Звезди и мечти

         

Сред звездите в този къс от космоса през повечето време е тихо. Всеобятно и безкрайно тихо, макар живота да съществуваше в различни форми.

         Кометите, известни с кристално звънливия си смях, преминаваха като лека въздишка и бързаха да се понесат някъде в безпределния космос, далеч от звездните купове и където гласовете им свободни следваха ледените си опашки.

         - Те не обичат шума – казваше им момчето, което по прищявка на Твореца се бе родило и живееше сред тях.

         Обитаваше малък свят, който бе съвсем достатъчен за да му бъде дом и закрила. Бяха го отгледали звездите в този къс от космоса – една го научи да вижда цветовете, друга да чува тишината. Те го хранеха, съветваха кога е по-добре да се скрие при някоя по-силна космична буря, бяха му сестри, бяха му приятели. Не знаеше колко време е тук, защото звездите не говореха за времето – за тях то беше едно огромно пространство, което ги съдържаше.

         Звездното момче също обичаше тишината. Харесваше му звездния покой и се наслаждаваше на сиянието с което едни горяха, други пулсираха в бяло, а трети току премигваха в различни отенъци на приливите и отливите в техните вътрешни стихии.

         Момчето поради това, че бе отгледано от звездите понякога мислеше, че и той е вид звезда, но все още неизлъчила светлината си.  Друг път си казваше, че е родено за да ги гледа и споделя тишината им. Толкова красота трябва да има за кой да бъде създадена – разсъждаваше то и се отпускаше в тишината, която властваше в този къс на космоса.

         Но веднъж, от преминаващ рояк комети, се отдели една и му прошепна, че има и други като него в космоса – после бързо отлетя, преди строгите звездни лъчи да я накажат за нахалното ѝ спиране при звездното момче.

         След тези думи момчето започна да усеща самота. Поиска да види други като него, така се и научи да спи – не от умора, силите му бяха неизчерпаеми заради енергията, с която се хранеше. То спеше за да сънува – още едно явление, което се появи в мислите му.

         Сънуваше как намира другар, някой като него живеещ сам на своя си свят и двамата се канеха един друг в домовете си. Веднъж приемаше момчето, друг път той канеше сънувания му гост, за който приготвяше огнена закуска и чай с аромат на изгряваща звезда.

         И щом момчето се събуждаше отиваше до една скала, в която виждаше отражението си и си спомняше, че приятеля му няма ясен образ, а само облика на букет от светлина. Понякога то говореше с отражението за да разсее самотата си, но не беше същото като в съня - там двамата, той и непознатия, си спомняха за някоя вече угаснала звезда, на която все още се носеха искри от звезден прах.

         Така изтекоха безброй мигове от време, момчето не знаеше колко, защото никога бе отмервало времето, спеше все по-дълго, а най-силната звезда го гледаше и тайно надничаше в съня му.

         * * * * *

         Веднъж се събуди от усещането, че някой го побутва. Понечи да попита кой е, но знаеше, че старшата звезда, която бе изгряла наблизо, не обичаше дори шума на неговия глас.

         Неочаквано реши, че трябва да намери онзи свой другар, който все по-често сънуваше. Трябва да поеме на път, който ако следва ще го отведе до него. Нямаше да пита главната звезда от неговия куп, тя едва ли би разрешила да ги напусне.

         - Ако се престоря на заспало и след това се измъкна тихо, никой няма да разбере, че всъщност съм отлетяло – каза си то и пак се сви в постелята си.

         Съвсем скоро трябваше да мине ято комети, затова след като прецени, че вече наближават, момчето се промъкна в сенките и ги изчака на удобно място. Щом видя опашатите да приближават, то подскочи леко и се улови за една от тях.

         Кометите свиха настрани от звездите и наобиколиха момчето.

         - Търся някой като мен, дали сте виждали ли? – шепнешком попита то.

         Повечето от кометите дори не знаеха за съществуването му, но една по-младичка се обади, че е била в някакъв страничен куп, където май е имало същества подобни на момчето.

         - Ще ме заведеш ли? – помоли ѝ се то.

         - Ако ми се разреши.

         Най-старата комета помисли няколко мига и се съгласи да се отделят от ятото. И без това рояка им бе пренаселен. Позволи на кометката да продължи сама из космоса.

