неделя, 21 август 2011 г.

Милиард хоризонта след края на света

1.

Мощна светкавица разсече цялото небе и покри с призрачност голотата на равнината, ширеща се чак до хоризонта. Секунда след това се чу и взрива от тежък гръм, разтресъл тишината и топка светлинен отблясък избухна в далечината насреща.

„Светкавицата е изпепелила нещо, върху което е паднала” – каза си Лари, докато активираше защитата на проучвателния си катер и побърза да се скрие.

Не искаше следващата от започналата буря в небето, да се стовари върху него.

Странно, този свят е абсолютна пустота и една мълния няма в какво да се разбие. Липсваха всякакви органични израстъци, или пък съоръжения от неорганични такива, които да я привлекат. Единствено неговият катер би трябвало да го прави, защото стърчеше като цирей на равната повърхност и по корпусът му имаше части от електропроводими сплави, които ако не са защитени от специалното поле, са напълно уязвими за въшни явления. Но ето че електрическия заряд, освободил се от атмосферата, бе намерил друго място, в което да се разреди.

Лари не съжаляваше за пропуска, защото в противен случай щеше да бъде изпепелен заради грешката да се остави на доверието, което си бе създал предвид мъртвата планета. Дори му стана по-интересно какво е привлякло мълнията, отколкото самата ѝ поява в бездушното до този момент небе.

От направените проучвания знаеше, че тук няма залежи от метали в повърхностния слой, който обвиваше планетата, а само дебел пласт от сух прах и това беше всичко за отбелязване в неговия протокол.

Мисията му бе към края си, дори мислеше след няколко часа да се върне в чакащия в близка орбита кораб и да поеме към следващата си цел по определения маршрут. Но сега, след като видя, че нещо някъде привлича небесната искра, той реши да остане и разбере какво е то. Защото е ясно, че нещо е пропуснал, а един опитен изследовател на нови светове винаги проверяваваше случайностите по пътя си.



2.

Седмицата прекарана от Лари Даун около безименната планета, на която трябваше най-после да даде някакво име и все още не е решил какво да е, беше една от най-спокойните в десет годишната му кариера на пилот „Синос” – свободен изследовател на новооткрити светове.

Програмата за проучване и колонизиране на далечния космос, започнала преди почти половин век, и целеше да намали тежестта на Слънчевата система от достигналото петнадесет милиарда население, нуждаещо се от повече пространство и от още повече суровини за съществуването си. Разселването из близките на Земята планети и подходящи за живот спътници не помогна на хората. Ресурсите в Слънчевата система бяха малко, а покритите подземни градове оставаха пренаселени и едва поддържащи условия за живот.

Малко преди очаквания колапс на цивилизацията, достигнала почти края на силите си, бяха открити двигателите „Хипер“, с помощта на които станаха възможни полетите на свръхдалечни разстояния и стотици смелчаци, носещи духа на първооткриватели, се втурнаха смело към звездите, за да търсят така бленуваните нови светове.

Двигателите „Хипер“ бяха разработени в един градовете на Марс от група млади учени, част от тях дори недипломирани като специалисти, но запленени от старите истории за полети към звездите от зората на технологичното прохождане. Така се даде началото на създаването на кораби, летящи със скорости, надвишаващи тази на светлината. Пилотите изследователи безстрашно се изправяха с опасностите на неизвестността при скокове в пространството, защото те все пак криеха доста рискове, но нямаше какво да спре започналия целия процес на разселване между звездите.

„Синос” започнаха свободно търсене на годни за обитаване планети из галактиката, които според теоретиците бяха почти равни по брой на няколкостотин милиардата звезди в нея.

Почти веднага бяха открити достатъчно такива и започна масовата колонизация, извън пределите на родната Слънчева система и се осъществи човешка мечта да покори космоса. Подходящи за човека светове се оказаха наистина многобройни, макар и необитаеми до момента на откриването им. Големите ноеви ковчези на корпорациите за колонизиране поемаха бързо към тях, за да могат градовете да облекчат товара си от искащи пространство и храна хора.

