Спомни си за утре - 1

         - Къде са хората? – обади се най-сетне малкият принц. – В пустинята човек се чувства малко самотен...

         - Човек е самотен и сред хората – отговори змията.

                            Антоан дьо Сент-Екзюпери „Малкият принц”

 

         Възприятията са такива каквито ги караме да ни показват, че е света около нас, който макар и погрешен, става реален и приемлив. И може би утрешния ден в него е вече започнал като добре скрито и режисирано далечно минало на...

                

                              ДНЕС  

         1.

         Малко след пет часа следобед Майкъл Перкинс паркира на обичайното място пред дома си тъмносиния си автомобил и изгаси двигател. Слезе без да бърза и извади няколкото пакета от задната седалка и бутна с крак вратата, която приглушено шляпна на мястото си. На връщане се отби в един универсален магазин и накупи някои неща за вкъщи, не основните – за тях отговаряше съпругата му Таня, а просто разни дреболии за децата, един-два материала, нужни му за поправката на някои неща и онези цветни платсмасови подложки за чаши, същите, за които му опяваше от цяла седмица жена му и които той упорито отказваше да вземе. Според Майкъл никак нямаха да отиват на меките тъкани на останалите домашни покривки и салфетки, но вече се беше примирил идеята за нововъведението и реши да изненада Таня вечерта. Може би малко меко като проява от негова страна, но нямаше пак да слуша по време на вечерята колко практични били, как не се захабявали, как лесно се чистили и какво ли още.

         Такива покупки правеше почти всеки ден, минавайки през магазина набързо, така бе направил и днес. Подобни неща, дребни и незначителни, бяха станали рутина в живота му, който той смяташе и приемаше, че е добре подреден и спокоен, напълно по стандарта отговарящ на съвремието.

         Мина през задния двор, отбелязвайки на ум, че има достатъчно разхвърляни от децата неща из него и влезе в кунята на къщата през покритата с цветни апликации врата. Остави пакетите на масата и се свлече на един от столовете и въздъхна с облекчение от тишината в дома. Столът изпъшка от тежестта му, но офъвайки се пое тялото. Прозореца бе широко отворен и през него влизаше свеж въздух. Времето се  затопляше, скоро ще бъде истинско лято. Лично той не обичаше горещините, за разлика от съпругата си, която винаги искаше топлина. За нея зимата беше причина да изпада в ужасна депресия. Хубаво е, че идва времето, в което ще бъдат спестени мърморенията ѝ по този въпрос – помисли си Майкъл, загледал се към полянката на задния двор на къщата. След нея започваше градината на съседите, а още по нататък, направо зад последните покриви, които се виждаха, се издигаше хълма с големите, клонести дървета, посадени и подредени от грижлива човешка ръка в симетрични редици.

         Някога хълма беше чисто гол и на него нямаше нищо друго освен сухи драки и шипливи ниски храсти, а сега беше просто станал неузнаваем. И малка заслуга за неговата промяна имаше и той, затова и винаги гледаше с някакво умиление към него, спомняйки си дните от залесяването.

         Както винаги радиото работеше и в момента предаваше директно някакво течащо мероприятие в спортната палата на града. По това време редовно имаше подобно събитие. Ако не е спортно, ще бъде музикално или поредния конгрес на някоя лига. Самия Майкъл членуваше в клуб на озеленителите, всяка неделя се събираха пред същата палата и отиваха да засадят нови дървета из множеството градски паркове, а в самото начало бяха започнали точно с онзи извисяващ се хълм край града. Веднъж годишно предаваха техния конгрес по радиото и кратък репортаж по телевизията. Миналата година приветстваната реч прочете той. Таня се бе трогнала, когато излъчиха пълен запис по вечерните новини, посочвайки, че нуждата от повече грижи за природата е била точно и силно посочена от изнеслия речта Майкъл Перкинс.

         Всеки си има своите пет минути слава – усмихна се, припомнилия си онзи ден озеленител и усети някакво раздвижване откъм налепената с цветове врата, която остави полуотворена.

         Домашния котарак Скити се появи тържествено и се насочи към стопанина си с щръкнала опашка. Повдигна чернобялата си глава оглеждайки и душейки за някаква храна.

         - Как е, Скити? - каза Майкъл и протегна ръка да го погали. Котарака се отърка и измяука жаловито. - Не ми казвай, че цял ден не са ти дали да ядеш? Сега ще ти дам, приятел - стана и отиде до един от шкафовете и извади пакет с котешка храна. Сипа малко в сивата купичка с червен надпис “Скити”  и със задоволство загледа как животното замърка и захрупа от храната.

