Пясъци и вятър... като забрава!

„Не извика. Падна бавно, както пада дърво. Нямаше дори шум, заради пясъка.“

                    Антоан Дьо Сент-Екзюпери „Малкият принц“

1.

Залезът кърваво се стече върху далечната дюна и украси набръчканата ѝ кожа с цвета на умиращия ден. Само малко още и пустинята щеше да си отдъхне от мора на изпепеляващото слънце. Вятъра усети момента и се появи, плъзвайки се като вълна над пясъчното море.

Няма друг миг по-любим, от идването на нощта – помисли си Алтар и започна да сгъва сенника.

Беше време да тръгва. Сега можеше да поеме по Пътя без да се страхува от убийствените лъчи на слънцето. Пред него бе цялата нощ и той закрачи между пясъчните хълмове.

Тук-там кристалчетата улавяха все още залеза и го отразяваха като скъпоценности, но едно по едно гаснеха и се оставяха на тъмнината.

Но вместо тях изгряха звездите, далеч над тъмнината сред пясъците.

2.

Мрака в пустинята е плътен, а гласът му е като на стенещ човек.

Легендите разказват, че някога се е водила жестока битка за надмощие между деня и нощта. Боят бил толкова страшен, че изходът със сигурност би бил и за двете страни разруха и ужас. Времето се уплашило и спряло сблъсъка, като поделило по равно ден и нощ да владеят страдащата планета. Денят обиден и пълен със силата на светлината си приел, че е имал своето надмощие. Затова и винаги през своята половина на управление, която често била с повече часове, изливал неуморно гнева си върху пясъците, така че нощта да страда заедно с тях от разтопените им рани.

Алтар си спомни старата легенда, щом чу как пясъка с болка се освобождава от горещината, която е събирал през деня.

Иззад голямата дюна се появи Луната.

Лицето ѝ беше пълно, но покрито с лек воал от мъглявина. Алтар взе шепа прах и го хвърли във въздуха.

Хиляди прашинки литнаха към нощната кралица, образувайки лунен път в тъмнината.

Пътника се усмихна и продължи по него.

3.

Час преди полунощ пясъците бяха вече студени. Хладната ръка на вятъра докосна и вървящия, за да го подсети, че е време да се наметне. След малко вятъра ще започне да беснее и тогава очите му ще се напълнят с прах, ако не ги защити.

Една звезда грейна ярко и след миг угасна.

Алтар се спря. Имаше някой насреща. Някой паднал в нужда, свит като безполезна дрипа насред Пътя.

Той избърза и приклекна до увитото в плащ тяло. Малка чанта се търкаляше отстрани. Алтар раздърпа защитната обвивка и потърси пулс в открилата се шия под качулката. Откри го едва доловим и заглушаван от собственото му дишане.

Една искра живот, която се бореше да се разпали.

Отлепи внимателно лицевата маска и откри, че пред него лежи млада жена. Лицето ѝ бе мъртвешки бледо, изпито от нуждата и застинало в почти смъртна отпуснатост. Очилата скриваха очите, но кичури на дълги коси се разпиляваха изпод качулката.

Навярно е била ударена от гнева на слънцето – каза си, докато мокреше страните на лицето и слепоочията.

Навлажни леко челната лента и с пръст отцеди няколко капки върху сухите устни. Те ги попиха жадно и той повтори още веднъж освежаването на непознатата.

Тя пое по-дълбоко въздух и Алтар опря отвора на водника си до устните ѝ. Остави водата да потече и жената несъзнателно облиза животворната течност. Той свали очилата и видя как с мъка се отвориха клепачите, но веднага хлопнаха безсилни.

- Пий – меко каза и повдигна леко главата на непознатата.

Едва отпи, после още веднъж. С още един напън успя да отпие още една глътка. Почувствала приток на сила, жената отвори очи, този път много по-лесно. Задържа погледа си за няколко секунди върху спасителя си и прошепна глухо:

- Благодаря... - и се изгуби в прегръдката на сънищата.

4.

В пустинята има нещо, което и плаши, но и привлича. Тя е като грехът да избягваш нещо, което желаеш неустоимо. Затова и знаейки, че е забраненият плод, мнозина пожелават да го опитат.

Тези, който се отдават на приласкаването ѝ, се наричат скитници и обществото ги обрича на забвение и презиране.

