събота, 13 август 2011 г.

Нахалници

Живея си аз на моя леден блок и никак не се интересувам от света, но виж, изведнъж той взел, че се заинтересувал от мен. Толкова време никой не се беше мяркал из ледниците, а сега, няма и месец - трето посещение.

Първо някаква апаратура се спусна от небето, с антени там и разни щипала. Мотаеше се цял ден, щрака нещо и святка, бръмчи и тропа значи, Снежко следобедния си сън не можа да направи. И на мен ми се наду главата по едно време, та я потопих в морето. Притрябвала ми е тази шумна тенекия на ледника.

Няма и седмица след това, хоп, и още една машина се заспуска от кристалното небе. По-голяма от първата беше и една такава - цялата в надписи и емблеми. Тъкмо щях да храня Снежко.

Спусна се с ужасен вой и при кацането така трясна, че си помислих дали не се е отчупил цял блок от айсберга, на който живеехме.

Зарязах храненето на Снежко и отидох до кацналия кораб.

Излезнаха от него двама, целите в сребристи дрехи и едни такива ухилени, ще се разчекнат устите им. Махат с ръце и бърборят нещо. Аз от много време не бях говорил с хора и отначало нищо не им разбрах. Иначе езикът ми звучеше познато и полека си заприпомнях някои думи.

Първо им рекох да я карат по-бавно и те започнаха като на малоумен да обясняват със знаци думите си, но пък започнахме да се разбираме.

Радвали се, викат, че срещнали човек на тази планета. Толкова били обикаляли в търсене на други обитаеми светове и накрая да срещнат друг човек. Видели, казват, били отнякъде картина на това място, че и мене даже видели. Не разбрах точно как, но май онази шумна машина им е пратила образа ми, пък аз я пуснах в морето. Не се разсърдиха, но се чудят и не могат да повярват – хипотези, теории за възникване на човешкия род, всичко било се преобърнало. Хич не ги разбрах какво искат да кажат.

„Чудо“ - викат и се смеят щастливи от откритието.

Един през друг ме питат от къде съм и от колко време съм тук? Дали не съм от някоя заблудена експедиция – имало такива няколко през годините. Питат ли питат, та чак ми натежа главата от техните въпроси. Не изтраях и за да млъкнат им казах, че Земята я напуснах през 1535 година, коя година е сега – това не знам.

Зяпнаха. Не могат да повярват, това било преди повече от пет века. Тогава хората още морето цепели с дървените лодки, кораби дето им казваха.

И пак се развикаха.

Тръгнах аз, че време беше най-сетне да нахраня Снежко, съвсем го бях забравил. Тия двамата – след мене, тичат и викат още нещо.

“Вижте – казвам, - радвам се, че се отбихте и че се видяхме, но нито съм ви канил, нито нищо. Бива да си ходите.”

Стоят и викат: “Ама, как тъй?! Ние сме откриватели, нови светове търсим. А тук откриваме изведнъж човек от родната Земя, хилядолетник, дето се вика, как така да си ходим?! Колко неща имаме да те питаме.”

“Абе – викам, – я пишете тая планета за празна и това е”

И тръгнах пак към дома. Ония пак след мен, пак се развикаха. Толкова години само тишина и спокойствие, а сега…

Мернах ги с крив поглед, не се и сещат да се разкарат. Е, не исках, но не можех да ги спра по друг начин. Вкопах ги до колената в леда и продължих. Сума време им чувах гласовете, после утихнаха.

Снежко ме гледа и клати в недоумение острите си шипове, докато му носех храната, се чудех какво да му кажа. Направо се засрамих. Как да му кажа, че това са мои съпланетяни и че генът ни като биологичен вид е общ.

Никренийците, расата, от която е Снежко, са много древна и мъдра цивилизация. Винаги съм се чувствал горд, че той ме избра за свой гледач през дългия период на неговото съзряване от един интелект към друг. Вярвам, че в мое лице е виждал всички жители на Земята, но сега кой знае какво си е помислил.

На сутринта, като отидох пак нататък, ги открих с поизстинал ентусиазъм. Корабът им се извисяваше зад тях и хич не му беше мястото тук. Без да говоря ги издигнах на метър-два от повърхността и бавно насочих телата им към него. Опулиха страшни очи и така бясно ги въртяха, че за малко да изхвръкнат.

Сетих се, че все още земляните не са от расите в Галактиката, които могат да ползват съзнанието си пълноценно. При това желание на моята мисъл, едно надделяващо над реалността действие, телата им ги сковах съвсем неподвижни, те затова мърдаха само очите си, но и това беше достатъчно, за да разбера какво чувстват. Но и по-добре беше да мълчат, че току-виж пак взели да викат и ръкомахат.

Вкарах ги там, откъдето бяха дошли и издигнах кораба във въздуха. После ги освободих от мисълта си и те бързо изчезнаха.

И вече ги бях забравил, но ето, че сега, пак нещо се заспуска от небето. Като гледам, този път май е бойна машина – с тия настръхнали дула, същите като по мое време на Земята.

Облекли лодките си в стомана, или от каквото там са направени, литнали във въздуха и космоса, но все същите диваци си остават хората.

Сега знам какво ще следва – ще питат защо толкова време съм жив, как съм дошъл тук и така нататък. А като видят Снежко, ще откачат направо. Иди им обяснявай на тия първобитни умове, дето ги знам, че не ценят нищо в живота, кои са тайните на Вселената. По-добре да си живеят в невежество, поне докато сами не се поправят.

Бързо решихме със Снежко какво да правим, той ме разбра и сам реши да се прикрием за видимия свят. Засега ще се трансформираме в същества от кристална мисъл, смесвайки се с ледовете и напълно невидими за другите, а когато се махнат, ще приемем отново предпочитаните форми за живот.

Надявах се всичко, което са видели онези двамата, да бъде обявено да измислица. Аз още като ги изпращах, им повредих апаратурата и не ми се вярва да е останал запис за моята личност, който казаха, че са получили от първата кацнала машинария. Съжалявам за действията си, но хората още не са пораснали за среща с други мислещи.

Запитах се аз какво човешко все още имам? Може би нищо, след като не мисля отдавна като земните си събратя.

Сега отивам да се подготвя за трансформацията. Преди време, когато се наложи един път, пак се бях преобразил в същата кристална форма и оттогава знам, че малко ме боли главата от това… но то е само докато я имам.

1 коментар:

  1. "...оттогава знам, че малко ме боли главата от това... но то е само докато я имам."
    Този път се смях от сърце :D Благодаря ти за тази емоция!
    Дано творческото вдъхновение не те напуска никога! Радваш...

    ОтговорИзтриване