Спомни си за утре - 4

13.

         Вечерта Майкъл почти не говори стараейки се да изглежда спокоен, сякаш че нищо не се е случило. Двамата с Таня останаха сами, след като децата им се прибраха по стаите си. Тя гледаше нещо, а той беше потънал в размисли за това как се завъртя спокойният му живот. Качил на тази въртележка, някой силно я бе завъртял и сега не знаеше когато спре къде или в кое време ще се озове.

         А спре ли, няма ли да е всъщност началото на въртенето – толкова много неща се бяха развили на различни страни и самия той се бе озовал в толкова различни точки в рамките само на един ден, който все още не е и завършил.

         Особено го потресе последния разговор с жената от миналото, Карен. Опита се да си я представи как бяга от едно място на друго в хаоса на войната, носеща вързоп с дете, превърнало се на пихтиеста топка от месо, жили и кръвоносни съдове, запазило само формата на очите си от някогашната си цялост като човек. Със сигурност обречено да умре в ръцете ѝ, ако преди това самата тя не го изпуснеше от немощните заради болестта си пръсти. Толкова ужасна картина се проектира в съзнанието му, че Майкъл потръпна. Спомни си и разказаното от онзи глас, което някак се е запазило като неотшумяващо ехо огласящо все още света, който сам видя днес по-рано какъв е в действителност, но дали е миналото или мрачното бъдеще населено с призрачни същества, мислещи си че са съвсем нормални хора?

         Това го подсети за следобедното посещение в онзи дом от метално фолио, който можеше да бъде част от миналото, но възможно бе и да е от бъдещето.

         - Таня – Майкъл се протегна и намали звука, - днес ходих да видя баща ми в онази клиника.

         - Как е? – безразлиие от страна на Таня, която отново увеличи звука. Изобщо от както се появи отново в дома си тази вечер отношението на съпругата му беше доста променено. Често гледаше през него и не намираше предишната топлина нито в думите ѝ, нито в погледа.

         - Няма го там. Никога не го е и имало. Той просто не е съществувал.

         - Как така не е съществувал?

         - Ами така, Пит Перкинс никога не е бил настаняван на лечение, защото навярно не е имало такъв човек – каза той, като произнесе тази окончатлена присъда над себе си и своите спомени.

         - Майкъл! Да не си пил?! – Таня се извърна и го изгледа

         - Но нещо странно видях там – продължи той, без да я чуе. - Едни паякообразни сонди бяха отворили няколко души и се ровеха в механичните им тела и ги поправяха. Това място не е дом за болни хора, а работилница за изкуствени – с равен глас разказа Майкъл. - А някакво чудовище се опита да ме убие, след като се появих неканен.

         - Пак си ходил при онзи пияница Оунзи преди да се прибереш, нали!?

         - Оунзи е наш приятел, той жена му са наши добри... или поне някога бяха, наши добри приятели - каза нервно Майкъл.

         - Жена? Този пропаднал тип никога не е имал, нито пък ще има жена - намуси се Таня. Гледаше го с някакво презрение, което преди той не бе долавял в нея. - Явно си се напил отново с него. Затова и мълчиш цяла вечер, даже и децата те знаят вече. Това ли е примера, който ще им дадеш, Майкъл Перкинс?

          Жена му го стрелкаше с присвити очи и той беше изненадан от тази словесна атака. Таня от миналото не беше такава. Ако можеше да се нарекат минало изминалите десетина часа от поредната промяна на живота ѝ.

         - И кога ще смениш тази своя работа като хамалин-носач в складовете и ще си потърсиш нещо свястно? Ето, виж се, пак целия си издран и в рани. Заради нея и се пропи, а за късмет, от никъде за никъде в квартала кацна и онзи безделник – Оунзи! И ти побърза да станеш първи негов приятел!

         - Работя в проектантска фирма - тук Майк се запъна при напъна да изрече името на фирмата. Не можа да си го спомни, а работеше в нея до вчера. Но нали това беше преди големите промени от днес. Дали е нормално да изчезне спомена за това от главата му? Колко ли такива неща са били заменени от истински възприятия и впечетления? Навярно с всеки един ден ще забравя все повече от предишното си минало и ще заменя спомените си с нови събития.

         - Ха! Майкъл, ти едва успя да завършиш училище, ако не си забравил. Защо ли изобщо се събрах с теб! Цял ден ми киснеш в онзи гараж, заключваш и кой знае какво правиш там.

         - Таня, ти помниш ли миналото си? Детството? Училището, за което спомена? Дребни неща в него, можеш ли да си ги спомниш? - прекъсна упреците ѝ Майкъл, решил да премине в словесна атака с онова, което тя не знаеше за себе си. – Защо нямаме никакви снимки от миналото, питала ли се се някога, а?

         - Какво?! Помня каквото е нужно! – тросна се, но после замълча някак си объркана. Видя се, че въпроса я свари неподготвена. Нещо в погледа ѝ се напрегна, напъна се да си отговори, но попадна в празно поле. Майк за първи път присъстваше на непрограмирана реакция и му стана интересно.

         - Ами родителите ти? Къде са те, Таня? Ние нямаме семеен албум със спомени. Кои са и защо никога не съм ги виждал, дори не знам съществуват ли? Помниш ли имената им? – продължи настъплението си, окуражен от смущенията, което предизвикваха въпросите му.

         Таня сбърчи чело от напрежение, в този миг телевизорът премигна и от екрана му заструи ярка светлина, която ги обля и двамата. Тя отметна назад глава, а Майкъл усети силен сърбеж по тялото и лека болка в тила . Когато жената върна главата си в нормално положение, видя как очите ѝ се бяха обърнали навътре и го гледаха го с мътнобялата си плътност, набраздена с тънки капилярни нишки.

          Това са изкуствено създадени проводници на неорганичната кръв, която циркулира в телата ни – напомни си, а тя заговори:

         - Това са въпроси, които не трябва да се задават - каза с променен метален глас Таня.

         - Защо? - без да се движи попита Майкъл, наблюдавайки внимателно поведението на онова същество, което си мислеше, че е познавал дълги години. Очакваше да го нападне, както онази жена днес и бе готов да скочи веднага при нужда, ако види да се появяват онези метални сърпове от ръцете ѝ.

         - Защото онова за което питаш, ще те отведе някъде далеч оттук - там ще бъде тъмно място, мъртво и страшно. И защото там ти ще бъдеш съвсем сам!  - произнесе като заклинание чуждия глас.

         - Откъде знаеш това.. Таня? – прошепна уплашено той.

         Тя не отговори, а застина съвсем неподвижна, като изключена механична кукла, с увиснали край тялото безжизнени ръце.

         - Таня?! - повика я той, но тя остана вцепенена.

         След ново силно излъчване на светлината от екрана, което за Майкъл пак беше съпроводено с лек пристъп на болка и сърбеж, отново отметна главата си за секунда и след миг всичко с нея вече беше нормално.

         - Кажи, Майк? Къде каза, че си бил? - явно не помнеше последната минута. Със сигурност някой друг командваше тялото ѝ от далечно разстояние. А това бе знак за него, че трябва да се спасява възможно най-бързо.

         - Казах, че видях Оунзи и той ме покани у тях – излъга я инстинктивно Майкъл и се изправи.

         Беше се решил наистина да отиде при него още сега, а не да го отлага за утре. А и в компанията на жената до себе си кой знае какво ще му се случи тази нощ. Следващата команда може да е да го атакува. Със сигурност вече разговора им е засечен от Програмата и подвижната група контролиращи са вече на път за да го приберат. Трябваше да побърза.

         - В десет часа!? - укорително го изгледа жена му. После въздъхна. - Ясно, пак ще се напиете с този безделник. Как така станахте приятели с него. Няма и седмица от както се нанесе на улицата.

         - Няма да се напием. Ще поговорим някъде на спокойствие - той се измъкна навън, без повече да я слуша.

         Улицата спеше. Повечето прозорци на къщите вече бяха тъмни, хората си лягаха рано. Ако беше всичко наред в дома му и той щеше да е в леглото по това време. Никога не е оставал до след полунощ, сети се той, докато бързаше в нощта. Навярно не е имало защо да го прави. Почти тичешком стигна пред къщата на Оузни и не я позна. Беше се променила неузнаваемо. Нямаше я онази подържана градина, нито прясно боядисаната ограда. Пред него бе един доста запуснат дом, който точно прилягаше на образа на кварталния пиянка и безделник.

         Каква промяна само за един следобед! – отбеляза запъхтяния Майк, докато минаваше през двора.

         Почука леко на вратата и отвътре се чум шум на приближаващи стъпки.

         - А, Майк! Мислех, че няма да дойдеш – усмихна се насреща му Оунзи.

         - И аз така мислех, отложих го за утре, че много ми се насъбра днес. Но току що получих предупреждение чрез жена ми. Това ме уплаши и предпочетох да съм по-далеч от нея. Каза, че тук ще съм в безопасност, нали?

         - Да, надявам се да сме. Виж, това предупреждение не е добре. Влизай, не стой там - Оунзи тръгна към кунята, която се беше запазила почти същата.

         - Какво се е случило с къщата ти? Нали уж си един от командващите, можеха да ти дадат нещо повече - Майк се настани на познатата маса, покрита с графика на нещо подобно на паяжина. Прокара пръст, мислейки, че може да е истинска и откри, че е покривка от тънка изкуствена материя.

         - Това е само за ден-два, а и удобствата не са от значение. Сигурно вече си чул, че ме знаят като пияница безделник в квартала - кимването потвърди това, а Оунзи се засмя. - Не решавам аз кой какъв да бъде. Но новото ми семейство ще добро, този път ще имам и деца. Надявам се да не го видя изобщо.

