вторник, 30 август 2011 г.

Снежни звезди

- Когато вали сняг е толкова тихо, че с малко напрягане на слуха и долавяш звука от трупането му на земята – Ехо ловеше с пръсти падащите снежинки.

Подлагаше ръката си и за миг дланта ѝ биваше накацана от десетки снежни птици.

- Спускат се като сън, неусетно и плавно, може би малко магично, но осезаемо докосващо те – любуваше се на полета им тя.

Падат съвсем леки, като сън с ефирни криле, на които перата тихичко шумолят.

- Падат с хиляди, с милиони – Ехо броеше снежните пухчета. - Падат на рояци и са безбройни!

Очите ѝ се опитаха да уловят една снежинка и да проследят полета ѝ, но скоро я изгубиха сред гъстото ято.

Ятото от снежнобели зимни птици.

Всяка една от тях има свой си живот, със своя история – може да ни се стори сравнително кратък, но е такъв само за наблюдаващия снегопада. За самите тях, този миг на спускане от небето е толкова дълго продължил, колкото е цялата космическа вечност, която ги е родила от небесния брезкрай.

- Приличат на звезди – усмихна се Ехо, докосвайки отново няколко снежинки, - но са бели, а не сребристи.

Побелели като небето, от което се сипят в нощта - тихо сипещ се звезден прашец над тъмната гръд на земята, която скоро също побелява.

Ехо знаеше как зимно време, когато се отдалечи човек в гора, планина или равнина – дълбоко, дълбоко навътре, далече, далече от всичко, - първото нещо, което се усеща, е тишината. Една тежка тишина, която се е застелила навред като непрогледна пелена. И няма кой да я наруши с излишен шум, нито с присъствието си да я почерни в чистотата ѝ.

В такива нощи, всеки, който има разум – малките полски мишки, неотлетелите на юг птици, сивите зайци, горските шарени котки, че дори и големите вълци - е предпочел да остане свит в дома си на топло и да не излиза навън, където северът дебне с вятъра си, по-жесток и от хищник.

А някога е имало дълги години, когато целия свят е бил скован в този сезон. Ехо спря пред безименен бор, покрит вече от снежна премяна. Изглеждало е, че зимата ще продължи като вечност. И навярно се е сторила безкрайна за онези, извървели пътя в живота си под лицето в повтарящи се година след година зимни утрини.

Студени векове, без крилете на пролетта да отблъснат леда и да примамят лятото да стопли света. И ветровете са били безмилостно свирепи, нахвърлящи се стръвно срещу всеки осмелил се да излезе навън. А полетата от лед са били необятени.

- Какви трудни дни – нашепна снежно нощта в мислите на Ехо, стигнала до лагерен огън, все още жив и игриво отблъскващ ласките на студа.

В такива дни, студено жестоки, човек препочита да стои край огъня. Пламъците стават най-добрите му приятели, тяхната помощ е толкова нужна. Огъня може да бъде като ръка, топла и нежна, която дарява топлина и е защитник от прегръдката на зимата.

Когато се загледаш в огън, той скоро проговаря. Първо виждаш танцът на извиващите се гъвкави ръце на пламъците, които се протягат нагоре, за да докоснат изгубения в снежната нощ блясък на звездите, дали им някога искра от своята пламтяща сила. После погледа неусетно улавя ритъма и хаотичното горене придобива синхрон, а очите на гледащия започват да потъват все повече и повече в него, и скоро човека става една искра от всичко. Тялото се примъква все по-близо към сладостно мамещата топлина и затваряйки очи улавя покоя, настанал навред.

- Огнище като остров, като огнен цвят, сред морето от лед – каза си Ехо, докосната от топлите вълни на онзи звук, който идва отвътре на пламъците и е постоянен като прибоя, целуващ скалите - звукът на горенето, тихо повтарящ се припев на древна мелодия, която те унася и пренася някъде във времето.

Мигът е вълшебен, когато падащия сняг умира в прегръдките на жарта.
Ехо остана край огъня, а гръдта на планината, в която равнината се сгушваше, побеляваше с всеки изминал миг.
- Зимата ѝ доверява снежните си приказки – разбра Ехо, дочула шепот от севера. Планината щеше да ги скрие в гънките си и да ги запази до идването на пролетта.
Зимни приказки като тази за онзи буен планински поток, потекъл с любов към една самотна скала и двамата превънали страстта си във водопад от падащи кристални води.
Сега водите са замръзнали, а скалата е скована от студения северен вятър, който неспирно я покрива със сняг. Но те чакат да се пропука първата южна песен и да излеят любовта си в езерото под онзи свой водопад.
Ехо се загледа отново в огъня, поглъщащ падащите снежинки.
- Не ви ли е страх, че се топите? – попита ги тя.
- Ако не е снегът и нашата бяла чистота, нали няма да може да контрастира силата на огнения танц на пламъците.

- Всичко е игра на времето, Ехо, в която нашите стъпки остават следи и всяка стопена снежинка е просто нов щрих от мига – засмяха се те и покриха Ехо с наметка от бяла тишина, обшита с мигът на бялото време, извезано с букети от снежнобелите мисли.


В нощта, когато прелитат ята от кристални искри, е толкова тихо, така както може да бъде тихо, щом започнат да падат от небето снежни звезди...

2 коментара:

  1. Толкова е красиво,истинско и снежно, задъхвам се от толкова бяла и необятна тишина и това ме грабна: ".. буен планински поток, потекъл с любов към една самотна скала и двамата превърнали страстта си във водопад от падащи кристални води." !!!
    Всичко за Ехо! - каза Ехо - и не само :)

    ОтговорИзтриване
  2. "- Всичко е игра на времето, Ехо, в която нашите стъпки остават следи и всяка стопена снежинка е просто нов щрих от мига..."

    ОтговорИзтриване