Накъде гледат слънчогледите - 1

         Той написа: “Блато. По водата се носи тънък слой отрова. В средата на блатото, с корема нагоре, плава мъртва риба...”

                               Джон Стайнбек “Благодатния четвъртък”

 

         Вчера, днес и утре са уловени във времеви мехури и нароени до безкрайност, носейки се един до друг сред пространството в безбройни повторения, където всяко днес си има свое вчера, в което се оглежда и собственото си утре, в което прелива само и единствено за да се превърне отново в неговото...

                          ВЧЕРА

 

         1.

         Облаците над Острова станаха с един тон по-тъмни и с една идея по-гъсти, подсказвайки, че дъждът следобед е почти сигурен. Появи се и студен вятър, който започна да къдри вълните. Както винаги идващия зимен сезон щеше да бъде предхождан от безкрайни дъждовни следобеди, в които ставаше невъзможно да се излезе в открито море, тъй като в такова време често се развихряха и краткотрайни силни бури, които бяха опасни за рибарите.

         Риклис, отбелязал първите признаци на смяната на сезоните, загърна връхната си работна дреха, която слагаше сутрин. Лодката му се поклащаше на любимото му място - малко встрани от голямата скала, а той търпеливо гледаше върховете на въдиците му как се поклащат от вятъра. За негово разочарование вече дълго време нито един не се забиваше надолу, поведен от гладна за стръвта му риба. За тази сутрин бе успял да хване едва три средно големи парчета, които едва ли щяха да са достатъчни да ги предложи на някой в селището или на пазара. Трябваше да вземе мрежата, но се бе надявал на по-богат улов с въдиците.

         Повдигайки яката на куртката, Риклис сви крака към тялото и така се предпази от студените пръсти на вятъра. Лодката започна да люшка от нарасналите вълни и това му подсказа, че е време да събира пръчките си, все пак реши да изчака още малко. Преди дъжд рибата обикновено се събира и издига на ята към повърхността, така че все някоя може да налапа кукичките.

         В този момент една от пръчките рязко се изви и рибаря светкавично реагира и силно засече. Бързо започна да върти макарата и влакното, блестящо от капките вода, се занавива в барабана. Усети по опъването, че се е закачило нещо тежко и той придърпа с крак сакчето, за да си помогне при изваждането. След малко едро тяло се преметна във водата и плясна силно с опашка, вдигайки фонтан от солени пръски. От устата на рибата се точеше здравото влакно и Риклис вдигна пръчката нагоре, като в същото време подложи и сакчето. Рибата удобно се настани в него и той доволен от бързото изваждане я метна в лодката.

         Малко след това вече беше на брега и дърпаше рибарската си количка. Реши да мине през пазарчето и да предложи улова си, затова пое по пътеката покрай неговата къща. Като рибар имаше грижата да снабдява селото с риба, а скоро е ден на празник и на много места щяха да имат нужда от нея.

         Без да обръща внимание на смрачилото се време младият рибар заподсвирква весела мелодия. Дъжд или не - животът е хубав и няма защо да се появяват черни облаци и в неговата душа. На двадесет и три години може да се каже, че е намерил и изкачил няколко от стъпалата му като пълноценен човек.

         - Риклис! - викна го Отоно, негов връстник, който живееше до неговата къща.

         Отоно бе ковач и лицето му представляваше странно оцветена маска от черни сажди и сиви ивици мръсотия.

         - Рано се връщаш - отбеляза ковача и метна едно парче извит метал към купчина железа. – Времето ли те уплаши?

         - Не ми се чака в дъжда. Утре ще отида отново. Ела да видиш какво парче хванах.

         Рибарят повдигна капака на плетения кош и двамата с Отоно едновремено дръпнаха глави назад при изпляскването на все още живата риба.

         - Огромна е - рече ковача и пресметна нещо. - Пет-шест кила със сигурност ги има. Дълго ли те мъчи?

         - Ами, няма и пет минути. Новата макара няма грешка - тегли яко и не заяжда.

         - Сложих ѝ аз хубави пружини – зарадва се от похвалата Отоно и вдигна глава към небето. - До обед ще завали. Дядо ми бе сигурен преди малко, ставата го боляла много от идващата влага. Каза че от днес започват есенните дъждове.

         - Време им е – съгласи се Риклис и затвори коша. Пристегна единия от ремъците и се приготви да продължи.

         - Ставата му заскърцала - засмя се Отоно, повтаряйки любимият израз на дядо си. Това значеше, че не може да се противоричи на прогнозата и двамата се усмихнаха в съгласие.

         - Аз да вървя - подкара количката Риклис и заобиколи един голям календарен камък.

         - Утре можем да отидем да видим представянето на ножарите от другата част на Острова – предложи ковача. 

         - Става. После ще се видим - махна Риклис и сви надясно по пътеката.

         Премисли набързо от какво има нужда и влезе в покрития пазар, за да размени улова си с другите търговци и прекара деня си с тях до идването на петия час, онази част от денят, която е времето за търсене на единение с всевиждащия Бог от небесата. Ако се погледне в това време навън едва ли ще се намерят повече от двама-трима души на улицата, забързани да се приберат някъде и да изпълнят церемонията.

         Обичаят да се усамоти човек за малко със собствените си мисли даваше възможност да се премислят много неща от ежедневието, от отминаващия вече ден и да се подготви пътечката за утрешния. Ако някой е проявил слабост, чрез съзерцаването на собствената си същност ще може да я избегне в бъдеще. Уверените пък намираха още повече сигурност в себе си и делата си.

         Сядайки на тръстиковата рогозка в нишата Риклис пое въздух и десетина секунди го задържа, успокоявайки ритъма на сърцето и мислите си. На бавни интервали го изпусна и пое от надигналия се аромат на силния чай, налят в красиво изработената ритуална чаша, сложена на специалната масичка пред него. Изчака дъхът на запарката да проникне в него и отпусна мускулите си, за да отвори към съзерцание съзнанието си. Притворил очи се вслуша в трополенето на дъжда започнал по обед съвсем леко и колебливо, но сега превърнал се в силен порой, който сякаш нямаше намерение никога повече да спира.

         Слушайки ритъма на дъжда съзнанието на Риклис започна да се освобождва от тежестта на страничните мисли. Не знаеше къде ще се озове, но остави съзнанието само да намери пътя си. Засега мислеше за дъжда, но вдишвайки дълбоко още няколко пъти от наситения с билка въздух, изолирайки всичко от външния свят, в мислите му, иззад дъждовната завеса, се появи образа на слънцето, показващо се иззад хоризонта. Бавно, разпилявайки отблясъците си по водата, то се издигаше като човек, който се изправя след сън, готов да посрещне денят и да го преброди. Слънцето протегна златисти пръсти, които с трепет заиграха по вълни. Видя и себе си някъде в центъра на всичко това и златните отблясъци се простряха към него. Ставаха все по-ярки, топли и меки. Плавно, без да бърза за никъде, изгревът изплува с цялото си величие в съзнанието на медитиращия. Забравил за дъжда навън, той се намираше в едно ясно лятно време, когато денят започва много рано и пътеката до залеза му е толкова дълга, че понякога забравяше дори да свърши.

         Има ли някаква сянка в дните ми? – запита се той. Водата край мен е спокойна, няма какво да я намръщи. Как прилича на лице, което няма никакви грижи и е ведро от безгрижие. В мислите си Риклис се въртеше под лъчите с рибарската си лодка и тогава видя как Лицето го гледа от небето. Само него и никой друг. Точно така, както казваха, че са го виждали не един или двама. Нямаше ясни черти, но беше Той и разбра какво е да си избраният от погледа Му. Усети мигът на сливане - Бог и човек станаха едно в омаята на слънчевият изгрев, творец и творение бяха заедно в смирението пред общата им еднинност.

         Видението остана с приятен привкус, докато Риклис бавно се завърна в реалността. Както винаги съзнанието му бе обзето от лекотата, идваща след съзерцаване на вътрешния свят. Току що се беше докоснал и слял със силата, която е над обитателите на малкият им свят и усещането продължаваше да го обзема.

         Взе внимателно порцелановата чаша и я поднесе към устните си - вече можеше да отпие. Вкусът бе силен също като аромата. Леко тръпчив, но освежаващ.

         За съжаление Риклис никога не беше виждал Лицето с очите си. Винаги се доближаваше до него само при медитация, затова си го и представяше смътно като образ. Отец Тък казваше, че То ще се покаже на всеки според това кога е заслужил тази чест. И това се потвърждаваше от виделите Лицето в небесата, че им се е явило точно в нужното време. Няма определена възраст, нужно е търпение и смирение, казваше още отеца и призоваваше никога да не забравят да посетят общата неделна служба и да се отдават на ежедневните медитации, който били начин на докосване на всеки един от Неговите ръце.

         - Защото да виждаме с душите си е също толкова истинско, както и да видим със собствените си очи! – поясняваше отеца.