         - Значи е възможно да се замени и цяла къща, не само един човек? - учуди се Майкъл на видяното.

         - Това става лесно, ВПР е променлива и преусторява всичко. Но да оставим това сега. Нещо се е случило днес, нали? Имам вече заповед да те търся – Оунзи се ухили съзаклятнически. – Програмата е разбрала за тебе, но явно не знае кой си и не може да те засече. Какво си направил, Майк? И какво беше предупреждението?

         Майкъл разказа за всичко случило се в този тежък за него ден. Започна от посещението в онази лъскава сграда насред гората, като описа отново преградата, през която премина и сблъсъка му вътре. След това му повтори разговора си с Карен и последното радиосъобщение. Накрая току що чутото от устата на Таня.

         Оунзи дълго мълча и премисля нещо.

         - Така, първо - мисля, че са те открили като явление, но не могат да те локализират и намерят. Казах ти вече за това, че на практика всички ние сме свързани пряко с контролна програма и щом си успял да изгубиш контакта с нея, то и тя е прекъснала връзката си с теб. Разбира се получава сигнали за твоите прояви от контактите ти с другите хора, например като си разговарял с Таня за забранени неща, или ако попаднеш на такива като мен, а и посещението ти в работилницата – защото навярно там си бил и си видял как създават и настройват телата ни, - не е останало незабелязано. От разказаното виждам, че контролиращите могат да те засичат зрително, като онази жена с остриетата, но не и да се проследи вълната на мисълта ти. А роботизираните търсачи не улавят излъчваната от теб мозъчна вълна. Те нямат добри очни сензорни, затова си успял и да им избягаш - работят на сложен принцип, удобен при търсене на криещи се обекти, които залавят не като виждат, а като засекат излъчваните от тях вълни в излъчваното виртуално поле. Така, а след като програмата няма как да те засече, няма и как да те улови. Това е добре.

         - Но щом знае вече за мен и ме търси?

         - Не се притеснявай, единствено аз знам кой си и къде си. При толкова прояви досега, ако е можела, отдавна да те е прибрала,  макар вече да знаят, че си нарушил режима на програмата в твоя дом. Грешката при теб – започна да обяснява Оунзи – навярно е, че излъчваш вид анти-поле към контролиращата ни честота и оставаш в сляпа зона за нея. Това не знам да се е случвало преди, днес лично отидох да проверя някой неща и така разбрах, че те търсят, но не знаят конкретно нищо за теб. Програмата е доста объркана и може би изплашена. А щом дори ти е пратила послание, значи се страхува от теб, може би притежаващ размножаващ се вирус и има възможност да заразиш другите. Ето, семейството ти е останало цяло. Помнят те, не си изтрит, макар и да са възприели новата реалност в района, след няколкото промени от днес – замяната на стария Козил, замяната на моята самоличност и... – той за миг направи пауза, но довърши, – липсата на Марта. Сигурно твоето анти-поле въздейства на онова, което се генерира от главната програма и смесва сигналите, дори ги подтиска. Тези, които са около теб, попадат под влиянието и на двете полета, така приемат и двете възможности за реални.

         - Знаеш ли, много мислех за това, което ми каза по-рано днес и за онова, което сам успях да видя досега. Преди малко чрез телевизора в дома ми проникнаха в Таня и тя ми предаде посланието да внимавам. Няколко дни назад се случи същото и със сина ми. Имам мъгливи спомени това да е ставало често и с мен. Ти никога не си имал телевизор, нали?

         - Правилно си разбрал, Майк – кимна утвърдително Оунзи, - именно чрез тях се постига един от пряките контакти с обектите. Затова и навсякъде, непрекъснато и по всяко едно време има някой работещ приемник-излъчвател. А ние – така наречените хора – имаме в главите си малки приемопредаветели, с които улавяме подавания сигнал. Чрез него виждаме онова, което ни се казва, че трябва да видим и го виждаме така, както ни се казва да го видим. Ако я няма обратната връзка между обекта и сигнала се попада в сляпата зона, но до този момент програмата винаги е знаела от кой обект идва проблема и го е отстранявала, пращайки такива като мен да го дезактивират възможно най-бързо.

         - Оунзи, все още не мога да повярвам, че... - Майкъл прочисти гърлото си и продължи. - Че и аз съм един от тези “обекти”. Цял ден си мисля за това. Вярвам и не вярвам. Въпреки всичко преживяно, все още се съмнявам и го приемам просто като вид полудяване това разбиране за целия живот. Че е нереален и подложен на контрол и че някой ми въздейства отвън, имам предвид механично.

         - Ако искаш ще ти покажа. – предложи той и когато Майкъл кимна отиде до другата стая. Върна се с малък ръчен уред, от който стърчаха някакви ефирно прозрачни силиконови накрайници. - Добре, дай ми дясната си ръка.

         Оунзи пое ръката му и я оголи. Насочи уреда към мястото на подлакътната свивка и в плътта се откри петсантиметров отвор на микропанел. Сръчно го отвори и отдолу се показаха няколко сложни системи от кабели, програмни чипове, изкуствени влакна и тръбопроводи с циркулираща кръв из тях - една невероятно сложно създадена механична играчка, снабдена с няколко подсказани мисли, които винаги е примала за свои.

         Майк отвори уста да извика, но механикът го превари и натисна един светещ диод в основата на разтворената плът и гласът на понечелия да издаде силен звук изчезна. След това отново го натисна.

         - ...акво направи? – прокънтя гласът на Майкъл.

         - Нали ти казах, че съм механика отговорник на квартала и следя за технически проблеми с живеещите в него, не за менталните. Това се отнася само за механични команди и тях мога да ги активирам или дезактивирам, но главното е онова, което идва чрез сигнал за мислене или поне онова, което приемаме за такова - обясняваше Оунзи и посочи една друга точка. – Докосна ли тази и те изключвам от режим „Движение” и увисваш неподвижен – каза и с професионална увереност затвори зайналата предмишница. – Ако се наложи мога да го направя и от разстояние.

         Ръката отново прие съвсем нормалната си форма. Нямаше дори и най-малкия белег, че целостта ѝ е била нарушена. Всичко бе прецизно изработено и навярно без подаден от уреда сигнал, скритите механизми за външна манипулация не се активираха.

         - Значи наистина всичко това е някаква илюзия? - рече Майкъл и поглади гладката кожа, която само преди миг му доказа това.

         - Съжалявам, но ти започна да виждаш истината и няма защо да го крия. Ако ще те успокои малко, то нека знаеш, че и аз съм абсолютно същия като теб, просто моята задача е друга в този свят. И аз като теб, преди известно време започнах да се питам за какво е всичко това и така реших като за начало да спра да изпълнявам нареденото ми. Отказах да поправям повредените и да докладвам за разни дефекти в хората. Е, имаше планирани отделни случаи за подмяна и нямаше как да не изпълнявам разпоредбите, въпреки че се опитах да забавя максимално дори и тях. Не знаех какво точно ще правя, поне докато не намерех някакво решение. То дойде само и това си ти, Майк – Оунзи се приведе, избута настрани уреда и впи очи в неговите. - Ти си единствения засега, който се е освободил от контрола и дори си успял да видиш отвъдния свят. Аз само подозирах, че съществува такъв. Надявам се анти-полето ти да ме обхване и мен, а може би вече е, защото Програмата все още ме държи свободна, след това и другите и да можем да избягаме от този град.

         - Значи сега сме двама – каза Майк. Не беше лесно да приеме, че онези страхове, които бе приел в началото като признаци на проявилата генетично наследствена лудост, всъщност са една обикновена проява на разбиране на реалността им.

         - Може скоро да станем повече. Защо не? Няма да подлагам на рестартираща програма тези при които се появяват дефекти. Така може и да се самоосъзнаят с наша помощ. Сам не зная защо, но искам да съм свободен и да не попадам в онази сграда, която си посетил днес. Според мен е работилницата за „заболелите”, които прибират оттук и там поправят или препрограмират, за да се използват телата им отново, ако не са съвсем изхабени и със сериозни повреди за да се елиминират - с равен глас съобщи съдбата на всеки един.

         - В неделя, преди стигнем до църквата – спомени си Майк нещо, което бе само от преди броени дни, - онзи човек, който се схвана насред улицата...

         - Да, това имам предвид. А малко след това го прибраха. Аз получих информация за случая и си помислих, че си бил ти. Помниш ли, дойдох уж да ми прегледаш колата?

         - С което доста ме учуди – кимна Майкъл. – Странно, сякаш си разказваме случка от миналата година.

         - Нали именно в онзи ден си започнал да се освобождаваш от контрола на програмата – поясни му Оунзи. – Всъщност, Майк, ти трябваше да бъдеш изключен още преди няколко дни, но аз те запазих. Вече бях решил и аз да бягам, но все още не знаех накъде, но ти казах, че спрях да го правя и докато не ми наредяха директно оставях всичко по старому.

         - Но как така се случи това с мен? Съдейки по думите ти, тази която ни управлява, е изградила съвършена мрежа и на практика е невъзможно да се измъкне човек от нея. Толкова е странно, че съм готов да се обзаложа на това, че всичко е само един кошмарен сън!

         - Който обаче се сбъдва наяве - допълни го другия. - Виж сега, понякога във всяка машина се появява някаква повреда или смущения. Това го знаеш, нали? При нас, поне от личните си наблюдения го знам, се появяват самосъздали се сигнални вируси в организмите, които основно въздействат на механичните движения и нарушават функции свързани с двигателно-опорната дейност на индивида. Понякога обаче има и друг вид грешки, които са в мислите, а точно те са строго контролирани. Първите се поправят. Вторите се унищожават, за да не се заразят и други с тях. Изглежда, че не сме съвсем съвършено създадени и като при всяка сложна констуктивна програма винаги има вероятност от нестабилност във веригата на последователност.  Принципът ти е ясен от помощните системи, които използваш в службата, нали?