Скитника е различен от пътуващия. Той не търси просветление, нито следва послания. Не търси в пустинята уроците на Времето. Скитника просто подарява живота си на пустинята без никаква цел и причина. Затова и останалите го обвиняват, че не цени най-скъпият дар на Времето – живота!

За скитниците Времето не съществува. При тях няма опора в миналото, няма я радостта от сега, нямат и мечти за някакво бъдеще. Те са загубили всичко и не търсят нищо. Просто кретат между другите като безплътни сенки и един ден поемат към дълбините на морето от пясък и много рядко някой от тях успява да изплува жив от там.

Дори и победени от пясъците, скитниците не се признават за такива и препочитат да оставят костите си да бъдат овявани от ветровете и само звездите да ги опяват нощем.

Често бъркат поелият по Пътя със скитника. Но пътника знае накъде отива и Пътя му е белязан от знаците на посланията, който му изпраща Луната. А скитника няма посока, не мисли никога за завръщане и остава вятъра да го напъти. Пътника търси истините на живота, а скитниците бягат от възможността да ги разберат. Не са редки случаите когато нямат дори обикновено пустинно оборудване, което да защити животът им, затова и го губят почти веднага, щом се запилеят из пясъчните долини.

Имената на скитниците остават забравени за летописите, гробовете незнайни.

5.

Спящата се пробуди и с оттекли крайници се надигна, като отказа с поклащане на главата опита за помощ на Алтар. Той уважи желанието ѝ сама да се оправя и безмълвно зачака отстрани. Беше приготвил съд с чиста вода, а до него остави два сочни плода. Знаеше какво е нужно за обезводненото тяло, изтърпяло необичайно изпитание по издръжливост.

Светилниците осветяваха с ръждива светлина лагера, който Алтар бе направил, решил, че тази нощ Пътя му се е разбил в намерената сред пясъците. Имаше само няколко часа до зората, затова той опъна по-рано сенника и реши тук да изчака следващата нощ.

Непознатата се олюля, но успя да се задържи на крака, макар да накара наблюдаващия движенията ѝ Алтар да се напрегне за миг. Тя пи вода, със слаби ръце разчупи един от плодовете и поднесе малък къс към устните си. Не го изяде, но изсмука сокът му. След това изтри пръстите си с почистващия комплект, оставен отстрани и още веднъж отпи.

Алтар стоеше под един от крайщата на сенника. Светилник висеше над него и обвиваше тялото му в неестествен ореол, който направи впечетление на спасената от него. Но тя бързо отмести поглед и продължи да почиства праха по себе си.

Пътника открито я гледаше и изучаваше.

Беше жена на не повече от една третина от живота. Може би някоя година в повече или по-малко, но тази разлика слънцето бе наравила неузнаваема. Имаше слабо тяло, видно отраснало с лишения, към което са били прибавени и дните в пустинята. Но макар и слабо, то бе стегнато и мускулесто. Лицето ѝ имаше гладка и изпечена кожа, без трайни белези и напуквания. Правилен нос и като цяло красиви черти, между които светеха като факли очите, сега потънали в тъмни отенъци, но Алтар беше видял зеленият им пламък. Косите бяха дълги и от слънцето бяха приели цвета на изпечената ръж. Леки вълни ги начупваха така, както водопад нагъва водите си падайки от скалите.

- Благодаря! – наруши тишината непознатата, изваждайки Алтар от съзерцанието му на пустинната ѝ красота.

Той се смути, но не го показа, а само кимна, че е приел благодарността на скитника. Тя знаеше, че спасителят ѝ не е сигурен дали тя е такава или просто заблудил се пътник.

- Казвам се Асила – каза тя и се усмихна, но само с очите си.

- Алтар.

Понечи да подаде ръката си за поздрав, но нейното бездействие го спря. Погледна я и разбра, че те двамата са от различни видове на човешкият род и едва ли са се срещнали, за да сключат обета на водното побратимяване.

Тя беше скитник.

6.

Пътуваха двамата, спътница им бе Луната.

Асила безмълвно последва спасителя си при следващия залез. Имаше сили да върви, поне така каза, когато той предложи да изчакат още една нощ в почивка. Но тя отказа.

- Не е редно скитник да върви с поел по Пътя, нали? - попита тя, още на десетата им крачка.

