сряда, 17 август 2011 г.

Когато Луната се влюби в Океана

1.

Облаците се носеха бавно, долепили краища и образували пелена, която понякога се накъсваше и през нея надничаше Луната. Нейната светлина ги огряваше призрачно отвътре със странно, почти магично сияние, защото облаците бяха тъмни и намръщени, но сякаш от душите им бликаха лунните лъчи.

Весела искра се рееше безгрижно сред тях. Минаваше отвъд течението им, спускаше се под кълбестите им кореми и пак изплуваше. Тя водеше тъмното облачно ято и като крилата сянка прелиташе над притихналия свят.

Луната вече проблясваше по-често от пролуките, които лъчите ѝ отваряха и хвърляше игриви петънца върху покривите на спящите домове. Лъчите ѝ се отразяваха в прозорците с размахът на крилете, които бяха с гласът на събиращия из дворовете окапалите листа вятър. Той ги вдигаше в шарена есенна вихрушка, протегнал ръце към облачното ято, но без да може да го достигне и полети с него.

Малко преди полунощ облаците отминаха и Луната грейна ясна и чиста.



2.

Небето се разливаше също като море, но без да се опират вълните му в бряг. Простираше се надалече, много по-надалече от всеки познат хоризонт.

Луната, ярка като вечно бдящо в тъмнината око, се оглеждаше в спокойните води на мастилен Океан, потънал в дълбока тишина и поръсен от милион звездни отражения. А отражението на Луната се поклащаше между тях с шепот и търсеше прегръдката на вълните и стотиците нейни лъчи се надбягваха с ехото на нощта между тях.

Небето обвиваше малката планета и нейната спътничка, които бе загребало от властта на безкрая и се полюшваха по течението на времето.

За Земята небето беше всемогъщо. За Океана бе като по-голям брат.

За хората оставаше недостижимия хоризонт. За птиците юрганът, който вечер ги завива в съня.

За вятъра биваше просторът, в който той гонеше свойте хвърчила. За реката сводът на дъгата, родена от пролетния дъжд.

Небето беше рамка, събрала безбройните песъчинки от звездната пустиня.

А за Луната то просто ѝ напомняше лицето на нейният любим.



3.

Звездите грееха като кристали, събрали се в окото на дългата зима. Искрящите зеници на милионите очи, изгрели след залеза на тяхна слънчева сестра.

Гласът им, довяван от космичния вятър, нашепва тихо, като въздишка, за поредната преброена година от безбройните дни на календара на живота.

Сиянието им проблясва като откъснала се сълза в мрака, събрала вековете изпети под звездите песни на мечти и за човешка тъга.

Бяха ехото от гласовете на хиляди отправени молитви, шепота от безбройните несбъднати надежди.

Звездите палят в сърцата онази искра, която води облаците в небесните простори. Те са и онези, които събират ъгълчетата на небето и правят осезаема тайнствената му безкрайност.

Магията им кара очите да поглеждат нагоре и ръцете да се превръщат в криле, които политат към тях, за да открият само, че винаги има нови хоризонти дори и зад най-далечните звезди.

Те са цветята на нощта, поникнали в небесното поле, малко след като през него е прелетяло едно облачно ято.

Често светлината им се губи за безпътните, но винаги се завръщат за онзи, който ги потърси отново... и отново.



4.

Казват, че под Луната хората се променят и нейните лъчи карат мислите им да плуват в приказни вълни, докоснати от магията ѝ.

Светлината ѝ прониква през очите и стига до дълбините на душата, а лунното лице е като пътеводната светлина в мрака за онези, изгубили пътя в живота си.

Казват също, че под Луната човек лесно се влюбва, лесно оставя сърцето си да се отвори с вълните, които силно се блъскат в стихия. И започва да мечтае, обвит с меката ѝ светлина, която му нашепва с нежен глас, че вече може и да лети. Отмерването на часовете е спряло и само любовта и Луната са останали на безкрайният бряг, на който се е извило времето.

Но казват, че Луната също страда, както и хората, и е съвсем сама в тъгата си, която я обзема щом се появи в небето.

Всяка нощ изгрява и се оглежда, като в огледало, в дълбините на Океана, но той винаги мълчи. Нощ след нощ тя започва да му разказва за милионите години, който е идвала с очакване да чуе само една негова дума към нея. Да чуе отговор на въпросите си, които век след век, оставаха без отговор. Да чуе ехото на любовта си, която разливаше над света. Да намери себе си, изгубена като прашинка сред безкрая, единствено и само заради него. Да изплаче за болката си, че я има, но само за да бъде с него.

Дали Океана я виждаше?

Казват, че Луната често плаче, когато облаците закрият лицето ѝ в бурните нощи. Че мъката ѝ се излива като сребрист дъжд, но само за да докосне със сълзите си водите на Океана. А въздишките ѝ раждаха ураган, с който искаше да открие под вълните неговото дълбоко скрито сърце. За да може Луната да го докосне със светлината на лъчите си, с тяхната приказна магия, карала хиляди да обичат и да бъдат обичани. Но колко безполезна биваше всяка буря - макар и мощен, вятъра беше просто като повей, преминал през ръжено поле и само лекичко разклатил класовете му.

Дали Океана усещаше сълзите ѝ?

Казват, че Луната му разказва за хилядите въздишки и желания, изпратени като изгарящи послания от човешките очи, плачещи под небето и нейната светлина. Въздишките биваха отправяни от потъналия в сенки бряг, а често молбите се изпращаха от някоя самотна скала, устояващо упорито срещу вълните. И Луната говореше с думите на човешките сърца на своят любим.

Дали Океана ги бе чувал?



5.

Океана чака залеза, единствено за да може отново да улови образа на Луната с вълните си.

Да почувства как лъчите ѝ играят на светли петънца по тях. Да усети допира им, толкова желан, толкова топъл. Да види лицето ѝ как се оглежда в тъмните му води и от очите ѝ пак да падат лунни бисери, потъващи в неговите черни дълбини.

Той усещаше тези докосвания като изгаряния, като капки от звезден огън, като парещата болка да обича.

Океана нощем разказва с разбиващи се в скалите въздишки на всеки самотник, спрял се на неговият бряг, за любовта си към Луната. За това как милиони и милиони нощи я чака, така както и Земята очаква изгрева - единствено и само нея.

Той кара скитниците да пеят за тъгата, за болката, че са разделени с Луната от нощното небе - за всички несподелени думи под звездите.

Понякога изпращаше с песните послания как иска да се слее с нея в онази безкрайност, която криеха дълбините на Космоса. И в нея да бъдат само те двамата – Луна и Океан.

Вечно и завинаги, отдадени и обгърнати от любовта си, надживяла дори и времето.

Дали Луната чуваше песните му?

3 коментара:

  1. Със сигурност, щом е стигнала тази въздишка до нас...

    ОтговорИзтриване
  2. Дали Луната чуваше песните му?
    със сигурност продължава да ги чува!

    ОтговорИзтриване