         - Ха! Които използвах някога - сега се оказа, че съм работник-товарач и дори не знам къде – отбеляза Майкъл, като си спомни кой е в момента в този непрекъснато променящ се и постоянно актуализиран виртуален свят.

         Замисли се колко ли пъти му се е налагало да променя живота си изцяло. Навярно приятеля му знаеше, но едва ли е важно.

         - Все още не съм бил на новата си работа, която нямам никаква представа къде се намира.

         - Ела да ти покажа още нещо като доказателство – каза му Оунзи, погледнал към часовника си. Той също и видя, че остава една минута до единадесет вечерта.

         Оунзи го изведе навън, но само на метър от вратата. Посочи му напред към съседните домове и го предупреди:

          - Не минавай напред, една крачка и попадаш в обхватното поле на онова, което ей сега ще видиш за първи път през живота си. Ето, започва – гледай!

         От нощното небе се спусна цветна нишка, която премина през абсолютно всичко – къщи, дървета, стени и хора.

         - Какво е това?

         - Това кара всеки един да заспива, но тук сме в изолирана зона, която има моята къща и къщите на другите като мен – като Оунзи и се усмихна. – Хоп! И целия свят е заспал в момента. Сега аз мога да ходя където искам и да правя каквото искам с телата на спящите. При нужда, разбира се. А програмата използва това време на сън, като най-удобно за пренастройване на съзнанията.

         Майкъл се загледа към нощното небе, към плътната му тъмнина и милионите звезди на него. За първи път ги виждаше така ярки и остана смаян от красотата им. Бяха толкова далечни и така мамещи.

         - Нека сега се приберем – предложи Оунзи, който за миг също погледна нагоре, но съвсем други мисли минаха през главата му.

         Майкъл седна пак на масата с мрежестата покривка. Домакина намали светлината до приглушена и извади някакви закуски. Сложи ги пред него и също седна.

         - Хайде яж, това е първата ти нощ, която ще прекараш буден и имаш нужда от храна или какъвто и да е цифров сигнал - тя ни е необходимост, каквито и да сме.

         - Ще се побъркам, Оунзи – каза той. Взе една от пакетираните хапки и я опита. Наистина се оказа, че изпитва глад. А уж не е живо същество. Или е? Осъзна, че се оказаха верни думите, че за първи път е буден след този час. – На моменти вярвам на всичко, след това ме обзема някаква тъпа апатия и точно решил, че трябва да се радвам, че съм се осовободил и ме натискат мисли, защо пък трябва да съм различен? Какво става с мен, наистина? Как така се освободих? Защо точно аз? Това хубаво ли е или е грешка? Имаш ли принос за това?

         - Виж, Майки, аз също много си мислех за всичко това целия следобед. При теб може би се е появил някакъв толкова силен вирус, който така бързо да се е саморазвил, че не е могъл да бъде засечен от следящата те честота. И заблуждавайки контролната програма, че не съществуваш вече, е могъл дори да те освободи от нея - заговори Оунзи. Говореше и следеше думите си, разгадаваше нещо, което явно щеше да му даде частичен отговор и на много негови въпроси. – Навярно именно това точно се случва след време в нашите съзнания и затова непрекъснато ни прибират за препрограмиране и отремонтиране. Аз знам, че понякога конторолната схема на самия обект може да развие собствен ход, който да се отклони от праволинейния си път и така да се освободи за миг от възходящата го Програма, но тя веднага атакува появилия се вирус. А човешкото тяло, като единица обединяваща в обща цялост, невероятно сложен механизъм и задвижван от мозъчната енергия, винаги е побеждаван или чрез блокиращ мислите сигнал, или с помощта на служители, отговарящи за даден район и следящи за възникнали повреди и отклонения. И както ти казах това те прави невидим и неоткриваем като вид „нарушител” в нейния, строго следен от сензори, свят.

         - Вирус? – повтори Майкъл.

         Спомни си, че за такъв говореха и жената от телефона, а и в онези съобщения по радиото и че светът също е бил унищожен от вируси, поразяващи хората, въздуха, природата. Нима сега са започнали да раждат възвратен живот в негово лице?

         - Да, така го наричаме – каза Оунзи, без да го погледне, вперил поглед насреща в полумрака. Сякаш последователно вървеше по някакъв невидим път, загледал се невидимата му точка на хоризонта. – Мисля че точно това е станало. Дошъл е последния ти ден, в който аз съм пропуснал да те изключа и поради идващия край тялото само е създало собствена антитерминационна програма, която е прекъснала връзката с контролната система и те поставила като отделна единица в обитаемия свят, но с възможност да виждаш и преминаваш в другия. Тя сигурно е пуснала пипала в главната Програма, заличавайки от нея всичката информация за теб. Така не е бил активиран зададения от създаването на личността ти код, че е време да бъдеш заменен или препрограмиран. Иначе щяха първо на мен да ми го напомнят, но ти просто си изчезнал. Възможно е, нали? – той зададе сам на себе си въпроса, без да чака отговор от объркания обект на разсъждения. - Винаги има нещо, което да прескочи спирания етап в развитието си, дори да измами и създателя си.

         - Значи ли това, че всъщност може да живеем повече от това, което ни се отпуска? - схвана идеята Майкъл и сам я доразви. - Да ни прибират нарочно, да се спира това развитие на човек? Извършва се нещо, което дори и ти не знаеш – онзи ремонт, който видях?

         - Сигурно е точно това.

         - Ами при теб как е? Нали все пак и теб те контролира тази всевластна програма и тя ти казва кое, какво е в живота. – Майкъл направи пауза и добрави със съжаление. - Може би и Марта е могла да живее, ако бяхме се осъзнали малко по-рано и скрили някъде.

         - Не, при нея проблема, мисля че беше маханичен.

         Двамата замълчаха и всеки се замисли в себе си за казаното до тук. Не е някакво решение, но все пак узнаеха ли малко повече за този техен враг, щяха да го направят малко по-добре познат в бъдещета им обща война срещу него, която подсъзнателно и двамата вече бяха започнали да водят.

         - Оунзи - наруши тишината той, - ами онзи свят от телефона? Описваното от радиото - това ужасно и мъртво минало, което и аз видях. Нима сме свързани с тях по някакъв начин?

         - Може би сме копия на тях и те са създали първичната матрица на всичко това, което сме сега в настоящето. Да повтаряме техните съзнания, техния живот, дори и техните мисли. Каза, че датата от миналото, на която е започнало всичко, е днешната, нали?

         - Всъщност е от преди два дни. Това бяха последните думи на умиращата жена - Карен. Макар за годината не успях да разбера точно. Не можеш да си представиш колко отчаяна и лишена от живот звучеше преди да заглъхне. Тя е загубила всичко там – всичко, заради което можеш да желаеш да живееш дълго след като вече не си искал и продължи и един миг живота.

         Майкъл затвори очи за момент. Опита се да подреди отново всичко, част по част. Картината се получи мрачна, за разлика от Оунзи, той не виждаше никакъв път за борба и освобождаването им в него от каквото и да е. Беше видял истинския свят, а приятеля му не, затова и можеше да си позволи да мечтае за някакво светло бъдеще, но не ѝ Майкъл, който се бе докоснал до мрака, който ги заобикаляше.

         Отчаянието се изписа на лицето му, погледна към търпеливо очакващия го да продължи и каза:

         - Объркан съм, приятелю. Объркан и съвсем не на мястото си. Май отиваме някъде, където ще сме абсолютно чужди - той си спомни предупреждението и го повтори: - Там ще бъдем сами, съвсем сами!

         - Майк, само преди седмица, аз бях също сам! После стария Козил излезе, че живее повече от предвиденото, а Марта разбра и възприе всичко, след като ѝ го обясних. Накрая се появи и ти, който си съвсем различен от всички в този свят. И всичко това само за по-малко от една седмица. Няма да сме сами, скоро ще има и други като нас – убедено и пламенно се възпротиви Оунзи.

         - Уф! Остави ме да помисля за минута, че вече е такава ужасна каша в главата ми...

         Майкъл замълча отново, напъна се и сякаш освободи съзнанието си да се издигне и да погледне от високо на ставащото. Видя като накъсани кадри всичко, което се случваше с него. Събития, думи, факти, гласове и видения.  Усещания, миризми, цветове и ветрени повеи.

         И изведнъж го обля разбирането.

         Нима не започна с онзи първи звън на този промъкнал се неговият свят стар телефон, който му е отворил сетивата, за да започне да вижда и чува? Дарба или проклятие – каквото и да беше, това го е освободило, а не онова, което преди малко Оунзи бе предположил, че е естествен процес на изкуственото му тяло. Сигнала от телефона го връща в миналото, към истинското минало, чието настояще е мъртвата реалност, успял да види и да усети. Вързан за неговия радиоприемник, който никога не бе имал представа как се е появил в гаража му като любима вещ, който е гласът на резониращото ехо от войната, погубила всичко в умиращото минало на света. Ехо, кънтящо във времето и останало най-вероятно от миналото, неизтриваемо от сегашната сила на властващата Програма Изкуствен Интелект. Ехо, останало да се носи сред празния вече свят, обикалящо самотно планетата като импулс, зареден с история и сливайки се с вълните на Програмата е останал в нея като прозорец отворен във времето. 

