Жерав залеза прегърна

Дойде поредна пролетна вечер, в която Ехо отново потъна в своята тиха печал, докато прибираше съдовете след вечеря. Господарските дъщери, Зора и Върбов пух, се смееха на нещо отвън, а старата прислужница Криле побърза да се намести до огъня и тъй като бе сита, бързо задряма. За тях вечерта беше времето за приятна отмора след отминалия ден.

Ехо въздишаше често, искаше ѝ се и тя да има своето такова време, за да се посмее, но работата ѝ в дома никога не свършваше, дори и да ги няма господарите, както в тази нощ. Всички други се надпреварваха да ѝ намират работа, щом видеха, че е останала дори за миг незаета. Сякаш изпитваха наслада от това, да натоварват допълнително бедното момиче.

Ако не бяха да се търкат дъските на пода, то щяха да я накрат да изтупа всички рогозки или да премете целия двор. Ако храната вече кротко къкреше в котлите, някой се сещаше, че е време да отиде с двете големи ведра за прясна вода от кладенца. Ако пък завалеше, Ехо трябваше да пренарежда купчините с дръва някъде на по-сухо, че току виж пороя ги намокрил.

Тя безропотно се подчиняваше, забърсвайки издайническите сълзи с крайчето на грубата тъкан на ръкава от дрехата си. Премълчаваше болката, преглъщаше сълзите и се питаше защо нарочно я товарят с непосилен труд, след като всички много добре знаеха, че не е мързелива. Но не смееше да зададе въпроса си на глас и просто стискаше карминените си устни, навиваше покорно косите си, прихванати с дългата игла, в края на която красива лястовица точно се понасяше в полет, и изпълняваше поредната прищявка на господарите си.

Върбов пух надникна и подхвърли едно подканващо:

- Още ли миеш чиниите, Ехо?!

Като по-голяма от сестрите, тя надзираваше пряко слугинята и злото ѝ сърце я караше да измисля ежедневно какви ли не задачи, само и само да я изтормози още повече. Имаше красиво източно лице Върбов пух, с дълги и черни като въглени коси, но с вечно присвити присмехулни очи, които се оказа че водят до сърце, покрито от тъмните сажди на отблъскваща жлъч.

Ехо смирено отвърна, че вече привършва, на което Върбов пух изсумтя грозно да побърза малко, че отдавна е трябвало да е готова. Слугинята задвижи още по-бързо ръцете си и горещата вода със сапунена пяна диво закипя. Ловко потапяше платата във коритото, после търкаше с конопената топка, а след това ги изплакваше във ведрото с чиста вода и подсушаваше с кърпата, която бе затъкнала в колана на своето мръсно сиво кимоно.

Едва оставила последната чиния, Върбов пух ѝ се развика:

- Не се мотай такава празна и без работа, повлекано, не мисли че храната си я получаваш даром от нас – нареждаше тя със заучени от майка си думи. - Иди и почисти една мяра ориз за утрешния ден, извади от лехата зеленчуци и преди залеза донеси пак вода, че заради непохватността си успя да изхарчиш всичката за няколко чинии.

Ехо се поклони, че е разбрала и отиде до голямата делва с ориза в нишата със зърно. Зачервените от горещата вода ръце загребаха с мерилката и изсипаха купчина ориз на дървения плот. Тя присви колене, приседна грациозно на стъпалата си, и започна да почиства боклуците от стотиците зрънца.

Крадешком погледна навън, за да се убеди, че ще има време за всичко разпоредено. Ако не успееше Върбов пух нарочно щеше да я набие с тънката пръчица, която винаги носеше и често цепеше въздуха край нея, за да ѝ напомни какво я чака. Ехо ненавиждаше свистенето, което понякога болезнено се плясваше по тялото ѝ.

Тежко въздъхна, навярно за стотен път от късния следобед насам.