         Ето едно същество, което със съвсем малко и е щастливо - си каза Майкъл и започна да прибира покупките в хладилника. Когато свърши се върна на стола, отвори взетата разхладителна напитка и дълго пи. Студента течност се вля като живителен сок в измореното от топлината на деня тяло.

         Дали той самия можеше да нарече живота си щастлив? Днес? Или вчера? А какво ли ще бъде утре?

         Ослуша се. Любимите му  минути на тишина и спокойствие у дома, когато няма никой, освен него и - разбира се - котарака Скити. След малко ще се върнат жена му, децата и къщата ще закипи, изпълнена с подрастващ живот и призивите за примирие на Таня. Понякога и той се включваше в олелията, опитвайки се да надвика всички, като накрая винаги се оттегляше позорно да гледа телевизия и оставаше майката да се оправя сама. Но понякога, когато шума и хаоса достигнеха критичната си точка, бащата можеше бързо да се справи с вечно спорещите си син и дъщеря. Като куче и котка се карат, за съвсем дребни неща, вместо единия да отстъпи на другия сега, а другия път просто да се разменят. Толкова ли е сложно да се разбират по мирен път?

         Той въздъхна и се загледа в картината от календара насреща. Беше някаква абсурдна мацаница в незпознат за него стил и който трудно можеше да отгатне като каква идея е бил нарисуван, но нещо друго привлече вниманието му под нея. Датата на днешния ден бе някак си позната, но не можа да я свърже с нищо. Седемнадесети май, две хиляди и деветнадесета година. Ден - вторник. Ден на нещо за отбелязване? Някаква годишнина може би? Или трябваше да отиде някъде? Нещо смътно запаметено се въртеше около тази дата, но той не можа да се сети. Пълно неведение, потопено в мрак. Макар и усещането да беше силно, като да обещаеш нещо – среща или нещо такова, но да не отидеш. Да я пропуснеш и да се сетиш чак след дни за нея. Въпреки че денят е днес, но дали след него няма да излезе, че е изпуснал нещо важно?

         Може би Таня знае - реши Майкъл и отиде да огледа полето около числото, за да види дали няма някаква записка. Беше чисто бяло и само чернотата на числото от деня го нарушаваше. Седемнадесет? Нищо не може да каже за този ден. Нито за вторникът по принцип. Навярно е имало нещо за запомняне, но отдавна трябва  да е било – заключи той.

         - Татко! - извика при влизането си Тед, трясна силно вратата след себе си, изплаши нахранилата се котка и профуча към всекидневната. След миг се върна и взе някаква кутия от хладилника. - Отивам с момчетата към игрището - заяви той, докато разливаше портокалов сок в и около чашата.

         - Майка ти къде е? - запопива Майкъл с една кърпа разлятото, преди да потекло на пода и да образува петно.

         - На пазар или нещо такова. Кой я знае! - Тед се задави със сока и закашля. От устата му се отделиха достатъчно пръски, за да обезсмисли работата на баща си.

- Не говори така за майка си, младежо - предупредително каза бащата и тупна сина си шеговито по гърба. Тед заряза сока и все още кашляйки излезе.

         Момчето е на тринадесет и вече се опитва да се откъсне от семейното гнездо - Майкъл се замисли за излетелия си син и как самия той някога е бил на тези години. Нима не беше същия? Все бързащ нанякъде, винаги имащ къде да отиде, само и само да е навън с приятели. Младите винаги имаха някакво пренебрежение към родителите си, нещо от рода на това, че тяхното време е отминало и винаги мрънкат за нещо, което те не биха направили когато са били деца. Че поставяните им норми са вече остарели и не е възможно да бъдат изпълнени. Всички деца мислеха така и приемаха детството си съвсем насериозно.

         - Да-а ... - въздъхна Майкъл - Но вече не сме деца, отдавна не сме.

         Понякога му се иска отново да бъде, но...

         Котарака се настани до него и започна да се мие, видимо доволен или поне такъв му се стори, че е. Майкъл въздъхна още веднъж, почисти капките на дървения под и изплакна кърпата. Остави я да съхне и реши да отиде в гаража. Беше изпратен от зелените очи на животното, което за миг спря заниманието си.

         Гаражът си беше неговото лично място и не позволяваше на децата да се мотаят тук, държейки го заключен. Единствената стая, която се заключваше в тази къща. Ключ имаше само той. От години не вкарваше автомобила, който да му пречи в и без това малкото пространство, което бе нарекъл Майкисвят. Всъщност така го наричаше някога баща му, с когото заедно го бяха построили. Колата си държеше отпред, на двора, без да го е грижа слънце ли я пече или дъжд я вали. За него беше важно в Майкисвета да има повече свободно място и пространство за неговите лични неща.

