петък, 12 август 2011 г.

Пъклен рай

С едно не много силно казано „Ах!”, Хуанито се събуди в отвъдното. Премигна няколко пъти, за да избистри погледа и мислите си, осъзна къде е и седна направо на земята.

Примлясна сухо и реши, че явно доста време е пътувал до тук, а и сигурно е минал през горещото чистилище, затова усещаше толкова силна жажда. Като цяло нямаше никакъв ясен спомен от мига на умирането си до сега, но пък усещаше тялото си изгоряло като препечена кора хляб.

Видя някакъв човек да минава край него. Приличаше на беден латиноамериканец, но вървеше с лекотата на безтелесна душа и си подсвиркваше.

- Ей, земляк! – викна той на мургавия селянин, мотаещ се безцелно. – Вода имаш ли?

- Имам.

Онзи бръкна под пончото си и му подаде малка кратунка. Не беше вода, а любимата му домашна кактусова.

- Благодарско, земляк! – изгори душата си Хуанито още веднъж и върна кратунката с елексира на селяка, който си продължи по пътя с най-блаженото безгрижие, на което можеше да се завиди.

Сега вече, с поободрени сили, Хуанито се огледа наоколо.

- М-да... Значи вече съм покойник – рече си замислено. – Интересно е къде ли съм попаднал – в Ада или в Рая? Като гледам тези полета отсреща и кръчмите с доволните муцуни на пиянките, накацали като мухи на медец, май ще да съм в Рая. А и онзи сиромах, дето ми даде кратунката, щом и той е тук, значи ще сме „горе“. Знам аз какво теглят по нивите цял живот, затова сега трябва да са във вечното блаженство. Така поне казваше падрето в църквата ни в неделните служби.

- Извинете – един глас прекъсна размислите на Хуанито.

Той се обърна и видя до себе си русокос ангел, висок два, че и повече метра, със сини като небето очи, облечен в чисто нов черен костюм, модерна кройка. Усмихваше благо, докато отваряше голям кожен бележник.

- Вие ли сте Хуанито Втори, диктатор на Републиката Х.? – прочете името ангела от някакъв документ с внушителни печати, който се разгъна от бележника.

- Аз съм – потвърди новопристигналата душа. - А ти ми кажи, братко, къде съм, че малко съм в неведение?

- В долния свят - в Ада – уведоми го крилатия. После протегна ръка и се представи: – Аз съм Манала, съпровождащия ви демон и ви поздравявам с добре дошъл!

- Ей, ама ти си бял, рус и синеок – не си ли ангел?

- Ха! Винаги едно и също с новите – усмихна се официалното лице. - Демон съм, а онова, което сте го слушали като живи, не е изцяло вярно. Вашите свещенници ни изкарват черни пред народа, но те си плащат после за лъжливите думи – все така с умивка каза демона.

- Странно, друго мислех – че сте страшни и проклети – измърмори току що пристигналия.

- Всъщност, и демоните, и ангелите сме един и същи на вид. Само по дрехите се различаваме, заради службата, нали разбирате. Горе – Манала посочи някъде над тях, - предпочитат белите платове, но е заради горещините там. А тук е приятна прохлада през повечето време от вечността.

- Така да бъде – съгласи се Хуанито. - И значи какво – в Ада съм. Виж ти, все си мислех, че малко признателност ще има от народа, ама къде ти.

- Слушай, ще си говорим на „ти”, че доста време ще сме заедно, макар „време“ тук при нас е само разговорно понятие. Та, виж сега, не мисли, че си излъган. Тук е много по-добре от Рая. Сам ще се убедиш с времето. Я се огледай – да виждаш измъчени и нещастни души?

И наистина, Хуанито не виждаше наоколо така описваните за Ада подробности. Никой не гореше, никой не се мъчеше. Нямаше никави адски гръгове или врящи казани. Просто едно малко по-сумрачно местенце, където всеки си вървеше по пътя спокойно или дремеше на масата пред чашата си с безгрижна усмивка на лице.

Мирно адско ежедневие, така да се каже.

- Горе няма да видиш такива неща - дано не ти се налага да се качваш никога! – набожно рече Манала и направи някакъв знак с ръка. – Там е толкова скучно и подтискащо, че направо не е за гледане. Нека ти разказвам докато се поразходим наоколо – подкани демона новодошлия.

Тръгнаха по една улица. Хуанито се оглеждаше и наистина виждаше един съвсем нормален свят, който всъщност беше отвъдния и лесно можеше да се сбърка с онзи, от който току що идваше. И всичко бе наистина прекалено спокойно, сякаш времето е спряло за всички, но всъщност самото време липсваше.

