Цветовете на любовта

         1.

         Имението Старфийлд беше сгушено между хълмовете, които бяха и границите му с другите, много по-обширни и много по-известни съседни владения. Възвишенията го прикриваха от минаващите пътници, така че много дори не предполагаха, че зад тях живеят хора.

         Старфийлд нямаше претенции да бъде важна част от областта, скромното му сеществуване се предаваше от поколения и времето минаваше като тиха въздишка на честно  прекарал живота си човек. Обитателите му, освен собствениците, бяха няколко трудолюбиви семейства и земята на имението бе повече от достатъчна за да се изхранват и да намират своя дом в пределите ѝ.

         Собствениците на имението бяха различни от другите земевладелци. Държаха на хората си, помагаха им и справедливо заплащаха труда им. Споделяха с тях лишенията на  трудните години, раздаваха щедростта си в изобилието от реколтата в добрите времена.

         Всеки наследник помнеше заръката на родителите си, че живота е като морето – има приливи, но има и отливи. Затова човек трябва да устоява и да не забравя, че ако днес е получил много, то утре всичко може да му бъде отнето само с един замах.

         Старфийлд бе като малък, непривичен в порядките си остров, насред океана на малко по-различното съвремие.

 

         2.

         Денят започна с обещанието на изгрева, че ще бъде изобилен на слънчеви лъчи. Сезоните се смениха и зимата остана с още една крачка назад в миналото. Утрините се плисваха по-рано и по-светли, поглаждайки с все повече топлина цветовете на пробуждащите се овошки из земите между хълмовете.

         Те протегнаха цветчетата си и позволиха на лъчите да ги покрият. Светлината заигра по тях и с всеки миг раждаше нови и нови пъстри отблясъци, които привлякоха най-ранобудните пеперуди, приели поканата за закуска от бистрата роса по тях.

         Ехо излезе малко след като слънцето се издигна над източния хълм, мина по хрупкавата пътечка и поседна до ограденото от ниска стена езеро пред родовата къща на Старфийлд. И тя, също като пеперудите, обичаше да посреща първите стъпки на деня - да улавя пробуждането му, да види как светлината дава живот на всеки стрък по лехите, на цветчетата на всяка клонка на и на всяка жива твар, живееща от щедростта ѝ.

         Пое от утринния аромат, прохладен и чист, и погледна към небето – синевата му се разстилаше и безсрамно показваща необятността си безкрайност. Знаеше, че няма край, също като мислите ѝ – всеки хоризонт е просто праг, който можеш да прекрачиш.

         Ято криле преминаха с тих шум и се изгубиха към люлеещото снагата си на много мили от Старфийлд море.  

         Ехо харесваше и полета на птиците, харесваше лекотата, с която преминаваха всички хоризонти. Те само с няколко маха стигаха до брега, навярно кацаха на любимата ѝ скала, в която вълните разбиваха пяната си неуморно.

           Като вятъра са, носещ се над вълннте на морето – свободен и безбрежен.

         Ехо потърси някой спомен за морето, което толкова много обичаше.

         - Лети ли ти се? – попита я глас откъм езерото.

         - Много – отвърна тя и се обърна.

         По средата на езерото се извисяваше фигурата на бранещия имението ангел. Той както винаги я гледаше. Погледа му никога не се отделяше от Ехо, без значение от коя страна заставаше. Усещаше го дори и да бъде с гръб към него.

         Очите му неизменно я следяха.

 

         3.

         В спомените на имението Старфийлд се разказваше как в една страховита нощ, преди много години, насред тътена на есенна буря, напираща да удави земята с гнева си, се появил белоснежен ангел. Паднал от грохота на гръмотевица и блясъка на разкъсала небесата светкавица. Но не за да унищожи имението, а за да го защити.

         Застанал с разперени криле и приел двубоя със стихията, решила да погуби Старфийлд в гнева си.

          Ангелът ѝ се противопоставил и приел битката - дълго отблъсквал силните пориви на урагана, улавял яростта на мълниите и поглъщал огъня им. Накрая успял да я прогони и щом всичко утихнало и след воя и рева на бурята настанала тишина, уморените му и натъжени от някаква незнайна болка очи започнали да плачат.

         Дъжда бил спрял, бурята прогонена, но ангелът продължил да тъгува и от сълзите му се образувало езерото, насред което останал, за да пази този кът от света – може би за век или два, а може би завинаги.

         Там, при езерото, до което Ехо от малка често сядаше, един ден започнаха да за да си говорят.

         С него – ангелът пазител на Старфийлд.

