петък, 5 август 2011 г.

Игра на карти


На сутринта двата колоса просто се извисяваха на мястото на старата фабрика за тухли, която се намираше на около два километра от градчето. Бяха огромни, обемни и обвити в тъмнота. Сянката им стигаше до градския площад и дори затулваше високата камбанария на часовниковата кула, като не позволяваше на изгряващото слънцето да огрее градчето. Кметът Лот определи, че може да се каже, че подоопечния му град е потънал в мрака на неизвестността. Но това изказване бе направено по-късно, след като вече всички знаеха за присъствието на гигантите.


Първи ги забеляза разносвача на мляко. Той правеше обичайните си доставки из домакинствата, когато случайно се загледа към небето на изток. Стори му се, че нещо не е наред - изгрева ли се бавеше или нощта се застоя? И мина цяла минута преди да осъзнае какво вижда.


- Трясъци! - извика той, като гласът му накара кучето на старата госпожа Тамара да се стресне и да излае по посока на млекарската фургонета.


- Ей, Милк, какво фучиш рано сутринта? - попита минаващия, яхнал стар и раздрънкан велосипед, стрелочник на гарата Трен.


- Ей онова - треперещ посочи Милк към двата силуета, които с настъпването на затуления изгрев започваха да се очертават все по-ясно.


- Божества! - извика Трен и кучето на госпожа Тамара започна и него да лае. - Това какво е? Облак ли или...


Млекарят не каза нищо, понеже нямаше никакво обяснение за видението насреща им. Лично на него му приличаха на двама мустакати чичковци, само че километри високи и поне няколкостотин метра широки.


- Това там не е ли към старата фабрика за тухли? - разнесе се гласът на стария градския пазач Кембъл. Сънено разтъркващ очи, той се приближаваше откъм своята къща, видно човека е карал нощна смяна, бдейки за сигурността на тихото градче – тоест, спал непробудно до сутринта. Сега се опитваше да осмисли какво вижда и какво е допуснал да се появи през нощта. - Ей, кой е стоварил онези неща там?


- Ти ми кажи? - рече стрелочника.


Той подпря велосипеда на оградата на къщата на госпожа Тамара и това накара кучето й да побеснее. Само че сега точно никой не му обръщеше внимание и то се скъсваше да лае срещу групичката хора, когато случайно, тъпите му кучешки очи съзряха в далечината гигантите и отведнъж спря лая си. Страхът го плясна под опашката и кучето хукна към малкото си дървено домче. Като същество надарено със свръхусещания, то разбра, че трябва да го е страх от великаните.

Кучето на госпожа Тамара беше много много проклето, поне до този момент. Сега остана само много, много малко животинче, треперещо от страх.


След десетина минути цялото население на градчето беше на улиците. Всеки питаше другия какво вижда, а другия питаше на свой ред онзи какво вижда. Никой не можеше да даде разумно обяснение на въпросите.


Когато минаха тридесетина минути в безполезни коментари, кметът реши да събере градския съвет спешно в кабинета си и започнаха да мислят.


Първо - какво да се прави с появяването на онези неща?


Второ - дали те са за добро или зло?


Трето - имат ли връзка със сеитбата?


Четвърто – ще има ли повишаване на данъците, заради увеличаване на населението с двама души?


И така нататъка, според мненията на съветниците на кмета Лот. На събранието присъстваха всички по-важни хора от градчето, както и един-двама не толкова важни.


- Съграждани - каза кмета, изгледа един по един насядалите в кабинета му, - трябва да решим дали да го приемем като бедствие или просто като явление.


- Не може да оставим току-тъй да се появяват разни... фигури - басово рече Бродик, градски златар и най-богатия в градчето човек.


- Утре могат да се появят и други такива, къде ще отидем ние тогава? - намеси се и Хот, съдържателя на градския хотел.


- Няма да се настаним при тебе, спокойно - каза кмета.


- Да пратим разузнавач - предложи метачът. Той почистваше чугунената печка и случайно се бе включил в този важен съвет. - Така правихме по време на войната.


Метачът имаше кратко участие във войната срещу извънземните нашественици преди няколко години. Онези нашественици, които приличаха на големи жаби и се опитаха да завземат Земята и да я превърнат в огромно и безкрайно блато. Земната армия успя да прогони пришълците, но това е друга история.