- И защо е така тогава - разбирането за отвъдното е наистина хубаво объркано? – рече той.

- Ами така е останало още от древността. Нашите от рекламния отдел са много слаби и не ги бива в обективното представяне на нещата. Райските агенти от същия отдел открай време се славят със своето сладкодумно слово и просто агитацията им е била винаги по-популярна.

Демона въздъхна загрижено и добави:

- Трудно е с намирането на кадърни служители, разбираш ли, пък и те трябва да се приобщят на работа приживе. Опитвали сме с какво ли не – подкупване, обещание за вечни наслади на душата, подмладяване и други неща, но общо взето слаба работа. Конкуренцията винаги печели с разни дреболий от рода на небесни пасища, сини небеса и градини с безплатни плодове, макар никой да не се е сетил да помисли - на кой ще се пада да ги окопава цяла вечност. А и идеята им да обявят някой смъртен за син Божий беше невероятна добра рекламна стратегия преди две хилядолетия.

- А той не е ли?

- Разбира се че е, но никой не беше сигурен тогава и все пак с това успяха да привлекат доста хора за съвсем кратко време. Но пък – Манала тупна бележника си, - времената се менят и погледнеш ли тук, ще видиш, че и без много реклама сме добре. Такъв наплив не помня от падането на Римската империя.

- Я ми кажи, демоне, аз защо съм тук, а не в Рая? Толкова ли съм бил лош?

- Извършил си достатъчно неща, за да не те поканят. Лош и добър е относително нещо за нас. А и там – демона отново вдигна пръст нагоре, - Исус предпочита да се обгражда със сълзливи бабички и силно вярващи и изпълнителни последватели, пред които да се докарва цяла вечност, че е син Божий. Като че ли само той е – махна с досада Манала.

- Но аз съм направил и много хубави и полезни неща. Не казвам, че тук е лошо, даже вече се чувствам доволен, че попаднах при вас, но дали някой е признал делата ми?

- Дори и повече. Не си го видял, понеже си бил в Чакалнята за разпределение, но целия твой народ беше на изпращането на тялото ти, което бе наистина величествено. И дойдоха съвсем сами хората, без да ги кара някой насила. И сълзите в очите им бяха истински.

- Е, народа си ме обичаше – вече доволен се съгласи бившия сега диктатор Хуанито, - което ми е и най-голямата награда. Я виж – посочи той към една постройка, - тази кръчмица е като тези от моето родно селце в подножието на планините. Дай да седнем и да пийнем нещо. Все ми е сухо в устата.

- Така е докато привикнеш с местния климат. Душевността ти скоро ще свикне. Намираме се под земята и въздуха ни е вулканичен, затова и е малко по-сухичък – обясни Манала.

Двамата се настаниха на дървена маса и поръчаха на веднага приближилия се съдържател. След малко вече отпиваха от големи глинени чаши нещо добре изстудено. По доволното лице на Хуанито се разбираше, че предложеното е с отлично качество.

- Горе ще има да търсиш такива места – говореше демона. – Там освен блудкавата им светена водица друго няма да ти се даде, за храната да не говоря – сухоежбина и вечни пости.

- Хубаво де, но защо е така? То тук повече ми прилича на Рай, поне на този, който аз съм си представял.

- Нали ти казах – винаги ни е била лоша рекламната кампания през вековете. Всичко давано като премии на смъртните ни агенти, е използвано за личното им замогване приживе – съвсем човешко деяние. И така е останало в смъртния живот, че Ада е лошо място, а Рая хубаво. А там никой не дава и да се мисли за удобства, да не говорим за материални блага. Горе предимно се работи по градините или редовно се прекопават поляните, за да бъдат приятна гледка за окото на сина божий. Я виж онези мотористи – къде ти някой ще им купи такива мотори горе, че и писта да им направи. Дали съжаляват, че са тук?

- Какво ти съжаление – по-щастливи хора не съм срещал. Всеки значи си прави каквото си иска в Ада, така ли?

- Това ни е скритата политика – всичко най-добро за клиента! Това и опитваме да загатваме приживе, но все нещо се обърква и се разбира другояче от живите, разбира се с помощта на антикампанията от страна на райската конкурениция.

Пристигнаха следващите поръчки – вкусна храна и нови глинени кани. Докато опитваха от това или онова, демона разказа още подробности за вечния живот тук, както и за разликите му с Рая. След час, Хуанито, поотпуснат от изпитото, което макар и в състояние на душа го хвана лекичко, започна да хвали гласно демокрацията на компанията „Ад“. Мнението му беше, че е попаднал където трябва. Дори се радваше, че е за вечни времена.