         Не е ли твърде обикновен моя живот, се питаше Риклис, и като обикновен рибар с какво ще ме забележи? Дали да не поговори с отец Тък за това дали мястото му в живота е добре избрано и не трябва ли да го промени, за да постигне нещо повече? Семейството му остана да живее сред слънчогледовите полета в подножието на разделящата на две Острова планина. Минаха три години откакто разбра, че няма да продължи заниманието на баща си. Слънчогледите бяха необходими и нужни за хората, но Риклис избра морето, след като обиколи целият Остров. Може би е прекалено грешен, нали като рибар доближи няколко пъти неволно самата Граница, заради което пък го порицаха в неделните събирания. Той се засрами и обеща да внимава повече - към Границата е забранено да се плува и е грях да търсиш досег, това знаеха всички вярващи и спазващи правилата. Тя е опасна зона, това разбра и сам, озовал се достатъчно близко за да усети идващата от нея неизвестност. Краят на света им беше загадка, която никой не можеше да обясни, но младият рибар не спираше да се пита какво представлява и защо я има почти всеки ден, когато биваше в морето. Трудът му се ценеше от другите, но чувстваше, че трябва да направи нещо повече, за да бъде избран и да му се покаже лично от небето Онзи, който бди над тях.

         Рибарят излезе, прикривайки се с конопен чувал от дъжда, и притича към големия навес на площада и се включи в разговара на събралите се вече на раздумка съселяни. Това бяха любимите им часове, когато сядаха на масите и започваха да разговарят за спокойния и подреден живот на селото. Днес например щяха да говорят за дъжда, за това как идва от неизвестността над тях, която съдържа толкова вода, която излива просто ей така. Или за това колко са едри капките, как се пръскат на земята, какво е най-подходящо да облечеш в такова време и така нататък докато дойде време за сън.

         Тих и подреден е живота ни и дано никога с нещо не бъде нарушен – мислеше си Риклис, а и останалите на Острова, докато тъмнината бавно се спускаше над тях.

 

         2.

         Линията до която можеше да се отиде най-навътре в морето бе на около малко повече от ден път с ветроход при попътен вятър и беше известна под името „Границата”, защото представляваше крайния предел на възможностите да се предвижва под небето човек. До там се ограничаваше кръгът на светът, назован от обитателите си Острова, който пешеходец прекосяваше за седмица, останалото наоколо беше морето и небето над него. Тя можеше да се види от всяко едно място - денем като сребриста мъглива стена, издигаща се над хоризонта, а в ясните нощи искреше със загадъчното си многоцветно сияние. В миналото не един или двама се бяха опитвали да преминат, но неизменно загиваха или оцелели се връщаха с разказите за това, как някаква сила ги е отблъснала и върнала от непреодолима стена. Желанието да се мине отвъд се обявяваше за ерес и отците от храма настояваха, че е забранено от Бога да се преминава Границата – това повтаряха от поколения.

         - Причината – казваха те - не е важна за нас, смъртните, щом Той така е пожелал и ни е дарил свободата до там, значи до там и ще бъде! 

         И заклеваха вярващите да не следват грешниците, които отлъчваха от своето паство. Ограничението да живеят в преграден от тази сила свят не беше приятно за хората, но го приемаха безропотно както и това, че не могат и да летят в небето като птиците.

         „След него няма място за човека” – се казваше и в Светата книга. Така проповядваха и сменящите се с поколенията отци, които твърдяха, че небето и всичко под него е достатъчно за хората, а останалото невидимо е божествения дом и всичко, което е зад Границата и над тях в синевата, принадлежи на Онзи, който ги е създал и пази.

         „Синевата е създадена за да покрива Острова, а отвъд нея е безкрайността на Бог!” - Служителите на храма разясняваха надълго, че така е подреден света им и да се търси обяснение защо е така, за тях е ерес и Той ще извърне Лицето си от всеки противомислещ.

         Но въпреки тези уверения и заплахи имаше и такива, които се питаха какво все пак има там зад Границата? Дали настина тя е краят на света? Тези въпроси караха тези по-будни умове да не се примиряват, че Островът е всичко, което е създадено под споменаваните от отците небеса, като предпазливо и скрито отхвърляха наложените вярвания.

         - Нима няма и други земи в морето, ако ще и в небето или още по-високо? – казваше на тайните срещи на неверниците Никопер - един от често задаващите неудобни въпроси.

         Той беше техничар, който изобретяваше новости в полза на другите, но и тайно се бе заел да намери път за това невиждано „отвъд”. Никопер не споделяше открито вижданията си пред всеки, само пред своите съмишленици, с които крояха един ден да преминат тази бариера пред света им. Извършваше чести наблюдения и отбелязваше промените и постоянните величини в хоризонта и дълго размишляваше над преживяното преди години, когато сам опита да премине, но бе върнат от силата, която от храма обявиха, че е проявила божествена милост към нахалника, подарила му живота наместо да го отнеме както е заслужавал за греха си.

         Неуспехът не отказа Никопер и въпреки че минаха толкова години, все още мислеше как да преодолее преградата и вече оформяше замисъла си да бъде по въздух Границата. Ако отец Тък разбере плановете му мигом щеше да анатемоса неверника и да забрани присъствието му в храма. Островитяните нямаше да го накажат, защото уменията му бяха ценни за тях, но никой не искаше да живее в раздори със съседите си, затова и техничара старателно прикриваше приготовленията си, които се надяваше съвсем скоро да приключат и да дойде онзи ден, в който отново да се насочи накъм хоризонта.

         Никопер винаги разсъждаваше за нещата оставащи чужди на останалите. Погледът му се рееше над главите на останалите и се опитваше да види малко по-надалеч и влизаше в предпазливи спорове за едно или друго. Започна с това, че не е виждал божествеността на Лицето от небето, което мнозина твърдяха, че са имали честа да зърнат. Отричаше тезата, че не е достоен за него, след като според Светата книга всеки един е любимец на Бога, и приемаше, че просто такова няма и вярващите са видели онова, което са искали да видят в облаците. На Острова хората бяха добросъвестни и сърцата им лесно вярваха на по-лесно обяснимите тълкувания на загадките, без да се питат дали отговорите не могат да бъдат други. Вярваха всички, но не и той. Години издрива и събира историята на света им, която също се оказа забулена в неясна и тайнствена мъгла на забравата. В малкото предания разказваха за магично Сътворение с участието на Бог, който е създал по волята си първо небето и морето, сетне и Острова, на който заселил хората и ги е научил да живеят така, както си живеят и до ден днешен.

         Никопер забеляза, че ежедневието на Острова започва от нищото и предвид тежестта на материализма в разбиранията му не можеше да се съгласи с приказките на отец Тък, че цялата отговорност на животворността се пада единствено и само на този всемогъщ техен създател. Нито че добротата му била светлината, която изпращал към живеещите от мислостта му да ги създаде под небето, от което често надничало Лицето, за да се увери, че всичко е наред с онези, за които не спира да се грижи. Според Никопер доста наивна история, зад която прозираше тънката нишка на непълно споделена истина.

         Обаче обитателите на Острова бяха свикнали да не мислят в дълбочина за необяснимостта на това кои сме или как сме се появили. „Стореното е сторено, щом е било нужно за да го има живота” – казваха те и продължаваха да вървят по утъпканата си пътека на дните, бед да имат нужда да гледат  назад и да се търсят отговорите на загадките, които ги заобикалят.

         За Никопер, приел за себе си, че времето има три лица, а не само сега и неговото отражение на утре, нещата не можеха да останат такива, каквито ги описваха и сигурно имаше и друго обяснение на всичко забравено и неразбрано, като дори да приеме, че появата на всевиждащия в небесата е истина. Възникването на Острова и самият живот на него си оставаха една загадка, на която решението едва ли е, че са се пръкнали от нищото. Докато разпитваше се оказа, че спомените на хората бяха заличени и едва няколко поколения можеха да бъдат проследени, а годините преди тях тънеха в безпаметност. Сякаш светът им е бил създаден с един мах и всяко нещо е заело мястото си – по волята на божествеността, точно както казваха в храма в неделните дни. Техничара не вярваше умът му да е създаден от някакъв Бог, който понякога надниква, за да го видят избраниците как ги гледа от небето. Дали не са видели странни образувания на облаците и натъпканите с проповеди мисли да ги превръщат в Лицето? Никопер не искаше да спори с хората за вярата им.

         Нека вярват, нека дори и не се запитват от къде са дошли – размишляваше той,  докато подреждаше листовете със схеми и скици на масата, - но за себе си той ще повярва едва когато провери първо своите теории.

         Подтикван от това да научи нещо повече за миналото им, Никопер издири една стара билкарка от другата страна на Острова. Чул беше за нея от пътници, споменали че имала невероятна способност да предсказва бъдещето или да познае неща от миналото, също и да разясни настоящето. Тя живееше самотно в колиба насред гората и се занимаваше с билкарство и с гледане в съдбите. Хората я имаха за малко странна и саможива и гледаха да не говорят много за нея, макар често тайно да я търсеха за съвет или предсказание за реколта или сполука. Никопер прекара цял ден в разговори със старата жена, която не бе много религиозна и прие съмненията му относно началото и края на света им и се съгласи двамата да опитат да проверят дали има нещо вярно в думите от преданията.

         Старицата започна да мърмори някакви заклинания, после запя тихо докато накрая изпадна в транса си, който я отведе извън дома ѝ. Никопер следеше как тялото ѝ се тресе от напрежението и започна да говори несвързано за случващото се в съзнанието ѝ, но всичко се обърка отведнъж, когато се пробва да види дните отпреди и след самото Сътворение. Съзнанието ѝ потънало в безкраен мрак – разказа му после тя, - и пропаднало в непрогледност. Бегло видяла неща, които не можа да обясни, нито да разбере и изтълкува.