Този шанс за милиони да намерят свой нов дом, създаде работа за милиони други и пренаселеността на Земята, стотиците куполни градове на Луната, Марс и всички обитаеми спътници, да намалее до толкова, че за някои от тях се говореше вече за обезлюдяване. Още повече, че след първите стотина полета, се разбра, че тази галактика е празна и видимо е определена само за човешкият вид, който бързо се почувства като собственик на това пространство.

Един ден, далечен и навярно след много години, човек ще успее да прелети и отвъд рамките на Млечния път така, както успя да прекрачи и границата на Слънчевата система. Вселената имаше милиарди и милиарди галактики, в които със сигурност се разселват по същия начин други форми на живот и разум. Последните успехи в хиперпространствените полети даваха на хората вяра, че за тях няма пречки дори и това смело отвъдгалактическо начинание да бъде постигнато.

Пренебрегваха се предупрежденията на неколцина физици, че тази игра е опасна и е възможно да се сбъднат опасенията, че при пресичане на пространството с такава скорост може да се наруши целостта на повърхнината, съдържаща Вселената. Те вещаеха попадане на корабите по време на скоковете в пространствени черни дупки и пропадане във времето, предизвиквайки пропукване в общотечащата повърхнина.

Пукнатините, според тях, можеха да доведат до пълна промяна на цял район от космоса, но след успехите, всички предупреждения бяха забравени, така всеки ден от Земните колонии на новозаселени светове потегляха нови и нови екипи пилоти „Синос”.



3.

Лари бе роден на Земята, живееше в един от милионните мегаполиси, делейки тясната си стая с още трима души в сградата на социалната комуна за сираци като него. Когато започна програмата „Хипер“ и първите хора заживяха далеч от родното слънце, той започна да мечтае за далечно небе, под което ще бъде само той. Затваряйки нощем очи, за него изчезваха всички плачове и стонове между стените, а мислите му литваха и започваха да се скитат в простора.

Следеше за успехите и за провалите в космоса, приел за себе си, че трябва да избяга от близостта на стотици души, натъпкани само на един етаж, за да почувства свободата на безкрайността на космоса и някой ден да заживее на място, където няма да знае що са стени или липса на хоризонти. Започна да се подготвя упорито и когато получи възможност се яви на изпитите за пилот и ги издържа.

Подписа договор като доброволец към корпорацията „Пета“, която пое издръжката му за следващите години. Изкара шестмесечния курс за обучение на Луната, след това още един месец практикува в транспортни полети и накрая получи дипломата за”Синос” точно преди да навърши деветнадесет години. Беше обявен за най-младия пилот на програмата „Хипер“. Предаваха по цялата система церемонията, но Лари нямаше роднини, които да се почувстват горди от успеха му. Аплодисменти му поднесоха единствено звездите, към които веднага се гмурна, щом получи собствен кораб.

Като първенец на курса му можеше да избира и той започна да прави самостоятелни полети, вместо с обичайните тричленни екипи. Беше се наситил на човешко присъствие и искаше да усеща свободата си сред безкрайността на космоса. Не беше изключение, така че му позволиха.

Но нямаше късмета да намери подходящ за заселване свят от първия си път, но годините на свободно търсене му дадоха възможността да обяви за годна новоизследвана планета, която да приюти хиляди хора, смачквани от близостта си и от нуждата да се изхранват с оскъдните си запаси.

За три свята беше записано в архивите, че са открити от Лари Даун – планетите Гора, Синец и Хипно.

Гора бе спътник на газово кълбо, което откри на третата си година и се оказа, че вече е започнало да се втвърдява и някой ден ще се превърне в огромна планета, което ще бъде много удобно за колонията на луната. Тя бе покрита с една безкрайна гора, която даде и името ѝ. Имаше чудесни характеристики за заселване – годен за дишане въздух, достатъчно суровини от залежи на метали и органични минерали, както и възможността за добив на още от газовата планета. Водата течеше под повърхността като огромна река и позволяваше развитието дори на земеделие, след като част от гората се изсече. За откриването на Гора, Лари получи специална премия от корпорацията „Пета“.