         Момчето се прехвърли на младата комета и полетяха.

         - Далече ли е?

         - Докато стигнем ледовете ми ще наедреят още един път.

         Звездното момче не знаеше колко време е това, но се съгласи с нея и се понесоха.

         * * * * *

         В космоса времето не тече по същия начин както в който и да е дом. Тук усещането е, че сякаш измеренията го поглъщаха и разтваряха, нямаше възраст, нямаше младост и старост – само и единствено понятието съществуване и разбирането за време липсваше. Понякога някоя звезда угасваше, но с това нищо не се променяше, винаги се раждаше нова – най-често събирайки прахта на вече изчезналата.

         Момчето и кометата се носеха, тя често пееше и то се унасяше от разказите в песните ѝ. Понякога си говореха, така чу за времето. Кометата се наричаше млада, а бе скитала доста из вселената. Сподели, че сестрите ѝ намирали за странно това нейно вечно броене на цикли, сезони и обиколки.

         - Искам да я обиколя – каза кометата, имаше предвид Вселената.

         - А може и да си я обиколила цялата – рече момчето, - но няма как да го знаеш.

         - Възможно е, само Твореца има точна представа за нейният край и начало. Ами ти колко време си изживял?

         - Не зная, може би съм стар колкото теб, но не раста. Понякога сънувам, че съм голям, а след това се събуждам под звездите и се питам дали пак не сънувам щом съм все още момче.

         - Сън? Това какво е?

         - Не зная. Звездите ми казаха, че е сбъдната мечта, но пък не знам какво е мечта.

         То помълча малко и добави:

         - Не ги и попитах, те не обичат въпроси.

         - Звездите все много знаят – прихна кометата и пресече облак газ във виолетово сияние.

         Летяха и кометата събираше частици космичен лед, слепяше ги по себе си и малко по малко опашката ѝ се удължи - стана по-удобна за момчето, което се настани и без да се усети взе че заспа.

         Сънуваше как се реят над нещо като космоса, но нагънато от вълни. Помисли си, че това е времето – надува се като балон, после се пука и късчетата му пак се събират за ново надуване.

         Не знаеше откъде идват тези образи в мислите му, веднъж учителка звезда му каза, че всички в космоса са свързани и момчето може би улавя сънищата на милиони други. Това научи малко преди да избяга, странно му се стори, че една звезда признава за съществуването на подобни на момчето. Сега се усети, че всъщност те вече не криеха тази тайна от него.

         - Хей! – сепна го гласа на кометата. - Къде си отишъл?! Пак ли при мечтите? Хайде, връщай се – пристигнахме!

         Момчето видя малък свят и щом благодари на кометата се понесе към него. Спускайки се остави огнена диря след себе си, а кацането му се превърна в малка експлозия, от която никой не пострада.

         Затова пък милион и половина чифта очи си пожелаха по нещо при вида на падащата звезда.

         То се изправи и видя пред себе си непозната фигура. Беше крехка и обвита в лекичко сияние. Намираха се край кристално езеро, покрити с мъх скали и малък звънлив водопад, който разлюляваше флотилия от плаващи лилии.

         - Здравей! – рече то със звезден глас.

         - Здравей! – усмивка грейна насреща му.

         - Аз съм звездното момче – представи се то.

         - Аз съм земното момиче – каза тя.

         Двамата се гледаха дълго, не толкова колкото бе пътят на момчето до тук, но достатъчно дълго, че една комета да напусне обхвата на планетата и по преки космически пътеки да свърне натам откъдето бе долетяла.

         - Искаш ли чай? Домът ми е ей там, а ти сигурно си премръзнал, нали идваш от космоса, а той е толкова студен – предложи земното момиче.

         - Студен е – съгласи се то и я последва, питайки се дали ще ѝ хареса ако го поръси с щипка звезден прах, от който носеше достатъчно.

         В нощното небе звездите зашумяха – няколко се възмутиха от бягството на момчето, други му пожелаха късмет и дълъг живот сред неговия вид.

         Старшата звезда се усмихваше благосклонно и потупа с лъчите си изпълнилата успешно задачата си кометка.

         Самотата сътвори сънища за едно звездно момче, а те се превънаха в мечти – космоса позволи мечтите да се сбъднат.