         Докато я гледаше как е изпаднала в транса си, Никопер разбра, че страда и по-късно прецени, че заради тази болка жената се отказа да се рови толкова назад във времето. Билкарката обяви, че повече няма да се занимава с гледания за такива мащабни дела, които хвърлиха в смут мислите и душата ѝ. Все пак несвързаните ѝ думи по време на транса Никопер научи, че Границата е просто преграда на техния свят към някакви други светове, които гледачката зърнала за миг, но бързо изгубила хоризонтите им в тъмата на неизвестността, която заяви, че е обвила дълбините на миналото им. От тези няколко изронени трохи познания, той прие че е време да се действа решително.

         Затова и в тази дъждовна вечер, заедно с двама свои съмишленици, Пиодор и Кристас, обсъждаше важното решение, което беше взел. Вятъра блъскаше в капаците на прозорците, лятото вече отминаваше и започваха по-хладните дни на есента.

         - Добре, както виждате на тази схема – Никопер посочи скицата на странен уред, който сам беше проектирал. – Не изглежда невъзможно да се построи въздухолет. Какво мислите?

         Пиодор и Кристас прегледаха чертежите. Добре разбираха плановете за тази машина, но не можеха някак си да ги осмислят - да поелетиш нагоре им се струваше на границата на свръхестественото. Дали въздуха щеше да може да задържи тежестта на толкова много метал и дърво – това ги притесняваше най-много.

         - Уважаеми Никопер, макар да имам съмнения, мисля си, че е напълно възможно да се сглоби, а за след това вече... - каза Пиодор.

         И друг път се бе сблъсквал със странни идеи за механични предмети, от които не един от тях е ставал полезно реален.

         - За мене – обади се и Кристас, - няма да има трудност с олекотяването на металните конструкции, както искате, но все пак тази тежест...

         - Същата тази тежест – поясни Никопер, - не потъва и в морето.

         Другите двама кимнаха и пак разлистиха страниците, след което отново се съгласиха със започването на проекта.

         - Уважаеми - стана Никопер и отиде до един от прозорците и надникна през процепа на капака му , - може би така е било писано - да търсим пътя си нагоре в небето, а не по водата. Това може и да не бъде разбрано от отец Тък – другите се усмихнаха при споменаването на служителя в храма, - но за нас, които сме разбрали, че трябва да се търсят нови хоризонти, това е единствения начин да видим има ли живот отвъд Границата.

         - Точно така – съгласи се Кристас. – Може би в небето да има друг остров, или по-нататък в морето.

         - Вярвам, че е така. Хората ви да запазят както и досега плановете ни в тайна.

         - В това можем да бъдем сигурни. Още утре ще се започнат приготвленията за сглобяването по модела - уверено каза Кристас, стана и кимна на Пиодор. - Сега, предвид късния час, ще трябва да тръгваме.

         - Да, разбира се. Вземете с вас чертежите, аз сам ще донеса макета, който направих, и след седмица ще се съберем отново, за да проследим докъде е стигнало изпълнението им.

         Домакина изпрати гостите си, затвори внимателно резбованата врата и се върна в стаята. Останал сам отново се приближи до прозореца, отвори лявото му крило и се загледа към нощното небе. Тук-там светли петънца премигваха, далечни и още по-тайнствени от самата Граница. Какво ли са те? - запита за кой ли път себе си. Тук теориите не бяха много, може дори да се каже, че липсваха официални такива. Няколко хорски приказки и това е. От храма намесваха името на Бог и сред звездите, но този път без много увереност. Имаше нещо, което спираше дори и отците да претендират, че е Негово дело, защото появата им беше скорошна и тълкуванията все още зрееха в храмовите служители.

         Може би са нещо като „граница”, но в небето? – помисли си Никопер и сведе поглед за да огледа докъдето можеше хоризонта. Границата кротко искреше в далечината. Опасваща в идеален пръстен земната твърд, който му напомни за ограничеността им. Ако планът му успее и я преминат по въздух, дали няма да бъде възможно да се издигнат още по-нагоре, до небето съдържащо звездите и да видят там какво има? И след това и тази „граница” бъде прекрачена?!

         Той успокои мислите си, още е рано да мечтае за такива неща.

         Колко е малък светът им - къс почва сред морето. Но пък силният вятър, който блуждаеше в зоната на Границата, според него можеше да преминава отвъд, също и самата вода - нали сам се убеди в неяснотата на тези явления. Никопер имаше тайни записки на други търсещи отговори преди него – за онова силно вълнение, което е погубило мнозина; за притеглянето от дълбините; за опити с пуснати птици или завързани с въже едри риби, които не бяха успели да преминат, но и това, че и на пусналите ги им се е сторило, че водата се люшка и зад искрящата стена. За жалост никойй никога не бе успял да стигне достатъчно близо и да се върне жив, за да разбере със сигурност дали вълните наистина преминават отвъд.

         Той си спомни онзи ден, когато едва удържайки ветрохода срещу силния вятър и завързан за мачтата, се беше взирал до болка, за да различи докъде стига течението, но сълзящите от солта очи не успяха да различат нищо, а бурята го принуди да се откаже.

         Съвсем скоро ще разбера – обеща си техничара, угаси светилника и излезе от стаята.

         Вратата тихо се прилепи в рамката си плътно и не след дълго къщата утихна за сън под тропота на дъжда.

 

        3.                                  

         Риклис живееше в последната къща на селището, току до самият бряг, където на пристана се поклащаше рибарският му ветроход. Дворът му имаше ниска ограда, зад която имаше бели храсти спиращи прахта от пътя. Съседи му бяха Отоно и неговото семейството от шест вечно тичащи нанякъде с канчета за мляко деца. Той се радваше на уважението на хората, но вече бе разбрал, че рибарството е самотно занимание, заради дългите часове, прекарани в безмълвно чакане да извади мрежите или влакното със стръвта.

         Странно се получи, че пожела да се занимава с него. Детството му премина сред полетата от слънчогледи - препитанието на неговото семейство, което той реши да остави и да избере морето. Но си спомняше често за грейналото от слънца поле, в което като малко момче се скиташе по цял ден сред хилядите вдигнали глави към слънцето растения, но още тогава мечтаеше да носи из морето, да слуша плисъка на вълните и свиренето на вятъра в платната. Всичко това остана като вълшебен спомен при първата му морска разходка, която определи и по-късното му решение. Живеейки навътре в Острова семейството на Риклис рядко слизаше към брега и може би затова гънещите телата си вълни му се струваха примамливи, отново и отново виждайки ги, щом затвореше очи за сън. Когато стана на подходяща възраст да избира своето място под небето, той заяви, че желае да лови риба. Разбира се, че никой нямаше нищо против това. Имаше достатъчно наследствени рибари и от двете страни на Острова, но щом млад мъж е избира сам своята професия, той има право да я упражнява, в техния островен свят всеки сам избираше какво иска да прави за да бъде полезен на другите, и така малко по малко Риклис се оплете в занаята на мрежите, пръчките и куките.

         Тази сутрин, малко преди изгрева, Риклис отново бе загледан към загадъчното сияние и в мислите си се питаше, ако се премине тази преграда, какво ли може да има след нея? Мисли, за които не трябваше да мисли, но съвсем сам насред морето нямаше кой да ги чуе.

         Дъждът след полунощ бе престанал и небето се беше изчистило. Той излезе рано защото искаше да се върне и по-рано. Следобед започваше празника на птиците и той желаеше да присъства на откриването. Миналата година участва маскиран като бяла птица, но сега щяха да отидат заедно с Лиана само като зрители и това го подсети, че не е избрал подарък, който да ѝ поднесе в чест на празника. Още една причина да се прибере по-рано. Харесваше му като имаше празненства. Хората бяха по-щастливи в такива дни. Не че инак са нещастни, но специалната украса из селището, маскарадните шествия и песните на танцуващите – всичко това стопляше още повече живота им.

         Потърси бутилка и отпи глътка меден чай, за да се постопли - утрините ставаха  по-хладни, а след първият есен дъжд въздухът беше и малко по-студен. Дори не взе и храна със себе си и стомахът му гладно напомни за това. Отново нямаше голям улов и реши да изчака слънцето да се вдигне още малко преди да поеме назад. Може би в следващите си излизания ще трябва да потърси рибата по-навътре в морето. Пасажите се движеха непрекъснато и рибарите трябваше винаги да ги догонват в зависимост от миграциите им.

         Съвсем леки вълни побутваха лодката и тя се поклащаше. Плувките на въдиците не трепваха и накрая рибарят отвърна поглед, знаейки, че ако нещо се закачи веднага ще го забележи. Отново се загледа към Границата, проследявайки меката светлина идваща от нея и му се стори, че сякаш пада от звездите, които една по една угасваха.

         Може и да има нещо, което да ги свързва – каза си той. Отец Тък никога не искаше да говори за Границата, нито пък за звездите. Увещаваше го да не мисли за тях, има си достатъчно работа в морето, така че няма защо да си губи времето с онова, което Създателя им е поставил там където трябва да бъде. Но Риклис в дългото си люшкане сред вълните, честичко се питаше колко ли са далеч и какво представлява светлината им? Обяснението, че всичко е дело на Бог, някак си не го удоволетворяваше, макар да искаше да бъде добър вярващ, който някой ден да види Лицето. Имаше нужда да поговори с някой за тези свои най-тайни мисли, но хората избягваха да се бъркат в работите божии и рибаря нямаше с кой да ги сподели свободно.