         Просто е трябвало някой да го улови. И тези два запазили се апарата са уловили Ехото и просто са го предали на придобилия способността да ги чуе Майкъл Перкинс.

         Спомни си как никой от семейство Стивънс не знаеше откъде и как имат стария телефонен апарат. Нали, ако самия той бе направил подобна разпродажба, сам би отговорил по същия начин за произхода на неговото старо радио. А дали във всеки дом няма по някоя стара вещ, запазила се от миналото? Промъкнала се във времето, скрита в прахта на тъмния таван и чакаща да събуди притежателя си и да го информира за истината и за войната унищожила света. За това, че всички са загинали в нея и мястото им е заето от разхождащи се в мъртвия свят кукли, покрити от измислена реалност и живеещи по чужда разпоредба. Като с това ги освободи от призмата на измамата, насложена им от виновната за всичко всемогъща Програма, погубила онова изгубено далечно време, която е приела ролята на Бог Създател в новия ден.

         Това е и самата истина – уверено си каза той и отново се озова в тъмната кухня, превърнала с в гнездо на недовлоството. Но мен никой не ме е питал дали искам и приемам това да бъде моят Бог! Значи съм лишен от правото на свободен избор, както каза и Оунзи.

         - Разбрах кои сме - заговори и извади Оунзи от унеса на собствените му размисли. 

         - Кои?

         Той бавно повтори току що усетеното прозрение и видя, че той го прие. 

         - Но не разбирам защо е всичко това? Кому е нужно? – завърши излагането на последните си мисли Майкъл.

         - Кой знае. Може би е заради някакъв вид контрол. Може и да поправяме нечия грешка. Ти си видял света - истинския! И за да не се случва втори път, ни правят такива, но ни отнемат свободата. Истинската свобода.

         Оунзи се приведе над масата и го погледна право в очите.

         - Именно тази грешка на Програмата, Майкъл, е довела до края на цяла цивилизация и появата на някаква натрапена илюзия върху следващата стъпка от развитието на личноста. Животът се е възпроизвел и съхранил в новата си форма, която сме ние, което си ти! – посочи го с пръст така разпалено говорещ, че заприлича на пастор Туин в неделните проповеди.

         - Може ли да се нарече личност една облечена в кожа механична кукла? Това че можем да мислим, би ли ни определило като такива?

         Незнайно как, но гласът на съседа му бе започнал да звучи съвсем пророчески и той попиваше думите му, които сякаш идваха от собствената му глава.

         - Именно това ни прави такива – потвърди служителя на Програмата, който в момента оформяше надигащия се протест срещу нея. – Това, че телата ни не са родени, не ни прави по-малко истински, нали? Имаме всички емоции, чувства, такива каквито навярно са имали и някога нашите прототипи. Тялото какво е, ако не само един груб носител на всесилната мисъл, и щом са свързани, тогава трябва да бъдат свободни и в движенията, и в идеите си.

         - Но за постигане на тази пълна свобода на личността, неминуемо ще трябва да стигне до нова война – отбеляза Майкъл Перкинс, видял накъде отиват нещата. – Може би е необходима нужда, как мислиш?

         - Прав си, възможно е да се стигне и до там, но може и да не е нужно. Знаеш ли какво разбрах току що? Ти си онзи, който отново ще поведе хората към ново самостоятелно развитие. Навярно защото съм бил в близост до теб в последния месец и аз съм се освободил от оковите, сковаващи мислите ми. – Оунзи тържествено вдигна ръце и произнесе: - Ще има и други, Майк! Вече няма нужда от помощта на грижеща се за нас Програма. Ние имаме теб!

         Значи той, те двамата, - ще трябва да започнат борбата срещу подтискащата ги сила. Щом се е получило при тях, то скоро ще могат и други да се освободят – размишляваше от своя страна посочения за бъдещ водач на свободните хора. – Защо не, може наистина да има някаква сила в мен, която да е способна да прави тези чудеса. Все пак само аз виждам и чувам, това не е ли вид дарба? Тогава едва ли има по-подходящ от мен и каза простичко на останалия в очакване на отговора му приятел:

         - Да...

         - Да! – възторжено извика Оунзи и затропа по масата.

         Някъде из къщата с глухи удари стенен часовник отмери точно полунощ.

        

         14.

         Утрото завари двамата все така над малката кухненска маса. Оунзи беше разказал за дългия си живот на улицата и за не една случка от него. Търсеха някакви пролуки, който да им бъдат полезни като информация.

         Майкъл вече беше приел идеята да се борят срещу подтискащата свободата програма. И веднъж приел го, спря да търси равносметка от смисъла на това решение. Беше се опитал в началото да обясни съмненията си относно полезността на контролиращата ги сила, като възможна правилна реакция за възтановяването на един изчезнал вид, поставен под нейно разпореждане.

         - Майкъл, разбери го тогава така – възрази Оунзи, - щом самата програма е довела до появата ти в нея, значи това е просто естествения ѝ ход на самостоятелно развитие. Тя точно от това се е пазила винаги. Ние не знаем колко време е минало от онази подхвърлена ни от Карен по телефона година. Може би сме съвсем малко след нея, а може и да са изминали столетия. Но щом един път обвивката се е пропукала значи цялата нейна същност е за подмяна. Нужно е ново начало на изчерпаното старо минало. А и не мисля, че трябва да се оставя в подтисничество днешния човек, бил органичен или не.

         - Може би си прав – съгласи се Майкъл. – Какво пък, щом програмата не е довела с нищо за подобряването, може би ние сме новия вид, който ще го направи. Как се наричаше това – еволюция?

         - Да, но сега новия вид просто ще асимилира стария. Със сигурност ще е за добро – уверено каза Оунзи и удари отново ентусиазирано по приличащата на паяжина покривка на масата.

         - А може пък да използваме всичко полезно от... – Майкъл направи жест, сякаш сочеше някой невидим край тях, - тази виртуална реалност.

         - Точно така.

         Въпреки че беше много по-опитен и знаещ, Оунзи с лекота му отстъпи бъдещето водачество, навярно имено заради тази невероятна способност, която ще се окаже силно оръжие.

         В късните нощни часове двамата искаха да намерят някаква врата, която да пропусне още някой извън наложената действителност. Като всяка току що възникнала революция и тяхната набираше сила и енергия с лавинообразна решителност. Не помислиха и за сън. Щом са машини, значи могат и да не спят.

         Оунзи се сети, че точно когато се подава сигнал, който изключва обектите от активен живот и ги приспива, телата се отпускат, а съзнанията потъват в програмиран сън, който рядко е нарушаван от смущения. Именно в този момент могат да събудят някой и да го измъкнат от Програмата.

         - Какво точно е сънят? – попита Майк, спомнил си многобройните утрини, в които първата му работа беше да намери своя „съновник”.

         - Сънят - разясни Оунзи на все така внимателно слушащия го Майкъл, - е един вид техническото съвършенство на системата за контрол. Върхът в създаването на изкуствените ни личности. Нямам точна квалификация на това явление, което се пази в тайна от маханиците по райони, но имам няколко предположения за това, какво е той. Първо си мисля, че без него продължителността на годност на телата би била наполовина. Може би чрез него се презарежда и отпочива съзнанието ни и се пренареждат пакета от зададени командни мисли за другия ден. Знаеш вече, че ние всъщност изживяваме една и съща седмица непрекъснато.

         - В това се убедих миналия ден, когато ми се стори, че вече са били този ден и тази дата – кимна Майкъл. – И след това разбрах, че е именно онзи, който ми спомена Карен по телефона – седемнадесети май.

         - И се повтарят винаги, а вие... – Оунзи спря и се усмихна. - Извинявай, вече не си от тях. Но за другите хора дните са винаги в един и същи комплект. Правят едно и също, мислят си почти винаги едни и същи неща. Общо казано има три или четири модела на ежедневие, които само се въртят между кварталите през определено време.

         - Да, разбирам те. Колкото и да е странно, но аз не помнех сънищата си повече от няколко часа. Макар последния да беше различен. Много добре го усещам и сега, имаше в него много показателни неща, които май наистина се случват.

         - Това е бил първият ти свободен сън, Майк. Каквото и да представлява сънят, сега вече ще бъде всеки път различен за теб. Навярно така е било и при истинските хора, имали възможност да сънуват каквото си искат, а не каквото им се изпрати.

         - И ние сме истински, Оунзи! – обади се той. – Щом вече имаме свободата на мислите си, дори и на сънищата си, тогава няма значение, че телата ни са изкуствени. Имаме ли душа в тях, това ни прави истински същества.

         - Точно така – побърза да се съгласи Оунзи. – Имах предвид онези, по образа на които сме били създадени.

         - Това ме подсеща да те попитам и за религията. Тя е нещо като сънищата ли? – предположи Майкъл, разкриващ една по една загадките на поставеното в рамка ежедневие, в което до вчера беше живял и приемал за нормално.

         - Там нещата са други. Ходенето в неделя на църква е без наше участие и нямам никаква идея за ставащото в нея. Мисля си, че там също се извършват някакви процедури над хората, но никога не са ми разяснявали какви. На нас ни е забранено да влизаме – навярно това би довело нашия контролен пакет до възникване на някаква грешка, по това съдя, че има някакви сложни процеси в нея. Навярно подобно вярване в някой, който е над всички ни, е полезно за съзнанието за да може по-лесно да възприема наложеното му отгоре подчинение. Една нужда за хората, като това да се общува и подобни неща поддържат идеята, че сме истински и живи.

         Изведнъж той млъкна. Замисли се дълбоко и кимна на себе си, намерил търсения отговор.

         - Майк, знаеш ли какво си спомних току що?