Другите му открития бяха самотно обикалящи край своите звезди малки планетки, но с подходяща среда за живот.

Синец бе обвит с подобна на земната атмосфера и голям океан покриваше повърхността му, ограждайки единствения континент, плаващ свободно остров из него. Лари бе харесал синевата на деня, продължаваща през цялото денонощие заради отразената светлина в трите луни от замръзнала лед.

А на Хипно заради състава на въздуха все му се спеше. Но като цяло бе годна за живеене, макар чести земетръси да разместваха високите планини под жълтеещото небе. Откри няколко долини от стабилна почвена маса, чакащи своите обитатели, незабавно пристигнали с транспортните кораби на корпорацията, заселваща празните планети.

По време на дните на полет, Лари често мислеше за трите милиона заселници, които живееха вече там.

Дали щяха да са живи, ако не им бе предоставена тази възможност да напуснат претъпканите си куполи и землянки? Там, където се умираше често просто от липсата на въздух за дишане или по собствено желание, заради лишено от смисъл бъдеще.

Дали щяха да са така изпълнени с желание за живот, както в новите си имения с многобройни стада, дадени им за развъждане от колониалните сътрудници? Или така спокойно спящи в просторните си домове насред полетата на Хипно, като при онези специфични условия сънят продължаваше понякога с дни?

Всеки път, когато се насочеше към непозната звезда, Лари мислеше и за милионите все още очакващи своя шанс да бъдат щастливи някъде сред звездите. Да намерят онази от тях, която да нерекат свое слънце.



4.

Безименната планета нямаше да бъде от тези, който да се нарекат обитаем свят.

Трета от общо шест тела на планетна система, въртяща се около раздуващо се червено слънце, поело към своят звезден край и вече започнало да поглъща най-близката планета, която мъчително се топеше при всяко максимално приближаване до бълващата към нея камшици от плазма звезда.

Системата е претърпяла вътрешна катастрофа - това изследователя откри почти веднага след излизането на кораба му от хиперскока и на работния си екран получи цялостна картина.

Между телата е имало сблъсъци, от които бяха останали потоци носещи се в пространството късове скали. Корабния компютър изчисли масата им, траекторията и резултата бе, че най-малко пет или шест планети, или техни по-големи сателити, са се разбили на парчетата, някои сега скитащи на ята из цялата система.

Непроменливите им траектории даваха да се разбере, че тази катастрофа е била преди милиони години, време достатъчно гравитацията на местното слънце да ги събере в метеоритни облаци.

От оцелели планети само тази бе подходяща за проучване и видимо непокътната, макар и според данните тя е била силно изместена заради раздуването на звездата, а не заради катастрофата, сполетяла другите планети. Останалите кълба имаха или нащърбени крайща, или полуразрушени спътници, все още прикрепени към полето на планетата майка.

Едната беше огромен балон от горещи газове и част от него се носеше в разноцветен поток, който се извиваше като арка от центъра към северния полюс на гиганта. Друга от планетите явно е била изместена от орбитата си и приближена към звездата. Това личеше от следите на метеоритния прах, останал от разбиването на спътниците ѝ.

Като цяло системата бе интересно явление и много интересна за гледане, толкова фантастични космични пейзажи Лари не беше срещал никъде. Макар и да прие, че тук е прекалено опасно за човек. Все пак трябваше да провери единствената подходяща планета, така че се насочи към нея.

В движение откри, че все още има благоприятно разстояние от звездата, също и наличие на атмосферен фон, който да предпазва повърхността от убийствената радиация. Но това все още не значеше, че ще бъде годна, а и наближавайки откри пръстен от останките на сателит, станал жертва на космическата катастрофа, помела цялата система.