         Пусна си както винаги старото радио с ръчно избиране на станциите и се зачовърка в една отворена пархосмукачка, оставена разполовена на работната маса, над която висеше настолна лампа чийто кабел се губеше в полумрака към тавана. Машината беше заяла преди няколко дни и сега се опитваше да я оправи, всъщност я поправяше от вчера, но не можа да довърши сглобяването, след като прецени, че отстранил повредата. Таня просто му подхвърли, че е време да я сменят с нова, която и да има повече функции, но засега Майкъл мислеше да помогне на старата отново да зафучи. Всъщност, на него му харесваше да помъчи над старата – да се поровичка в частите и да я накара отново да заработи. Обичаше сам да поправя дребните, а понякога и не чак толкова дребните повреди и по колата. Най-добрия му приятел,Оунзи, често му беше казвал, че биха го взели във всеки един сервиз на работа, стига Майк да поискаше да смени сегашната си професия. Това беше признание за него, понеже самия Оунзи беше добър механик и би трябвало да разбира нещата, за да му даде такава оценка на уменията.

         Обичаше ги тези мигове - да се зарови в някой уред, скрит в своя си свят. И да слуша тихата музика идваща от покрития с мрежеста декорация говорител на радиоапарата, който беше толкова древен и античен, че ловеше само няколко радиостанции, които все още се излъчваха от старите предаватели, днес повечето са заместени от ново поколение вълнови разпределители. Музиката беше от онази, която той харесваше – спокойни, мелодични стилове, нямащи нищо общо с днешния бълвоч от шум и звуци, който наричаха музика. Всичко прилягаше идеално на неговия свят, в който се откъсваше от ежедневието, от шума на живота отвън и от обичайните занимания в него.

         Работата му бе в града - проектантска фирма, обслужваща строителните компании от района. Не че не я харесваше, но се чувстваше не на мястото си там - сред всичките тези хора, които непрекъснато бяха заети да бързат с плановете и изпълнението на поръчките. По си му харесваше да си седи тук, в гаража и даже да не излиза никъде. Може би ще отскача до Оунзи надвечер, да поседят в тих разговор в неговия двор или да се запилеят някъде на риба в неделните дни. Нещо такова със сигурност би му допаднало, стига да можеше да се случи така, че да бъде всекидневно. Макар че трябваше и да работи, имаше семейство и трябваше да се грижи за тях, колкото и да си мечтаеше за безгрижни дни. Вече не е дете, макар и да не усещаше годините на възрастта си, но бе поел задължения да участва в живота като възрастен.

         И се запита дали е щастлив днес? Колко ли му трябва на човек или някое друго същество, за да бъде щастлив? Скити е доволен когато паничката му е пълна. На Таня ѝ дай да скитосва със съседките из магазините, да обсъжда новите стоки, да приема и предава новини от живота на града и това я караше да се чувства щастлива. Децата бяха безгрижни в своето детство, което след време ще бъде най-скъпия им спомен в живота. И той, макар и да ходеше на работа, нали накрая се прибираше и се завираше в дупката си и биваше доволен от възможността да прекара няколко часа там.

         Тогава, може да се каже, че семейството на Майкъл Перкинс е щастливо семейство, както всички останали на тяхната улица – каза си и завъртя последната задържаща бурма.

         Майк си подсвиркваше мелодията от радиото, докато привършваше с работата си. Засмя се на фалшивия тон, който взе и и доволен затвори капака на прахосмукачката. Сега ще я пробва и - погледна ръчния си часовник, оставаха три минути до шест и петнадесет, - ще зарадва Таня с равномерното ѝ фучене. Така ще докаже себе си и няма да има нужда от закупуването на нов уред, поне докато този окончателно не се развали. Затова пък котарака няма да е доволен – сети се в движение. Седмицата тишина, в която машината стоеше разглобена на работната маса в гаража, бе за него повече от приятна. Най-големия му враг в дома бе именно тази сива ревяща твар, която дори и изключена събуждаше страх.

         Той включи уреда в контакта. Силно всмукване на въздух и моторът шумно се завъртя. Както и очакваше, всичко бе наред. Майкъл разбираше от домашна техника и успешната проба отново се прибави към купчината щастие за него. А и кой ли не би се зарадвал, ако успее да направи от обявената за стара пластмасова кутия, съдържаща само овехтели кабели и разпаднал се мотор, нещо полезно и работещо. Човек винаги се радва, когато постигне дори и малък успех в някое начинание. Ето, и той се радваше на нещо толкова дребно, че не би трябвало даже да се замисля за него, а сега просто му бе станало леко на душата.

