Там... някъде

         Появи се така, както се е появило всичко – от мига на Сътворението.

         Съвършен, както и всичко друго появило се от нищото – имаше перфектно тяло от образуващите го кристални черти – беше лек, много, много лек...

         Няколко мига след това, вече знаеше, че се носи заедно с милиони подобни на него.

         Носеха се надолу – в меко падане, без да бързат, едва докосващи въздуха.

         - Ние сме снежинки – каза някой.

         Това вече го знаеше, защото бяха минали още няколко мига.

         - Ще покрием света – добави друг.

         А света беше онова неясно в очертанията си място, към което падаха.

         Оглеждайки ги, видя как телата им искрят. Някои повече, други по-малко. Бяха красиви, ако се докоснеха, кристалите им издаваха тих звън. Разбра, че е техния смях.

Светлина идваше от душите им, толкова чисти от малкото, което знаеха за себе си.   

         Безброй падащи сред безброй други снежинки – всяка една имаше собствена светлина и нито една не приличаше на другата.

         - Дали и аз изглеждам така? – запита се в лекотата, с която се носеше.

         - Да – чу мисълта му една близка снежинка. Беше различна, по-голяма от останалите, с много ярка кристална мисъл.

         - И ти имаш своята светлина. Всички сме като ледени искри, дошли от звездите – колкото и да са много, всяка една е красива.

         - Звезди?

         Тя каза, че се е появила много по-рано от него, в едно по-високо ниво и първият ѝ спомен е нароената със звезди безкрайност. Ветровете все още не ѝ позволяваха да се спусне до крайната им цел – света под тях, затова знаеше повече от другите. Понякога се носеше заедно с падащите и им разказваше онова, което знаеше.

         - А звездите са като нас, но стоят високо и са неподвижни. Може би сме техни родени от техните светлини – така си мисля. Виждала съм как някои от нас да се сливаме и тогава ставаме много по-ярки – също като звездите – обясни снежинката и лек повей я отнесе нанякъде.

         Заедно с нея повлече и като рояк от новите.

         - Звезди... – повтори си той, за да не забрави и продължи да пада бавно.

         Миг след миг минаваха, около него си говореха, смееха се звънливо, вече знаеха, че ще бъдат в едно общо цяло, когато стигнат края на полета си – света под тях. Трябваше да го покрият с белотата и чистотата си.

         Виелица го отне от ятото и го понесе със себе си. Само него.

         - Защо? – попита, откъснат от общото очакване да бъде едно с другите.

         - Теб избирам да бъдеш различен от другите – отвърна тя.

         Гласът ѝ виеше и си прокарваше път между падащия сняг.

         - Ще бъдеш дар. Ще си снежинка на любовта?

         Знаеше много неща, падаше няколко хиляди мига, но не бе чувал за нея. Но думата му го подсети за нещо.

         - Тя също ли е светлина от звездите?

         След кратко замисляне, виелицата отвърна:

         - Също.

         Носеше го бързо, много по-бързо отколкото можеше сам да лети.

         - Чух едно сърце, което има нужда от любов – разказваше му виелицата. – Само, изгубило пътя си, губещо и светлината. Ти ще се влееш в него и ще му дадеш надежда.

         - Коя е тя?

         Животът е толкова кратък, но толкова много неща има в него, за които няма да узнае никога. Може би е сестра на любовта?

         - Надеждата е онази искрица, която връща светлината в сърцето и може да сбъдне искрено желание.

         - Желание...

         - Да, желанието да бъде дарен някой с истинска любов. Почти стигнахме.

         Виелицата се завъртя и с вой му рече:

         - Превърни се в сбъднато желание и дари светлината си.

         Виелицата направи нов кръг и го остави сам.

         Той пое отново бавния си полет надолу. Различаваше света по-ясно - гора, поле, река, малък дом и стояща пред него фигура с различен вид от видените до сега. Не беше кристално тяло, а имаше топло и пулсиращо сърце. Но около него кръжаха тъмни облаци и заплашваха да го покрият с мрак.

         Изведнъж разбра какво му заръча виелицата.

         Да бъде искрата, която да прогони тъмнината, да разпали в сърцето светлина и да сътвори цяла вселена от неподвластна дори на времето любов.

 

         ******

         Тя поемаше от зимния въздух. Студен, пронизващ, прогонващ.

         Всички други, но не и нея.

         Покрита с мек шал на цветните си ивици, стоеше пред къщата и чакаше.

         Просто чакаше, след като бе разбрала, че пътищата в живота са толкова много, а вече не знаеше къде иска да отиде. Поела по един, свърнала по друг, завърнала се по трети – изгуби себе си, слушайки песните на различните певци, всеки обещаващ най-правилната посока.

         Песните им – спомни си тя. – Те са лицата, останали скрити под песента. Не бяха техните, бяха просто проекции на други такива – всяка стремяща се към надмощие и чрез завладяващи съзнанието думи да превърне още някой в певец на неговата си проекция за разбирането за живота.

         Измамници или просто неразбиращи, че са прозрачни?

         Тя пое от въздуха, изпъстрен с толкова много цветове.

         Ухаеше на вече идващия сняг – белота, чистота.

         На тишината от спящото поле – сън, прераждане в друг свят.

         На въздишките от останалите без украса дървета – самота, пустота.

         На тихото ромолене от ивицата незамръзнала вода в реката – ледена липса на стопляща прегръдка...

         Небето над нея мълчеше.  

         Голямо – необятно – посивяло.

         Не искаше да е сама, а беше.

         А то все така мълчеше – може би тя първа би трябвало да му проговори.

         - Това ли ще е пътя ми – да посрещам зимата сама? Без да го има онзи огън в сърцето, който да ме прегръща в студените нощи? Да има една свещ, която със своя пламък да ѝ показва, че гори само и единствено за нея.

         А знаеше, че него го има – там... някъде.

         Чу тих, едва доловим звук и го позна – песента на падащия сняг.

         Духна в дланите си и ги стопли.

         Пожела си чудо, което да ѝ помогне да открие пътя - истинския. Просто малко чудо, което да ѝ покаже, че все още я има надеждата да намери себе си – там... някъде.

         Протегна ги и в тях бавно, много бавно падна снежинка – първата за тази зима. Остана с красивата си форма миг-два, след което започна да се топи - усети как в нея се влива топлина. Мина през ръцете ѝ, сля се със кръвта ѝ и стигна до сърцето ѝ под формата на красива като летен изгрев светлина.

         В нея грейна усещането за любов, която знаеше, че я чака някъде – там... някъде – не много далеч и е толкова лесно да стигне до нея.

         - Идвам... – прошепна и долепи топлите си длани до сърцето, което отново гореше.