- Пустинята обича скитниците – отвърна Алтар. - Скъпи са техните жертви, които те ѝ принасят с телата си.

Жената кимна, знаеше, че всеки скитник е обречен да се превърне в късна вечеря на пустинните лъвове или в ранна закуска на степните тигри.

- Малцина изгубени знаят как да оцеляват сред жаравата, която извира денем от пясъците – продължи Алтар. - Може би щеше да е по-правилно, ако всички заедно вървяхме през тях, а не да се делим на видове.

- Хората приемат, че скитника е слабата страна от вида им – рече тя. - Загрозява силата и устойчивостта на поелите по Пътя. Всички отричат да признаят предалите се на смъртта доброволно и незачитащи правото на живот като свещено.

- Може би защото живота е даден да се изживее, а не да се напусне от страх и без време – отбеляза Алтар и посочи към една опашата звезда, която разсече небето над тях.

Той признаваше пред себе си, че се иска страшна воля и безумна сила на самосъзнанието, за да стане човек скитник и да загърби всичко. Никой не искаше да срещне такъв затъващ в пясъка, сякаш отрицанието им към живота е заразно и можеше да се предаде като болест на другите, които също се докосват до мощта на пустинята, но не и да потърсят пътя към сърцето ѝ.

- Трябва да намерим скоро вода. Запасите са малко – каза той и потърси воден маркер на пътя.

7.

Казвали са винаги, че водата е живот. Във всяко време, във всяка епоха на човешкото развитие. Така е било за човек още от древността, така и ще бъде докато той крачи по Земята. Водата го е родила, свързана с тялото и душата още от утробата.

Никой не е по-голям от водата. Без нея човек умира, така както и растенията съхнат, ако не бъдат поливани. Семето на живота няма как да покълне без нейната животворност, няма как да изкласи, нито да роди отново.

Кръговрата на живота е свързан с водовъртежа на природното чудо.

Живота е капката от дъжда, напояващ лицето на полетата по света. Тя е сълзата, от която се ражда утрешния ден. Няма ли кой да излее сълзите си над света, той ще се превърне в една бездушна суха пустиня.

Такава, на каквато вече бе започнал да прилича.

Днес всеки на Земята бе научил цената на живота. Макар и късно осъзнали, хората разбраха, че един пролетен дъжд е по-важен от всичкото зло на света. Че едно езеро е по-скъпо и от най-голямото петролно находище.

Но на небето, някой бе спрял да плаче за човеците под него и света пресъхна.

Урока бе научен, но късно и наказанието е хората да сънуват за вода. Малцината останали на умиращата планета се превърнаха в борещи се ежедневно с трудностите и лишенията същества, някои от тях бяха отворили сърцата си към живота по неповторим начин, белязан със саможертвеност и неподправена честност към другия, скрепявана с ненарушимостта на водното братство.

То биваше свещено и скъпо за всеки един.

8.

Вървяха, а над тях бдяха звездите. Асила гледаше към една, наляла тялото си със сребриста светлина.

- Помня как разказваха, че преди много поколения, много хора са поели към звездите – каза тя. - Дали вече са ги достигнали?

- Сигурно. Минало е толкова много време.

- Мъдрите казват, че светлината, която виждаме, е от преди години. Ако можехме да улавяме с образ, то бихме могли да видим и нашите братя край новите светове.

- Някога е имало уреди за наблюдения, те със сигурност биха могли да ни покажат лицата им – съгласи се Алтар и също се загледа към ярката звезда. Улови и погледа на спътничката си и поясни: - А това е планета, не е звезда.

- Знам, но ми харесва да си мисля за нея като звезда. Знаеш ли името ѝ?

- Не. Знам само, че там се е случило вече онова, което се случва днес на Земята.

Асила наведе очи. Знаеше какво има предвид. Превръщането на живото в мъртво. Процесът не подлежеше на възвратимост. Течеше като време само напред, рушейки се като дом, оставащ без основи. Съхнещ като дърво, изгубило своите корени.

Вятъра откъртваше секундите като сухи люспи. Денят беше жестоко горещ и ако не бяха охладителите на сенниците, крехките човешки същества нямаше да могат да оцелеят. Повеите все още носеха зарядът на лъчите, които с часове нажежаваха въздуха. Прахът, вдиган от тях, се забиваше като стотици миниатюрни стрели в лицата на пътуващите. Те сложиха маските и спуснаха ниско качулките. Телата скриха с плащовете и приведени продължиха.