Пръстена се носеше в стабилно гавитационно поле, което не позволяваше на късчета скали да падат върху планетата, но Лари не рискува и остави кораба си извън обхвата на полето. Спускна се с малкия катер и при навлизането в горните слоеве успя да види, че в миналото е имало чести бомбадировки на метеори или едри отломки от спътника са падали върху планетата.

Но това трябва да е било най-малко преди стотина милиона години – заключи той, имайки предвид, че сега нито едно камъче не се отделяше от пръстена, носейки се ден след ден в обграждащия планетата обръч.

Обиколи веднъж цялото кълбо, както бе по инструкция - за всеки случай, ако все пак имаше някаква цивилизация. През окото на телескопичната камера видя само еднообразна камениста местност. Безопасна и сеизмично стабилна.

Кацна в сърцевината на обширна долина, създадена от огромен кратер в централната част на планетата. Външните сензори го информираха, че може да излезе и да започне работа.

Така след няколко дни работа, пилота имаше обща представа за планетата. Атмосферата ѝ съдържаше прекалено много отровни съединения, за да може да се диша свободно. Беше наситена от водородни окисления, отделени при топенето на безбройните паднали от космоса късове, изгорели още в полет или взривили се при удар с повърхността. От всичко това се е получил дебел реголитен слой от сто метра, който с течение на времето е загубил всичките си съставки, от които е бил създаден и сега повърхността бе покрита единствено от безличен и неизползваем слой прах.

Нямаше сезони, нямаше въздушни течения, нито каквото и да наличие на вода, макар и някога да е имало, защото личаха формите на континентите и падините съдържали в себе си обширни океани. Но това е било толкова отдавна, че едва ли имаше смисъл да се изучава допълнително. Космоса предлагаше непрекъснато подобни места, където някога е имало, или може би ще има, възможност за развитие на животоподържащ състав на атмосферата. От тях изследователите „Синос” не се интересуваха, те търсеха свят, готов веднага да приеме своите обитатели.

Пилот Лари Даун почти бе приключил доклада си, който трябваше да изпрати, и в него отбеляза, че планетата е негодна за заселване, също и за добив на полезни суровини. Тя се въртеше напълно пресушена и мъртва край звездата си, която също умираше, но ѝ оставаха още няколко милиона години.

Трябваше само да измисли някое подходящо име и след като се върне на кораба си да изпрати компресирания инфо импулс с доклада си към централата на Земята. Там щяха да впишат в космокартите тази система и навярно да я забравят.

„Колко ли такива оставаха затрупани в архивите?” - запита се Лари, прибирайки апаратурата и другите уреди, с които бе работил през тези дни.

Малко след това онзи гръм даде начало на бурята.



5.

Загледан все още към мястото откъдето дойде блясъкът на светкавицата, Лари реши да го огледа. Ще изчака бурята да премине и ще отиде. Любопитството му се събуди, след като вече знаеше, че цялата повърхност е от прах, в който нямаше никакви метали. Вярно, във въздуха имаше, но те не можеха да привлекат енергията на една мълния да избухне в тях.

Под чадъра на защитното поле, Лари наблюдаваше как небето, което през цялото време на престой бе мръсно кафеникаво и без облаци, сега се насити с черни кълба, които докосвайки се святкаха и тресяха пустотата с тежки гръмове.

Тътените им дълго отекваха, сякаш отразени от самия въздух, но втори взрив не можа да види. Той се зачуди дали да извади отново апаратурата и да измери новите стойности, но преди да го направи всичко свърши. Просто така, тъмните образувания се разнесоха и небето отново заприлича на кална пръст след дъжд, през която едва проникваха слънчевите лъчи.