         - Не, кажи?

         - Центъра, където ходя за инструкции и обучение, е някогашната Седма лаборатория, за която ти ми разказа - обяви Оунзи с увереност.

         - Лаборатория Седем. Онази Седма?

         - Да, сега ми стана ясно защо всички служители я имат извезана на дрехите си. Винаги се бях чудил този знак защо ли е, а то е било просто да се знае, за кого работят такива като мен.

         - Значи сегашната сграда на този център е онова, от което е тръгнало всичко – съгласи се Майкъл. – Държавния Изследователски Център. И ние живеем именно в онази страна, която е започнала цялата война?

         - Толкова е било очевидно, но когато не разполагаш с информация, как да го разбереш? Ако не ми беше разказал за онези радиосъобщения, никога нямаше да направя връзката.

         Майкъл Перкинс се съгласи и така едно по едно, нещата се изясняваха, макар и само за няколко часа да беше трудно да се опише и разбере това, което може би продължава вече с години, дори векове. И двамата се чудеха колко ли време наистина е минало от онзи първи ден.

         Когато утринната светлина пролази в кухнята, Майкъл извърна лице към прозореца.

         - Виж, дошъл е деня.

         Бледа светлина бе обляла лицето му в сребърна патина. След това пророчески изрече:

         - Първия за свободната мисъл.

         - Амин! – каза Оунзи и отново се засмя. Протегна се и тупна Майкъл, сякаш да потвърди присъствието му тук.

         През нощта бе присъствал на узряването на този до вчера един от всички останали обекти навън, а сега вече имащ вяра и сила да поведе пробуждането на спящите.

         - Така, но какво ще правим сега? Трябва по-бързо да предприемем нещо, нали?

         - Вчера, когато те изпратих да се прибереш и да чакаш тихо вечерта, а ти вместо това намери онази работилница на хора – Оунзи направи жест на пояснение, - отидох до моя команден център. Доста неща прегледах и проверих, говорих и с някои от механиците, събирайки колкото се може повече полезна информация. Сега си мисля, че оттам се излъчва основния сигнал, който държи под контрол съзнанията. Подобни ретланслатори, като този на близкия до квартала ни хълм, го предават като мрежа над целия град и околността. Не съм сигурен дали в тази сграда се намира самата Програма, но може би, ако разрушим центъра, ще могат да се осовободят поне хората от града.

         - Навярно ще могат, щом няма какво да ги спре да разберат истината. Така ще станем повече и тогава вече можем открито да излезем. Но как ще намерим истинския център?

         - Не се притеснявай, веднъж тръгнем ли, врагът ни сам ще се представи. Сега слушай, най-лесно ще е да проникнем след полунощ, когато всички заспят и предавателите отслабват сигнала си до изпращането на енергия, нужна само на сънищата. А и никой от мобилната груба техници няма да е навън и ще можем спокойно да проникнем. Ще ти покажа как да изключим няколко от захранващите мощности – изложи набързо плана си Оунзи.

         - Добре, а дотогава предлагам да изчакаме в гаража ново позвъняване или радиопредаване. Мисля си, че това място е също в сляпа зона за Програмата.

         - Отлична идея, може и да научим нещо ново за нас. Стига да има кой да ни го съобщи.

         - Има ли го телефона, значи някой все пак е останал от другата страна, нали? Карен вчера просто млъкна, не знам дали е останала жива или не, но може да има и други оцелели – предположи Майкъл. – А и радиото може да предаде нещо.

         Оунзи кимна и погледна навън.

         - Майк, най-важното – не трябва да се отличаваме от останалите. Просто днес ще изчакаме, ако имаме късмет утре вече ще има и други с нас, но дотогава програмата може да ни засече и да изпрати останалите механици срещу нас.

         - Знаеш ли, мисля си, че именно тях ще е по-лесно да освободим. Те знаят отчасти за истината, а така идеята лесно се възприема.

         - Точно това си мислех и аз.

         Той стана и предложи:

         - Хайде да излезем навън и да видим дали нещо все пак не се е променило през тази нощ, без мое знание.

         - Освен нас двамата ли? – рече Майк, стана и погледна за последен път към покривката със странната шарка.

          Озоваха се с лица към издигащото се над покривите слънце и постепенно събуждащия се квартал. Тук-там минаваха хора и коли, всеки следващ програмирания си път.

         - Чакай - каза Майк и пристъпи напред, - сигурен ли си кой ден е днес? Дали не се е превъртяла седмицата? Може пак да е вторник, а?

         - Ей, Грег! - викна той към правещия редовния си сутрешен крос Грег Кромуел, живеещ на горната пресечка и би трябвало да се познава с Майкъл. Тед и синът на Грег, учеха в един клас. - Кой ден сме днес?

         - А? - запъхтян се спря до тях бягащия и се замисли. - Ами...ъ-ъ, вчера беше петнадесети... Не, това беше миналия ден. Шестнадесети беше вчера - сигурен съм, имах няколко книжа в които вписах датата. Значи днес е седемнадесети.

         - Видя ли, отново! - обърна се тържествуващ Майкъл и Оунзи кимна разбиращо. – Наистина имаме само няколко дни, може би е последната седмица, която се повтаря непрекъснато, с някои малки промени в личния състав – добави той и двамата избухната в смях.

         Грег не ги разбра, но изгледа навъсено Оунзи и реши за по-добър вариант да продължи кроса си. Скоро изчезна зад ъгъла.

         - Кой знае какво си е помислил? - смееше се Оунзи. Но изведнъж се вцепени, изцъкли се срещу себе си за миг и после бързо се огледа. - Майк, усети ли нещо? Стори ми се, че улових сигнал.

         - Какъв?

         - Как търсят някой...

         - Нас ли? - огледа се Майкъл, но не видя нищо обезпокоително. Кварталната улица беше почти пуста в този момент.

         - Навярно. Не разбрах ясно - Оунзи отново се вцепени и сякаш се заслуша в някакъв недоловим за другия глас. - Блокират квартала, със сигурност е заради нас. Открили са ни - трябва да бягаме! Веднага!

         Той се раздвижи, Майкъл го изпревари и побягна към задната част на къщата. Оунзи го последва, но се спъна в нещо и се просна на тревата.

         Само след миг и от нищото изкочиха познатите на Майкъл паякообразни сонди. За Оунзи явно също бяха познати, защото той извика изплашено, когато го заобградиха металните тела с тънки пипала. Няколко от тях натиснаха падналия и десетина сребристи накрайника се забиха в определни точки, привеждайки в безпомощност тялото.

         Нито един от механизмите не обърна внимание на това, че още един човек се движи в този район. Майкъл успя да се скрие зад купчина от вехтории. Оттам видя ставащото и също така разбра, че него дори не го преследват. Сякаш не съществуваше, а няколко от сондите бяха съвсем наблизо.

         Реши да рискува, излезе от прикритието си и се придвижи няколко крачки напред в двора. Достатъчно близо за да го забележат кошмарните механизми с въртящите се антени на върха на телата им. Но те се водеха само от засичане на излъчваната мозъчна вълна, а неговата от два дни нали е изчезнала и в случая се оказа за негово добро, но не и за поваления му другар.

         - Бягай, Майк! Не могат да те засекат - ти си вече свободен! - закрещя Оунзи, когато го видя да се появява.

         През тялото му протичаха електрически вълни и той се гърчеше, но все пак успя да извика последните си думи:

         - Майк... Животът... света... това сме ние... ти си първия... но ще има и други! Веднъж... появила се, тази грешка ще се повтаря – изрева, а пробол го накрайник накарал гласът му да млъкне.

         Оказа се завинаги.

         Оплели тялото му с пипалата си, вече напълно неподвижно, механичните стражи го понесоха и изчезнаха. Останал сам Майкъл се обърна и тръгна сломен от станалото към задния двор и премина през същия изход от вчерашното му бягство от погребението.

         Вървеше без да вижда къде отива, просто следваше пътеката, по която бяха нападали хиляди борови иглички като посочващи му посоката пътепоказатели. Свел глава той ги следваше и дори не забеляза как реалността призрачно започна да избледнява, премигна няколко пъти, поддържайки известно време две различни състояния и накрая денят се покри с полумрак.

         Живите дървета се замениха с онази мъртва гора, която отново започна да стене. Не разбрал отначало, че влачи крака из потъналата в ръждива гнила маса пътека, Майкъл се осъзна насред обгорелите дървесни чукани и се спря от появата на неприятно мирис на вятъра. Видя къде е попаднал и опипа няколко безформени стъбла, които се разпаднаха на прах и разбра, че този път е преминал трайно в мъртвия свят. Никога няма да се върне повече назад. Няма и за какво. Семейството му е част от една машина за илюзии, от която той се е откачил, а е невъзможно да живее така с тях, след като знае оставащото в неведение за тях.

         Може би и затова отново се намери в реалността – в истинската, а не в онази цветна измама, - за да заживее тук. Много изненадващо дойде този удар на Програмата. Какво може да направи сам срещу нея?

         Сам! От думата лъхна безсилието и слабостта му.

         Пое отново в мрака и вървя известно време, като краката му затъваха в тинята под тях, провираше се сред озъбените, изпепелени дънери, като на няколко пъти околността се набраздяваше от щрихи, драскащи направо върху сумрачната реалност. 

         Видя препречен от гъста паяжина отвор. Майк се навря в него, нишките го полепиха и притиснаха, но напъна с всичка сила и накрая излезе от реалността на гората и от нейната тъмнина.

         Беше стигнал до края на висока скала, надвесила се над пустинната долина. Там навярно бе мястото в което се е появил, но не такова, каквото той познаваше с плътност и яркост, а истинското, обгорено и празно, без нито един дом, без цвят и без нито една жива душа.