Вървяха часове преди вятъра да утихне. Когато прахта се слегна, те свалиха маските. Беше два часа след полунощ. Алтар посочи с ръка.

- Воден маркер. Има кладенец наблизо.

След стотина крачки го видяха. Беше почти зарит от играта на вятъра, но двамата се заловиха за работа и бързо го почистиха.

Пустинята задължаваше човек да се грижи за изворите с вода. Нямаше такъв, който би оставил кладенеца да изчезне заради мързел или друга причина. Водата беше на всички и всеки трябваше да я пази.

Напълниха водниците с прясна вода и отново поеха под звездите.

9.

Лагерът се намираше в останките на някогашен голям оазис. Десетина дървета все още се извисяваха, но повечето от листата им бяха сухи. Имаше няколко кервана, спрели да починат и да поделят водата помежду си. Няколко търговци бяха опънали навеси и предлагаха нужни и редки стоки. Алтар и Асила мислеха само да минат, без да спират, но скитничката дръпна спътника си.

- Алтар, виж – гадател по кръв.

Пътника проследи сочещия пръст и вдигна с безразличие рамене.

- Хайде, нека да отидем – предложи Асила и без да го изчака се насочи към навеса на гадателя.

Казват, че тези гадатели се срещат рядко, но пък виденията им познаваха най-точно. Откриваха миналото, настоящето и бъдещето по капка кръв, защото кръвта събираше в себе си стотици години, отминали епохи и спомените на отминалите поколения. В нея гадателите можеха да намерят пътеките на бъдещето, защото кръвта е свързана с Времето и за всеки един бъдещето вече беше предначертано, но оставащо в неизвестност, защото такива са законите на самото Време. Гадателите лесно можеха да разкриват загадките на нещо случващо се сега, защото можеха да видят назад или напред и така да разяснят и най-мъгливият ден в живота.

Алтар приемаше това като част от духа на миналите обичаи. Но не вярваше, че някой – бил дори гадател – може да поглежда във Времето и да го разбира. Последва спътничката си и спря пред чакащия желаещи слепец с побелели коси и изкривени пръсти, поставени на коленете. Пред него беше паничката и иглата му.

- Колко е странен – прошепна Асила, - сляп за този свят, а има способност, дарена му от самото време, да разгръща страниците му и да ги тълкува.

Гадателя не каза нищо на застаналата пред него двойка. Просто чакаше някой да предложи ръката си. Бе роден с този си дар – да вижда невидимото, но да бъде незрящ за живота край него. Знаеше да чака, да прогледне в онази стихия на Времето, макар и за чужди и непознати хора, но за него това бяха миговете му на зрящ и биваше благодарен за тях, защото се страхуваше от мрака, в който оставаше след това.

- Гадателю – почитателно рече Асила, след като направи решително крачките и коленичи в заградения ъгъл под навеса, - искам да предложа кръвта си, за да разбера какво ме очаква.

Тя протегна ръка, слепеца я улови и отдели показалеца. С иглата убоде меката част на върха и изстиска няколко капки в паничката. После пусна ръката и постави своята с разперени като възлести корени пръсти над нея.

Гласът му бе тих, надран от прахта на пустинята и едва доловим сред глъчката в лагера.

- Утрешният ден ще изгрее, но няма да е брат на вчерашния. Миналото ще бъде заринато със забрава. Но новото ще бъде вече сторено веднъж в миналото. След това спокойни ще бъдат водите на дните ти, подредени са вълните им във времето – той направи пауза, погледа още миг в капките и добави: - В живота трябва да вярваш.

Асила се усмихна и направи кръглият знак. Благодари на гадателя, отля вода във водника до него и отстъпи.

Стареца избърса кръвта от паничката с червена кърпа и поля с чиста вода иглата.

- Чу ли каквото искаше? – каза Алтар, когато спътничката му дойде при него. Пътника бе останал загледан в играещите светлини на големите разноцветни кристали, окачени пред близкия навес на един стъклар.

- При тези гледания не може да получиш желаното, Алтар, а само онова, което те очаква или вече е било – отвърна тя. - Но казаното ме успокоява и ми дава сигурност за събуждането ми след всеки сън. Никога ли не са ти гледали на кръв?

