Моряка се подпираше на кормилото на
лодката. Бе заспал отново и сънуваше как се носи в океанови небеса - не знаеше
дали лети или плува сред тях, просто усещане лекота и свобода, онази същата с
която вятъра издуваше платната му.
Докато
сънуваше вярваше, че не спи, а наистина се носи сред безкрайността.
След
залеза често току задрямваше от лекото поклащане, току се пробуждаше и слушаше
плисъка на вълните, а лодката му следваше лунната пътека. Платната ѝ бяха свити
- вятъра го нямаше от седмица и се носеше движена единствено от морските
течения, които по тези ширини не бяха особено силни. Усещаше все по-силно
нуждата от вода – жаждата го принуждаваше да спи и да залъгва със сънища тялото
си, най-често с това, че пие от някой горски извор.
Безводието изтощава - нощите се
понасяха и светлината на звездите не убиваше духа му така, както през деня
слънцето изгаряше с лъчите си тялото.
Той се пробуди, погледна уредите до
себе си - до изгрева имаше още много време, компаса сочеше вярната посока и
макар да се движеха едва-едва, лодката и морякът бавно приближаваха към
далечния бряг и неговият дом.
* * * * *
Дървета ограждаха домът и жената не
виждаше, но винаги чуваше гласът на морето. При силен вятър вълните му се разбиваха
в скалите с невероятен грохот, а при затишие шумоляха приятно и приспиваха
съзнанието ѝ с приказна лекота.
Тази
нощ морето беше необикновено тихо, времето бе задрямало за няколко мига на пълен
космичен покой.
Жената гледаше към луната обхваната в
рамката на прозореца - на масичката догаряше свещ, чийто пламък гореше без да
потрепва.
Ръцете
ѝ, сплели пръстите си, почиваха в скута ѝ. Домът мълчеше, също и дворът му, над
който се бе спряла луната.
Чакаше изгрева за да отиде на върха на
скалите и да потърси из хоризонта платната на онази малка лодка, която се бе
изгубила преди толкова много дни из морето – с нея трябваше да се завърне
нейният моряк.
Свещицата изви пламъка от последния си
трепет и сетне се стопи и просто угасна.
* * * * *
Моряка немощно плъзна ръка и потърси
компаса. Слънцето заслепи очите му, когато ги вдигна за да провери посоката.
Погледа му остана впит в стрелката, единствената му опора в безветрието, която
сочеше пътят му. Нямаше сили дори да погледне накъде се носи.
Дали
ще успее да го измине и да види своя бряг?
И
да бъде у дома...
Жаждата и жегата го изцедиха за седмица
и в този ден моряка се прости и с живота, и с небето, и с всичката тази солена вода,
която не можеше да му помогне.
Вече
бе изпил повече от безопасното количество и сега солта ѝ изгаряше тялото му.
Устните се пукнаха, но в тях дори и кръвта бе пресъхнала. Знаеше, че умира –
бавно, но сигурно.
Няколко гладни албатроса закръжиха над
лодката, един по-смел и навярно по-гладен от останалите дори кацна на мачтата.
Впи хищните си очи в умиращия и видя как живота гасне с всеки негов дъх, нададе
доволен писък и след малко всички птици се бяха настанили над свитите платна. Милостиво
оставиха плячката им да подиша още няколко мига, бяха сигурни в победата си и
започнаха да разчесват перата си със силните клюнове.
Клепачите му натежаха и започнаха да се
затварят - моряка знаеше, че хлопнат ли веднъж никога няма да ги отвори повече.
Отправи
взор с последни сили към небесата.
Преди
да се затворят със сетната му тиха въздишка, успя да изпрати последната си
мисъл към онази, която знаеше, че го чака там... на брега.
* * * * *
Дърветата изведнъж излязоха от
мъртвешкия си унес и раздвижиха клони с пукане. Дългото мълчане отведнъж бе наслоено
от шумове – вълните и клоните заговориха с гласът на вятъра. Листата се триеха
едно в друго, морето заблъска скалите.
Жената вдигна очи от бродерията, почувсъвала
повик, тя я остави да падне на земята, иглата остана забодена в плата, и бързо
премина по пътечката между дърветата. Пред нея се ширна морето. Погледа ѝ се
плъзна по вълните. Далече, много много далече и едва видима, се поклащаше малката
лодка.
Тя
изтича досами ръба на възвишението и скоро разпозна, че това е тяхната лодка.
Замаха с ръце, надявайки се, че той ще я види от толкова далече - не можа да
устои на порива да го поздрави.
Часовете, нужни на вълните да довлекат
лодката до брега, жената изчака без да помръдне от мястото си. Забеляза, че
платната са свити, а това при попътен вятър е странно. Студена тръпка обходи
няколко пъти тялото ѝ.
Искаше
да види как морякът спуска платната, как застава на носа и как ѝ помахва с бяла
кърпа, така, както много пъти е правил при завръщането си.
Но
нито платната се издуха, нито някой размаха кърпа.
Сърцето
ѝ се сви от болка и тя забърза надолу към малкия пристан, останал пустеещ
толкова много дни. С очакване застана на ръба и зачака. Разбра, че лодката се
носи съвсем сама към брега, нямаше кой да я управлява. Няколко сълзи преляха и
се спуснаха по лицето ѝ. Не искаше да мисли за нищо, но вкусът им бе горичив
като болката от загубата на някой любим.
Лодката се пребори с отливащата се пяна
на последната вълна и най-накрая се блъсна в брега - пясъка застърга грозно по
тялото ѝ.
Жената,
таейки искрица надежда се качи на борда, но откри, че е съвсем пуст – само
тук-там тъмни петна показваха къде е лежал до последно моряка.
Няколко преяли албатроса я гледаха от
мачтата - бяха толкова натежали от изяденото, че дори не отлетяха, а гледаха
как жената се свлече безсилна.
Доволни
и сити, ровичкаха с окървавени клюнове из перата си.
Няма коментари:
Публикуване на коментар