         Риклис никога не бе виждал Лицето, колкото и дни да е прекарвал в открито море и да се е взирал с часове, търсейки го между синевата. Мнозина се кълняха, че са го виждали къде ли не над тях и никой не се съмняваше в думите им. Все пак друго е щом лично се убедиш, че има някой, който да бди за теб. Животът на Острова бе такъв, че всеки е такъв какъвто чувства, че трябва да е, също и да вярва в това, което е близко до сърцето и му дава вяра и сила. „Това е повелята на нашият Бог!” – казваше в неделните си проповеди отец Тък.

         - Ехей-й-й! - дрезгав вик го откъсна от мислите и той се огледа.

         По появилата се слънчева пътека приближаваше лодката на братята Перадо. Платната ѝ бяха свити и те гребяха дружно. Освен Риклис с улова и доставянето на риба също се занимаваха и живеещите на северния край на селището братя Перадо - рибари по наследство. Те излизаха в друга посока, но понякога се срещаха в открито море и заедно хвърляха въдиците, подпираха ги на бордовете на лодките си и с часове говореха за нещата от простичкия и добре устроен техен живот. Разговорите между рибарите винаги бяха приятни, след дългото мълчане.

         - Добро да утрото ви! – поздрави ги Риклис, когато го наближиха. Веднага разкара тайните си размисли от главата си и се усмихна приветливо на рибарите.

         - И за тебе да е, Риклис - отговори по-големия брат. Казваше се Томан и беше на годините на Риклис. Опрелите се един в друг бордовете леко тракнаха.

         - Откъде идвате?

         - Ходихме навътре, почти до самата Граница - заразказва другия брат, Кени. - Още снощи излязохме и виж - той показа голяма дървена каса, от която до горе стърчаха много риби опашки.

         - Уловът ви е добър - одобрително рече Риклис. - Аз още малко ще изчакам и се връщам. Надявам се да не сте уловили всичката риба?

         Братята се засмяха и Томан махна с ръка.

         - Има хиляди и за теб. Просто следвахме един голям пасаж, който ни вкара опасно навътре, но успяхме да се върнем живи и здрави.

         - Ще ходиш на празника ли, Риклис? - подхвърли Кени.

         -  Да, затова искам по-рано да се върна. От три дни пълним гостилниците и все не им стига. Казаха, че ще дойдат хора чак от планината.

         - Дори и от западната част на Острова. Някаква делегация или нещо такова.

         Кени извади пръчка с изрязано от хартия бяло крило. Разклати го и то сякаш оживя.

         - Вчера ми го даде един от художниците. Приготвил е цял куп такива за децата.

         - Хайде, братко, да вървим, че на пазара ни чакат - каза Томан и отблъсна лодката им. - Ще трябва да разтоварим и да отнесем една поръчка до фермата на Враста.

         - Риба ли искат? Преди седмица бях там - учуди се Риклис. Обичайно беше хората да съобщават на техния рибар за подобни неща. Не че имаше значение кой ще им отнесе, но все пак традициите го изискваха.

         - Да, но вчера решили да отведат стадата си навърте, някъде около подножието на планината. Имало някаква специална вид трева и затова бързали преди другите стада да я опасат. Вчера заръчали на Недин от “Горски цвят”, че който и да мине от нас рибарите, скоро да им отнесе повечко, сам знаеш как обича риба стария Враста.

         - Ако трябва и аз да занеса - предложи Риклис.

         - Няма нужда, твоят улов ще оставиш за селището и така мисля че ще има за всички. Хайде - гласът му заглъхваше отдалечавайки се един от друг, - ще се видим на празника! - махна Томан, а брат му развя крилото.

         - До скоро! - изпрати ги Риклис.

         Слънцето вече се бе извисило на един ръст над тънката ивица и реши да изважда дъните въдици, пък каквото се е хванало. Докато прехвърляше уловът в мократа каса и мятащите се риби блестяха на утрините лъчи, той не забеляза как едно огромно лице се появи сред утринното небе и се надвеси за миг над него. Минута по-късно то изчезна, а лодката на рибаря се понесе към пристана.

         Главната улица на селището беше широка и на едно място в средата образуваше широк кръг, в единият край на който се извисяваше храмът. Покривът на храма бе цилиндричен и кух, така че когато отецът въодушевено изнасяше ежедневните си проповеди, гласът му кънтеше из цялото село и онези, които все още бяха заети с работата си, успяваха да чуят думите му. Отец Тък обичаше да казва, че така по-лесно се чува гласът му и на небето и мнозина се съгласяваха с това, че ако не до сърцата на хората, то до небето със сигурност гръмотевечният му глас.

         Стоковия пазар бе в края на улицата, удобен за товарене и разтоварване от всички страни. Тук идваха големите впрягове с жито, царевица, картофи и всичко, което се отглеждаше във околните ферми. Имаше и няколко дюкянчета за поправка на сечива, метални изделия и други. Пак тук се приемаше сутрин и току що издоеното мляко от животновъдните стопанства. От тук се взимаше и нужното за всеки дом. Затова цял ден към пазара се носеше или отнасяше стока. Движението не спираше до мръкване, освен в за малко в късния следобед, когато всеки спираше да се отдаде на мислите си.

         Отляво на храма беше чайната на Верде, старец, на който занаята е да добива и предлага силен и ароматен чай на всички уморени и жадни. При него също така можеха да се отбият и хора, които обичат да поседят на чаша чай в идващите есенни дни. Имаше и десетина малки стаички за другоселци и пътуващи, където те могат да се усамотят във времето на петия час. На улицата имаше още две чайни на много по-млади от стария Верде хора, но неговата бе останала известна като по-добрата възможност на пътник да получи чаша хубав чай.

         Големият открит театър се намираше малко встрани и също като храма се виждаше от всички ъгли. Театъра бе любимо място в събота привечер, когато да се отиде на представление бе очаквано през цялата седмица. Често в селището идваха и групи от други части на Острова.

         Множеството ателиета на грънчари, обущари, художници, склуптори изпълваха и покриваха в пъстри цветове околните улички. Те заемаха всяко празно кътче из тях и Риклис подмина редица от такива работилници и отиде в гостилницата “Горски кът”. Свали от количката двете кошници с все още жива риба и ги внесе през страничния вход.

         - Охо, Риклис! Добре дошъл! - посрещна го Хари Ли, стопанин на гостилницата и баща на Лиана. Усмивка се появи на набръчканото от дългите години живот лице. Той се поклони и викна към един от синовете си, който подреждаше масите. – Стан, синко, помогни на добрия рибар, който не ни е забравил за празника.

         Младежът остави купите и пое кошниците. Беше силно и пъргаво момче, както и повечето на Острова и той се беше пременил в празнични дрехи, наподобяващи с нещо белите крила.

         - Мисля че ще е достатъчна - смутено каза Риклис, - ако трябва да донеса още, мога да отида до стоковото хранилище.

         - Не, няма нужда, Риклис - успокои го Хари Ли. Синът му вече се бе заел да чисти първата риба. - Лиана, донеси чаша горещ чай за Риклис - викна той към кухнята откъдето се появи дъщеря му и дари рибаря с усмивка. Той се смути още повече от появяването ѝ.

         - Чаят ще ми дойде добре - промърмори Риклис и седна на масата на Хари Ли, но така че да не е с гръб към нито един от другите.

         - Как е баща ти, Риклис? Отдавна не се е отбивал. Надявам се всичко да е наред?

         - Баща ми е все така е в нашето стопанство, уважаеми Ли. Занимава се както винаги със слънчогледите, но сега един от братята ми е поел доставките до маслобойните, а баща ми се е заел да отглежда нов сорт растения, който получи от западните земи.

         - Това е интересно - кимна Хари Ли, самият той имаше покрита градина и се занимаваше с отглеждането на растения.  - Помня как баща ти, уважаемия Арклис, все търсеше нови и нови семена още като съвсем начинаещ слънчогледач - той старчески се засмя и добави. - Не се съмнявам в успеха на начинанието му.

         - Заповядай, Риклис - Лиана се приближи с равни стъпки и положи внимателно димящия течност в изящна порцеланова чаша и красиво изрисувана подносна чинийка. Тя беше красива млада жена, която трепетно ставаше в раните утрини и гледаше към морето търсейки с поглед лодката на Риклис. Сега също се намираше в смущение от присъствието му, макар да го прикриваше по-умело от рибаря.

         - Благодаря ти, Лиана! Това ще ме сгрее - той допря ръце до горещия порцелан и ги задържа. Почувства, че трябва да обясни. - Тази сутрин станах малко по-рано, а утрините са вече хладни, макар да имаме днес слънце. Исках да се прибера навреме за празника на птиците - той замълча за секунда и добави. - Може би ще се видим на него?

         - Лиана ще е свободна следобед - вметна бащата, който добре знаеше за чувствата на двамата младежи. Одобряваше връзката им, младежът му харесваше и с думите си отговори на притесненията на момичето, което не знаеше дали няма да е нужна с помоща си тук в гостилницата.

         Лицето на Лиана грайна и усмивката не можа да бъде скрита и тя благодарствено се поклони.

         - Очаквам да дойдат много гости - сякаш като извинение допълни Хари Ли. - Затова ще ми е нужна помощ за празничния обяд, но за откриването на празника ще можете да отидете заедно.

         - Разбирам, уважаеми Хари Ли, и със сигурност ще имате много посетители. Ами тогава за пускането на бялото ято ще съм тук, Лиана - рибаря спря погледа си в този на девойката и двамата си кимнаха в съгласие и в очакване на първата им официална среща.

         Лиана се върна в кухнята със сърце изпълнено от щастие. Риклис стана припряно и едва съумяваше да скрие усмивката си.