         Понесе уреда към кухнята с усмивка, предчувствайки паниката в домашния любимец при вида на стария неприятел. Таня се беше прибрала и разказваше нещо на Мая в съседната стая, момичето ѝ отговаряше и се смееше. Телевизора вече беше включен и след малко започваха вечерните предавания – забавните телевизионни игри и комедийни сериали. Работната седмица течеше нормално, до съботния ден имаше толкова много време – помисли си Майкъл и отиде да остави готовата прахосмукачка на мястото ѝ.

         Реши да не я пуска. Така мирна и тиха бе атмосферата и не искаше да я нарушава с шум. Може би ако Мая се припираше както обикновено с Тед за нещо, Майкъл щеше да я включи и да заглуши гласовете им, но в момента всичко е толкова спокойно, че просто не можа да го направи. Влезе при тях и попита какво ще вечерят днес, след като последователно ги целуна, започвайки от по-малката.

         - Таня, виж, взех онзи комплект от подложки – каза той и ги извади, за да ги покаже.

         - Благодаря ти, Майки! – тя ги взе и веднага разпредели на масата. Постави някаква чаша на тях и се усмихна доволна. – Видя ли, толкова са хубави и удобни. Сега няма да се налага да пера след всяко хранене.

         - Така е – повдигна рамене Майкъл и намигна на Мая, която му се изплези.

         После, преценяйки, че нямат нужда от помощта му, се оттегли на мястото си пред големия екран и се загледа в началото на телевизионната игра, изпитвайки неописуемо задоволство от домашното спокойствие. След малко Таня се настани до него и сложи купа с топли пуканки на масичката.

         - После дай на Мая пари, искат им утре в училище за онзи празник – каза тя и без да го пита дали гледа нещо или не, тя издърпа дистанционното и смени канала, зяпвайки в някаква сапунена опера, която следеше.

         В главата на Майкъл се роди идеята да стане и веднага да отиде да изпробва шумната пахосмукачка. Но идеята бързо изчезна и той просто посегна към пуканките, загреба и напълни устата си, като нарочно започна шумно да предъвква, което не направи на никой впечетление, за негово голямо разочарование.

         - Какво ще празнуват?

         - Забрави ли? – стрелна го с тъмните си очи тя. – От десет дни ти говори за Деня на училището и подготвяните театрални пиеси, рисуване на двора, рецитали и други такива неща, и трябва да се плати за поканените артисти, които ще ги учат.

         - Да, спомних си. Ще ида да ѝ дам веднага, а и да се преоблека.

         Но Таня вече бе погълната от сериала. Той се зачуди дали да не се върне в гража, но после пое към стаята на Мая и извади портфейла си.

         Тъмнината беше станала плътна и само под уличните лампи се бяха образували малки островчета от светлина. Улиците в квартала бавно опустяваха и малко след десет часа нямаше вече никакво движение по тях. Хората се бяха прибрали и без да бързат се приготвяха за сън. Това правеше и Майкъл Перкинс, без да знае, че всички живеещи наоколо са вече в леглата си и чакат нощните си послания.

         Така и забрави да пита Таня какъв ден е днешния – сети се той по-късно, докато се унасяше, но почти веднага го забрави и се запита какво ли ще сънува този път?

         Точно един час преди полунощ, от нищото във въздуха се появи тънка като косъм сигнална нишка с виолетов оттенък, която се плъзна от тавана към пода и приспа всички обитатели на къщата, през които мина ефирно и неусетно като лек полъх на пролетния вятър.

         Всъщност, виолетовата светлина се спусна над всеки дом приспивайки всички хора в квартала, а заедно с него и целия останал свят в нощта.

         2.

         Сънуваше нещо, което осъзнаваше, че беше свързано с времето, макар само така да го чувстваше в съня си. Опита се да определи, че това е само сън, но насън това е невъзможно. Крачеше сред някакво поле и сякаш виждаше как то прелива край него под формата на високо изкласили посеви, но с провиращо се между тях шумолене, породено от движението на часовете и минутите – покълналите семена на времето.

         Съзнанието му приемаше всичко като истинска реалност, затова и продължи да сънува как върви сред класовете узряла ръж и ги докосва с длан, която ефирно се плъзга по тях и оставяше диря от златисти прашинки. Заприличаха му на тлеещи мечти в падащия здрач. Макар никога да не беше виждал такива, сега ги позна във формата на тежките класове, който се поклащаха при всяка негова стъпка, кънтяща като отмервана от махало секунда.

         Накъде вървя в това ръжено море? – се запита, когато осъзна, че всъщност попаднал тук той няма посока, която да следва в него. Изгубил е времето си, ще може ли пак да го намери? Не остава никакъв спомен от неговото преминаване през полето, откри, когато се извърна назад. Следите му се губят сред класовете, а е минал само преди миг. Но не бе оставил нищо повече, освен лекото им разклащане и след това отново вечния покой се наслагва сред тях.

