неделя, 21 август 2011 г.

Дар от бога

Долината се простираше от подножието на планината до реката, след това започваше гъстата борова гора. Главния транспортен път минаваше покрай планината, по един мост пресичаше реката и се извиваше край гората, за да се загуби нататъка в посока на града.

От главния път се откъсваше невзрачно прашно пътче, което някога е било обозначено с табела, сега заета от една фамилия безимотни за свои нужди в дома си. Така това пътче общо взето, ако не вали дъжд и не се разкаля, отвеждаше до близкото, сгушило се в долината, недалеч от реката, селце от стотина къщи.

Повечето бяха с керемидени покриви, имаше няколко със сламени, но бяха за животните, а една беше изобщо без покрив – тази на онази бедна фамилия, която някога бе взела назаем табелата от разклона с главния път.

Селцето си имаше свой ритъм на живот, който рядко биваше нарушаван от външни звуци. Рано сутрин и късно вечер през него преминаваше, понякога без даже да спре, един раздрънкан и дошъл вероятно от небитието автобус. Той с пъшкане правеше сложна маневра на площадчето пред смесения магазин-кръчма и кметството, а след това с благословията на праха, който се вдигаше от утъпкания път и от издъхващия ауспух, се загубваше в далечината.

Понякога някой се качваше на него, рядко някой слизаше.

Селото нямаше много контакти с външния свят, макар редовно да биваше информирано за събитията в него именно чрез пресата, която доставяше многострадалния автобус.

Вечно навъсения му шофьор хвърляше снопче вестници в разгара на забележителното обръщане на раздрънкания автобус. Шофьорът нещо все мърмореше под мусатак, споменавайки майките на селяните, също и за жените им, някои дори казваха, че проклина до десето зърно посевите по нивите, но заради виенето на лагерите и заради скърцането на тази древна ладия от зората на транспорта, думите му никога не биваха чувани и разбирани ясно.

Така селцето си тънеше в блаженството на неизвестността за широкия свят, но това не притесняваше местните, които съвестно си гледаха работата, тоест – прекарваха времето си в кръчмата на Мечката, един от просветените мъже, който между другото, заради честите си контакти с града, по повод зареждане на пивницата си, минаваше и за най-умния след кмета и даскала. А пък прякорът му беше имено заради мечешката фигура, също и стръвнишкия нрав като пийне малко повече. Та, общо взето, мъжете прекраваха времето си тук в бистрене на политиката, на новия сезон в окръжното първенство по футбол и други важни житейски дела, а жените се занимаваха с глупавата и презирана от мъжката част работа на полето и отглеждането на децата и домашните животни, като досега не беше доказан реда на по-възходящата грижа, поради което и деца и животни правеха каквото си искат.

И тази сутрин, както безброй други, кръчмарят беше излезнал да посрещне минаващия автобус и редовната преса. Малко след като се уталожи прахоляка, Мечката видя точно срещу кръчмата му обекта, който само преди минути беше причина мистичния автобусен шофьор да напсува и площада, селото и неговата проста – както рече – управа, дето е сложила това, не знам си какво нещо тук.

Мечката не разбра първоначално какво предизвика божествения гняв и накара мустакатия шофьор да промени утринната си благословия към майките и жените на съселяните му, заменяйки ги с местното управление, но сега вече започна да прави връзката. Също така разбра, че този ден ще останат без преса – наказанието от страна на навъсения шофьор, който за малко не блъсна автобуса си в онзи тайнствен обект, изтъпанил се насред площада.

Беше голям, квадратен и на вид метален. До него някоя преминаваща крава бе оставила прясна купчина тор, която обаче с нищо не занижаваше величието на неизвестността му.

- Бря! – каза кръчмаря. Почеса се по главата и хвърли поглед към църквата. Нещо му подсказа, че тази работа е или божия или дяволска.

„Попа дали ще знае? – запита се той. – Или пък кмета?”

Той измина в дълбок размисъл няколкото крачки до кметството и завари управителя на селото да се мие на чешмата отвън. Очите му бяха подпухнали от снощното, продължило до късно, заседание в кръчмата, което принуди всички заседатели да изпаднат в безпомощно състояние малко след полунощ. Кмета обаче беше мъжко момче, нищо че не е млад вече, и до обяд няма да има и сянка от моментното му състояние на слабост, която сега се изразяваше в силни болки на онзи орган даден на хората да филтрира и пречиства кръвта от разните му там спиртни количества, погълнати от дадения човек по време на важно селско заседание.

- Кмете, ела да видиш какво има ей там – направо каза Мечката и помогна на кмета да се подсуши.

