме цял ден – усмихна се топло Неон. – Какво искаш да правим?

- Можем да излезем и да отидем към града, колко време само в тази шахта стоим – предложи Калина.

- Чудесно, ще отидем и до пирамидите, искаш ли? По новата подземна магистрала. Казаха, че е добре защитена.

- И до там става. Отдавна не съм ходила. Само времето да позволява да се излезе. Преди много обичах да се спускам по тях с онези аероскейтове.

- Помня, но аз те завлякох към планините и те научих да караш пясъчни ски. - Неон се върна за миг при приятните спомени, когато все още можеха да се движат под открито небе винаги щом пожелаеха.

Днес всичко беше толкова различно. Надеждите, за създаването на животворна среда на пустинната планета, се изпариха още след първите дни на слънчевата плесница, която изгори атмосферата ѝ допълнително.

Тонален звук, сякаш повикан от мислите му, се усилваше постепенно и прекъсна думите им. Те бързо станаха, дори подскочиха. Говорителя от стената със синтезиран глас занарежда:

- Радиационна буря! Радиационна бура! Начало след девет минути. Продължителност два часа. Радиационна буря! Радиационна буря!


Двамата бързо взеха пакетите с големи червени кръстове и скочиха в сребристия тунел, който автоматично се отвори на пода. Спуснаха се в бункера и изолираха изходните шлюзове и зачакаха. Всичко това им припомни, че желаната разходка ще се отложи. Все по-често и за по-дълго настъпваха тези тревоги. А и все повече намаляха шансовете им да са напълно сигурни в убежищата си; евтините изолации не даваха големи надежди, но все пак хората се улавяха за всяка сламка на спасение.

За Неон тези часове бяха особено мъчителни. Виж, Калина не им обръщаше внимание и механично вършеше процедурата за защита на живота им от смъртоносните лъчи. Но тя бе родена тук, на Мрас, а Неон, макар и обичащ да странства из космоса, все пак беше землянин.

Той се засмя и Калина го изгледа подозрително.

- Какво?!

- Спомних си нещо. Извинявай, знам, че не е време за смях, но един човек някога ми каза, че от Земята по-хубаво място няма - той млъкна и усмивката му се стопи.

- И?

- Ами мисля, че е бил прав. Аз тогава спорех с него, дори го убеждавах да тръгне с мен, но той остана завинаги сред чистия въздух и зелените хълмове. Само че... - гласът му се прекърши и се скри.

- Само че Земята вече е мъртва - довърши Калина.

Тя никога не бе я чувставала като свой дом, като зърното родило живота, разселил се по други светове, където, макар и трудно, продължаваше да дава плодове, борейки се непривични трудности.

- Той все пак е посрещнал края си там, сред неговите борове - глухо каза Неон. - Имаше много дървета, цяла гора, стотици, хиляди. От тях живееше. И от реката! Това искаше - своето място сред дърветата и реката, по която плаваше със старата си лодка - древна и скърцаща от умора, но така добре се допълваха, че гледайки ги отстрани, сякаш бяха едно завидно разбиращо се цяло.


Неон се обгърна с тъжни спомени за местата, които вече не съществуват. Сега старата Земя е една безкрайна безводна пустиня. По-страшна и по-самотна от тази тук, защото хиляди все още гледаха към посивялата планета и в сълзите им изплуваха фрегати от спомени за някогашното цветно синьозелено покривало и с болка приемаха, че всичко е вече мъртво там.

- Мислиш за миналото, нали? - Калина бе включила матовото аварийно осветление, което при проникване на опасни лъчи трябва да ги оцвети и те да избягат от това ниво, спускайки се във втората защитна шахта.

- Толкова години минаха, а мислите ми се връщат все край онази река. Аз също съм роден там. Тогава не мислех за нея като за мой дом. Рано се откъснах от него и започнах да търся предизвикателствата на отворените врати в небесата. Обичах да летя със соларен сърф и да търся нови места, където да се спускам с него, това бе всичко, от което имах нужда. И едва когато човек изгуби безвъзвратно нещо тогава го оценява и разбира, че е било безценно. Старият Кадем го е знаел и затова остана. Веднъж разбрал го нищо не можа да го накара да остави своята гора.

Неон, свит като изгубено дете сред мъглата, бавно се поклащаше и разказваше за миналото си и онова вече загубено усещане, останало само в спомените му.