Метачът, който бе получил определена доза облъчване от някакви лъчи, се бе върнал в градчето като герой, но умствените му способности бяха доста снижени и затова като герой от тази славна война го бяха назначили да се мотае из кметството на заплата.


- Добра идея - одобри кметът и махна с ръка. - Иди ти, Кембъл.


- Що пък аз? - стресна се пазачът. Точно се опитваше да задреме на стола си. Заповедта не се вързваше с намеренията му да прекара в дрямка този интересен ден. Силите му се бяха изчерпали още на улицата.


- Нали затова ти се плаща - да охраняваш града! - погледна го накриво Лот. Тази идея накара възрастния човек да предприеме светкавично решение за своето бъдеще.


- Виж, кмете, аз съм вече стар - започна несигурно пазачът, като повдигна фуражката си и се почеса по главата. После постави внимателно шапката на бюрото и уверено довърши. - Отдвана мисля, че трябва да се оттегля от служба, има толкова много млади хора за този пост, така че смятай ме за пенсионер от тази минута.


Бившият вече пазач стана и напусна кабинета, слезна и се присъедени към събралите се хора на площада, където сянката от двата колоса все още пречеше на слънцето да огрее сините плочници пред фонтана.


- Страхливец! - изсъска кметът Лот и избута мазната фуражка на пода. От една страна бе доволен от това решение, стария Кембъл се задържа прекалено дълго време на това място, почти петдесет години. - Кой ще отиде тогава? .


Всички наведоха глави и се опитаха да си спомнят най-сложното уравнение от ученическите години.


- Серпик, отиваш ли? - въпросът бе към метачът, който бе и предложил идеята, но и поради пораженията на дадени области в мозъка вече я бе забравил, докато нареждаше тънки цепеници в кметското кюмбе.


- Къде? - сепна се той.


Кметът му обясни къде, като случайно забрави да спомене, че всички ги е страх от неизвестните фигури.


- Нищо работа е, отиваш до там, поглеждаш, връщаш се и докладваш. Само ти го можеш, само ти имаш нужната подготовка - ласкаво каза Лот.


- Добре - въздъхна Серпик и стана. Огледа всички, направи крачка, върна се и вдигна фуражката от земята и я наложи, после тръгна да излиза, нарамил метлата си. - Ще взема велосипеда.


- Вземи го - позволи кметът Лот с мек глас.


Серпик затвори вратата и след малко се понесе на колелото по посока на старата тухлена фабрика. Метлата смешно се подмяташе, прикрепена за рамката, но никой не му каза да я поправи. Никой от събралите се на улицата и не знаеше къде отива. А и Серпик никога не би издал бойната задача, която трябваше да изпълни.


- Смелчага! - обяви кмета, докато гледаше през прозореца. - Такива са те - смелите ветерани от войната.


- Божичко! - проплака той, когато друго нещо привлече вниманието му. - Моят малък град е потънал в мрака на неизвестността! - останалите също се приближиха към прозорците, за да го видят това чудо.



Сянката на гигантите покриваше с мрак повечето къщи от градчето. Хората на площада просто стояха и разговаряха, стояха и гледаха в онази посока, стояха и просто мълчаха.


- Нещо за хапване? - влезна кметицата Ксана, водейки голяма въздушна количка с напитки и малки, красиво подредени сандвичи.


Това видимо ободри натежалите глави на градските съветници. Всички примляснаха и се протегнаха към количката.


След малко повече от половин час Серпик се завърна, подпря внимателно велосипеда на стената до входа, свали метлата си, нарами я и без да каже нито дума на който и да е, се изкачи до кабинета на кмета. Влезна и се изпъна, както някога пред ротния командир.


- Кажи какво научи? - нервно попита Лот.


- Нищо. Колкото и да исках, не можах да се приближа до онези двамата. Разстоянието непрекъснато си оставаше еднакво далечно - гласът на Серпик звучеше странно ясно, сякаш бе изчезнала менталната му болест, а с нея и обичайното му ломотене.


- А?! Как така?


- Така де, аз въртях педалите с все сила, но не приближавах, а сякаш ги въртях на едно място, пък се движех със сигурност, господин кмете. А фабриката я няма, изобщо я няма и сега има някаква лепкава глинена почва, която май опасва целия град.


- Божичко! - пак изхълца Лот и се хвана за главата. Защо точно в неговия мандат се случва това?