Тъмното кълбо на слънцето се спускаше бавно и вече бе застанало току над Боровинковия хълм. До падането отвъд него имаше около час, време, което мислеше че е съвсем достатъчно. Знаеше, че ще успее, но не знаеше защо винаги ѝ навикваха, че е некадърна, че е повлекана, че е мързелива, след като правеше всичко по силите си. Децата на господарите бяха така зли и недружелюбни с нея, при все че с Върбов пух бяха връстнички, но тя не пропускаше възможността си да покаже колко над клетото слугинче се намира. Дори старата Криле на синигер мърмореше непрекъснато колко по-сръчна е била на нейната вързраст и как, ако не беше вече толкова стара, би показала на Ехо какво е да си добра слугиня в този уважаван дом.

Сълзите сами придойдоха, силни като утринен прилив, който с вълните си преля над праговете на големите очите на Ехо. Потекоха по нежната кожа на лицето ѝ, огнено горещи и парещи заради солта си.

Девойката спря работата си и сплете дългите и изящни пръсти в скута си като за молитва. Задиша тежко, а в гърдите си усети студена тежест, която притисна с ледената си преса нараненото ѝ сърце.

Нямаше право да избира живота си - това знаеше добре, и приемаше, че съдбата ѝ е отредила мястото на слугиня в него. Онази, която да чисти калта, полепнала от нозете на другите по дъсчения под. Но не разбираше защо трябваше да бъде смазвана само заради това, че не е родена в богат дом като този, а в онази проста барака на брега на морето. И се трудни неуморно, за да бъде мястото ѝ в дните оправдано. Нима не виждаха, че в душата ѝ нямаше ни едно петънце на черна завист, която толкова почетно красеше душите на всички, извисили главите си над нея. Мислите ѝ бяха чисти като утринния вятър, слънчеви и обляни с аромата на букетче див жасмин.

А всички те – сенките, блуждаещи между изгрева и залеза, всячески стъпкваха ден след ден белите цветове, изгряващи още със зората в топлите ѝ очи. Сега не бе останал нито стрък, само гнилата студена кал.

Ехо заплака, този път неудържимо и без да крие какво усеща в душата си. Като че болката се отприщи през преградата, сдържала разочарованието ѝ от живота до този момент и започна да се излива.

Всяко търпение си има своя край, нейния току що бе започнал.

Хлипането ѝ бе чуто от дремещата до камината Криле, която се намръщи от вида на обляната в сълзи девойка. Коравото сърце на някогашната слугиня не усети жал, а само възмущение, че си е позволилата тази свобода на външна проява на личните ѝ чувства. Една слугиня трябваше да е безлична като статуя, често казваше Криле. Затова ѝ изшътка да се връща към работата си и да не пилее време в детински хленчове.

Но Ехо остана глуха за гласът на старата жена. Тя мислеше за свободата. Вдигна ръце и си пожела безшумно нещо от небето. Пожела го истински и силно. Сетне с едно движение издърпа иглата и я запрати към огъня. Косите се спуснаха като черни ивици и нашариха сивата ѝ дреха. Ехо се изправи и невиждаща нищо друго освен хоризонта насреща, стъпи върху ориза, който захрущя разпилян под нея. Със следващата си крачка ритна и обърна празната купа до плота за почистване. Но дори и това не забеляза, просто искаше да излезе там - навън при вятъра.

Върбов пух притича, привлечена от шума. По-малката Зора я следваше и уплашено надникна иззад тялото на сестра си.

- Глупачке! – изсъска господарски Въбов пух, тънката пръчица трепереше от гняв в ръката ѝ. - Какво си мислиш, че правиш!? Знаеш ли какво ще получиш...

Ехо я подмина без дори да я види. Подмина я така, както се подминава безлична сянка на непозната. Нещо в нея се разтваряше все по-уверено, така, както се отваряха и листенцата на черешовите цветчета в подобни дни на пролетта. Тъмните ѝ очи се превърнаха в дълбоки кладенци и се бяха забили в огромния кървав слънчев диск насреща, които бавно се спускаше към здрача.

Ехо му извика му да я почака.

Слънцето я чу, спря хода си, напук на всички правила и реши да я изчака. Ехо се затича и вятъра разпиля косите ѝ като криле. Само миг след това тя подскочи, южнякът я пое и девойката литна, превръщайки се в красив жерав, който се понесе опиянен от свободата си към залеза.

Онемелите господарски дъщери невярващо проследиха как жерава се стопява в прегръдките на слънчевия овал.