Когато все пак войната свърши

1.

Бяха наобиколили леглото на ранения и го гледаха мълчаливо.

Десет души. Три жени и седем мъже. Шестима бяха над двадесет и четирима под четиридесетте. Мълчаливо следяха гърчещите се движения на увития в бинтове и се опитваха да си представят и частица от болката, която изпитваше осакатеното му тяло.

- Не се знае кое как е – изхриптя той, а гласът му беше заглушен от марлите, под които едва ли бе останало много от лицето му.

Миг след това се отпусна в сън.

- Заспа – обяви един от мъжете. Имаше големи очи и малка уста.

- Ще спи поне до сутринта – каза стоящата до него жена с тъмна кърпа.

- Може и да се събуди през нощта – примъкна един стол млад мъж в зелена дреха с емблеми на авиатор. – Да изчакаме.

Останалите не казаха нищо, но насядаха из стаята, кой където намери. Двама дори се изтегнаха в незаетите легла. Тишината се накъсваше от апаратите, които поддържаха живота на ранения.

- Странно – каза жената с кърпата, - откъде се е взел такъв. Виждала съм какво ли не в тази война, но подобен случай за първи път.

- Може да е от северния фронт, там има какви ли не неща – каза русолявия здравеняк, легнал на леглото отляво.

Повечето се замислиха за миг и кимнаха в съгласие. Северния фронт освен студ и леден вятър, предлагаше достатъчно мутирали форми на живот, които засега все още не бяха класифицирани от никоя стражаващите се във войната страни.

Войната!

Тя бе толкова жестока на всяко едно от местата където се водеше и свирепо многолика. На юг, сред пясъците, огромните скорпиони жилеха и слънцето изгаряше телата. Западния фронт криеше смъртоностните си капани в гъстите джунгли. Севера пронизваше сърцата с ледени остриета. А нощем космическите битки не спираха да обагрят с кръв звездите на нощното небе, често озарено от ефектни експлозии в близка орбита.

Все по-често някой прошепваше, свит в окопите или умиращ сгърчен на безименно поле, че тази война ще бъде вечна. Но вечността се оказа кратка и краят ѝ дойде.

Времето тихо се изнизваше, потънали в размисли за безкрайните сблъсъци между народите, десетимата открили този тежко ранен боец от незнайна никому бойна част, неустено заспаха един по един. Така в помещението скоро не остана никой буден... или почти никой.

Обвития в бинтове изведнъж отвори остатъците от очите си и се загледа към въртящата се перка на таванния вентилатор. Преброи, че за една минута се завърта точно триста пъти. Достатъчно, за да може да подеме човешко тяло, да го повдигне и да задържи тежестта му във въздуха за известно време.

Той отметна сивата болнична завивка с остатъка от крайниците си. Тялото му приличаше повече на някоя древна мумия, приготвена за последния си път към вечността. Дали не чу по-рано и диагнозата за него, че няма да изкара до сутринта? В мислите му шепнеха доста гласове, но не помнеше от кога са тези спомени.

- Не се знае кое как е – каза отново той и премигна с обгорелите си клепачи.

Не усещаше никаква болка, навярно заради течащите в него през няколкото тръбички разтвори. Не знаеше дори какво е станало с него, още по-малко къде е. Дори не знаеше и кой е. Просто нищо, освен няколко мъгливи шепота.

- Буден е – сепна се един от заспалите, този който бе най-близко. Не го чу никой друг. Стана и се надвеси над болния. – Как си, приятел?

- Добре. А ти?

- Дай Боже... Боли ли те? – загрижено попита войника, но доловил неразбрания поглед допълни: – Ръката ти я няма, друже. Поставили сме ти упойки и обезболяващи, но скоро ще им мине действието и ще започнеш да усещаш болката.

- Ръката ли? – ранения се размърда под бинтовете и се увери, че думите на човека са правилни. Лявата ръка я нямаше, но нея никога не бе я имало, така че не се изненада много.

- Видя ли – няма я!