- И такова, май нещо видях аз, ама ми се стори странно - заразказва метачът.

Кимнаха му окуражително и той довърши:


- Тия двамата май играеха на карти.


- Карти?


- Карти.


- Играеха карти!?


- Играеха карти.


Около минута тишина, всеки се замисли за свои си неща, накрая кметът тихо рече:


- Серпик, виж долу в избата - трябва да се премете пода - метачът изненадващо отдаде чест и се врътна и слезна смело към тъмната изба.


- Май много тежко е било по време на войната - каза някой от събраните.


- Какво ще правим сега с тия гости? – рече шепнешком кмета Лот и отчаяно седна да го мисли.


Денят обещаваше да бъде все повече и повече изпълнен със загадки.



* * * * * * * * * *



Съществото, определило се като Втори, спря за миг следенето на играта и се огледа. Стори му се, че нещо не е наред някъде наоколо.


- Ъ-ъ, господин Първи, май имаме някакво раздвижване – обяви той, след като големите му като слънца жълти очи откриха какво става.


- Къде? - другото същество събра картите си в една купчина и ги постави до себе си.


- Ами май са ни забелязали на една от масите. Ето на тази - Втори посочи малкия свят до себе си.


- Интересно - надвеси се Първи и премигна с очите си, като имплантите в тях ги преобразиха на телескопични камери. - Да, наистина, те ни виждат. Много необичайно, господин Втори.


- Така е. Как ли е станало това? Този свят е съвсем млад за да могат да развият подсетивата си и да прогледнат отвъд границата. Кой век е при тях? Нали е от вашите светове, господин Първи?


- Мой е - Първи се пресегна и извади дебел кожен бележник, прелисти няколко страници и намери номера на тази маса. - Те са в средата на техния двадесет и първи век, според създаването на света им.


- Твърде рано, може би е някакъв дефект в програмирането? Нещо необикновено да сте поставяли?


- Не, аз го проектирах както трябва. Няма какво да е объркано, освен сами да са достигнали до прозрението. Ето, тук е отбелязано, че последно им пратих нашествие от чуждоземни твари, което те успяха да отблъснат. М-да. Интересно. Странно. Всъщност инвазията трябваше да е успешна, но май не съм обърнал внимание, че се е провалила.


- Този свят има свой си облик - замислено каза Втори. - Какво ще правим, виждате, че там долу се вълнуват все повече от нашето появяване?



- Ще ги превърна в първобитни - кисело каза Първи.


- Не, мисля си дали няма да е добре да ги върнем в миналото и отново да ги подложим на нашествието. Трябва там нещо да се е объркало и да е довело до преждевременното им съзряване.


- Може пък да ги смеся с някой от другите светове - промърмори Първи и плъзна поглед из редицата от маси, на които се развиваха десетки светове. - Така ще им дам нов начин на живот и нова възможност за еволюция. Колко време имаме за полет?


Втори погледна един екран и пресметна няколко вектори на скорост и разстояние.


- Около седем хиляди стандартни години.


Корабът им се носеше изключително бързо в космоса по посока на една отдавна търсена и най-накрая намерена звезда. Досега бяха изминали повече от половината път, почти единадесет хиляди години, което е много време и за разнообразяване на скуката те създаваха различни светове. Или играеха на карти с дни. Или спяха с години. Или зяпаха през някой от прозорците цели векове и се наслаждаваха на оцветените мъглявини по пътя си. Но най-вече се занимаваха с портативните си светове. Еволюция. Революция. Технически напредък. Първобитни общества. И какви ли още не. Състезаваха се на кой как ще завърши света - според предвиденото или, както сега, нещо необичайно ще прекъсне предварително зададения процес.


- Ще ги върна в зората на тяхното съществуване. Имаме достатъчно време за да видим дали ще се повтори това съзряване. Може и да не е случайно, започвам да си мисля, че ни очаква някакво ново откритие.


- Отлична идея, господин Първи. Да довършим ли първо играта? - каза съществото и отново взе картите.


Докато чакаше да му подадат, Първи се зазяпа през близкия прозорец и изведнъж замръзна.


Някъде, много, много далеч в открития космос, той видя два огромни и тъмни силуета да се извисяват насред една потънала в звездни цветове галактика.

Няма коментари:

Публикуване на коментар