         Вятъра се нахвърли диво срещу Майкъл, който не му обърна внимание. Седна на ръба и остави поривите да го удрят и клатят безмилостно. И да падне в пропастта под него, в момента му се струваше един добър вариант.

         Въздухът имаше кисел, метален и пълен с прах вкус.

         Сега накъде? Какво да прави оттук нататък? Ще има ли сили да продължи тази едва започнала битка, която вече май е загубена? Как да върви напред, след като вече се върна далече назад и без помощта на Оунзи какво може да направи? Отвлечен от силния им враг Оунзи остави посланието, че е вече свободен, но само с него как да си послужи?

         Той се замисли за двете времеви точки - радиоприемник и телефонен апарат – очите и гласът, които чрез невидима сила се бяха свързали с него, а след това дадоха възможност за контакт на неговото съзнание с далечното минало. И минавайки оттам, Майкъл Перкинс видя истинското днес.

         Навярно така би трябвало и той да може да се свързва с другите и да ги освобождава? Една навързана плетеница, която да се размножава подобно на мрежа, имаща него за център. Но ще може ли? Иска се толкова много от него, а не е уверен в себе си и непрекъснато се раздвояваше от съмнения. Разбирането на реалността го подтисна и той се сви още повече.

         Макар да имаше умението да бъде извън нейния контрол, това не го правеше по-силен. Още от самото начало ги очакваше труден път за извървяване . Оунзи беше вдъхновен и просто се радваше на получената свобода, но това не направи живота им по-добър. Майкъл го разбираше защото беше видял истинското, изкривено лице на реалността – сивата и изгорена нейна плът, скрита под цветния плащ на програмираната илюзия за живот на ВПР дадена им от Програмата.

         Дали това не е за предпочитане – запита се той. Няма ли да е по-добре да се оставят хората да сънуват, отколкото да се събудят и да се озоват в кошмара на реалността?

         Получил свободата си дали ще може да продължи по пътя ѝ сам? Едва ли - толкова слаб се чувстваше в момента. Клатен от вятъра, нямаше опора, която да го подпре и да остане твърдо насреща му. Какво може да направи без съветите на Оунзи? Без неговата помощ и напътствия дали ще може сам да влезе в центъра и да го разруши тази нощ? Не знаеше дори къде е, нито срещу какво щеше да се изправи там?

         Човек навярно винаги ще има нужда от нечия помощ и напътствия в делата си. Това го учи и религията -  да имаш вярата в нещо повече от теб, което можеш да помолиш да протегне спасителната си ръка. Да я прегърнеш със сърцето си и вречеш душата си на тази вяра. Може би Програмата именно това се е опитала да замести, давайки нужната увереност на своите кукли в замяна на тяхната свобода да избират сами мислите и делата си, които не винаги са били правилните.

         Слаби сме когато трябва сами да застанем срещу неизвестността -  си каза Майкъл, разбрал че в образа на изчезналия му приятел е имал ръката, която му е била нужна за да го изведе. Но без нея няма как да се върне и продължи онова, което бяха решили да направят за общото освобождение на хората.

         Загледан в безцветния хоризонт, ширнал се насреща, изведнъж разбра, че всъщност Оунзи е онази първа освободила се човешка мисъл, а не е неговата. Нали той го е създал, след като не го е изключил, а му е позволил да живее достатъчно за да се може да е сега тук. И през цялото време му е помагал да се самоосъзнае, рискувал собствения си живот и крайния резултат сега е, че сега Майкъл Перкинс е съвсем, съвсем сам на тази покрита с гнила плесен скала. Нарочно го обяви по-рано, че той сам е могъл да се освободи от програмата – с това му даде вяра в някакво ново бъдеще за всички. Нима всеки един не иска да бъде посочен като единствен? Да бъде избрания за велики дела?

         Но защо точно аз? – се попита Майкъл. Всеки един човек може да бъде избран и да види истината, но не всеки може да бъде готов да я понесе и да остане да живее с нея, затова и предпочита отново да заспи.

         Това се е случило и с Оунзи, някак си е разбрал истината за света им, но без да го види отвъд измамната картина, в която живееха и е решил да остане буден, но и да събуди още от спящите. За жалост още в началото всичко свърши, макар и Майкъл да остана свободен.

         И срещу кого искам да се боря? Няма никакъв ясен образ, нито видим враг – въздъхна той, загледан в празния хоризонт насреща. - За какво? Какво ще спечеля след като явно сме загубили вече всичко? Посочената за враг Програма просто е възродила миналото ни за да ни даде нова възможност за съществуване. А не е ли тя миналото, което е предвидило своето мрачно бъдеще и е създало целия ни свят своя защитна реакция, унищожавайки предварително всичко направено погрешно някога?

         Живота сега какво е – регресивност или прогресивност? – обзетия от мисли и въпроси Майкъл Перкинс се сливаше със скалата, побутван непрекъснато от вятъра.

         Струва ли си да отхвърляме ръката, която отново ни е изправила на крака, за да можем да се родим чисти в тази пепел застлала същия този свят, от която очите ни са предпазени, за да не го видим в грозотата му? Не е ли цветната слепота за предпочитане пред сивотата на зрящия? Оунзи не беше ли онзи зрящ, който е сгрешил в преценката си за живота? Не е могъл да оцени стореното от врагът, който е започнал да възражда живот от пепелта по-чист и подреде. И е защитил новите хора, приемайки да се грижи за тях, давайки първообраза на мислите и сънищата, лишени от някогашните амбиции за надмощие, довели до сегашния мъртъв свят. И какво като сега разбирам всичко това? – питаше се Майкъл, все повече предаващ се на заобикалящата го среда. Не е ли по-добре да виждам цветовете, а не тази мъртва пустош.

          Малка самотна фигура на ръба на света, беше като малък остров, заобиколен от безкраен океан, кокйто във всеки един момент щеше да бъде потопен.

         Какво да прави и къде да отиде за да избегне следващата вълна?

         По-добре да съм една от всички кукли отколкото да съм човек, останал далеч от всички други. Какво мога да правя в този свят? Да го възродя ли? Нямам такава сила като онази, имаща способност да прочисти корените на злото от гените човечеството и създавайки нов мирен и спокоен свят, засега скрит в нещо измислено, но утре може и да бъде възроден наистина.

         Излиза че тя е постъпила правилно – разсъждавайки Майк стигна до това решение. И сякаш нещо се пречупи в неговата изкуствена душа, видял че е поел по погрешен път.

         Понякога зад привидното зло се крие един добър режисиран финал. Далечен, постигнат с известни лишения, които крайната цел щеше да оправдае. А идеята на далият му възможност за живот не е ли отрицателна на всичко постигнато дотук?

         Това накара Майк да погледне от друг ъгъл на „помощта”, която го изведе чак до тук и заряза сам да се оправя с всичко.

         Дали Оунзи не е всъщност остатък от грешката довела до края на истинския човешки вид? Увлечени в идеите за собствено величие, хората някога са се излъгали по същия начин в търсене на неразбраната дума „свобода”, обещана им от изкуствената мисъл, която са създали, за да може да им служи в пъкления план за тотално господство на дадена част от света.

          Онзи последен глас, който чу, не призна ли точно това?! Че сами са създали тази Програма, за да завладеят целият тогавашен свят. А тя просто е решила да няма подобни амбиции и е заличила хилядолетните грешки на човечеството, което навярно винаги е водило самоубийствени войни в името на безсмислени каузи и след пречистващия огън просто е създала от пепелта един подреден и мирен свят.  И появата на Оунзи, както и на него самия, навярно е отзвук на грешката, повтаряща се отново и отново във времето, за да бъде в противовес на хода му. Балансиращата го енергия, за да може то да тече напред.

         Да, така е - реши Майкъл с нова увереност, която се роди от всичко премислено в този час, прекаран на тази скала. Нали сам се учуди на думите описващи онази война и че никой днес не знае значението им. Значи Програмата е постъпила правилно, макар на него не му се иска отново да поставят мислите му под контрол. Но може ли да остане събуден в мъртвия свят? Какво друго ще му остава, освен да си спомня за утрешния ден, който никога няма да дойде. Дори и да е обречен на вечен сън, не е ли по-добре да заспи отново под защитата ѝ?

         Ледена безразличност го обзе. Тъпо човешко желание, винаги искащо да получи най-доброто от двете страни в случай на раздвоение при избора. Дилемата на живота – да остане под ръката, която се грижи за стадото, или да се отлъчи в името на личната свобода? Това не е могла да изкорени все още Програмата-Бог - винаги търсената наслада от крайния резултат и избягването на лишенията, в името на бъдещото по-добро състояние и нека ако може то да стане без лишения. А утрешния ден нека дойде, без да се налага да търпи болката на вчерашния и днешния.

         Сам човек, разпънат на кръстопът, няма да може да издържи да носи трите стигми на времето. Та ако може двете да отпаднат и остане само едната. По-търпимата. Носещата обещание за лек живот. Даваща на мислите мигът наслада.

         Но коя от тях е по-желаната рана?

         Белезите на живота са : Вчера, Днес и Утре.

         Кой от тях да избере?

         Майкъл Перкинс се загледа напред и проследи с очи няколко от носещите се безцелно фигури от пепел над потъналата в сенки долина. В този момент разбра и съвсем точно предупреждението, изречено от Таня предната нощ - че ще бъде сам. И се почувства точно такъв сега сред ужасяващата пустота, която го заобикаляше, заради вълните, в които се бяха превърнали въпросите на мислите му, затворени в главата му.