         Пред него изникна огромно дърво, появило се неочаквано щом отново се обърна, за да потърси пътя си. Някой в съня му тихо го нарече Дървото на живота. Озърна се, но нямаше никой. Беше сам, около него полето на времето, засято с ръж и неговото присъствие пред дървото. Гласът бе във вятъра, леко провиращ се между класовете и клоните на дървото.

         Загледа се в него - величествено, макар и обречено да е самотно във величието си и тъжно, потънало в есенна меланхолия, която се сипеше като сълзи от клоните му. Така падаха листата от тях, както сълза се откъсва от окото, а падаха дните, които никога няма да се върнат на дървото. Времето се усукваше между разклоненията на клоните и простенваше при всяко полетяло към очакващата го земя листо. Не ще се върже ново на тяхното място, веднъж щом са отминали тези дни.

         След паднало листенце остава празнота. Листенце - празнота. И какво остава освен една мъка за изгубеното безвъзвратно време, което бавно се изплъзва от ръката, с която се държи човек за него. Никога няма да върне онова, което е отминало веднъж. Нито успехите, нито грешките. Вярно, ще дойде нов миг, но само за да стане щрих от картината на миналото.

         Това разбра докато гледаше есения листопад. И се уплаши, когато осъзна, че се намира увиснал на един клон и е просто едно току що откъснало се от него листо.

         Сънуващия разпери ръце и се опита да се задържи, но единственият му пръст се приплъзна и полетя надолу. Започна да се върти в кръг, искаше да намери изход, но винаги се оказваше с лице срщу вечното дърво, което разклати клони и от тях след него се посипа листопад от отминалите вече дни.

         Земята се пропука и разтвори, тялото му пропадна в черна бездна, която зейна като паст и го погълна. Напъна се да изкрещи, но нямаше глас, с който да го направи и тежко падаше, а след миг тялото му изчезна в мрака.

         3.

         Майкъл се събуди внезапно, стреснат от съня си. Дишаше тежко, в гърлото си усещаше напрежение, сякаш е крещял с часове и го болеше от това при всяко вдишване. Гласните му струни хриптяха продрано, сякаш търкани от едрозърнеста шкурка.

         Дишайки на пресекулки той си каза няколко пъти, че това е било само сън - нищо повече! Просто сън!

         Събуди се, Майкъл! – заповяда си и разтърка очи с натреперваща ръка. После го повтори още веднъж и уверено осъзнал се, че е в реалността, започна да нормализира възприятията си подложени на емоционален стрес само до преди минута. Започна да диша по-спокойно филтрирания въздух в семейната спалня и най-накрая напълно излезе от прегръдката на съня.

         Един от странните сънища, които имаше почти всяка нощ. Нямаха обяснение, нямаха и никога смислен край. Като всеки друг сън, който щеше да приеме просто като послание.

         Погледна към Таня – спеше непробудно, часът беше шест и половина. Тя щеше да спи още половин час, преди да стане, за да събуди децата, да ги приготви и да ги заведе до училището. Но сега е времето когато Майкъл ставаше и бе започнал да се събужда сам, без да чака електронното бибкане на часовника.

         Той безшумно и неусетно се изправи, за да не наруши съня на Таня, която все пак го усети, но само се превъртя към освободената половина от леглото и продължи да спи. Майкъл я погледа секунда-две, беше преметнала едната си ръка през неговата възглавница и няколко кичура се бяха оплели на лицето ѝ, и след това се насочи към банята, включвайки светлината, едва когато затвори вратата ѝ.

         След десет минути чакаше автоматичния кафеник да приготви сутрешната му доза за ободряване. Междувременно потърси из кухненските шкафчета къде се дянал стария екземпляр на „съновника”. Искаше да види какво е било посланието от този така стреснал го сън. Намери го под кучина книги с рецепти и някакви тетрадки на децата. В същия миг звънна кафеника и Майк измъкна от кутията му горещата чаша със силно ароматната напитка. Седна на масата, отпи веднага от кафето и опари езика си. Упрекна се, че е прибързал толкова и остави чашата, решавайки да изчака да поизстине малко.

