Носталгия

 

      Класовете се поклащаха от лекия допир на вятъра. На места все още неопитно зеленееха, а на други вече бяха напръскани със зластиста зрялост.

      Може би танцуваха, а може би се опитваха да се откъснат и да полетят.

      Гледайки полето, Ясмин го оприличи също и на утринното море, събуждащо се, едва потрепващо с леки подвижни гънки на вълни, изпъващо или събиращо снага.

      Само дето житното море нямаше своя бряг към който да се носи. Вълнуваше самотно, оградено от пътищата. Тя вървеше по един от пътищата, разсичащ житата. Просто вървеше. Няколко облака я следваха, пазейки я от слънцето. Отвъд тях лъчите му пробягваха по класовете и караха зърната им да греят.

      Хубав миг – отбеляза Ясмин, прокарвайки ръка по близките стръкове.

      Бяха меки, като да погладиш слънчева коприна, изтъкана от милионите нишки на класовете, събрали топлината и заредени с енергията от светлина, готови да се превърнат в храна за гладния.

      Житото се сееше, покълваше и узряваше заради гладните.

      Тялото лесно се засища – мислеше си Ясмин, - а душата? Нея с какво да я нахраним, ако гладът вече е изцедил всичките ѝ сили.

      Вървеше. Просто вървеше. Пътя е същия по който бе тръгнала някога – обикновен и рядко използван, скрит между житните блокове и запазил мириса на препечената прах на полето.

      И все така пуст – от него може да започне всяко начало, а може и да бъде краят на всичко.

      Пътя сега я водеше към миналото...

      Ясмин си спомни онези дни, когато класовете бяха по-високи от нея. След това и следващите дни, когато вече се извиси над тях. Имаше усмивки, имаше сълзи. Тук получи първата си целувка, тук се сбогува с няколко падащи звезди.

      Време...

         Може ли да го прегърнеш? Може ли да му благодариш за това, което ти е дало? Или да го упрекнеш за всичко, което ти е отнело?

         Ясмин спря и се усмихна с благодарност на облаците. Махна им, че повече няма нужда от тях. Искаше и тя като житата да усети слънчевите лъчи, които веднага я обляха.

         Време...

         В него живота те кара да бъдеш и един, и друг.  Добър, лош, обичан или с разбито сърце. Да се събуждаш като летен звън, да заспиваш като зимна тишина. Да чакаш някой да се завърне, да бъдеш този, които се завръща. Да получиш щастие и разочарование. Да бъдеш всичко нужно или да бъдеш вече излишен.

         Сега, тук, на пътя, грешки и успехи се наредиха редом с класовете.

         Има ли човек оправдание за постъпките си или може да вини времето, че го е принудило да ги извърши?

         Въпроси на които дори житата не знаеха отговорите.

      Ясмин обходи с поглед полето - в далечината се издигаха силуетите на хълмовете. Там бе гората, далечна, скрила в сенките си своите корени, сплели се със земята в една тяхна спогодба за вечност.  

      За себе си знаеше, че е душа без корени. Перце, което вятъра някога открадна и понесе по този път.

      Спомени – продължи по пътя, все така плъзгайки ръка по класовете, - те ли са ми по-нужни или мечтите?

      Едните носят докосването на умилението от вече сбъднали се мечти, а другите чакат своят миг, с очакване и те да се превърнат в сладки спомени.

      А ако са с вкуса на горичвото, което могат и двете да налеят? Тогава какво? Нужно ли е ги търсим? И правилно ли е да ги забравим?

      Ясмин не дойде да търси миналото, просто се озова само за миг на пътя, онзи личния, и позволи на тоновете му да я докосват.

      Звучеше като любима мелодия, която е отдавна не беше чувала, но веднъж зазвучала, ръката ѝ я прегърна.

      Усети я като целувката на завърнал се след дълга раздяла любим, който си мислел вече за изгубен.

         Ясмин се остави на усещането да я води. И се радваше, но и тъжеше, че се срещат отново, макар да осъзнаваше, че ако продължи напред мъката ще накара приятното усещане да отстъпи.  

         Все пак реши да повърви още малко с него.

         Така ли се чувстват завърналите се от дълго продължила война? Тези, записани като загинали, но възкръснали от прахта на забравата - забравени, но посрещани с обич, макар да открият, че всичко познато е всъщност променено, защото тях ги е нямало за да го задържат все още живо.

          Така ли се чувстват онези, от които любовта си е тръгнала неочаквано. Без предизвестие или предупреждение - но че един ден, случайно или по вселенски план, пак се срещат ей така - на пътя. И отново всичко е променено, защото от огъня е останала да тлее едва шепа жарава, само на няколко мига преди да угасне.

         Пътя изкривяваше правата си снага и зад завоя житата се преливаха в обгорени вече стърнища. Струваше ли си да стигне чак до там и да види празнотата, която е останала от родния дом. Него вече го нямаше. Дори и руините му навярно са разпилени от времето или погълнати от летните пожари.

         Ясмин спря и събра ръце на сърцето си. Долови как едва потрепваше като крилете на изплашена до смърт птичка.

         Можеше ли да я убие?

         Класовете зашумяха леко, вятъра като ехо връщаше шепота им и Ясмин разбра, че не може да продължи.

         Личното ѝ минало и приливите на настоящето се сблъскаха като вълни в сурова и непоклатима към морските капризи скала.

         Обърна се и пое обратно.

         Зад нея житата започнаха да изгарят и да се превръщат в пепелища.