От ръчния индикатор на астрокостюма си научи, че не е имало наличие на вятър. Поне до сто метра височина. Все пак нещо е докарало онези образувания от тъмна маса, а също и разнесло. Може би трябва да остане още няколко дни, за да запише допълнителна информация към това явление. Но пък от друга страна, неговата задача бе основно да търси годни за заселване планети, а не да изучава всяка една открита в космоса. Затова само ще отиде да погледне в какво се е ударила мълнията и се връщаше на кораба.

Качи се на въздушната шейна, издигна я на половин метър и внимателно се насочи към предполагаемото място на взрива. Според неговите предположения бе на около десетина километра от лагера му, ако правилно е уловил, че проблясъка е бил някъде там.

Трупаните с години космичен прах и отломки се вълнуваха при преминаването на реактивната струя на подемниците на шейната, но бързо се успокояваха зад гърба на единственото същество на тази земя. Пейзажът беше еднообразен и скучен, повтарящ се чак до самият хоризонт, слепен с небето от тънка светла ивица.

Усещането за празнота обзе Лари още първия път, когато слезе от катера и се озова в тази мъртва равнина. Почувства се съвсем изгубен сред нея, защото тук нямаше планини, които да спрат погледа, нито дори малки възвишения или хълмове. При обиколката си отгоре бе видял, че на места има големи издигания на земната кора, но те по скоро бяха стените на разположените по-високо плата, които отстояха на хиляди километри едно от друго. Следващите проучвания показаха, че долините са дъната на някогашни океани, но сега и те, както и горните слоеве, бяха равномерно затрупани от реголитни образувания. С тях и с невероятната тишина, която смазваше мислите.

Липсата на шум караше Лари да си пее, да тропа нарочно с крака или да оставя някой компресор да работи непрекъснато, само и само да създава някакви звуци.

Приближаваше вече до определеното място, макар и да му се струваше, че сякаш не е изминал дори сто метра и само поради липсата на корпуса на катера и по отчетеното разстояние можеше да разбере, че се е придвижил цели десет километра. Толкова безлична беше равнината, че всяка една точка наподобяваше на която и да е произволна такава по цялата повърхност.

Той намали и започна бавно да обикаля наоколо. Очакванията му обаче се оправдаваха – нямаше нищо. Дори скален къс, чието възможно минимално съдържание на желязна руда биха привлекли заряда от небето. Милионите години бяха смлели всичко в равната настилка от прах и Лари Даун окончателно реши, че си губи времето и е най-добре да обърне и най-после да се върне на кораба си, за да продължи към следващата звезда за проучване.

Точно правеше маневра да завърти шейната назад, когато видя петното от изгорено.



6.

За защита на пилотите от проектите за далечно проучване на космоса, учените от техническата подръжка на наелата ги компания създаваха специални модели защитни костюми. Този на Лари се беше от най-новите и най-добрите, защото корпорацията „Пета“ влагаше в него много надежди, след като имаше вече три заселени свята. Така освен нов кораб, за този курс, при който трябваше да посети три звезди в един и същ квадрант, се бяха погрижили изследователя да разполага с най-модерното оборудване.

Той се чувстваше сигурен за живота си където и да кацнеше, пазен от личното защитно поле, изолиращо го напълно от външния свят. Макар и да имаше краткотраен ефект, защото енергията се изчерпваше бързо и генераторите в раницата на гърба трябваха да се презаредят преди отново да активира защитата, но все пак, за около час, човек ставаше недосегаем за каквато и да е опасност отвън.

Лари включи полето, слезе от шейната и пристъпи внимателно към почернялото място. Само след миг видя и какво е ударила мълнията.

Един атомен часовник, неприкосновен за външни въздействия и практически вечен, отмерваше невъзмутимо секундите, минутите, часовете, дните, месеците, годините, вековете и безбройните хилядолетия, които го подминаваха така, както водите на една река биха обливали и заобикаляли една скала по течението си.

За да разбере какво е станало, на Лари му бе нужна по-малко от секунда.