         Майк разгърна нетърпеливо „съновника”. Дърво... дърво... дърво... Това се беше запечатало най-ярко в паметта му. Голямото дърво и капещите му листа. Ето, намери раздела – Дървета. Сега да намери същото видение като в съня си – той започна да разлиства страниците и подмина няколко илюстрации. Странно му се стори, как така някой се е сетил да нарисува възможните хорски сънища? Откъде ли ще ги е знаел как изглеждат, след като са в чужди съзнания, а може би просто всички хора сънуваме почти едно и също – си мислеше Майкъл, докато търсеше своето дърво. Защо не, нали живеем в един и същи свят, гледаме и чуваме почти едно и също, така че защо и мислите ни да не са еднакви по принцип? Възможно е – реши и отгърна на често отваряната страница сто и седем. Листа беше подгъван няколко пъти, хартията захабена, явно и друг път - или някой друг, - е сънувал същото – прецени и пипна с един пръст все още горещата керамика на чашата си за кафе. Ще изчака още минута, не искаше да изгори отново рецепторите си, както преди малко.

         „Дървото на живота” – гласеше заглавието на този сън. Да, същото е, както се виждаше и от скицираната картина. Огромно разперило клони дърво, тук-там се носеха свободни листа над покрито от ръжени класове поле.

         Вятъра ли минаваше между тях или просто бяха щрихи, поставени за фон? – каза си Майк и се зачете в първия от текстовете на тълкуването.

         „Застанали пред него, вие се озъртате за миналото. Търсите нещо в него, което навярно сте пропуснали да направите и сега съжалявате за пропиляната възможност. Броите отминаващите дни, но те няма да върнат онзи ден, който е бил важен за вас.

          Препоръката е да се забрави пропуска и да се продължи напред, като се стремите да не допускате грешки, за които после да съжалявате и да търсите начин да ги поправите. Миналото не се поправя, щом веднъж е сторено! Можем само да се учим от него и да правим живота си по-добър. Живота е важен днес и всяка стъпка е вашето успешно прекрачване до утрешния ден.”

         „Виждайки го в далечината, вие...”  

         Това вече не го интересуваше и Майкъл остави книгата на масата и взе чашата си. Сега вече можеше да се пие спокойно. Направи го механично, без дори да осмисля движението, а мислеше за прочетеното. Макар и да не си спомняше ясно, но явно и друг път е имал този сън, щом толкова често е чел същото послание, а може би е някое от другите на страницата. Каквото и да е, важното е, че „съновника” отново му даде отговор.

         Да, навярно е прав – изгубил е миналото си, но живее сега, а и винаги има утре. Така че трябва просто те да са важни за него, а не отдавна отминалите дни. Вчера ли беше мислил за детството? Навярно заради това се е и появил сънят, който „съновника” току що съвсем точно разтълкува. Подсъзнанието е продължило мислите му във времето на покой през нощта и така ги е отвело пред Дървото на живота.

         А казваха, че сънят служел на тялото да се възстановява и почива. Как да си обясни тогава тази тежест, която усещаше при събуждането си преди малко – Майк отнесе празната вече чаша към съдомиялната машина. В света не всичко е съвсем ясно, но поне се опитваме да го разберем, ако не можем да си го обясним напълно. Така че – започва нов ден, няма нужда от ровене на минали неща, важен е сегашния момент.

         В този момент къщата като по сигнал се раздвижи. Чу се шум из стаите, Таня събуждаше децата. Скити се промъкна през отворчето си на вратата, приближи се към човека и измяука в поздрав.

         - Какво? Наскита ли се? – погали го той по гърба.

         Мъркането на очакващия го цял ден спане котарак потвърди, че е имал цяла нощ на разположение да изразходва енергията си.

         - Майкъл! – повика го Таня. – Ела да обясниш на Тед, че сутрин трябва да се става, а не нощем да стои до късно с онази игра!

         Майкъл Перкинс се усмихна, побърза да скрие отново „съновника” и тръгна към спалните на децата. Не искаше Таня да го свари с него в ръце. Пак щеше да започне да го подбива, че все се рови в сънищата, а не в реалността. За нея това, че вече толкова години не получава повишение в службата го определяше като ненастоятелен и малко вятърничева персона, която предпочита да се завира в гаража и да майстори разни неща, а не да се докаже в живота. Е – успокояваше се той, - на нея поне не се е налагало да работи, така че освен пред него, нямаше пред кой друг да се натиска за повишение.

         Започва се наистина нов ден, но с все същите проблеми в него. Затова се отправи към стаята на Тед, за да го накара да става, ако не иска да закъснеят всички заради него. Скити го последва, след малко щеше да се включи в хаоса на забързаните човешки тела, които никога не можеха да разпределят правилно времето си.

         Пътем, без да се замисли, откъсна листа на календара. Беше сряда, осемнадесети май, две хиляди и деветнадесета година. Дори и не си спомни, че вчера се е чудил дълго, какво е имало на току що смачкания лист с вече отминалата дата. Може би защото репродукцията на картина от днес беше друга и мигом запълни мислите му с цветовете си, а може би заради нещо друго, но след секунди Майкъл Перкинс разясняваше на своя наследник, какво е ако един мъж започне да свиква да се излежава и да закъснява за живота.