- Знам. Но и твоята я няма.

Другия бързо се опипа за да разбере, че е така. Странно, нямаше я наистина. Той бавно се отдръпна назад и се сви до мътния прозорец, разбрал, че и той е умиращ в неизвестна болница. Нямаше как да узнае къде е, но сега разба, че това място не е неговото.

- Какво става тука? – приближи се една от жените, не тази с кърпата, друга, която имаше изрисувани с молив вежди. – А, той е в съзнание... Съжалявам за кракът ти – нежно прошепна тя и се загледа в липсващото място на десния крак на лежащия. Представи си колко ще му е трудно от тук нататък, в днешно време не слагаха протези и оставяха осакатените сами да се оправят. Най-често, ако можеха още да се бият, ги пращаха отново на фронта, за да умрат за втори път.

- И аз за твоя – отговори той.

Жената се плъзна бавно на една страна, неспособна да запази равновесие на единствения си крак. Другия изведнъж бе изчезнал. Тя изпищя и се строполи до леглото.

Другите станаха и бързо се приближиха. Първия, който застана до ранения, не можа да каже нищо, след като в един миг ослепя от силната радиация на взрива, който...

Взрива, който изведнъж си спомни, че го порази и изгори очите му. Но това беше преди много време. Много време...

- Не се знае кое как е – повтори бинтования. – Реалността е измама за ума, който просто иска да вярва, че тялото му е на друго място, в друго време.

- Какво искаш да кажеш? – попита някой.

- Че ние не сме тук – отвърна той и остави мислите си да го отнесат на един златист бряг, който нежно биваше побутван от отразяващото синевата в небето море.

Един по един останалите се вглеждаха в тялото му, накъсано и обезобразено и осъзнаваха, че всеки един от тях носи на себе си белега от Големия взрив, за който си спомниха и откриха, че са заспали в наложено им състояние на полуживот, след което идваше другото на неживот.

2.

Докторът минаваше бавно между болничните легла и се спираше за по малко при всеки един от спящите в тях. Бяха десет души. Три жени и седем мъже. Четирима над тридесетте и шестима на малко след двайсет.

Млади хора, поразени във войната, която се вихреше до скоро на много места от Земята. Млади хора, който не трябваше да са тук, но... бяха тук.

- Млади хора... Последните... По скоро - каза си докторът - не сме в болница, а в морга, защото никой нямаше да оцелее от раните си.

Все още ги поддържаше живи и бе свързал съзнанията им в обща мрежа, но вече знаеше, че нито едно от тези последни десетина човешки същества, няма да види утрешния ден.

Раните бяха много тежки и неизличими. В края си войната се водеше с нови оръжия, много различни и по-мощни от тези в миналото. При попадения върху тялото нямаше никаква помощ, а след онзи всеобщ и вездесъщ последен взрив, всичко просто беше обречено да остане мъртво на тази планета.

Той обикаляше след взрива из улиците и търсеше оцелели, като тези тук, и успя да намери десетки, които просто събра в болницата си, но само за да наблюдава как си отиват един по един.

- Колко безсилие в програмите ми, когато не се знае кое какво е в този объркан свят – каза докторът и приглади русите коси на третата жена, прекалено млада за да е тук, но едва ли някой е питал за съласието ѝ да умре едва заживяла.

Почти цялата част на лицето от очите ѝ надолу го нямаше. Химични отрови разяждаха вътрешните органи неизлечимо, а двете сини езера в погледа ѝ се наводняваха от сълзите, проливани дори в режима полуживот, в който беше съзнанието ѝ.

Той въздъхна тежко и продължи към следващото легло.

Капитан от авиациата. Името му бе известно на всички. Сега просто беше само купчина пихтиеста плът, увита като за погребение. Някакви лъчи го бяха превърнали в това безформено същество, някога било човешко тяло.

- Дали има мисли все още в него? – се запита доктора от последната смяна. - Едва ли и в това състояние. Едва ли нещо повече от няколко невронни връзки, които все още да функционират.