         - Е, аз да вървя. Благодаря за чая, ако имате нужда за другата седмица от прясна риба ми кажете - той взе празните кошници.

         - Аз благодаря, Риклис - поклони се стареца, който се развесели покрай трепетните притеснения на двамата млади. - Рибата винаги да е край лодката ти. И когато видиш баща си го поздрави и му предай, че го очаквам някой ден да мине от тук. Ще му приготвя лично от любимата му морска салата - двамата отново се поклониха един на друг.

         - До скоро, Стан! - махна рибаря към сина на стопанина.

         - Ще се видим после, Риклис! - момчето вдигна ръка и се зае да чисти следващата риба.

         Риклис пое по странична пресечка и бързо стигна до едно занаятчийско ателие, в което бе видял нещо сторило му се интересно. Сега вече със сигурност трябваше да избре подходящ подарък. На витрината преди два дни беше забелязал изящно изработени игли за коса с формата на летящи птици. Чудесен подарък в този ден - Празника на птиците.

         - Добро утро! - посрещна го майсторът, мъж на средна възраст, препасал престилка от фина материя. Макар и в толкова ранен час, той вече работеше над някакъв голям накит. Сигурно бързаше да завърши нечия поръчка, която също да бъде подарък.

         - И за вас да е добро! - поклони се Риклис. - Идвам да попитам за двете игли, тези на летящите птици. Заети ли са за някого вече?

         - “Отлитащата есен” - чудесен избор! Не, не са поръчка, скоро ги изложих след дълго изработване. Момент да ги донеса - майсторът отиде и плъзна стъклото, взе кадифената подложка с двете игли и ги поднесе към Риклис, който внимателно пое едната и я заоглежда. - Направих ги от тъмно злато за да се придаде отблясъка на есента, сезонът когато слънцето омеква и птиците отлитат към южната част на Острова. Виждате ли крилата - перата са като падащите листа на брезите.

         - Прекрасни са. Найстина напомнят на есента в гората. Ще ги получа ли за предложа като подарък на днешния празник? - върна иглата на подложката младия мъж, чието сърце в момента бе истински развълнувано. За първи път избираше подарък и търпеливо чакаше решението на твореца.

         - За млада жена са, нали? - майсторът се усмихна на смущението в клиента. Тържествено поднесе златните игли и каза: - Нека са ваши, уважаеми! Изборът ми да ги дам на вас е добър. Трудът ми е възнаграден от това, че ще са знак за истинска обич.

         - Благодаря ви много! - Риклис доволен прие “Отлитащата есен” и дълбоко се поклони. - Ще дойда отново в ателието ви, вярвам, че има други творби, които заслужават внимание.

         - Винаги сте добре дошъл, уважаеми. Как е вашето име?

         - Казвам се Риклис, рибар на селището. Син на Арклис, фермер от вътрешността. Ще желаете ли риба?

         - Добро предложение. Жена ми вчера спомена за рибна вечеря в събота. Благодарни ще сме да получим две хубави риби.

         - В събота сутринта ще ви ги доставя лично.

         - Балагодаря ви, Риклис. Ще ви очакваме в съботната утрин.

         - Довиждане.

         Двамата се поклониха и Риклис излезе под вече издигнало над покривите на къщите есенно слънце, обещаващо скоро да стопли деня. Лъчите му бяха уловени от златните игли в ръцете на рибаря, които блеснаха за миг и птиците сякаш оживяха, махнаха с криле и Риклис доволен от избора си внимателно ги сложи в страничната чанта за лични вещи. Лиана ще изглежда приказно с тях в дългите си коси. Надяваше се да ѝ харесат, така както се бяха харесали и на него. Сега пое към своята къща за да се преоблече в подходящи празнични дрехи и след това да дочака часът в който ще отиде да вземе Лиана от дома ѝ.

         Преди да влезе у дома, погледът му улови как занаятчията Никопер прекарва натоварена със странен уред кола. Помощниците му прикрепяха странично уреда, който – странно или не – имаше големи крилоподобни израстаци.

         Сигурно е нещо за празника – каза си Риклис и се прекрачи прага на дома си.

 

         4.

         Когато изтърка корпуса, прегледа въжетата и провери платната, Риклис прецени, че е готов и тръгна по пясъка, който меко подаваше под тежестта му. В небето отново имаше облаци, но не бяха дъждовни, затова си каза, че може и да излезе в морето за малко преди залез, вчера бе разпънал навътре мрежи, които предвид промяната на времето можеха и да са уловили някой пасаж от мигриращи риби. Поспря да погледа облаците – образуваха интересни фигури, които вятъра непрекъснато изменяше.

         Недалеч удари камбана. И още веднъж. Той се обърна и тръгна бързо по посока на звъна. Щеше да е неприятно да стигне до храма, когато всички са влезли, а той закъснял защото се е размотавал навън да зяпа облаците. Ускори крачка и почти тичешком стигна на време, смесвайки с последните влизащи.

         Службата започна както винаги малко вяло. Отец Тък все още загряваше с общите приказаки за трудолюбие и повече добив, но всички знаеха, че скоро ще започне истинската му проповед, с която да достигне сърцата им.

         Риклис крадешком погледна към лявата редица. Потърси сред седящите и намери Лиана седнала до майка си. Той със скрита усмивка отмести очи от нея, когато нейните се стрелнаха игриво към него, а с това и двамата върнаха вниманието си към думите на пастора, който вече се бе поразгорещил и гласът му гърмеше под купола.

         - Защото аз ви казвам, че Той ни гледа! Вижда всеки грях в душите – не можем да го скрием от Него, колкото и двулични да сме – говореше отец Тък, изправил снага и хванал двете перила пред себе си. Някой ден ще ги счупи от толкова стискане, мина през ума на Риклис, знаейки силата на отеца. – А някои се опитват да мамят точно Него. Искат да правят промени от това, което е подредено да бъде така както сам Той е наредил. Ясно е казано, че не трябва да съществуват дори и като помисли в главите ни желания да рушим Неговото творение.

         Той замълча шарейки с очи в множеството, никой не желаеше те да спрат в него. Тогава, ако го посочеше с пръст, трябва да се изправи и да отговаря пред всички за някоя своя постъпка или дума през изминалата седмица. Редът на Острова беше свещен за силно вярващите. Никой и нищо не трябваше да го разклаща с делата, които бяха табу за хората и повечето ги спазваха добросъвестно.

         - Защо?! – извика пастора. – Питам ви, защо да изменяме облика на дните си? Нужна ли ви е промяна?

         - Не! – отговориха хорово присъстващите.

         - Има ли нещо, което Създателя не ви е дал?

         - Не! – Хората наистина бяха убедени в това.

         - Но има там някой, който не мисли така. Опитва се да направи нововъведения, няма да мърся този храм, като ги назовавам, но ти, който и да си, знай, че Той е над теб и те гледа какво правиш! Където и да се скриеш – в морето, планината или в себе си, нима този, който те е създал по свой образ и подобие, не гледа и вижда право в сърцето ти? Не се бави, сведи глава и се моли за прошка и избавление. Бог е милост, която няма равна на себе си в живота. Но не престъпвай, който и да си, думите казани в Книгата – „И Бог създаде света, като заръча нито камък да се премества, нито камък да се добавя върху онова, що Той е създал и построил!”

         Никой не можеше да цитира по-добре от отец Тък Светата Книга и в момента нямаше човек, който да не се разкайва за някоя скрита най-дълбоко мисъл, пък била и тя случайна. Повечето от хората вярваха в това, което им се проповядваше – че света не трябва да бъде по-различен от този, който е описан в Книгата. Може би наистина нещо би могло да се добави като случаен щрих към вече нарисувана картина и не беше нужно нещо повече от това, след като е толкова съвършена. И с какво ще се промени живота някоя промяна, Острова е малко земя, заобиколена от морето, и Твореца възможно най-добре е разпределил педята твърд под небето - населена бреговата ивица, вътрешността в изобилие от поля и пасища в подножията на планината. Животът им определно е пореден и за човек оставаше само да следи да не нарушава реда.

         След още час на горещи слова службата завърши с благодарствена песен. Пречистени и с разтоварени души хората излязоха на двора и заговориха за силната проповед на отец Тък, докато неколцина приготвяха празничния обед, отрупвайки масите с всевъзможни храни. Риклис отиде при Лиана и остана със семейството ѝ за обеда. Родителите ѝ го приемаха все повече и той се радваше на тази топлота, която споделяха тези хора с него.

         По-късно се извини пред тях и пое към брега, минавайки през малката гора зад храма. Щяха да се срещнат довечера с Лиана, когато се върне. Вървейки се замисли над думите от проповедта. Дали извършва грях с тези свои рамисли в морето? Не искаше да е така, но може ли човек да спре потока на мислите си, когато те потекат в една посока просто ей така – ще трябва да поговори с отеца и поиска съвет.

         Загледан към върховете на високите дървета, поклащащи величествено върховете си, той се замисли как се издигаха, сякаш протегнати ръце към небето, тук са, живи са и нужно ли е да се търси отговор защо и как са били създадени. Между върховете Риклис мярна нещо странно. Изтича бързо по пътеката и изкочи на скалите. Погледна пак към небето. Беше заоблачено, а му се стори преди миг, че е видял Лицето!

         Но щом излезна от гората, видението бе изчезнало и само облаците се носеха с лекота. Сърцето на Риклис тупкаше равълнувано от случилото се. Той дълго се взира с надежда, но разбра, че няма какво повече да види и се върна на пътя към дома си. Дъното на хоризоната се сгъстяваше и това не хареса на рибаря. Реши, че е добре да побърза и да прибере мрежите, ако утре не успее да излезе заради възможността от бурно време.