         След половин час той излезе от къщата, този път през предната входна врата и се озова на улицата, вече огряна от издигналото се над недалечния хълм слънце. Хората се бяха задвижили по своите си маршрути – едни като него отиващи на работа, други правейки обичайните си сутрешните си кросове, а трети просто решили да подишат пролетния утринен въздух без да бързат за никъде.

         - Здравей, Майк!

         Съседа му Козил се беше спрял пред него. Изглеждаше в отлична форма, макар със сигурност да прехвърляше седемдесетте. Беше се изодкарал в чисто нов спортен екип и правеше ежедневната си енергична разходка из квартала.

         - Ей, съседе Козил! – усмихна се Майк. – Вече се прибираш? Изглеждаш чудесно, наистина.

         - Да ти кажа честно, така свободно не съм се чувствал отдавна. Сякаш годинките ми ги няма и мога да изкарам цял ден на крак – заповдига на място крака, кипящия от жизнена енергия старец.

         - Само така – каза Майк, радвайки се истински за здравето на Козил. Някога той и неговия баща бяха добри приятели, навярно стареца е забавлявал Майк като дете, затова и винаги се спираше при него да си побъбрят. – Нещо ново из квартала?

         - Няма, само дето тия кучета мърсят  навсякъде – отвърна Козил и махна ядно с ръка. Имаше си човека лична война с домашните любимци на съседите си, но повечето не обръщаха внимание на мърморенето му. – Хайде, аз да тръгвам и да не те бавя. Лек ден!

         - Благодаря. И на теб! – каза Майкъл и се загледа след пъргавия старец, който живееше малко по-надолу по улицата на номер двадесет и трети. 

         Дано и аз на неговата възраст изглеждам в такава форма – си пожела той, отключи колата и след миг подкара към центъра, където се намираше офис сградата, в която се помещаваше фирмата, за която работеше.

         Сега го очакват седем часа там, а не в неговия свят, където да се отдаде на хобито си и майстори нещо. Това му припомни, че му трябват от онези двусантиметрови закрепителни скоби, който щеше да използва за онази кутия за инструменти, която бе започнал да прави миналата седмица, но отремонтирането на прахосмукачката бе заменило като по-спешно. На връщане трябва да мине през универсалния магазин и ще вземе от тях, също и нещо дребно за децата. Таня не искаше ли и тя нещо? Онази глинена фигура на някакво приказно същество, която искаше да постави на двора. Може би ще и я вземе, ако не е прекалено скъпа, тези неща се правят на ръка и навярно цените им няма да са като на серийно произвежданите пластмасови изделия.

         Паркира на обичайното си място и се насочи към огледалната фасада на сградата, която щеше да го приюти за следващите часове.

         - Майкъл! – пресрещна го на входа Нийл Колинс, който работеше на втория етаж в нещо свързано с осигуровките или застраховките, все не можеше да запомни точно какво. - Да не забравиш за тази неделя. Ще садим брястове – напомни му той.

         Нийл членуваше също в озеленителния клуб. Бяха решили тази година той да прочете речта на конгреса и това го бе напомпило с ентусиазъм. Сега малко се престараваше в заниманието на дружеството, но и Майкъл прие почти по същия начин миналогодишната чест да се изправи пред целия град и обяви на всички, че нуждата от повече растителност из парковете е отговорност на всеки един жител на града.

         - Как бих могъл, Нийл. В пет следобед ще съм на мястото. Получихте ли разсадните дръвчета?

         - Да, вчера. Сега сме ги сложили в двора на Висенте, нали се сещаш, който живее близко до парка. Така ще спестим носенето им чак до там, ако ги бях взел у дома.

         Двамата потънаха в сградата и продължиха да говорят по темата и в асансьора. След това Нийл слезе на втория етаж, а Майкъл продължи нагоре към неговия шести етаж.

         А си мислеше за гаража и за тишината му, за полумрака и за спокойствието, което изпълваше двадесетината квадратни метра помещение, станало по-скъпо от който и да е храм за него. 

                                             * * * * *

         Малко след пет часа колата на Майкъл се появи иззад ъгъла на улицата и се спря на мястото си пред къщата. Той слезе и придърпа двете найлонови чанти, с рекламния знак на магазина, в който пазаруваше обичайно и се бе отбил преди малко, за да вземе нужните му материали и кесия сладкиши за децата. Мина през задния двор на къщата, като прескочи няколко напълно излишни неща, които бяха разхвърляни наоколо. Те го подсетиха, че забрави да види за онази фигура, но си обеща да го направи утре и се намъкна в кухнята. Както винаги радиото гърмеше - днес предаваше тържественото обявяване на някакъв конкурс за музикални таланти.