- Няма да забравя, как един път, бяхме някъде по реката с лодката му, и лежахме на палубата, загледани в звездите, нароили се безбройни в нощното небе. Той ми каза, че знаел за необятността им и това, че всяка една от тях е дом на нов свят, който дава възможности, но онези няколко квадратни километра гора, в които живееше, са си неговата собствена малка вселена и пет пари не дава за останалата част от космоса, стига никой да не му отнеме неговото петънце в пространството.

- Мисля, че те разбирам. И за мен пустинята на Марс е домът който познавам, но промяната, дошла след катастрофата, ме постави и мен, и останалите, в един непознат ни вече свят и сега сама не зная къде съм била родена. Все още си го обичам Марс, но ги няма онези радостни дни, като онези, в които свалихме скафандрите и задишахме свободно. Помниш ги, нали? Мечтите ни бяха сломени много бързо от лъчите и тежките облаци прах.

Калина скри мъката в шепите си. Неон я прегърна. Часовникът отмери един час от спускането им в бункера. От поредното спускане. От станалото редовно криене в недрата на планетата, даващи им все още някаква защита за крехкият им живот. От все по-дългото оставане на криещите се от лъчите в камерите. И незименно идваше въпроса - кога ли ще дойде часът, в който ще останат тук завинаги? Свити, притиснати един до друг и без никакъв изход за навън.


- Кали, искаш ли да отлетим? – прошепна той в опряното до устните му нежно ухо.

- Къде?! Слънцето ще ни достигне навсякъде.

- Подготвят Станция-9 за полет към центъра на галактиката. Някаква планетна система от земен тип имало край една звезда там. Чух, че още набирали доброволци, полетът е рискован и несигурен, но надеждите за съществуването на годен за живот свят са големи.

Калина също бе слушала за тази мисия. Премисли това, как трябва да се подложи на петдесет годишна анабиоза, за времето на полета, и още на толкова, ако не открият нищо и просто трябва да се върнат обратно в Слънчевата система. Това е плашещо много време за човек, подложен на подобно изпитание - никой не знае как ще понесе организма толкова голям престой в замразено състояние.

- Едва ли ще е по-лошо от тука, а и можем да си отспим добре – отбеляза само тя.

- Поне ще се спасим от този ад, който става все по-страшен. Ами ако наистина има подходящи нови светове? – запали се от идеята Неон.

Жената не отговори, просто гледаше в сребристото покритие на бункера и се почувства жива заровена в него.


- Скъпа, знаеш, че слънцето ще ни убие утре или в други ден, безмислено е това криене в тези бункери. Усещам как лъчите вече громят защитата на изолацията, топят я на атомчета и скоро обвивката ще рухне. А ако отидем, което ще е най-добре за нас, бихме могли да се родим отново, макар и под чуждо слънце - той тържествено разтвори ръце сякаш още сега даваше бликащ извор живот на човечеството, гинещо под ударите на някога топлещото го слънце, сега станало врагът, пронизващ ги с лъчистите си копията.

- Добре, да отидем още утре да се запишем – изведнъж реши Калина.

- И ще оставим всичко тука, не ни трябва тежестта на спомените. Още утре! - повтори Неон и го обля една мечта за своя гора с горди, високо изправили стъбла дървета, със силни клони, които шумят от промушващия се между тях вятър. Пълноводна река с чисти води и носеща се леко лодка, която сам ще си направи.

Простотата на истинския живот - ето това е било, което Кадем е ценял толкова много - прозря в този момент Неон. - Затова беше токова щастлив, не искаше много и му стигаше това, което си е имал за свое.


Неон прегърна Клина и зашепна трескаво за тази мечта, която пожела да стане обща. Така и не видяха появилите се снопове, които се насочиха към тях, забивайки се в телата им с жадуваща за живота им страст. А беше достатъчен само един, за да го отнеме.

Когато се пуснаха и откриха ужасени, че са облети в лъчи, вече беше късно за спасение

Калина извика и протегна ръка към него, който безмълвно се свлече на стоманения под. Тя потрепера, тялото ѝ също се отпусна безжизнено до притихналия Неон.


След това проникна силен слънчев вятър, който отвя, с безшумно пляскащи криле, двата листа на живота им.

Няма коментари:

Публикуване на коментар