Алтар погледна към на гадателя и поклати глава. Беше срещал ясновидци и преди, но никога не бе се оставял на силата им, за да разбере нещо за себе си от техните видения. Асила го улови за ръцете и игриво задърпа - в този момент разбра, че иска да узнае съдбата си. Също и значението на това свое пътешествие, което го бе извадило от едно вече преминато състояние на нещо толкова различно от живота. Защото той така и не знаеше как е избран, нито каква целта на Пътя, който трябваше да извърви.

- Хайде – подкани го скитничката, - иди и узнай какво те очаква, а може би какво е било.

Алтар застана пред побелелият слепец. Не знаеше какъв трябва да е въпросът му, затова просто каза:

- Виж и за мен...

Гадателя хвана с корава ръка дланта на Алтар и убоде пръста. От раната се откъснаха няколко капки, които търсейки се една друга образуваха една единствена в центъра на подложения отдолу съд.

Капката се наля с тъмнината на сенките, загуби обичайния си кървав цвят и лъсна черна перла от непрогледен мрак.

Като хищник, дебнещ своята жертва...

Стареца сложи ръка над нея и само след миг я отдръпна. Главата му рязко се вдигна и слепите очи потърсиха тези на Алтар. Той дълго мълча и се ослушваше, после каза с уплах и пресипнало:

- За мен ли те изпраща?

Алтар знаеше за кого го пита, затова и тихо отвърна:

- Не.

Слепеца прекара отново изкривените си пръсти над черната капка. Сякаш искаше пак да усети онова, което човек само веднъж можеше да докосне истински.

Дверите на вечността...

Мигът на забравата...

Полетата на покоя...

- Наистина ли е толкова тихо там? - попита гадателя, докосвайки се до отвъдното, което толкова много го бе плашило.

Хареса му онова, което го обви като удобен пустинен плащ, закриващ го от всяка земна грижа и беда.

Откриваше в тъмнината под себе си едно спокойствие, което обземаше съзнанието. Всичко друго бе изчезнало, нямаше го лагера в оазиса, нито хората в него. Изчезнали бяха светлините и гласовете. Нямаше го дори и Времето, пред което до този миг се бе прекланял.

Гадателя откри в тази капка кръв от непознат, че е само като прашинка пред едно безгранично състояние на неживот, което не бе срещал досега и прогледна толкова различно след дългите години на гледане за хиляди съдби.

- Как да стигна? - прошепна с молба слепеца.

Бе видял онова, което е отвъд Времето. Което е събрало живота и краищата му в шепа, корава и свита в безкрайността.

- Видя го, нали? – Алтар се приведе, не искаше да се чуят думите им от някой друг. Не беше нужно да узнаят какво ги очаква след като Времето им свърши. - Пожелаеш ли истински и ще преминеш. Тя те очаква...

Стареца се сви смутено - имаше ли сила да избере и да се отклони от вярата си? Пътника стисна рамото му, нека сам реши, но трябваше да знае, че ще бъде рано или късно там.

- А за мен какво ще кажеш?

- Ти следваш гласът ѝ – отвърна гадателя с поклон, - аз нямам какво да ти кажа.

Алтар въздъхна, пак нямаше да разбере нито целта, нито значението на Пътя си. Всичко си оставаше все така неясно и неразбрано.

Той нямаше какво повече да каже на този приближил се на една крачка от последният си сън човек, затова се обърна и отиде към чакащата го Асила.

Тя не чу разговора, но видя как гадателя се преклони пред Алтар. Дори, както ѝ се стори, сякаш се изплаши и поиска милост от далеч по-младият мъж пред него.

Когато Алтар приближи, не го попита нищо, просто продължиха мълчаливо нататък, прекосявайки лагера под сухите листа, но решилата да загърби скитничеството жена се запита, какво ли е видял този имащ необикновената дарба да вижда във Времето?

Нима е имал видение, което да го накара да потрепери от страх? И ако не е пред Времето, то пред какво? - Асила се извърна и погледна назад.

Гадателят беше останал съвсем сам и все още реещ се в предложението, което бе уловил в мъртвата капка кръв.

Пустинята пое в прегръдките си двете вървящи в мрака ѝ тела, а вятъра побърза да заличи следите им.