вторник, 9 август 2011 г.

Някъде, в едно разклонение на времето

„Ако човека си беше останал на клоните, света можеше да има шанса някой по-разумен от него да го управлява.”


 

В единия край на галактиката, в един отдалечен ъгъл на Вселената, кажи-речи в забутан район от нищото на безкрайността, гореше една приятно топла звезда, която огряваше в различни степени на яркост няколко неуморно обикалящи около нея планети и рояк от придружаващите ги сателити.


Планетите бяха газови кълба или притежаващи известна твърдост повърхности. На няколко от тях имаше различни форми на живот, които биваха характерни само за самата планета и като цяло неприемливи за която и да е от другите.

Например на едната живота бе събран в пръстените ѝ; на друга урагани от газови вихри притежаваха известен интелект, който да ги направлява; а на две-три от кълбата пък живота бе вледенената форма на различни химични елементи. Като цяло всички тези видове си съществуваха необезпокоявани от външни явления и не подозираха за наличието на други прояви на живота, което правеше системата едно мирно и спокойно място обитаване.

На третата планета, като се брои от звездата, по някакава странна вселенска прищявка, живееха милиони искрички на живота. Бяха във всевъзможни видове същества и техните подвидове – животинки - летящи, пълзящи; други едни на растителна основа – изкласяващи и цъфтящи; водни твари с перки и немигащи очи; наситили въздуха инсекти и още хиляди микроорганизми, обитаващи всеки слой на планетата. Една шарена палитра на изобилие от движение, което живееше като цяло в свой собствен мир и разбирателство.

Планетата бе покрита от безкрайни гори, обгърнати от тучни полета и понякога от самотно извисяващи се планини над тях. Имаше пълноводни реки, величествени океани и безбройни съвсем незначителни поточета, които неспирно се носеха ту към реките, ту към океаните, без особено важно значение за тях.


В широколистните гори, предимно по дърветата, живееше едно същество, което съвсем мъничко се открояваше от другите на планетата, не толкова по вид, а с няколкото грама в повече интелект. Не че правеше нещо различно или по-смислено от другите обитатели на този свят, но понякога, съвсем необяснимо и за самото него, се появяваха мисли и размисли, които не бяха присъщи за безгрижното подскачане и дремене по клоните.

Съществото рядко се задълбочаваше в произхода и посланието на тези мисли, макар в момента на протичането им, то се заглеждаше с необичайно разумен поглед било към звездите над него, образуващи пътища в космоса; било към поляната, опираща се в края на гората и извиваща се накъм планината - и винаги си мислеше дали някой ден да не тръгне по единия или другия път. Но за късмет то винаги бързо забравяше за тези идеи и отново се оставяше на подредения си живот, който го бил дарил с благоденствието да не мисли за нищо.

Това същество нямаше име, защото и то като всички останали на тази планета просто било част от съвършения организъм на местната природа. Затова и нямаше как да се дели от него и беше частица от тази обединеност.

Обитаваше достатъчен му за живот район и никога не навлизаше в съседния такъв дори и от любопитство да види какво има там. Съществото живееше по клоните на дърветата и си имаше всичко нужно в своята част на тази гора. Храната му бе в изобилие - личинки в корите на хилядите дървета и винаги свежо зелени и вкусни листа. Водата се лееше чиста в една рекичка, пресичаща в подножието на стъблата и до която при нужда то слизаше набързо. Вятъра между клоните бе топъл, сезонни разлики все още нямаше и дните преминаваха като едно вечно и приятно синьо лято.


Дори времето не съществуваше като понятие за него. Не делеше дните си на празнични или работни – защото не се налагаше да работи, така че нямаше как да си определя и почивни дни, в които да почива. Съществото не намираше смисъл в това да се празнува каквото и да е - било още специален ден или светостта на нощта.

За късмет, то нямаше глупавата представа, че има някаква по-висша сила, която бди над него и го пази, затова и нямаше как да обожествява видимото – бурята си беше буря и то търпеливо я изчакваше да премине под някоя по-гъста корона от листа. Звездата в небето си беше звездата даваща светлина и топлина; също и луната, която понякога изчезваше, друг път бе пълна и ярка. Вятъра си беше вятър; водата мокра вода и съществото знаеше със сигурност, че в тях няма нито скрити образи, нито пък души и никак не се притесняваше да не си навлече гнева на някой бог, управляващ стихиите над него.



* * * * *

Един ден, обикновен и ленив като всички други, то получи едно от онези особени внушения на мисли, които този път го подтикнаха да отиде до края на гората си. Подскачайки от клон на клон, стигна до там и когато отмести снопа листа, се загледа в низината пред него.

Необичайната мисъл, влезла в главата му, заработи с неопозната сила.

„Тази всичката земя може да бъде твоя” – прошепна подкупващо тя.

После с образи му показа, че то може да бъде най-силното същество сред другите на тази планета и да я притежава цялата.

„Да бъде „господар” – странна дума като цяло, когато става дума за една планета.

И съществото точно на нея възрази, като си каза, че не може никой да бъде господар на светлината или на водата. Но Мисълта го убеди, че точно той може да бъде.



Да слезе и да подчини всички други същества на волята си – себе си ще нарече човек, тоест различен от другите, за да не бъде част от общото в природата и да бъде пръв сред тях, по-низшите.
 Съществото мислило, мислило и накрая прие примамващото предложение. Скочи от клона на земята и на четири крака пое по меката трева.