- А къде са другите управляващи като мен? – попита по едно време той. – Императори, крале, диктатори и другите там от историята. Не виждам подобни особи наоколо.

- Всеки е в епохата си, не може да ви смесваме, това е от малкото неща, които са забранени. Но така е и по-добре, за да няма неразбиране на мнения и възгледи. Всеки си е сред съвременниците, в отделните нива на ада по епохи.

Телефонен звън прекъсна демона и той извади от джоба на черното си сако малко апаратче.

- Слушам – каза и замига в отговор на чуваното. – Да... Да... Това сигурно ли е? М-да. Ясно, но ще обжалваме, така да им кажеш, няма да оставим и този път да ни се отнеме наша душа.

Манала изключи телефона и го прибра припряно.

- Какво става? – Хуанито усети, че става въпрос за него.

- Лоша работа, онези от канцеларията горе са пратили писмо за теб. Не можели да те оставят да се водиш при нас, имайки предвид това, което си сторил за твоя народ. Май искат да си вдигнат рейтинга като те вземат при тях и после чрез някой свой говорител при живите да привикат хоратата ти към Рая – обясни демона, премисляйки какво да прави с това решение.

- А-а-а, не искам в Рая! – Хуанито тропна по масата и чашите изтропаха. – Кажи им колко народ съм изтрепал, нека тук да гори душата ми.

- Райските инспектори казали, че е било от нуждата за благото на държавата, нали само лошите си бил изчистил. Колко е часът? – Манала погледна златния часовник на ръката си. Цъкна с език, все още имаше някакъв шанс за душата на Хуанито. – Малко след полунощ е по наше време. Тук трябва да е още. Хайде, ставай!

Двамата тръгнаха, като демона се носеше над земята от бързане.

- Къде? – Хуанито се хвана за края на дрехата му, за да не изостава.

Ако иска, сигурно може и да литне – си помисли той, докато се стараеше да го следва.

- При Него.

- При кой бе?!

- Скачай тук! – посочи демона чисто нова спортна кола, която ги очакваше на един паркинг. След миг вече се носеха със свирещи по настилката гуми. Той заговори, без да се притеснява от скоростта и заобикалянето на останалите коли по пътя. – При Него – Бог или Дявол, зависи в коя част на денонощието сме. Ние му викаме Стария.

- Ама той един ли е?

- Един ами, ти колко искаш да са? Винаги е бил един, но изпълнява и двете служби, нали разбираш, за балансиране – добро и зло. Бяло и черно. Ден и нощ. Първичността и последствието. Чел си го в книгите, знаеш какво искам да кажа. Но всичко това е било в началото, при създаването на самото време и живот от Стария. Само че сега, разпределението доста го е отхлабил и в последно време не следи много за реда. Добре, че ние го спазваме сами. То и затова онзи Негов наместник се е намърдал здраво горе и прави каквото си иска. Стария предпочита да е тук при нас. По-весело Му е, а и си отвори скоро една кръчмица – там Му е най-добре. Макар и да ходи да подписва понякога документацията в работно време на Рая. Дано успеем да го намерим в Администрацията, не разпише ли лично да останеш, ще трябва да хващаш влака за Райските градини – говореше бързо демона и задминаваше всичи по пътя им.

- Карай де! По-бързо не можеш ли?! Ще вземем да го изпуснем! – завика Хуанито, ужасен от възможността да бъде изпратен някъде, където друго освен корава мотика, хладка вода, сух хляб и чести молитви, друго нямаше да има. Той размаха юмрук към небето. – Не мърдам от тук!

След миг колата закова пред висока сграда с огледални стъкла. Демона Манала и душата на диктатора на Република Х. Хуанито Втори тичайки се мушнаха вътре през двукрилия портал от небесна светлина.



* * * * *

Няколко часа по-късно, двамата се заливаха от смях, седнали на масивния дървен бар в уютна гостилница и размахваха големи халби, доволни от всичко, което предлагаше задгробния живот.

Един едър веселяк им доливаше непрекъснато и не оставяше халбите им празни.

Хуанито бързо усети, че в Негово присъствие всички се чувстват добре, сякаш на душите им бяха поникнали криле и можеха да полетят. А смехът Му беше толкова заразителен, че никой не можеше да устои и всеки се смееше с Него.

Скоро тримата запяха една стара песен, на която цялата кръчма заприглася в хор.

3 коментара:

  1. Рай в пъкъла ... звучи като сладко безвремие ;)

    ОтговорИзтриване
  2. В рая на пъкала, пак ще има да си похапват! :)

    ОтговорИзтриване