- Вечно очакване – отвърна жената в бяло и букет от рози в ръце. - Да очакваш всичко да свърши и да намериш своят покой. По-тежко е, отколкото можеш да си представиш.
- Наистина ли?! Нима не иска всеки да получи вечен живот? Да избяга от ръцете на смъртта! - сянката се раздвижи и за миг в нея припламнаха две очи. - Да не мисли за отминаващото днес и че може би няма да се събуди за утре?
- В началото е опияняващо усещането да знаеш, че за теб смъртта е вече никоя – съгласи се жената. - Но след това минават години, заглъхват векове, реките пресъхват и много пътища се покриват със забрава. И изведнъж отново оставаш съвсем сама срещу лицето ѝ, защото тя е навсякъде край теб. - Жената я гледаше през пелената от мрак. - Тя и самотата, защото, повярвай ми, че ще бъдеш самотна.
- Аз и сега съм сама – промълви Ехо с гласът на тъмнината.
- Не е същото, когато всички твои познати остареят и си отидат, ще намериш други, с които да заместиш празнотата. Ако те разлюбят, ще се опиташ да отново да обичаш, със сигурно ще бъдеш и обичана, но времето ще превърне в забрава всяко едно чувство. Но няма да е онова единственото, защото не можеш безброй пъти да търсиш искрата...
Сянката мълчеше. Жената извади една роза от букета и я вдигна към Луната. В тъмните ѝ листа пробляснаха прашинки от лунни лъчи. Розата беше сластно кървава и уханна.
„Като целувка, която може да ухае така, както само кръвта“ – помисли си тя и жадно облиза устни.
- Но се учиш да цениш толкова много неща, различни от човешкия живот – продължи замечтано. - Защото той е просто едно нищо в сравнение с времето. Една прашинка, само един миг, преминал толкова бързо.
- Не идва ли сила от това, че пиеш животи? Че не остаряваш и спрямо другите си безсмъртен? - обади се Ехо. Вярваше силно, че успее ли да запази младото си тяло и да надживее всички, повече не можеше да иска от съдбата.
- Кръвтта е необходимост, не е прищявка – поправи я фигурата в снежнобелите дрехи. - Не убиваш защото ти е приятно, а защотото кръвтта е нужна за да стопли леда, който обзема тялото след промяната.
Подаде розата на стоящата в тъмнината. Мъртвешки бледа ръка се протегна, но се убоде и Луната стръвно блесна в капката кръв, засияла върху бялата кожа.
- Съдбата няма нищо общо – прошепна тя. Умееше да чете мисли, така както умееше и много други неща. - Не знаеш колко е студено когато си вечен.
- Не по-студено от усещането за приближаването на смъртта – прибра се кървящата длан обратно в мрака.
От там се чу как устни попиха кръвта със стон на наслада.
- Млада си, ще ме разбереш след време – каза жената и погледна към сърцето на другата.
Очите ѝ бяха огромни и силни, цветът им се менеше от светлината на Луната и ту бяха тъмни като морето, ту през тях пробягваше някоя лунна вълна.
- Значи ще ме вземеш със себе си? - зарадва се Ехо между сенките.
- Да, ще те взема. - Дантелите на дрехите прошумоляха и се разпиляха като паяжина около стройното тяло на вампира. - Скучно ми е сама да посрещам и изпращам безбройните зими. А и надживявам всички свои познанства.
- Тогава кръвта ми е твоя – от тъмнината се отдели едно младо момиче, обвито в мрак и с вече мъртви очи. Косите ѝ бяха огледални на нощта, макар очите ѝ да имаха цвета на звездите.
„Като мъртви звезди“ – помисли си жената в бяло. Но на глас нежно прошепна:
- Моите мъртви звезди...
Тя пое ръцете на момичето и се наслади на топлината им за пръв и последен път. Не знаеше дали е правилно това, което мислеше да направи, но бе живяла една безкрайност сама и искаше още някой да брои ронещите се години с нея. В мислите на девойката прочете искренността им да се превърне в онова, което легендите наричаха вампири или кръвопийци. Но смъртния човек не познаваше нуждата да се стопли леденото ѝ сърце, защото макар и кратък, живота му биваше топъл и горещ от чувствата.
А безсмъртието обричаше на студената вечност.
- Ела – прошепна нежно, - нека подразним смъртта.
Миг преди да впие зъби в бялата плът на момичето, вампира погледна към Луната, която щеше да бъде тяхната спътница в самотата.
тъжно е ---@
ОтговорИзтриване"Безсмъртието обричаше на студената вечност."
ОтговорИзтриванеСтуд и малко тъга...