Разбра го, защото този модел часовници бяха създадени специално за корабите с двигатели от типа „Хипер“. Имаше същия такъв и на чакащия го в орбита кораб. Батерията се зареждаше от естествени източници на енергия – уникалното му устройство при нужда привличаше източниците самичко от фоновото лъчение или гама лъчите на някоя близка звезда, също радиационен облак, през който преминаваха, или заряда на една обикновена мълния.

Така те бяха осъдени да отчитат вечно секундите, като превръщаха атомите от пространството във време. Навярно щеше да ги има дори и след края на понятието „време“, защото с едно зареждане издържаха милион години. Просто в ледения мрак, който навярно щеше да остане, когато цялата материя се изчерпа и бъде вече изчезнала, той ще продължи да отмерва нулевото време на нищото.

Тези часовници не изоставаха и не избързваха, отчитаха съвсем точно времето.

„Нуждата от тях на корабите е голяма” - бяха настояли същите онези физици, предупреждавайки за възможни аномалии в скокове между звездите. Учените се страхуваха от нарушаване във времето заради големите скорости при пресичане на пространството, при които е възможно текущата линия да бъде изкривена и корабите да преминат в някоя точка от бъдещето, защото според тях потокът на времето е само сега и тече еднопосочно само напред.

Часовниците неизменно биха показвали реалното време и това би дало малко увереност в осмелилите да се впуснат в овладяването на огромните разстояния в космоса. Страхуваха се, че по време на полета е съвсем възможно някой да премине отвъд реалността и един изгубен екип би имал като утеха възможността да разбере в кой ден и час се намира.

За да заглушат гласовете им, корпорациите поставиха часовниците, които между другото работеха наистина съвсем точно и бяха полезни.

Лари изключи полето си, беше излишно да го ползва тук. Мълнията е била погълната от кондензаторите на батерията и около часовника нямаше дори една останала искра, която да му навреди. Приклекна и изтри с ръкавицата си екрана от пепелта. С пръст проследи всички цифри, които неуморно отчитаха най-голямата загадка във Вселената, запратила го в някаква среда на неизвестност.

Леден полъх премина през топленото от костюма тяло на пилота. И след него получи задух - болезнен и горчив.

Той падна на колене и се подпря с длани върху екрана. Опита се да диша дълбоко, като увеличи подаването на кислород от ръчния си манипулатор.

Задушавания от невероятна тежест човек откри, че часовника е част от някакъв момументален уред, на който имаше запазен надпис, изрязан в покритието със соларни букви.

Пилота почисти и него, за да прочете:

„Земен център за физични изследвания на времето и пространството“

Лари погледна отново цифрите над надписа и преглътна сухо.

Имаше ли смисъл да отлита? Едва ли вече щеше да открие някой... някъде!

Часовника с ледена си невъзмутимост показваше колко дни са отминали и колко купища от време е останало завинаги в миналото.

Стотици пъти е приемал електрическа целувка от небето, за да може да отчита един милион изтичащи години и сега да покаже на попадналия в неизвестността човек денят и точният му час.

„А колко ли ще трябва да пътувам, за да стигна отвъд хоризонта?” - запита съвсем без причина Лари Даун, загледан към безкрайната равнина пред себе си.

Напомни му на повърхнината, върху която той се е носел с кораба си и някъде в нея е пропаднал и пресякъл не само пространството, но и времето, което го съдържаше така, както океана съдържа в себе си всяка една капчица вода. И колкото и да беше безкраен космоса, колкото и да беше той една малка прашинка от безкрайността, сега усети как цялата Вселена се свива в една невзрачна капчица.

„Може би вечно – продължи да гледа хоризонта Лари, - след като вечността се оказа толкова кратка и ме изпрати в края си.”

„Всъщност – поправи се, подритвайки купчина прах върху екрана, за да запуши очите му, тръгвайки към шейната си, - знам много добре къде съм.”

Намираше се у дома, но милиарди години след като го бе напуснал за първи път.

Няма коментари:

Публикуване на коментар