- Оох! – изпъшка управника на този мирен свят. - Мечка, бог да те убие, ама какво си сложил в сливовата бе?! Снощи червата си щях да изповръщам.

- Това е от пъстърмата, започна да се вмирисва, ама какво да я правя – зер няма да я хвърля я! – обясни кръчмаря причината за стомашночревните проблеми на кметския организъм. – Ти ела да видиш чудото на чудесата. Има там един обект от неизвестен произход.

- Къде? – кмета наметна едно протъркано сако и тръгна към портата. Проследи дебелия мазен пръст, който му посочи нещото на площада. – А! Това какво е? Ти ли го поръча?

- Не, там си е от сутринта. Автобуса за малко да се забие в него при завиването. Какво ли ще е, а?

- Да видим.

Двамата се приближиха и заоглеждаха кубичната форма. Огледаха дори и кравешката тор, да не би да е изпаднала от нещото, но не беше. Нямаха никаква идея какво ще да е това голямо, квадратно, загадъчно, а и както установиха след като го докоснаха, и метално чудо. Обикаляха в цъкане с език, в сумтене и тук-там по някоя люта дума, изтръгнала се от неведение им пред неизвестността.

Мечката изръмжа мечешки:

- Абе...! - отиде и придърпа една брадва от близкия дръвник на собствената му пивница-смесен магазин. Погледна въпросително кмета и прихвана здраво сапа на брадвата.

- Не, чакай, може и да са го доставили от по заръка областния, а ако го счупим знаеш кой ще плаща после – кметския мозък се напъваше да си спомни дали някъде не е споменавано за подобен метален монолит.

Да е символ на нещо? Нали се бяха побъркали ежедневно да обявяват какво ли не за символи на демокрация, на свобода на словото и на незнам си какво още – мислеше кмета.

Той света, че е полудял - това е отдавна ясно на кмета, но защо пък точно една от криатурите му да се падне в неговото село?!

- Ох! – главата го заболя и от мисленето и от тежкия махмурлук, а червата му просвириха предупредително от разваленото месо, с което ги беше натъпкал снощи.

- Какво е това бе, кмете? – До тях неусетно се бе приближил попа на селото. - Мечка, Бог с тебе! - благослови той съдържателя на пивницата. Снощи остана доволен от почерпката, а и май единствен не опита от мезетата и сега благуваше в стомашно спокойствие.

Двамината се обърнаха сепнато. Не личеше отчето да идва откъм черквата, а и лицето му издаваше плътско задоволство.

Мечката и селския управник се спогледаха разбиращо – светиня му пак е ходила да мърсува при някоя сиромашка вдовица, давайки един вид божия помощ в самотните ѝ нощи.

- Нищо, попе. И ние това се мъчим да разберем. Не ще да е вестникарски автомат – рече кмета и се почеса по темето.

- Не прилича и на стереорадио – обади се Мечката и намести брадвата да му е по-удобна.

- Сатанинско ще да е! – отсъди попа и удари бясно кръстене, дето се вика - за всеки случай.

- Даскала трябва да знае – сети се кмета и се провикна към едно минаващо наблизо хлапе: - Ей, сополивко, бягай да кажеш на даскала да идва, че го викам спешно! И да си взема очилата!

- Знаем го каква сляпа къртица е без тях – допълни той към другите двама.

Хлапето се затича към долната махала на селото, там беше къщата на най-мъдрия човек в района. Тримата го чакаха мълчаливо на почтенно разстояние от странния обект, който излъчваше една мистериозност и тайнственост, че ги караше да си мислят, как таква загадка никога не бе се изпречвала по пътя на спокойния им селски живот.

Попа пак се прекръсти, сетил се навярно за нещо, макар да не стана ясно дали заради някой нощен грях или споходен от мисли за дяволското творение пред него.

- Иде – наруши мълчанието Мечката и кимна към забързаната фигура, идваща по прашния път.

Учителя бе наметнал вечното си черно сако от дебела вълна, че нали все се оплакваше от простинки, които хващал дори и през лятото. На носа му блестяха телените рамки на очилата, който имаха толкова дебели лупи, че срещнеш ли го за първи път, ще речеш, че любознателния им собственик иска да види нещо чак на Луната.

- Добро утро, господа! – бодро каза даскала. – Какво е това заради което спешно... А! Туй чудо що е?!

- Ей това искаме ти да ни кажеш – обади се кмета и намигна към другите. А сега да видим дали има смисъл от това четене на разните му там дебели книги и завъртяните думи, дето обича да изрича в кръчмата, та никой да не го разбира.