„Вярно - каза си то - колко по-меко е да стъпваш на нея, отколкото на твърдите клони.”

След това прецени, с помощта на Мисълта, че вече няма нужда от предните си два крайника, за да има опора, и се изправи. Сега тревата вече не скриваше света от него и то се огледа.

Видя гората, видя полята, видя небето и звездата в него. Мисълта греховно му прошепна, че всичко това е негово и съществото продължи да върви, оставяйки далеч клоните, по които живееше до този миг.

Но ето че, когато светлината на звездата започнала да отслабва, съвсем в реда на нещата усети глад. Огледа се - нямаше какво да яде. Попита Мисълта какво да прави и тя му обясни, че трябва сам да си създаде храна и нарисува с образи какво е нужно.



Съществото видя как трябва да превива гръб от изгрев до залез, да напрегне всички свои мускули и да раздели времето на части, които да спазва, за да може да получи своята порция храна.

„И всичко това, само за да имам едното ядене?!!!” – удиви се то на тази глупост, като си спомни как само до няма и един ден, беше нужно просто да протегне ръка и да получи нужната храна.

„И без никакъв труд!” – изгладняло изръмжало то към Мисълта.

И това за времето – не разбра съвсем точно как така да го раздели на части, които Мисълта му каза да ги нарече часове:

„Нима може да се разделя нещо невидимо, което си тече и без теб?”

„Може” - мисълта му изпрати няколко образа:


Една пръчка насред гол камък и обясни това как трябва да се следва сянката ѝ, за да следи преминаващите часове. След това показа друг камък, на който трябваше да направи резки и да определя с тях дните, които да следва, за да знае кога ще има своята реколта и храна.

„Ти ще поумняваш постепенно – шепнеше тя на съществото, - ще се научиш да разпределяш времето си и накрая ще го имаш цялото.”

И му изпрати образа на нещо от далечното бъдеще, което нерекла електронен часовник – върхът на разума, който съществото и неговите себеподобни щели да придобият скоро.

Съществото, което Мисълта наричаше човек, се почеса по рошавата глава. Трябваше да носи този часовник на ръката си, а от сега не му се искаше. Трябваше да става с него, да се храни по него, да живее с неговите знаци. Не прие идеята, че трябва да прави неща по задължение и особено тези дълги часове за работа – ами то онези нещастни няколко отрезки за почивка бяха нищо за него, свикнало да дреме приятно почти през целия си живот. Сега имаше всичкото време за себе си, пълната свобода да спи кагато поиска, да яде, когато огледнее и то без да се превива под палещите лъчи за да получи шепата храна. А пък вече беше толкова гладно, че се замисли дали да не се връща и да не се занимава с глупави размисли.

Мисълта го обзе с нова сила и заобещава, че ще му даде всичко на света – най-вече това да властва над другите от себеподобни му. Да ги управлява и напътства.

„Че как да властвам? Те си живеят и без мен добре. Нужно ли е да им казвам как да го правят?”

„Ти ще имаш земите им, ще имаш имота им, ще имаш и живота им” – каза Мисълта, хвърляйки шепи от образите на някакви шарени хартийки, които твърдеше, че били богатство.

„Земите им – за какво са ми? Нали земята е на всички, а моят район в гората ми е достатъчен, за да живея и за какво ми е да ходя при други?” – възрази съществото човек.

„Така трябва – упорстваше Мисълта. - Трябва винаги да искаш да имаш повече от другите, а най-добре – да имаш и тяхното!”

„Не го разбирам – съществото размачка стомаха си, който призовавал най-накрая да се нахрани. – И ако го имам, с какво ще бъде по-богат? Нали няма да е мое завинаги, няма да ме радва вечно. Нито тези хартиени листа, които ми показваш.”

То се огледа и заядливо подхвърли:

„А и сега съм гладен. Хайде, кажи ми какво да ям в това поле.”

„Трябва сам да си го приготвиш” – Мисълта му показала как да си направи оръжие от някой камък и как да нападне някое животно.

Съществото обаче вече се беше уморило да я слуша и решително се обърна. Не искаше нито разумно, нито да е човек.

„Почакай!” – последва го Мисълта.

„Глупави неща ми предложи – каза ѝ то. – Иди си и повече не се връщай, нямам нужда от теб. Нито ще убивам, нито ще владея, аз си имам своя живот в пълна хармония с другите животи под небето и това е достатъчно за да живея.”

„Но...”

„Няма но!” – махнало то и отблъснало Мисълта.

После се затичало на четири крака към своята гора, която любящо го очаквала да се завърне пак при нея.

Само след няколко мига то с удоволствие скочи на клоните и с наслада захрупа свежите им листа, потъвайки в блаженството на неразумното си съществуване, от което бе имало глупостта да избяга за малко.

Нещо привлече вниманието му, докато късаше листата. Някакъв странен предмет се бе закачил на ръката му и когато го разпозна с отвращение го измъкна.


Беше един нов новеничък електронен часовеник, който съществото захвърли надалеч в тревата, за да не го вижда повече.

В неговия свят тези излишни творения нямаха място.

1 коментар:

  1. Я, хрумна ми мисъл ... че това е безмерното щастие :)))

    ОтговорИзтриване