Спомените на дъжда

         И дъжда беше тих, също като деня.

         Небето мълчаливо го изливаше и капките му безшумно се сливаха с пластовете от окапалото вече лято.

         Улиците течаха есенно обезлюдени – дори времето не бързаше, позадрямало безгрижно.

         Дъжда и листата падаха ръка за ръка - на места се образуваха вади, по които листата плуваха към някой далечен хоризонт, а на други места листата се сгъваха като длани и събираха дъжда за някой, който можеше да се завърне от дълъг път.

         Парк тъгуваше самотен и като че ли забравен от всички.

         Алеите му бяха пусти и днес, и вчера, а навярно и утре.  

         Самотата му тежеше, обичаше да слуша истории от разхождащите се из него или  когато спират пред фонтана с държащата делва в ръцете си девойка, от която щедро се изливаше вода в малко езерце под нея.

         Но не и сега, в това негово днес - нямаше кого да изчака дойде откъм извора с двадесет и пет пеещи струи, изливащи се в дългото корито и да го скрие под сенките на короните на огромните си дървета, както правеше в най-слънчевите дни.

         Беше самотен и с готовност би предложил на някой да поседне под навеса на старата постройка и да помълчат заедно.

         Да помълчат и да си спомнят...

        

         ******

         - Толкова е хубаво – каза тя, след като огледа с пъстрите си очи наоколо.

         Ранната есен искреше златиста от промъкващите се през клоните лъчи. Тук-там някое листо се откъсваше и политаше в обичайния си танц към корените на дървото му. Лек, много лек вятър побутваше клоните и те се поклащаха лениво с вълни от листа. Също погалваха косите ѝ с цвят не азаарен мед.

         - Върти се – отбеляза, уловила движението на едно от тях. – Върти се освободено от тежестта да бъде оковано за клона си. Сякаш не принадлежи вече на този свят, а е свободно да избере свой си – полетът, лекотата, свободата. Виж как се върти...

         - Всичко е кръг – животът, пътищата в него, краят им, който е ново начало на поредния кръг.

         Той беше срещу нея. Не гледаше листото, нямаше нужда. Мислите му вече го бяха видели. Те бяха в танца му – бяха част от движението и го следваха.

         - Нима всичко се съдържа в този кръг?

         - Всичко.

         Протегна ръка към нея, не можеше да я докосне, но искаше да усети топлината на тялото ѝ. Преди да заспи винаги я докосваше, тя го зареждаше с енергията да бъде жив.

         - В това завъртане е началото на края на всяко движение. Сътворението е захапало своят крах от хаоса, който го е родил. Вселената е вихър светлина, погълвана от бездната на мрака. Времето започва там където свършва – това листо ще бъде свободно докато се прероди напролет отново на своя клон.

         Тялото ѝ стана прозрачно, вятъра и слънчевите лъчи преминаха през нея и се сляха с танца на падащата есен над тях.

         - А любовта? И тя ли е в кръга?

         - Тя е всичко останало – без нея няма бъдат разбрани кръговете на съществуването. Любовта е като силата раждаща космическия безкрай, чрез който ума преминава през слоевете на познанието.

         Листото изчезна, но друго пое по неговия път.

         - Не се ли губи? Понякога толкова много преживява – наранена, прокудена...

         - Истинската остава завинаги да се движи в танца си на вечност.

         Тя се усмихна с блеснали като звезди искри в очите си.

         - Като този сън – ще е безкраен...

         - Безкраен като спомена за него – съгласи се той и затвори очи.

 

         ******

         Паркът опустя – сънят изчезна, онази среща утихна сред въздишката на есента.

         Дъждът подсети времето, че трябва да се пораздвижи. Залеза търпеливо чакаше да скрие в сенките си всички спомени. Беше част от движението на промените – ден и нощ.

         Есента въздъхна още веднъж, но много по-тихо, уморено, само няколко мига преди да изпрати сивият ден. Колко много дни бе изпращала, колко утрини посрещала, но неизменно си казваше, че:

         - Когато някой спомен си отива, след него остава единствено празнота.