– Мечка бе, това да беше изкарал една маса и седнем докато мислим. Бива ли такова нещо – прави да стоим, като наказани, значи. Че и на сухо – прибави след кратък размисъл управника на населението.

- Сега – припна кръчмарят, като първо подпря брадвата на един камък.

Той все си мислеше, че едно хубаво трясване с острието ще разкрие всички вътрешни загадки и прочие. След минута се върна, следван от хилавия си син, дето му помагаше при разливането, носейки маса и столове. След още миг синът се върна с няколко чаши и полупълна бутилка с червено отлежало, също и голяма чиния с мезе, ама не от снощното развалено.

Светата четворка се намести и преди да продължат разгадаването на мистерията, вдигнаха наздравица „Да помага Бог!” и изпиха по една чаша.

Звучно примляскване показа, че отлежалото си е отлежало и по качество, и по вкус, за това нямаше да спорят в този съдбовен ден.

- Е, то рано я подкарахме, ама... – рече даскала.

Бутна в устата едно късче сух суджук и дъвчейки стана и се приближи към загадъчния обект. Разгледа го от всички страни, бутна с крак и кравешкото, вече съхнещо творение, смръщи вежди и почука по кутията. Ехтеше на метал.

– Странно, непозната форма. Не съм виждал нищо подобно.

- Това казвам и аз – каза Мечката и придърпа брадвата. – Кмете, аз да го отворя, а?

- Даскале?

- Не, сигурно си има цивилизован начин за отваряне. Трябва да го огледам хубаво. Това за какво е тука? – той натисна лека издатина и кубът най-сетне се размърда. Заръмжа и от всяка страна изкочиха разни неща, а силен дим обви близките няколко метра.

Четворката стреснато се пръсна. Даже и кръчмаря със своята брадва подири спасение зад своят дом-крепост.

- Боже простиииииии – викаше попа, завратил полите на расото и се носеше към светия дом, който се намираше в съседство с кръчмата. Мушна се до портата и надникна дали идеше конникът от Страшния съд.

- Вижте, това са обикновенни микрофони – викна даскала, когато посмя да погледне пак към обекта. Беше се скрил в едни храсти недалеч от селската управа, които кмета все отлагаше да бъдат отсечени. Види се, имало е защо.

Бавно, четиримата се върнаха до вече наболия от микрофони куб. Върна се дори и попа, макар все още да се оглеждаше към небето. Обеща си наум някои неща, които няма да прави повече. Или поне толкова често няма да ги прави.

„Че то, кой е безгрешен в днешно време?!” – извини се той на небесната сила, на която беше земен представител.

- Чудно – учителя на селските деца почука един от приемателите и разбра, че останалата част от кутията е високочестотен предавател на звуци. Това го осени да се наведе към един от микрофоните и да каже: - Хей! Проба... едно... две.

Сетне обяви доволен:

- Момчета, ами нищо необикновено бе. Просто един говорител. Кмете, това от тебе трябва да е поръчано, ти събираш населението за речи и прочие. Давайте да седнем и да полеем страха, дето за нищо брахме.

- Ех, че е напекло вече, де да имаше сега една дебела сянка и печено да се завърти наблизо – последното бе казано тихо, предвид, че денят ще бъде топъл и задушен и всички ще трябва да го избутат мъченически, както им подсказваше изгрялото вече слънце.

Казаните думи бяха уловени от микрофона и без да е ясно откъде и как, над тях се появи гъста листова маса, която ги потопи в полумрачна сянка, а само на няколко метра се въртеше съвсем само агънце на леко игрив огън.

- Това как стана? – смая се светинята, кмета беше зяпнал смаяно, а Мечката без да губи време, професионално се намърда до чевермето и прецени, че е готово за консумация.

- Братя, да сядаме – викна той, дружината се настани отново на масата и с помощта на сина-чирак, накъсаха сочните мръвки, удавяйки ги с тежкото отлежало.

Главите им бързо се замайваха, но очите им не се откъсваха от куба с микрофоните. Един от тях разбра изведнъж какво е това, което занимаваше мислите им в тази утрин.

- Господа, това нещо изпълнява желания – обяви учителя. Тримата му приятели го погледнаха, кимнаха и изпиха по още една чаша за негово здраве.

Кмета отиде да провери тази нова теория. Внимателно се наведе към един от десетките микрофони и каза:

- Искам пътеката до моята нива да бъде асфалтирана – и пред очите им няколко прашни селски пътеки се покриха с пласт асфалтова настилка. Няколко, защото кмета имаше доста ниви, а не уточни до коя точно има предвид.

- Боже... – прекръсти се попа и скочи, като разля няколко чаши. Сграбчи един от микрофоните и викна: - Кубето на черквата да бъде златно, прочее!