Розово-синкавата каша пулсираше начесто при вдишванията на онзи слузест мехур, който е бил някога белият дроб... или сърцето .

- Макар и аз да не съм жив, колко ли ще усещам тази болка? До утре? До края на съществуването ми? Или просто ще забравя за нея един ден?

Следващото легло беше на един сержант, който запомни с това, че с него проведе последния си разговор с жив човек.

- Докторе – хриптейки го извика сержанта преди няколко дни, обърнат към проекцията на прозорец.

Той беше останал без очи. И без ръце. И без крака. Не го осъзнаваше, заради химикалите, циркулиращи в кръвта му. Мислеше, че е съвсем леко ранен и скоро ще бъде отново в окопите.

- Кога ще ме изпишите?

Черните орбите откриваха обгорените връзки, който някога за задържали в себе си очите на мъжа.

- Скоро, войнико, но ти ще си отидеш в къщи – обеща му доктора.

- Защо?! Няма ли да ме върнете на фронта? Искам да им дам на тези... – суха кашлица задави останалия без зрение и крайници.

- Не и ти. Имаш тежки рани, заради които няма да бъдеш отново в строя. За теб – зелените поля на Земята – каза, макар да знаеше, че този боец няма да може да ги види никога повече и увеличи подаването на успокоителни.

- Да... Земята – долетя глас от дъното на стаята - Старата Земя, такава каквато беше в детството ми. Мирна, тиха и зелена... Зеленината тогава не убиваше – беше набучен отвсякъде с тръби и гумени маркучи войник, приличащ на колба с десетки изходни и входящи накрайници. Всичката тази апаратура, влизаща в тялото му, беше заместила втечнилите се и вече изтекли органи.

- Иска ли някой допълнителни болкоуспокояващи? – запита за последно доктора, преди да излезе от тази стая на смъртници.

Никой не каза нищо. По-късно той постави всички оцелели в режим полуживот.

- Има ли смисъл да се отлага нещо, което е неизбежно – мислеше си от онази вечер насам.

Утре всички легла щяха да са празни.

Празни...

Колко безполезен се чувстваше тук и колко излишен в своето съвършенство – имаше нужните познания и необходимата техника да спасява животи, а с почти нищо не можещ да помогне на полуживите мъже и жени.

Нищо друго не правеше, освен да изпраща умиращите и да погребва телата им в бетонни гробове, но за кой ли? Те никога няма да имат посещение от близки и приятели.

Никога, защото не са останали повече хора на този свят.

Докторът крачеше по стоманения под и стъпките му кънтяха зловещо в коридора. Беше навел безпомощно глава, а сензорите за зрение тъжно се затваряха пред реалността.

Отвън огненият ад се развихряше с все по-голямо ожесточение и пламъците му плющяха по корпуса на болницата. Войната беше свършила с последния взрив на всичката омраза на човек срещу човека, която бе набирала сила хиляди години. Но ехото му, огнено и изпепеляващо, дълго щеше да оттеква под небето.

- Колко много боли като се спомене за старата Земя.

Той се спря пред малък люк той и се загледа към топящите се условия за живот навън. Вятъра беше огнен вихър, обикалящ навсякъде като побеснял звяр. Небето кървеше от раните си, изливащо жарта си над света. Почвата се надуваше от разяждащите я язви, които образуваха отровни мехури, пукащи се от отровната жлъч в тях.

- Странно защо, но всички умиращи си мислеха за нея в последните си часове. И аз сега си мисля, всъщност не само сега, правех го непрекъснато с всеки един от тях. А те сякаш забравят къде се намират и за истинското положение отвън. Забравяха, че не е останало нищо от някогашния свят и че Земята отдавна я нямаше.

Дълго гледа и си каза, че нямаше нищо, което да му напомни за нея, за някогашната ѝ красота. Нямаше да има вече нито птици, нито животни, нито хора, които да летят, бягат или ходят. Само роботи щяха да бродят из нея като метални призраци.

И нищо друго, абсолютно нищо.