Сънува ли дъгата нови цветове

         Ехо вече цяла седмица чакаше този дъжд. Беше останала съвсем без никакви цветове, а бе започнала нова постеля, и щом първите капки се откъснаха от нашареното от меки облаци небе, тя взе цветоуловителя и забърза към реката.

         Стигна до големия водопад точно навреме - лъчите на лятното слънце докосваха милионите дъждовни капчици, преминаваха през тях и ги напояваха с ярки цветове.

         Сякаш чакала идването ѝ, току от самата мощна снага на неуморно изливащия се голям водопад, се издигна дъга, която изви свод над цялата долина.

         Ехо поспря за малко за да се порадва на красивия миг, който щеше да запази в спомените си – косите на водопада се оцветиха, капчиците, търкалящи се по листата на дърветата, блестяха разноцветно, а в небето тънки облачни нишки се разплетоха и заиграха със стръковете на пиещото жадно небесната вода поле.

         Като че някой там горе го прави с пръстите си – каза си тя и започна да събира цветове.

         Когато поднови запасите си, а и краткотрайния дъжд вече спря, Ехо се върна у дома и продължи започнатата постеля. Затананика си песен докато извеждаше тънки като косъм ивици от цветове и ги сплиташе в красиви фигури върху основата от топлина.

         Тя прераждаше багрите от дъгата и звънът на дъжда, падащ върху езерото, и ги  съшиваше с полъха в летния простор върху тази мека постеля, в която някой щеше да заспива с усещането, че лети сред небето като самият южен вятър.

*****

         Когато отиде на пазара, Ехо разгъна сенника си на обичайното си място. С повечето продавачи се познаваха, но винаги имаше и нови лица, каквото се оказа и съседът ѝ по място. Тя погледна табелката, висяща от сенника, и прочете - Продавач на сънища.

         - Нима и от сънища имат нужда хората? – рече на станалия да я поздрави продавач.

         - Понякога – отвърна с умивка той. – Но тези, които продавам аз, не са просто хубав сън, а са друга реалност.

         - Но все пак са сън – настоя Ехо.

         - Ами ако приемем, че самата ни реалност е като сън – загдъчно каза търговеца.

         - Но ние добре знаем, че не е.

         - И в моите сънища ще си мислите, че не е – обеща ѝ продавача.

         Ехо не отговори, защото под навеса и вече имаше клиент. Той разглеждаше постелите и почти веднага си избра онази, която бе направила от морска пяна, корали и прах от звезден пясък.

         - Сънувам всяка нощ, сънувам приказни неща, понякога съвсем обикновени, но винаги знам, че са просто сън – Ехо продължи разговора си със странния търговец. – Ако си купя грамче от вашия сън, каква ще е разликата.

         - Това, че няма да мислите, че е сън, а ще го изживеете като истинска реалност.

         - И като се събудя?

         Продавача погледна някъде над покривите на околните сгради, опасващи пазарното площадче. Порови из синевата и отговори:

         - Ако сънят все някога свърши, ще бъде като спомен.

         - Тоест, спомена ми няма да е като от сън, а като усещане от съвсем истинско преживяване.

         - Точно така, всеки сън избледнява за секунди, най-много минути или час, след това, колкото и да се опитваме, не можем да си го спомним. Аз предлагам да сънувате една реална безкрайност, лична и неповторима, без никакви бързо отшумяващи илюзии, че се е случило, защото то ще се случи наистина – все така малко загадъчно обясни продавача на сънища.

         Ехо се замисли, стана ѝ интересно. Защо ли да не опита. Може наистина да изсънува нещо необикновено.

         - Ето, вземете – сякаш отгатна мислите ѝ продавача. Той отвори кутията пред себе си, взе шепа от нещо, загърна го в мека хартия и го подаде на Ехо. – Опитайте тази нощ. Ако ви хареса ще го заплатите.

         Тя пое... Сама не знеше какво – може би зрънца сън? Или шепа приспивателен прах? Не го отвори, но благодари и обеща да провери какво е да сънуваш реалност.

         Малко след това търговеца прибра сенника си и сърдечно се сбогува с Ехо. Сподели, че ще бъде още няколко дни тук и ще се радва да се срещант отново, а и се надява сънят да се хареса на Ехо.

*****

         Ехо сънуваше, че е лъч светлина – светлината, която съставяше всичко в рамките на живота. Дори и мрака, защото мрака е просто светлина обърната наопаки.

         Светлината се е родила от мига на Сътворението, така както и самото Сътворение се е родило от светлина. И Ехо се носеше в необятността на вселената като шепота от ехото на първият крясък на Сътворението. Беше и миналото, беше настоящето, беше и бъдещето. Свързана с началото и края на всичко, тя се рееше в безкрайност.

         Можеше да бъде раждаща се звезда, можеше да бъде и залезът, потъващ в океана. Не събираше вече цветове, защото съдържаше всички цветове в себе си и ги излъчваше по свой избор. Когато пожелаеше ставаше мек пурпур, когато поискаше се превръщаше в море от синева. Понякога караше водите на езерата да бъдат кристални, друг път потъмнели от есенна тъга.

         Но най-много обичаше, когато завали, да подгъне единия край на облаците и да докосва всяка капка от дъжда, насищайки я със своите багри – Ехо създаваше невероятно красиви дъги, плътни и оцветяващи изливащите се води на водопадите, превръщайки ги в цветопади от мислите на личната ѝ светлина.

         Когато се уморяваше идваше и нощта. Тя присядаше и с усмивка си спомняше за създаваните искри от красота. От спомените ѝ в небето се запалваха звездите, а нощният вятър затрептяваше от шепота им.

         За следващия ден си обещаваше да направи още по-красиви цветове, а след това заспиваше и знаеше, че сънят ѝ ще бъде безкраен в тази необятна безкрайност, създадена от самата светлина.