И то стана от чисто злато, само че гълъбите веднага го накацаха и позацапаха с техните си гълъбови неща.

- Сега аз – ревна Мечката и бутна сащисаните поп и кмет. – Кръчмата ми да стане нов, луксозен хотел. – Хотелът се издигна пред тях и в неонови светлини беше изписано името „Мечката”, а четирите звезди на категорията му блестяха гордо.

- Нали ви казах – засмя се даскала и си отхапа от крехкото месце. В главата му се въртяха няколко желания, но той не бързаше. Де да знае, машината може да изпълнява само по едно, а той дъвчеше своето в момента. Все пак реши да провери и се приближи отново. – Хайде да те видим сега. Я да се появи една лимузина с шофьор и да ме води в министерството на културата, че аз да съм му и министъра.

Още неизрекъл и услужлив шофьор му отвори вратата на лъскаво возило. Бившия вече селски даскал само рече:

- Сбогом! – и се метна на колата, която изчезна по посока главния път.

- Кмете – рече попа и посочи наоколо, - сегинка какво ще правим?

Около тях вече се бяха събрали няколко любопитни селяни, дето не си гледаха работата и задълженията, ами стояха зяпнали към онзи ми ти многозвезден хотел. Миг-два те гледаха точно така, както и някои от тревопасните си домашни питомци, но след секунда всички скочиха и започнаха да реват в микрофоните, разбрали възможностите на металния куб.

Да реват кой каквото му дойде на ума.

И започна едно валене на пари, едно дрънкане на златни накити и жълтици, навярно поръчани от по-старите жители, дето си спомниха платежните средства в младините си. Площада се оказа тесен за най-новите модели коли от автосвета. Даже едно куче, кой го знае как се добрало, ама скачайки излая нещо, та от нищото се появи и купчина пресни кокали.

Но това желание на кучето не беше нищо в сравнение с хорските мераци, като кажи-речи цялото работно население вече бе тука и се надпреварваше да иска и да иска.

Малко преди обед топ модели и манекенките от висшата мода се заразхождаха из сокаците и изчезваха за кратко из къщи и сеновали, събирайки очите и мислите на младежите, че и не само техните. Разбира се това бе последвано от кален дъжд, с мирис на гниеща тиня и риба, който заля хубавиците, защото имаше ревниви годеници и съпруги, а и завистливи не чак толкова хубави селски моми.

По обед, старците, дето до вчера се чудеха коя стотинка от скромната си пенсийка да спестят за последния си вечен път, вече си свиваха цигарите в стодоларови банкноти и ги палеха за мурафет с друга от натъпканите пачки в съдраните си панталони. И пушеха, от простотия, много по-често отпреди, та да се вижда как го правят.

Бързо се променяше света на скромния селски живот. Населението лесно свикна да носи скъпи дрехи, да се вози на поръчкови коли из ниви и бостани. Всъщност, магията траеше само до десетина километра от селото и това го разбра първи учителят, който пое с черната кола, която изведнъж се изпари и сега трябваше да се връща пеш, но по пътя срещна някои от останалите бегълци от сиромашкия си живот, поели по широкия свят, но открили че парите им изчезват като дим на онова гранично разстояние. Сега бързаха да се върнат и отново да забогатеят, пък било и на село, то важното беше да имат, а не къде ще го имат.

Следобеда посрещна онези дето вече имаха много да искат от благодатната машина да имат още повече. И още. И още. Че то човешкото око засищане за имане няма, когато стане дума за имане.

Така се започнаха и първите караници – един прецени, че колкото и да искаше и получаваше пари и злато от металната кутия на площада, все му се струваше, че у съседа има повече. Посегна, другия не се даде и го лепна с килото ланец, дето въртеше на пръсти. Сбиха се и едвам ги разтърваха.

И това бе само началото на други появили се спречквания, поради тази избила на воля алчност и човешка лакомия.

Но ето че дойде вечерта, която най-накрая се спусна като завеса над докоснатото от божията милост село, и уморените селяни изпокапаха кой къде се намираше в дълбок сън, който така и не разбраха, че им беше спуснат наистина свише, тоест отгоре.



* * * * *

В близка орбита на Земята, се намираше светлинен кръстосвач трети клас „Адмирал С.Т.Буум” – модел, който е гордост за всяка една звездна флота. Мисията на този звезден кораб беше научна и проучвателна.

Учените от изтичащата дежурна смяна, анализираха получената информация от изминалия работен ден, в който извършиха научен експеримент с туземното население на тази планета, която все още не бе картотекирана в туристическите маршрути по междугалактическото атракционно трасе.

