Писмо в бутилка

"И смъртта, най-последен враг, и тя ще бъде унищожена."

                     Първо послание коринтяни 15:26

Късно вечерта Алтар запали няколко свещи и се загледа в трепкането на пламъците им. Навън вятъра от север започна да нявява пясъчната си мъгла и със сигурност на сутринта хижата ще бъде затрупана от купчини.

Той придърпа стола си към грубата дървена маса и нагласи свещите така, че да не блестят в очите му. Извади от кутията стария си дневник и писалка, отлисти на отбелязаната страница и започна своето безкрайно писмо, което нямаше да бъде получено никога.

*****

„Скъпа Асила,

Колко много пъти те търся нощем сред звездите, които тук при ясно небе са толкова ярки и близки. Макар и други и различни от тези на нашата Земя. Знам, че една от тях си ти и затова често разговарям с тях, ако ти не ме чуеш, то нека другите да ти предадат думите ми.

Звездите – колко много неща могат да се кажат под тяхната тишина. Тези отлични слушатели на плаващите в нощта. Тази безкрайна аудитория, която никога не се уморява да споделя тайни и мечти.

Колко ли огърлица от несбъднати мечти крият те в мълчанието си...

Тежки окови от отровни тайни...

*****

Искам да те отведа отново някъде край морето, което тихо да се разбива в близките скали и там да останем аз и ти. И да си поговорим пак, както някога, за звездите и мечтите.

Нощем звездното небе се отразява и става двойно в морските води. Влезем ли малко по-навътре и ще бъдем насред една безкрайност от звезди. Поглеждаш надолу и краката ти се губят сред блещукащи искри. Погледни и нагоре – пламъците на хилядите им очи са само на една ръка.

Стани отново една от тях и ти...

*****

Представяш ли си, Асила, какво е било преди милиони години, когато са били само океан и небе. Небето оглеждащо се в океана и океана му е отвръщал с усмивката си от звезди. Безбройни са звездите, така както и нямат чет мечтите под тях. Мечтите за изгубеното време. За пропуснатите мигове. За ненаправената крачка в пролетната нощ.

Защо ли се изплъзнаха така между пръстите, сякаш пясък, който изтича на зрънца от време, кристалчета от крясъци, които никога няма да бъдат пак. Никога!

Присъдата е доста жестока, нали?

Никога!

Понякога на кой ли не му се иска да може да поправи някой ден, да се върне в някоя нощ и да доизкаже започнатото, но отдавна вече забравено изречение. Затова и често се спираме под вечните ни изповедници в нощното небе и им се примолваме ако може, макар и да знаем, че не може, но все пак – ако може пак да се сбъдне онзи вълшебен миг!

*****

Помниш ли децата, които помолиха майка си да повтори стореното чудо – да поеме в ръце луната и да я задържи така за момент, там в тихата лятна нощ край реката.

Лунната пътека отрязава разпилелите се коси на жената, вдигнала високо тънките си бели ръце, крепяща с нежни пръсти нощната самотница, която се е настанила в тях и светлината ѝ прозира между пръстите, отразявайки се в зелените очи.

Децата щастливи крещят:

– Мамо, направи го пак!

Знам ли, може и да има чудеса. А може ние просто да сме чудото. Все пак досега сме неповторими, освен в грешките си. Тях обичаме да правим, дори когато знаем, че са такива. Дали не е по-добре да се научим да ги избягваме. Не можах аз. Дали си успяла ти? Едва ли. Засега безгрешни няма.

*****

Луната и звездната флотилия се ярки тази нощ. Има много още до краят ѝ, но едва ли ще го дочакам. Предпочитам сенките в мрака да обгърнат тялото ми и да потъна в забрава, както ти потъна в неизвестността, Асила. Забравата е именно вечността, за която ми обещава живота. Потъвайки в нея, ние се раждаме във вечен свят и там сме си сами.

Самотата е цветът на забравата. Оставени сами на себе си, какво друго ни остава освен да започнем да забравяме руините на нашето вчера, което никога няма да има вече утре.

В морето от пясъка на спомените се опитвам да уловя някой искрящ, но всички изтичат и се промъкват между стиснатите юмруци. Един по един, като последна въздишка се изгубват в пустота.

Нужни ли ми бяха? Ето за онзи, колко време не бях се сещал за него, а сега ми стана жал, когато изчезна. Има ли смисъл да се тъгува за тях? Може би...

*****

Всеки миг е загуба на настоящето. Всеки поглед е отправен в отминаващото ни. Всяка мисъл потъва в спомени. Всеки дъх е вече късче от миналото.

Винаги сме в миналото и всички дела се потапят в него - всички!

Всяка мечта е вече спомен, всяка усмивка се угасва със сълзите и винаги оставяме обърнати към мрака... винаги!

*****

Асила, за истинските неща трябват големи жертви. Скъпи жертви. Безценни жертви. Като загубата, като раздялата. Губейки ние печелим. Загубеното и пожертвано в името на нещо става безценно у нас. Остава вечно! Както са вечни мислите ни. Както е веча обичта, заплатена с тежка цена...

С болка... С раздяла.

Но винаги остава блеснал миг, спрял се в хода на времето, мигът станал всичко в живота. Трепването осмислило всички наши дни... всяка наша година... всеки наш час.

Днес едва ли разбираме, че това е мигът. Не знае, че той е онова, което сме търсили и чакали. Винаги го откриваме когато вече го няма... Винаги!

Като отлитаща птица, отлита и той. Търсим с очи да го открием, но той е далеч... и все по далеч... и го няма! И свършва! Изтрива се от погледа, но ще остане завинаги ехото му в сърцето. Отново завинаги.

И часовете ще се превръщат в дни. Дните в месеци. Месеците в самотни години, които отново и отново ще ни връщат в онези часове. И ще ни боли, платили за тях с болка и сълзи... и сълзи,  както винаги.

*****

Времето, едва ли нещо тежи повече от него.

Асила, колко пъти можем да умрем? Колко пъти да изпратим последната си мисъл към някого, когото няма да можем никога да срещнем отново? Колко пъти изгубваме скъпото в живота, за да го срещнем отново в смъртта си?

За какво ли е всичкото суетене, когато винаги краят е един и същ. Все едно и също действие на сцената – суматоха и хаос, които винаги се превръщат в покой при спускане на завесата.

Но един ден, този приеман за последен наш враг в живота, и той ще бъде победен – за да се събудим в новия си свят, където ще сме и двамата котки."