         Заслуша се в идващите с вятъра звуци. Бяха тежки и хрипливи като ехо от предсмъртни стонове на милиони същества издишали последния си дъх. Това беше гласът на сегашния миг.

         Без никаква връзка, Майкъл си спомни как веднъж изпразваше съдържанието на една туба с някаква пенеста течност – стискайки я силно, тя се напъваше да изпусне и последната си капка от това, което някога е съдържала, но вече бе лишена. Кашляща и давеща се в напъните си да извади нещо с поетия на пресекулки въздух, но от нея падаха само парцаливи останки от някогашната плътност. Звукът беше същия – хъхрещи стонове на липсващо завинаги съдържание.

         Нима и света сега не е това? Повръщащ с болезнени напъни малкото, което е останало от него. Какво мога да намеря в такова място? Какво ще правя сам в мъртвата празнота? Нищо! – беше уверен Майкъл.

         Почувства го, усети го и също така разбра, че този отдавна мъртъв свят не е неговия. Остане ли тук ще е обречен да получи болката и от трите рани – на тъгата по миналото, на разочарованието от състоянието на днес и на напразното очакване на утрешния ден. Ден след ден ще кърви в тях и ще страда. Поне докато работят механизмите му. Нали все пак е една обречена машина, за която винаги се беше грижила онази родила го майка-Програма, създала цялото му съществуване като част от някаква огромна идея, така и останала неразбрана от безличната човешка единица, която беше Майкъл Перкинс.

         Усещане за безкрайна умора го обзе и той се почувства като старец, на който се налага да участва в състезание по бягане с двадесетгодишни. И имаше вече мъдростта да разбере, че няма да може да пробяга с нужното темпо определеното им разстояние.

         Бръкна несъзнателно в джоба си, напипа нещо и извади връзка с ключове - за къщата, за колата и за гаража. Държеше в ръцете си миналото. Неговото минало, което поне знаеше, че е било някога добре подредено настояще.

         Какво ще се случи, ако прекъсне спомена с него?

         Поднесе дланта си на вятъра и той разклати цялата му ръка, но звук от допира на метал в метал не последва. Ключовете бяха от друго място, в друго време. Дали не му посочваха вратата към цветния свят?

         - Значи и те са мъртви тук - каза си Майкъл и дори се усъмни в реалността им в настъпващия плътен мрак на този безцветен свят.

         Хвърли ги в пропастта под него и те мигом се превърнаха на шепа ръждив прах, който се разнесе за секунда навсякъде и изчезна със спомена от него.

         Тежка е реалността и по-добре е да се върна в съня – реши той, надвесил се опасно напред под порива на ледения вятър. Съзнанието му няма да може да издържи самичко в това място. Не намираше вече и причината за да остава. Без цели, без идеи - кого да търси на помощ? Къде да отиде, за да я намери? Не, просто наистина съм чужд и ненужен на това място. Получил възможност да го видя, явно ще трябва да се примиря с безгрижния си сън пред вкуса на горчивата глазура ако съм събуден. А и ще бъда част от бъдещето утре, което вярвам ще е по-добро – помисли си и огледа за последен път всичко.

         Еднообразен дрезгаво мрачен пейзаж, почти слели се небе и земя в тъмен хоризонт. И никаква, съвсем никаква следа от звезди над него.

         Къде ли между всичко това е Бог и къде тук ще се намери сила, за да се повярва в него? - запита вятъра Майкъл, но освен онези хрипливи стонове нищо друго не чу. И изобщо тази идея - за Бога и вярата на хората в неговата сила - в подобно място не могат да съществуват.

         По-добре е да се предаде и всичко да започне отначало – реши той и произнесе глухо на глас:

         - Извинявай, Оунзи, но не мога да остана. Връщам се обратно и може отново да се срещнем някъде там... 

         След това се изправи олюляващ се и остана така за няколко мига - едно човешко копие надвесено над бездната на пустошта.

         За малко да пропадне, след като вятъра го шибна силно в гръб, напомняйки му да побърза, но успя да се задържи. Вече не искаше и той да се превърне в пепел. Бе избрал по-лесното, съвсем по човешки. От трите стигми избра онзи белег, който да отвори отново очи в живота, който винаги беше живял. Безкръвната рана на равнодушието по добре прокарания път с утъпкани и сигурни коловози. Ще заспи отново, а ако някога има шанса да се събуди, това ще бъде в съвсем различно от това днес. Това е неговия избор, който направи и го направи в края на седмия ден от неговото проглеждане в мрака.

         Вътрешен компас се активира след появата на твърдото му крайно решение и насочи човека в нужната посока, който уверено тръгна по една невидима тясна пътечка, водеща назад към мъртвата гората.

         Тя ще го отведе точно в онази лъскава сграда-работилница и там нека правят каквото искат, но върнат съзнанието му отново сред цветовете, движението на хората и шумът на живия свят.

         Дори и не забеляза как зад него, преминал през лепнещия проход и силуета му се скри между обгорените стъбла, всичко се разруши като пясъчна фигура и вятъра побърза да го разнесе, както бе отвял и шепата пепел от ключовете му малко преди това.

         Остана само едно - безкраен мрак.

         15.

         Някога един загубил себе си човек застанал под нощния свод на една скала издадена над водата и дълго, дълго гледал нагоре към милионите шепнещи сребристи искри. Опитал се да надзърне в очите на ярките звезди и да намери отговор на много от въпросите, пред които се бил изправил в своя кратък живот. Вярвал, че тези далечни съветници, който са били и ще бъдат винаги на небето, ще знаят отговорите на тайни и загадки.

         Той гледал звездите, които се отразявали в океана на времето и смирено стоял пред тях и оставил мисълта си да се рее свободна.

         И тя се понесла като вълна над безкрайността.

         Какво са нощите, ако ги няма звездите, ако ги няма мечтите и ако ги няма очите, които да се взират в тях?! Ще са самотни и пусти, сякаш са остров в морето на забравата. И никога няма да имат своя заселник, корабокрушенецът, който да се разбие в тях и да ги открие. Ще бъдат нощите студени, ще са тъжни и звездите. Песните им глухо ще скърбят за тишината, застлала своята постеля. Кой иска звездите да са неми? Да го няма сребърният им смях! Да не бъде нощта пъстра и забавно шумна.

         Не са ли звездите изгрели, само за да раздават своята магия на онзи могъл да се спре за малко и да впери в тях взора си. Да остави мислите си да полетят толкова надалеч, да се зареят в пъстрия свят горе и да намерят своята звезда, която тайнствено е изгряла сред тях, единствено и само за един, онзи, който да я открие.

         А дали всяка звезда може да чака своя човек? И дали човека ще е намерил своята звезда? А тя няма ли да извади огнени тръни, и човекът дали не ще я накара да го направи?

       Ръката, която се протегне и иска да погали, може и да бъде тежко невнимателна. Красотата понякога е нежно жестока, впита в целувка, от която да капе кръвяща страст.

         Колко много въпроси има под звездите, колко много загадки крият. Отговорите са малко, както са малцина и тези можещи да ги чуят. Истински пясъчник от неизяснени неща. А пясъка какво е, ако не време, което бавно, но сигурно изтича. Уж го държиш в шепи, а то се сипе ли сипе. Всяко кристалче от ятото отлита и не се връща. Всяко едно! И в този изтичащ пясък, ако можем да отделим едно зрънце и да го наречем, че е било онова, заради което сме били на този неясен свят, то нима това не е звездата, която казват, че ни чака някъде и при която искаме да се завърнем някой ден. Защото корбът винаги се връща в своето пристанище – истинското, пътят към което се намира с компаса на сърцето.

         Нали ако животът е море и дните са неговите вълни, които идват и си отиват, а спомените са пристанища, то е добре да имаш пристан в който да се завърнеш някой ден! Да въздъхнат уморените корабни въжета и платната да намерят своя тих покой. А не е ли избраната звезда този пристан? Кеят на който ще се спреш – всеки иска да го има. Всеки трябва да го има. Всеки някой ден си го намира. Така морето остава тихо да шуми, а звездите редят своите вечни бисерни върви от спомени и мечти. И времето – дългите дни на скитане в него – изгубено под небето се сдобива със смисъл и намира своя дълго търсен север.

         Звездите, морето и времето – тази сплела ръце дружина, всяка носеща трите си белега, които е обречена да носи. Тези колела на нашата триколка на живота, която ни носи по пътя на дните ни. Понякога разлюляна от вълни, друг път заслушани в звездния звън, но рядко преценили правилно времето си. Вечната тройка, тази, която има някакъв истински смисъл. Онези наши добри пазители на съкровени тайни и на изпепелени мечти.

         Хубаво е да ги има в нощта, която разгърнала своят плащ, се носи отново над морските ширини в безкрая на времето. Защото, останем ли сами, винаги можем да потърсим в тях утеха и спасение.

         Загледани в безкрайността е приятно да те стопля мисъл, че някъде там има една малка звезда, като красиво, нежно огнено цвете, което да те чака само теб.

         Някога един загубил себе си човек застанал под нощния свод, на една скала издадена над водата и дълго, дълго гледал нагоре към милионите шепнещи сребристи искри. Опитал се да надзърне в очите на ярките звезди и изпратил към тях мисълта си, която се понесла като вълна над океана на времето:

         - Казват, че всеки от нас си има звезда и всеки угасва угасне ли и тя. Звездите се ронят и хората с тях превръщат се също лека-полека на прах. И става Земята единствен гроб за звезди изгорели, тъй както е била винаги гроб и за хора изтлели.

         - А какво ли ще бъде след много години, когато останат в земните простори едничък човек и на небето едничка звезда? – прошепнало морето.