         Малко преди третия следобеден час разпъна платната на ветрохода, изведе го от пристана, улови вятъра и се понесе срещу вълните. Времето се разваляше необичайно скоростно. Вече навлязъл доста навътре Риклис си каза, че е сгрешил с идването си, бурята щеше да започне още тази вечер, предвид сгъстените черни облаци и тежките тласъци на студения вятър. Лошото е, че и ще го настигне преди да се върне на брега, ако закъснее още малко, а вече бе започнал да събира мрежите си.  

         Вече беше притъмняло и едва се виждаше на стотина метра, Риклис заряза мрежите и обърна ветрохода към брега. Но в тъмнината се обърка и не знаеше дали плува към него, но се надяваше да е избрал вярната посока. Той започна да гребе в помощ на платната, стараейки се с всички сили да изпревари и избегне стихията, която усещаше, че няма да успее да избегне. Морето се пречупваше в големи вълни, подмятащи човека и ветрохода, на който мачтата застрашително започна да се накланя и припуква в предупреждение, че няма да издържи дълго на този ветров устрем.

         Пореден силен повей наклони опасно лодката на рибаря и го накара да скочи и натежи на противоположната страна, за да възстанови равновесието ѝ, а сетне отново да натисне отчаяно веслата. Измина прекалено много време, навярно вече е шестия или седмия час, в това време нямаше как да се ориентира и Риклис прие, че се озовал доста навътре. Всичките му усилия щяха да се окажат напразни и опасността за живота му ставаше все по-сериозна в развихрилата се буря. Но нямаше време да се страхува и продължаваше да гребе, когато светкавица разцепи овала на ниския небосклон и бе последвана от тежък гръм.

         Дори и Границата вече не се виждаше, това дезориентира напъллно рибаря. Какво по-лошо за един мореплавател от това да не знае къде се намира. Вълните започнаха да се надигат още повече, а с тях и лодката, като си я заподмятаха от една на друга и всичко това заприлича на зловеща игра на стихията. Риклис изпусна едното гребло, след това и другото, платната отдавна бяха откъснати и тук-там имаше остатъци от тях по мачтата и въжетата, от които грабна един край и се привърза здраво за нея. Вече знаеше, че е обречен да загине – от тази стихоя нямаше как да се измъкне жив, но поне ще отстои последно на напъните ѝ да го удави.

         Минаха още часове, тъмнината стана плътна и нощта обещаваше да се задържи все така разбесняла, а човека попаднал в нея все още удържаше на нападките ѝ. Но поредната вълна най-накрая успя да обърне лодката и Риклис се озова под водата. Бързо се отвърза и се освободи от мачтата, размаха ръце и крака, за да изплува. Вятъра чакаше да го направи и веднага грабна ветрохода и го помете настрани, където вероятно и го потопи, защото собственика му повече не го видя. Той заплува отчаяно, стараейки се да не поглъща много от водата, това щеше да го отслаби още повече, макар след часове на борба с водната стихия нямаше много останали сили. Риклис беше добър плувец, но колко ще може да издържи да го подмятат вълните преди тялото му да се изтощи съвсем и да се предаде.

         Ярко сияние грейна току пред него, помисли си, че е светкавица, но прогледнал през водната мъгла, разбра че се е озовал на пред самата Граница. Отблизо светлината ѝ бе много силна, преливаше от цвят в цвят и непрекъснато пращеше от зарядите на светкавиците, които или привличаше, или излъчваше непрекъснато, това давещия се не можа да разбере, нито се и опита, защото имаше по-неотложната задача да се задържи на повърхността. Но явлението беше смайващо – огромна нажежена до последния градус мрежа, между плясъка на вълните се чуваше и тежестта на напрежението, което улови удавника и придърпа чрез започнал водовъртеж, който с невероятна сила го засмука и потопи.

         Опитвайки се да се измъкне и изплува, Риклис не можа да се бори повече и тялото му се понесе надолу в дълбините към ярка мрежестта ивица, която го привличаше все по-силно и по-силно. Той изпусна последния въздух от дробовете си и при досега с електрическото поле на Границата съзнанието му благоволи да се изключи.

 

        5.

         Трите лешояда се бяха скупчили върху покрит с тиня камък и от него кълвяха в мътната вода. Беше странно, защото реката е отровена и мъртва за живот, но явно течението ѝ бе донесло нещо, което ги хранеше в момента. Бяха изродени видове на някогашните птици, станали още по-неприятни и зловещи заради мутациите. Единият усетил, че е наблюдаван, проточи гол и пъпчив врат и заоглежда околните храсталаци с фосфорициращите си очи. Реката ръмжеше като звяр на комуто някой искаше да отнеме вечерята - на пресекулки и хриптящо. Лешоядът нададе грозен грак и силно клъвна това, което се е оплело в мрежата на тинята и водните корени - човешки труп, подут от дългия престой във водата, от която лъхна и приклият се в клонаците на брега долави смрадта на гниеща от дни плът.

         Гарет се опита да открие някакви опознавателни черти в безформената маса, но смъртта и кацналите отгоре ѝ птици скриваха всеки отличителен белег. А и какво ли значение има кой е, наш или враг - нека почива в мир! За него всичко беше свършило.

         Бавно, за да не подплаши лешоядите, Гарет отпусна клоните зад които се криеше и заотстъпва назад. Въпреки това птиците го усетиха, тези демони сякаш имаха някакви свръхестествени възможности, придобити след облъчванията и поемането на наситената с отровни елементи атмосфера, но останаха спокойни. Едно подплашване би издало присъствието му, може и друг да е решил да огледа брода, затова предпазливостта е за предпочитане в тези опасни времена.

          Той измина почти стотина метра полуприведен в сухаците, внимателно стъпвайки по почернялата земя и с готов за стрелба автомат. След това се изправи и продължи в нормален ход, но спирайки и ослушвайки се често, нащрек за изненади. Не е лесно да се обикаля из непознати места, тук всеки е враг, а като цяло под небето приятелите стават все по-малко. Трудни станаха времената - каза си Гарет и се промуши под изсъхнал дънер, почернял и обгорял - и той като всичко друго наоколо.

         - Пст! – Тихо повикване и спускане на предпазител.

         - Аз съм - Гарет! - прошепна Гарет, останал неподвижен след звука.

         Два клона се отместиха и той се озова сред групата остатъци от дървета, образували естествено укритие в полукръг. Отделението се бе разположило както трябва - разпръснати във всички посоки и покривайки изцяло периметъра.

         - Как е? - попита шепнешком редника трети клас Томи, негов заместник, който съвсем скоро ще поведе свое отделение.

         - Брегът при брода изглежда чист, не видях нищо обезпокоително. – Гарет не спомена за неизвестния труп и ломящите го къс по къс лешояди. Сантименталността отдавна беше изчезнала сред хората. Само кратко каза: - Има следи от неотдавнашна танкова битка, но няма оставени постове. Ще изчакаме вечерта и ще преминем. Може да се спи и да се храни. По двойки и край на приказките!

         Заповедта беше изпълнена веднага и осемте мъже бързо се прегрупираха и заеха четирите посоки на крайщата на укритието по двама. Така един можеше да се наспи или нахрани, докато другия бди и пази. И „без приказки” значеше, че всичко щеше да става със знаци, а войниците трябваше да потънат в естествените шумове и в тъмните сенки на дърветата.

         Гарет легна до редника Бен и го тупна по каската, кимайки му да заспива, което боеца на мига и стори без да се помайва. В такива разузнавателни походи времето за сън е най-ценно, защото рядко се намираше. Колко пъти в бърз ход бяха преминавали десетки километри, понякога цяло денонощие, без никакво спиране за отдих, поддържани единствено от стимулантите. Затова и бойците знаеха да използват всеки миг на почивка без излишни приказки и размисли.

         Той огледа хората си - отделението му беше добро. Може би най-доброто в батальона, ако не и в самия полк. Става половин година разузнаваха в този състав без загуби в жива сила, нещо за което вече се говореше между армейските редици. Половин година живот при редовни набези в територията на врага и пълзене из пустинята при измъкване от преследвачи - това е повече от обикновен войнишки късмет. Куршумите никога не избираха в кой да се забият, а ето че неговите момчета засега ги избягваха успешно. За Гарет просто отделението му е отлично подготвено и сполучливо подбрано. Самият полковник Сим го похвали, казвайки специалното си мнение за неговото отделение с думите:

         - Гарет, вие сте моите очи и уши!

         И бойците на Гарет гледаха и слушаха. Поражението при предградията на Хенриета стана след неговия доклад за точните позиции на тежката артилерия, която светкавично унищожиха хеликоптерите от Въздушния ескадрон, водени лично от п-к Сим. Опълчението на Хенриета така изкустно бяха маскирали оръдията, че Гарет ги откри едва след като се покачи на едно от тях, мислейки го за срутена къща с нападали наоколо електропроводи. Лично уби двама от разчета, преди да го подгонят с онези кръвожадни кучета-мутанти местните опълченци и добре че атаката не се забави, та същите нямаха време да преместят позицията си.

         И не един път още изпълниха заповедта на техният командир. Придвижването на монархическите части на север бе осуетено след като три дни двама от неговото отделение се возиха на платформата натоварена с танкове и събраха нужната информация от охраняващия ги конвой, след което се върнаха бързо да предадат наученото в армейския щаб. Последвалата атака от страна на Републиката осуети този замислен като мащабна операция план за проникване дълбоко в тила от страна на Кралската пехота.