Дежурните не бяха доволни от резултатите. Никак не бяха доволни.

- Прекалено самолюбиви – каза У-Глин и поклати украсената му със снежни хълмове глава. – Не стават за вписване и приобщаване.

- Съгласен съм, уважаеми У-Глин – кимна колегата му У-Блин, който всеки би разпознал по голямата градина с проторози от пастелно плазмени цветове. – Туземното население при възможността да имат какво пожелаят, масово започват да мислят за лично облагодетелстване и забогатяване с необезпечени от Галактическата банка хартиени знаци. Глупави желания, колега - това явление в Галактиката е отминало още през 34 846 година.

- 34 978, колега У-Блин – поправи го третия учен-наблюдател. Името му беше У-Млин и обичаше да се вслушва в прибоя на океана, от който бе изградено тялото му. – Подобно поведение е нормално за свръхизостанали цивилизации, колеги, каквато е явно и тази под нас. Моето мнение е, че ако бъде приобщена, може да се окаже виросоопасна. Предвид, че е възможно да върне някои забравени порядки в галактическия ни хармоничен съюз.

- И аз мисля така, едва ли ни е нужно това, след като хилядолетия сме се променяли в името на новата демокрация. Какво ще предложите вие, колега У-Глин? – запита У-Блин старшия на дежурните учени и преля себе си в няколко гами на плазмено розово.

- Няма да докладваме на капитана за тази планета. „Адмирал С.Т.Буум” да се насочи към следващата планетна система, отстояща на седем светлинни години от този свят. Изтрийте всички данни за експеримента. Да отидем да почиваме, ред е на другата смяна.

- Разбрано, колега – каза У-Млин и вълните му заляха командния пулт. Толкова му се спеше, че побърза да заличи току що постъпилата информация, като не забрави да отзове илюзопреобразувателя обратно на кораба, но пък не успя да изтрие напълно спомена от появата им в експерименталния периметър.

Само след три минути „Адмирал С.Т.Буум” се понесе към следващия неопроучен свят, който щяха да поемат току що застъпилите на работа учени.



* * * * *

Сутринта ревът на автобуса, който минаваше през селото, събуди кмета и го накара да изругае дрезгаво мустакатия шофьор, че все нямал време да смени износените части на тази подвижна гробницаци хората трябваше да го чуват от цял километър.

Той се изправи и изпъшка тежко. Главата му тежеше от сънувания невероятен сън, който повече му напомняше на спомен от нещо отдавна преживяно. Тръсна глава и пак изохка.

Снощния запой с даскала при Мечката, не беше толкова далечно преживяване и сега болезнено му напомни за това, карайки го да забрави за сънят.

Отиде до умивалника и дълго плакна главата си под чешмата. Ледената селска вода, която идваше направо от планината, го отрезви малко и му напомни за стотен път, че на селото му трябва нов водопровод. Ще говори с областния, когато отиде следващия път до града. Все ще има няколко хиляди и за негово селце. Ако трябва дори, ще му предложи да го обсъдят на съботно печено, но водопровода определено е нужен за селяните. За какво е кмет той, ако не служи на населението.

Излизайки на двора, кмета вдиша от чистия въздух и му стана едно хубаво и леко. Заподсвирка си някаква мелодия и се запъти към кръчмата на Мечката, за да изпие сутрешното си кафе. Седна на една от масите на терасата и се загледа към изгряващото иззад планината слънце. Помисли си колко ли ще бъде горещо днес и как ли ще се чувстват хората по полето.

- Добро утро, кмете! – каза съдържателя и седна на другия стол. Синът му носеше таблата с две димящи чашки ароматно кафе.

- Снощи хубаво се нацапахме, а? – примлясна управника на този толкова тих земен кът и си обеща да внимава вече с мярката. Не е първа младост, вече не може да носи както едно време, а и дроба го наболяваше честичко в последно време.

- Абе, какво да ти кажа – и по-зле сме били. – Но Мечката беше също с кървясали очи. И на него му е дошло в повече, а и това ранно ставане май го уморява. Навремето не спеше с дни и то без да спре да пресушава каните от собствената си изба. – Де да знам от какво, ама ако знаеш какъв шантав сън сънувах!

Кмета помълча малко и погледа му се закова някъде над главата на кръчмаря. Имаше нещо във фасадата на селската пивница, но не можа да го разбере отведнъж.

- Знам за съня – каза той. После посочи с пръст и рече: - Абе, Мечка, от кога кръчмата ти се казва „Адмирал С.Т.Буум”?

Няма коментари:

Публикуване на коментар