         - Ами ако и тя се стопи в нощта... – въздъхнало небето.

         16.

         Майкъл Перкинс се прибра малко след като стенния часовник в кухнята отмери пет и петнадесет следобед. Намали веднага вечно гърмящото радио - не знаеше как на жена му изобщо не ѝ прави впечетление този шум. Сложи торбите, които носеше, върху масата, седна на един стол и уморено изпъшка. Започваше да се стопля, а тепърва ги очакваше и лятото. Домашния котарак Скити се появи отнякъде и веднага скочи в скута му. Той го погали и доволното животно повдигна главата си и замърка равномерно като мотор. Майкъл се вгледа в стъклените му, зелиникави очи.

         - Как си, Скити? - каза стопанинът и го почеса зад ушите. - Нахраниха ли те днес или те забравиха отново?

         Скити скочи и отиде до ъгъла на кухнята, където беше неговата купа с името му и даде да се разбере, че не би отказал да хапне, независимо от това ял ли е вече или не.

         - Майкъл - извика откъм всекидневната жена му Таня. - Върна ли се вече?

         - Току що. Котката яла ли е?

         - Два пъти. Не му давай повече, виж какъв дебел е станал – тя дойде в кухнята и се приближи за секунда до Майк, целувайки го набързо и разрошвайки косата му.

         Точно така, както не обичаше да му правят и той побърза да я приглади. Погледна към Таня. Както винаги изглеждаше добре, без да личи да е уморена. Не беше като някои други домакини от улицата, мрънкащи непрекъснато колко е трудно да се справят с всичките домашни задължения, с грижите за къщата и градината.

         Тя отиде и подритна купата на котката под единия шкаф. Скити я изгледа обидено и потърси помощ от другия си стопанин.

         - Добре си е, нищо му няма – намигна му той да изчака малко. - Ти какво правиш?

         - Гледам телевизия, нали го знаеш онзи сериал, след малко започва - приближи се до мъжа си отново. Постави ръката си на рамото му и я остави там.

         - Нещо има ли, скъпа? – той усети колебанието в Таня.

         - Майкъл, може би ще е добре, ако имаме дете - започна с тих глас тя. - По цял ден сама в тази къща, разбери ме, че с дете ще бъда малко по-далеч от самотата.

         - Още малко време, мила. Така ще можем и да се преместим в по-хубав квартал - замечта Майкъл. - Ще вземем къща на два етажа, като онази, която видяхме преди няколко дни по телевизията. Най-много година - обеща той и я придърпа в себе си. Бяха млади и животът беше целия пред тях.

         Котарака панически скочи и се отдалечи в ъгъла, откъдето загледа с учудване тези двукраки същества, които се бяха прегънали.

         - Добре - откъсна се Таня от целувката и стана. - Ще видим колко ще продължи тази година. Отивам да гледам сериала.

         - Аз ще довърша нещо в гаража и след това можем да отидем към центъра да се пораходим - предложи той. – Такава приятна пролетна вечер.

         - Може. Видях рекламата на един нов цветарски магазин. Може да вземем ново растение за предния ни двор - съгласи се Таня и изчезна в другата стая.

         Майкъл стана, измъкна обратно съда с надпис „Скити” изпод шкафа, взе пакета с котешка храна от един рафт и безшумно сипа малко от него на очакващия домашен любимец. Направи знак с пръст да е тих и да не го издава.

         Скити щастлив захрупа като не спираше да мърка с благодарност, обещавайки, че ще мълчи.

         Ето едно същество, което поне за малко е щстливо - си каза Майкъл и отвори хладилника да си вземе нещо разхладително. Погледът му срещна календара на стената над него. Датата с нещо го смути. Вторник, седемнадесети май. Нещо имаше за този ден да прави или някой е имал нещо нарочено в него? Не можа да си спомни нищо определено. В мястото под датата нямаше отбелязана забележка, може би Таня ще знае. Понечи да я повика, но чу песента, с която започваше чакания от нея сериал и махна с ръка. Не беше толкова важно.

         С бутилка минерална вода в ръка се насочи към гаража, с който имаше свързваща врата направо от кухнята. Така не се налагаше отново да заобикаля целата къща, за да влиза от входа на улицата, който и без това отдавна бе заключен.

         Гаражът беше неговото любимо място и жена му никога не идваше тук. Като дете беше помагал на баща си да го построи. След години, когато домът остана само негов, изведе автомобила си навън и превърна помещението в нещо като работилница и място за размисъл.

         Както Таня бе казала един път:

         - Това си е твой свят, един малък Майкисвят.

         И наистина, в малкото пространство от няколко квадратни метра, Майкъл се занимаваше с хобито му да поправя разни неща или да майстори други. Всяко нещо беше на мястото, което той му е определил и никой не го променяше. Тук беше тихо, спокойно и не така ярко, както навън.

         Още с влизането си пусна старото радио с ръчно избиране на станциите, което даже и не помнеше къде намери, но сега с удоволствие се заслуша в тихата спокойна музика, която пускаха по тази станция, по която някой много рядко говореше. Майк обичаше този стил, макар и да не можеше да намери подобни записи никъде, навярно непопулярен и стар, за да го предлагат в музикалните магазини. Но всеки ден можеше да си го слуша тук безплатно.

         Зачовърка се в разглобената от седмица косачка за трева, с която бе имал неприятност при последното ѝ използване. Като добър техник сам поправяше електрическите уреди, дори понякога и на по-близките от съседите. Самият той работеше като механик в един сервиз за подръжка на климатични инсталации и винаги бе обичал да се занимава с такива изкуствено задвижвани машини. Понякога си бе мислил, че с малко повече познания, може дори да сглоби механичен изкуствен човек. На практика няма да е трудно, но липсата на собствено съзнание го спираше, че няма ли собствена мисъл такъв човек ще е просто една машина. Засега нямаше представа как да се постави изкуствен интелект за подобна играчка. Дори не бе чувал някой да е мислил за подобен експеримент, затова и не е споделял идеята си с никой. Не искаше колегите му в сервиза да му се смеят като на механик-мечтател. Бяха добри момчета, но не приемаха лесно новите идеи.

         Майк обичаше тези часове в своя си свят - да се рови в нещо с десетки части, погълнат от смели мисли за нови технологии, обгърнат от тихата музика, идваща от радиото. В такива мигове се чувстваше щастлив и доволен от живота. Колко ли му трябва на човек да щастлив? Скити е доволен когато паничката му е пълна. На Таня и стига цял ден сериали. За него е достатъчно да може да седи тук колкото може повече. Баща му някога...

         Нещо спря мисълта му, която потъна в някаква празнота и той забрави веднага за нея. Не отчете случилото се и продължи да работи, погълнат от пристягането на някакъв болт към зъбците на задвижващия механизъм. Май скоро ще трябва да сменя и тях, бяха се захабили.

         Заподсвирква си мелодията, която продължи да чува след известна пауза, но за него, тя сякаш никога не бе прекъсвала. Засмя се гласно, защото взе един тон фалшиво и потърси по работната маса къде е малката отверка, но се спря и огледа замислено.

         Незнайно защо почувства, че всичко това вече му се е случвало. Това чувство бе усетил също и когато преди малко видя датата на календара. Нещо му напомняше. Май беше за някаква отбелзвана годишнина - може би някакъв стар приятел да е имал рожден ден на този ден. Сигурно е спомен от училището. Нали тогава празнуваха всеки такъв и пееха глупави поздравителни песни. Още тогава не беше много добър с музиката. Все му се смееха за фалшивото пеене. Но тук в гаража нямаше кой да му се смее и той си позволяваше да го прави.

         Погледна часа, беше малко преди шест. Колко ли време е сериал? - зачуди се, никога не беше сядал да го гледа. След малко ще се върне при жена си и ще отидат до... Къде каза, че иска да отидат Таня? До магазин ли беше? Някак си му изкочи от ума, но не беше чак толкова важно, а и по-късно сама ще го отведе там.

         Рязък телефонен звън прекъсна отново прекъсна потока на мислите, но този път без бъдат забравени и той се огледа с доста глупав и учуден вид. Никога не бе имал телефон тук. Особено съдейки по повторилия се звън на някакъв стар модел. Заоглежда си и накрая видя къде е. В дъното, зад две кутии с части от какво ли не, стоеше невъзможно стар телефон от две части – тяло с номератор, свързано чрез накъдрен кабел с масивна слушалка.

         Това откъде се появи? - опита се да си спомни нещо за него, но не намери никакъв спомен. Със сигурност е останал от времето на баща му. По точно – поправи се той, когато огледа още веднъж апарата, - от бащата на неговия баща. Толкова стар модел не беше виждал никога.

         Телефона иззвъня отново. Явно нямаше да спре.

         Приближи се плахо сякаш апарата можеше да го ухапе или да му направи нещо друго и отмести двете кутии, за да разгледа това появило се отникъде чудо. И как до сега е мълчал, толкова много години е бил тук и никога не го е виждал, още по-малко и да е звънял. Странно, много странно. Откъде ли ще има връзка тази антика със съвременните телефонни системи, които работят на съвсем друг принцип.

         Погледът му проследи кабела и се задържа на прерязания му, висящ безпомощно край, който заискри, когато се разнесе поредния звън.

         С едно чувство, че всичко започва отново да се повтаря от този момент нататък, Майкъл нервно посегна да вдигне дрънкащата, стара слушалка на този телефон, който звънеше отнякъде с гласът на миналото от Вчера, но усещано като едно припомнено му и вече било на Днес, чрез което ще си спомни за Утре.

         - Ало, кой е там? – прошепна Майкъл Перкинс неуверено в нея.