         Никой не бе записал в спомените, че той може да говори.

 

         4.

         В онзи ден, когато Ехо чу гласът му за първи път, тя бе дошла както винаги за да поседи, мислеше си за морето, което скоро бе видяла за първи път. Вятъра понякога раздвижваше водите и те шумяха като вълни, които не се насищаше да гледа и слуша от онази скала, която сама си намери.

          Прие го като нещо очаквано, след като толкова много дни му беше говорила с мислите си.

         Споделила му бе за първата ѝ среща с морето, за очакванията на следващите, за това как ѝ харесва да гледа крайщата му да се сливат с небето. Как дочака пръскащия отблясъци залез и бе отишла да посрещне изгрева.

         През годините, Ехо му разказваше за всичко онова, което младото ѝ съзнание възприемаше от събитията в живота. Питаше го дали всичко е правилно подредено или някой е сбъркал в разпределянето на щастието между хората. Защо нейните родители са толкова добри, а съседите така лоши с работниците си. Защо зимата убива есента, а пролетта ражда лятото. Защо птиците си отиват, оставяйки грижливо приготвените си гнезда, които дъждовете разрушават, а после пак идват и отново ги съграждат. Защо небето мени настроението със слънчеви дни и дъждовни седмици.

         Ангелът не отвръщаше на въпросите и споделените му тайни. Просто изчака да му разкаже всичко и след това за първи път от векове проговори.

         Единствено пред нея, Ехо, си позволи да наруши хилядите дни мълчание.

 

         5.

         - Лети ми се, но нямам твоите криле – усмихна се Ехо и огледа за стотен път снежнобелите му криле.

         Защо ли не лети? – си помисли тя, а ангелът както винаги я чу.

         - Не мисли, че полета е предимство. Издигнеш ли се, просторите опияняват съзнанието, губиш контрол над разума и желанието да отидеш все по-надалече става неустоимо.

         Водите между листата на все още спящите нощния си сън лилии зашумяха.

         - Толкова ли е изкушително?

         Шумеше морето, а Ехо искаше да лети над него като вятъра.

         - Много – рече ангела. – И колкото повече летиш, толкова повече се губиш в безкрайността. А тя е толкова примамваща, че от нея трудно може да се върнеш.

         - И за теб ли?

         - Някога беше и за мен... – призна той и сякаш за миг погледа му пробяга назад във времето. -  Но разбрах, че е много по-добре да имаш своята скала, на която да кацнеш и да дочакаш...  

         Гласът му се скри в шепота на водите. Тя знаеше, че понякога предпочита мълчанието да довърши мисълта му. Но Ехо не можеше да ги чува така, както той чуваше нейните мисли.

         Ехо стана и започна да обикаля езерото. Очите на ангела я следяха. Вятъра довя аромата на разбиващи се в брега вълни, а те бяха на много мили от тях, но го смеси с този от цветовете на дърветата. Сладостта им се сля със соления полъх.

         - Да дочакаш какво? – попита тя, вдишвайки от пролетта. – Крилете не дават ли възможност да отидеш там, където искаш да си. Бих посетила всяко най-скрито кътче на света, ако можех да летя... като теб.

         - Оказа се, че дори и те не могат да помогнат да намериш истинското си място, Ехо. Онова, което търсиш не е в небесата и зад завесите на хоризонтите.

         Очите му я галеха с повече топлина и от слънцето.

         - Лутането води до отчаянието, че никога няма да откриеш онази, която търсиш. Онзи миг, родил онази, заради който ще разбереш защо съществуваш.

         Два-три лъча се отразиха в езерото и докоснаха дъното му, в което грейна кълбо от светлина.

         - Затова намираш своето място и започваш да я чакаш...

         Ехо спря, приближи се и попита:

         - Коя е тя?

         - Любовта.

         Потъна в погледа на ангела.

         Не знаеше, че може би е искал да обича.

         Че е искал да бъде обичан.

         Или че вече го е изживял... някога, някъде?

         - И при теб дойде ли? – тихо, много тихо го попита Ехо.

         - Точно сега е пред мен – отвърна той и слънцето изведнъж застана от двете му страни.

 

         6.

         Старфийлд в този ден сияеше и отвръщаше с топлина на всички преминали покрай земите му и доловили, че в тях не цъфтяха само овощните дръвчета.

         Неколцина разпознаха, че някъде тук се разгарят цветовете на любовта.

         И дори невиждайки откъде идват тези ароматни пориви, защото хълмовете криеха имението - бяха прави, че слънцето грее двойно по-ярко от любовта на някой.