         Изобщо войнишките истории за подвизи са безкрайни, така както е безкрайна и самата война – каза си Гарет и се ослуша, сетне вдигна бинокъла до очите си и огледа района, който вече бе покрит от тъмнината на идващата вечер. Имено в тези сенки се криеше страшното, онова невидимо и неуловимо присъствие, което винаги дебне с хищно протегнати ръце. Едно куче би му помогнало много в тези нощни бродения. Може би трябва да получи за групата си едно от „кучетата на войната”, както наричаха лабораторно отгледаните животни, специално обучени и надарени с възможности с пъти по-големи от тези на обикновените им събратя.

         Да, замисли се той, едно куче, голямо и умно, и задължително снабдено с онзи чип, чрез който долавя желанието на водачите си без думи и чува неприятелски мисли от километър. Никой не може да се промъкне изненадващо, кучетата го усещаха много преди да е приближил. Имаше и такива зверове от тази подорда, които пък бяха обучени да убиват и можеха да се промъкнат съвсем самички във вражески палатков лагер и да издушат двайсетина човека, а след това безгрижно да се върнат при стопаните си. Имаше много истории и за тях през годините на война. Само че такива кучета трудно се намираха, но ако поиска полковник Сим едва ли ще му откаже.

         Гарет се присети отново за лешоядите. Днешното време бе народило и раждаше какви ли не форми на живот, изродени от погнусата на природата от нестихващия ад. Имаше двама войника дошли от южния фронт, които разказваха за срещите им с биологични демони, не лабораторни разработки, а самородили се от силната радиация по ония места. Разказваха и за някаква мистична Гора, която обитавали заедно с шепа оцелели, и как често изпълзявали за лов за всичко, което се движи покрай нея.

         Помислил си го Гарет се вгледа в сенките, които като че се раздвижиха. Той се се усмихна вътрешно – страх ли го докосна от мрака? Него!? Едва ли са толкова страшни тези призрачни мутанти, че да не може един хубав взривен куршум да ги повали разкъсани на парчета.

         Без да издава никакъв шум извади от страничен джоб на бойния си елек червена клечица и я лапна. Сдъвка я, а тръпчив вкус заля устата му и той преглътна богато отделената си слюнка. Почти веднага го обля вълната на самоувереност и въодушевение. Наркотика, раздаван кажи речи с всяка дажба храна, щеше да му осигури няколко безстрашни часове в бодърстване, защото беше решил да не мигва, докато не прекосят брода. При нужда имаше и други хапчета, с които може да не спи с дни и да бяга неуморно, но тях в отделението пазеха за в случай на истинска нужда. Войниците се бяха пристрастили към стимулантите, нищо че действието им рано или късно разрушаваше нервната система, те ги приемаха ден след ден за да понасят полумрака на реалността си, която се спускаше все по-ниско над главите им.

         И сме прави да ги взимаме - бе мнението на Гарет, -  трудно могат да се издържат ужасът и кошмарът на тази продължила безкрайно война, мисълта за загубеното бъдеще и унищоженото минало, също и начина на живот в нея, без да се даде някакъв, бил и фалшив, стимул да заспиш с желание отново да се събудиш.

         Замисли се за реката и какво ли може да ги очаква на другият ѝ бряг. Този район е слабо опознат, лично той за първи път идваше насам. Даже нямаше точни дани в чия територия се намира, тъй като в тази периферия често едни сили надделяваха, но и лесно отстъпваха пред други. Преди няколко дни е имало сражение, но кой с кого, това Гарет не разбра от верижните следи и плитките окопи, които разгледа по пътя до тук. В тези места често намираха следи от тежки машини, също останки от овъглени тела и стотици метри земя изравнена от лъчеви огнехвъргачки. Не ще да са били случайни формирования на мародерски банди, които знаеха, че обикалят, но те нямат такива оръжия. Редовна пехота е била, това е ясно, реши Гарет и се надяваше да не среща нито едните, нито другите. Тази част от материка бе силно пострадала от тежките бомбандировки с лъчеви и ядрени бомби и поради това много слабо населена. Така се превръщаше в онази част от подстъпите към Крепостта, която е най-слабо защитена, макар да видя, че е имало присъствие на добре въоръжени части, които обаче не мислеше, че са охранителни, а просто са се засекли една друга, движеща се всяка по своя си път.

         Целта да е тук с отделението си беше да провери истинността на получените снимки, уловени случайно от един все още скитащ се в орбита сателит, останал извън контрола на Програмата и който предаде незасекретен сигнал, прихванат и записан. Полковник Сим обясни плана си на Гарет, сочейки му на картата същата тази река, вливаща се в морето и разсичаща пустеещия район, останал без никакви населени места, следователно и без укрепени бази. Реката, останала освен без живот и без име, достигаше до вътрешността на планината, а от нея до Крепостта имаше само ден път.

         Гарет следеше внимателно движещия се пръст на Сим по ръчно начертаната линия. Долови как се заражда нещо голямо и навярно онези живеещи в Крепостта, скоро ще раберат какво. Разбира се Крепостта бе добре укрепена и войските ѝ отлично въоръжени, но лишени от подкрепата на Програмата, за която знаеха, че вече няма връзка с нея, колко ли щяха да могат да издържат на устрема на смелите републикански пехотинци.

         Той предчувстваше нова победа и присъединяване на нови райони към Републиката. От разузнаването му зависеше цялата операция, затова хубаво гледаше и слушаше преди да изпрати доклада си, само да не го заловят. Гарет несъзнателно провери зашитата в яката капсула с отровен газ за стопроцентова сигурна смърт. Информацията, която имаше в главата си, не трябваше да излиза от там. И това бе най-сигурния начин да я запази, след като изстреля и последния куршум срещу врага.

         Тази нощ трябваше да провери избраната точка дали е удобна за въздушен десант и образуването на времен лагер, от който да се разгърнат в атака. Онзи сателит може вече да е замлъкнал завинаги или обърканата програма на компютъра му да блокирала завинаги, затова можеше да се гадае дали ще мине отново над тази територия и да излъчи сигнал. А можеше да е и клопка от страна на Програмата, която в началото на войната често оплиташе центровете за информация в лъжливи сведения и много войскови части се самоунищожиха. Затова най-добре бе лично да се провери на място какво е положението.

         Мнението на разузнаваче бе, че за момента десанта може да бъде осъществен именно тук и няма значителни вражески сили, който да му попречат.

         Гарет почувства прилив на самоуверие. Наркотика действаше отлично, никакво съмнение за качеството му да поддържа бодър дух и бодро тяло във войника. Погледна стария механичен модел часовник, предвоенно производство - по възможност всеки избягваше електроника заради опасността да е заразена от програмен вирус, който може да реагира и да убие по всяко време. Реши да тръгват след малко, като преди това похапнат, защото до утринта нямаше да спрат да обикалят.

         Побутна лекичко спящия Бен и боеца отвори мигом очи, спокойно без да се стряска. Гарет показа, че ще яде и извади тубата с хранителна паста. Даде знак на другите да го последват. С жестове поясни, че имат десетина минути и след това тръгват. Пастата беше безвкусна, но хранителна. След като се заредиха с нужната им енегрия, образували две призрачни колони, мъжете безшумно се запромъкваха към реката. Внимаваха много къде стъпват, че в нощната тишина на тези лишени от живот области всеки излишен шум би ги издал.

         Стигайки до реката Гарет пръв нагази в тъмната вода и за миг погледна към мястото където бе трупът. Едва различи купчинката някога дишащо същество, което вече беше полуизядено от лешоядите, отлетели заситени и изкълвали каквото могат, а останалото оставили на реката. Останките от плътта се разнасяха от течението преплитайки се с тинята и други остатъци от течащата мръсотия. Гарет видя, че бразува форми, които водача на разузнавачите определи като „цвете на войната”. Няма как да намериш прилика с цветята в изкълваните човешки останки, но формата на сплетени плът и тиня му заприличаха точно на това.

         Болезнена видение на реалността - цвете, на което листата едно по едно се откъсват повлечени от мъртвата река, докато накрая щеше да остане оголеното и озъбено стъбло от кости, ненужно и забравено от всички под тъмното небе – въздъхна той и нагази нататък.

         С насочен автомат Гарет стъпи на отсрещния бряг и приклекна, за да изчака другите. Двама го заобиколиха и се насочиха към хълмчето и заеха охранителни позиции. Когато дадоха знак, че е спокойно останалите ги последваха и продължиха отново в две колони напред в неизвестното, което винаги ги очакваше в погълналият ги мрак.

         Бяха напълно тихи и съвсем невидими - един букет от все още живи цветя на войната.

 

         6.

         Кид се измъкна от тръбопровода и разбуди заспало семейство на плъхове гиганти, които бяха преяли и за късмет решиха, че ще им дойде в повече още месо и не го нападнаха. След като внимателно ги заобиколи той скочи в купчината отломки и боклуци, вдигайки безобразен според него шум. Зачака ответна реакция от почти непрогледния мрак, в който няколкото примигвания на далечни огнища бяха единствената светлинка, която се виждаше наоколо. Нощта беше тъмна и тиха, само вятъра леко поразбутваше големите топки мръсотия и ги местеше от един ъгъл в друг. Издаваха звук, като че сякаш някой пълзеше, влачейки тяло си по пътя.

         Кид понечи да се промъкне до отсрещната стена на полуразрушената сграда, но някакво шесто чувство го спря и той замръзна на мястото си. Само след секунда чу потракащите стъпки на два паякообразни механични убийци на Програмата. Червените им сензори ярко се открояваха в мрака и Кид включи охладителя си, за не може патрула да засече топлинния му спектър. Молеше се да не се е скъсала някоя тръбичка при промъкването през шахти и тръби, за да се получи изтичане на топлина. Но когато двете машини минаха само на няколко метра и го подминаха, се увери, че всичко в охладителя му е наред. Паяците се изгубиха нататък в тъмната улица, но Кид изчака още малко за по-сигурно и после се плъзна безшумно напред.

         До склада не е чак толкова далеч, но опасностите по пътя са доста и лесно можеше да се превърне в жертва на някой патрул на Програмата. Хората попаднали в ръцете им имаха само една участ – да ги изкормят и да вземат органите им. Кой знае за какво им трябваха, никой още не е могъл да проникне в защитените от Програмата зони и да разкаже какво се случва там.

         Севера от години бе под контрола на Програмата, която след последните ядрени взривове организира отрядите си предимно в избиване на оцелелите хора из руините на градовете. Програмата владееше цялата мрежа и още в началото беше завзела всички енергийни централи, комуникационните центрове и производствените отрасли, а почти навсякъде, където не можа да удържи позиции разруши всички съоръжения и остави света в мрак и студ.

         Кид участва и оцеля в уличните войни между човека и неговото творение, за което мислеха, че ще им помага с изкуствения си интелект, който обаче бе решил, че е по-добре за него да господства сам над света им. Хората в неговия град бяха изтласкани назад улица след улица, квартал след квартал, къща след къща, докато накрая малкото оцелели се скриха в подземните канализации, въздухопроводите и тръбопроводни канали. Програмата знаеше къде са, но сякаш нарочно ги остави да живеят, за да си има своя ферма за органи и когато ѝ потрябва пращаше паяците си те си взимаха някой.

         Но хората се организираха отново, ето Крепостта успя да се освободи от контролиращия я изкуствен интелект и се чуваше как е започнала да завзема все повече части от разпокъсната на какви ли не фракции и движения страна. Онези от носъздадената Република също се опитваха да съберат сили, а монархистите и техните крале като цяло искаха пълна власт, за да обявят един от тях за император. Според Кид нужно беше да се обединят всички, а не да се нахапват един друг и така да отслабват малкото, което им беше останало, но кой от предводителите щеше да се съгласи да се подчини на друг, затова и приобщаването ставаше по насилствения начин – с нови войни, нови жертви, а попълнения нямаше...

         Кид се провираше из руините и се оглеждаше предпазливо, някога тук бе центъра на града. Помнеше го добре - течаща вода във фонтаните, слънчеви дни се оглеждаха във водите им и потока от свободни, здрави хора по улиците. Миналото му липсваше толкова много, не бяха изминали много години от онези светли дни, десетина-петнадесет да са най-много, кой ли ги брои още, но загубите за човешкия вид бяха толкова големи, че това минало се отдалечаваше с всеки нов ден все по-надалече в тъмнината на времето, без да има надежда отново да изгрее светлина.

         - Ш-ш-т! – изшътка предупредителен глас и някой прошумоля наблизо.

         С рязко приклякане и обръщане Кид извади зъбера, замаханал да сече. Видя някаква слаба фигура се изправя между бетонни отломки и се заклатушка към него. Не можа да го разпонае кой беше. Проклета тъмнина, си рече, заради нея изгубихме и лица, и самоличност.

         - Кой?! – подвикна Кид, без да сваля ръката със зъбера. Имаше какви ли не откачалки из града наред с животните, дори и канибали, дето можеха да го заловят за закуската си.

         - Ей, какво си се наежил, аз съм - не ме ли позна - Делви – прошепна човекът, вдигнал високо ръце за да се види, че няма оръжие.

         Вече бе приближил достатъчно и Кид видя, че наистина е Делви, дори на левият раменник бе изписано с флуроид името му. Криеха се в съседни шахти и се познаваха добре, той прибра зъбера и протегна ръка за поздрав. Двамата се здрависаха и приклекнаха в обичайното положение за разговор на открито – един срещу друг, всеки пазещ гърба на другия и в пълна готовност да бягат или да се бият.

         - Не те познах – извини се Кид, след като свързаха комуникаторите си, за да могат да си поговорят без да се притесняват, че някой може да ги чуе отстрани.

         - Бях се заровил в онези купчини, когато чух да идва някой. Викам си - може да са паяци.

         - Имаше един патрул малко по надолу – обади се Кид.

         - Видях ги и аз, точно затова и помислих, че се връщат. После гледам - защитен костюм и знак на гърба. Така се сетих, че си ти - разказваше Делви докато прикрепваше някакъв протектор към коляното на десния си крак. Беше приказлив ветеран от началото на войната. Трябва да има към четиридесет и пет-шест години, възраст приета за вече преклонна из тези места. - Накъде си тръгнал?

         - До склада, може да намеря някакви провизии – рече Кид.

         - Вече рядко се намира нещо. Ако е пропуснато от хората, то плъховете са го изяли. Даже и нас ще изядат – въздъхна Делви. – Нали чу за онези от седма шахта.

         - Чух. Изяли ги докато спели в онова мазе. – Кид скоро научи за тази участ на трима мъже, отишли в търсене на провизии малко по-надалеч от разумното и попаднали в леговището на свръхмутирали хищни същества, които оставили съвсем малко от тях, за да бъде погребано.

         - Лошо става за нас – въздъхна другия и притисна старото си пушкало към тялото. Само оръжието можеше да му даде малко увереност, но колко ли струваше и срещу настръхналия насреща им подивял свят.

         - Хайде, нека да отидем до склада, а после да се върнем заедно – предложи Кид и щом Делви кимна в съгласие, измъкна кабела от шлема му и тръгна по улицата.

         Двамата се запромъкваха като нощни крадци, но в случая криенето им бе с цел да запазят живота си, което успяваха и да правят през всичките тези години на война.

         Преди да свият в полузатрупана от боклуци пресечка, една друга сянка се откъсна от скривалището си и ги последва предпазливо, макар да нямаше нужда да се крие, но за случая заповедите ѝ бяха такива. Сензорите ѝ присветнаха в мрака, докато със същата ловкост се прикриваше в тъмните сенки на разрушения град.

 

         7.

         Светът е носеща се из пространството сфера, в която животът е кръг, а кръгът е затворил мигът на безкрайност – потъвайки, в мислите си Риклис получи видение, в което видя светът им да люшка в рамките на кристален овал, който сам се люшкаше в необятността, която съзнанието му не можа да възприеме.

         Това ли е краят – запита се той, гаснейки с всеки напън да остане още малко жив. В ушите му изрева писък, с който смъртта отнемаше душата от тялото. После разкъсваща болка от борещите се за глъдка въздух дробове и накрая ледена болка, че напускаш завинаги живота и знаеш, че вече е дошъл краят.

         Полет в неизвестното и пропадане в мрака, който следваше след онази ярка светлина в началото. После бавно осъзнаване и безкрайно учудване, че все още те има и след това осъзнаваш, че не си сам, а има някой до теб... Или в теб!

         - Това ли е краят? - запита объркан удавника, разбрал, че все още може да мисли и след смъртта си.

         - Край никога не е имало – отговори му глас.

         - Тогава начало?

         - Кръгът е затворен и е без начало, затова няма и край.

         Мислите му се опитаха да надникнат отново в неизвестното, което ги съдържаше, но се объркаха и смутено се прибраха в състоянието, което ги беше родило.

         - Нима тогава и времето...

         - Тук няма време... – прошепна гласът.

         - Ами спомените за миналото? Или онова, което очаквах от бъдещето?

         - Ще се стопят само след няколко мига – отвърна гласът и този път бяла мъгла обгърна последната останка от човека, който се носеше в безкрайността. Нямаше вече нито горе, нито долу. Само необятна пустота и заострена като гилотина тишина, която съдържаше мислите му.

         - Така ли ще е студено когато умрем?

         - Много повече дори – каза гласът.

         - А казват, че ще горим, ако сме грешни... – Риклис си спомни думите на отец Тък, заплашващ всеки доближил се до Границата.

         - Огънят не стопля вече мъртвото – отсъди гласът и замълча.

         Мъгливата млечна пелена беше раздрана от невидими нокти. От раните ѝ потекоха като порой сълзи, отразяващи в милиони пъти нищото, което представляваше мислещия. Напомняне, че всичко, което е познавал като свой живот, е било само трепет на мимолетно усещане за изживян такъв.

         - Но безкрайността все пак има някакво „там” – ужасен от видяното, голата мисъл се опита да хване невидима нишка.

         - Но само ако „някакво там“, се съдържа в нещо като безкрайност – отвърна отражението на мислите му.

         - Все пак ще се превърна в нещо, нали?

         Тишината посичаше всяка сълза, стопяваща се като снежинка от целувката на слънчев лъч и изчезваща като последна въздишка. Искаше му се да узнае, че живота е вечно прераждане, а не безлично  потъване в необятна пустиня.

         -  Нали?! - повтори с болка Риклис. Отново нямаше отговор, затова и попита нещо друго: - А ще видя ли поне Лицето ти?

         - Може би – поглади го гласът, миг преди мислещия да бъде отнесен като прашинка от бурята, която беше и време, и пространство, и прехвърчащи между мехурите ѝ мислещи души, сънуващи живот след живот.