         - Ей, Скити! – поздрави той появилия се веднага котарак. – Днес имам нещо специално за тебе. Сигурно пак са те оставили гладен досега, а?

         Котката потвърди и стопанина му извади от едната кесия малко пакетче с котешко лакомство и го отвори. Скити веднага надуши подаръка и отправи глас в молитва, ако може човека малко да побърза. Майкъл внимателно го изсипа съдържанието в котешката купичка в ъгъла и доволен загледа нахвърлилия се на деликатеса Скити.

         - Майк, само го глезиш, виж какъв е станал дебелан – влезе Таня и го целуна набързо. - Как мина деня?

         - Нормално. Забравих да ти кажа за неделя следобеда, че ще ходим да садим дръвчета в южния парк – Майкъл постави сладкишите в хладилника, извади една кутия с някакъв сок и с шумолене сгъна празната вече рекламна магазинска торбичка. Набута я в другата, където бяха скобите, нова двулицева отверка и набор от тънки като косъм четчици, за нанасяне на фини слоеве от течности.

         - Пак ли? – изгледа го Таня. Рядко идваше с него, така и не разбра дали е заради това, че не обича лопатите или заради нежеланието да се цапа с пръстта лепнеща по тях. – Целия град да ви оставят и ще го засадите с вашите липи и акации.

         - Е, този път ще са брястове – усмихна се примирително мъжа.

         - Все тази е – вдигна рамене тя. – Всъщност, Майк, защо никога не садите цветя? Миналия ден си говорихме затова с Марта. Тя е развъдила истинска цветна градина в двора на къщата си, знаеш го много добре. От нея можете да вземете много различни видове.

         - И аз не зная. Може би така е останало от началото на клуба ни – да се садят само дървета. По трайни са...

         Таня не каза нищо, а се загледа в репродукцията на календарната страница – изобразяваше полет на колибри над няколко ярки цветя в пастелени тонове на зелено, синьо, червено и малко жълто, колкото да подскаже художника, че всичко това е видяно някъде под слънцето. Майкъл проследи погледа ѝ, прецени, че тази картина е много по-разбираема от вчерашната цапаница, която даже не можа да осъзнае какво представлява. В този момент тя проговори.

         - В гаража ли отиваш?

         - Да, започнал съм нещо и искам да го свърша днес. Пробва ли прахосмукачката?

         - Да-да – махна с ръка тя. – Работи добре, но все пак си помисли за нова. Преди лятото, ако обичаш!

         След това се засмя и посочи доволно облизващия се котарак, който беше привършил с яденето.

         - Така и Скити ще е доволен, вземеш ли от онези обезшумените.

         - Със сигурност – каза Майкъл и тръгна към гаража. Подхвърли през рамо: - След по-малко от час идвам. Една кутия имам да довърша.

         - Добре, отивай – отвърна тя, като се загледа отново календара на стената. Струваха ѝ се толкова хармонични тези нарисувани с пестелни щрихи цветя, а и сякаш малката миниатюрна птичка е откъснато от вятъра листче, понесло се над тях и събрало в себе си всички краски. –  Децата са навън и ще се върнат в седем и половина.

         - Чудесно – доволен каза той.

         Отключи вътрешната врата, която от години беше единствената врата, която се отваряше на тази прилепена до къщата постройка, някога ползвана за гараж. В полумрака се ориентираше отлично, познавайки всяка педя от помещеннието, затова включи първо радиото, а после и лампата на работната маса, на която остави торбичката с инструменти. Стана му приятно, като осъзна, че тук можеше да се оправя и на тъмно, дори и със завързани очи. Наистина си беше съвсем, съвсем негов свят. Майкисвят. Нямаше нужда дори от светлина, за да намери каквото и да е. Всяка вещ си имаше свое място, нямаше кой да ги размества, нито да събаря и зарязва разпилени. Може би някой ден Тед ще наследи това усещане за самостоятелност, така както навярно той го е наследил от баща си.

         Как ли се чувстваше той? Май трябва да отиде да го види тази или другата седмица. Замисли се от кога не бе ходил на посещение. Година? Или две? Или повече. Колко бързо си лети времето. Сякаш до вчера стареца се мотаеше наоколо, а Майкъл едва се бе оженил, нямаше ги още нито децата, нито неговия гаражен Майкисвят. После се беше случило онова с него, което ги накара с Таня да предпочетат баща му да отиде в онзи дом. Какво беше?! И това не си спомняше - забравена причина, която го караше и да пропуска посещенията на родителя си всяка нова година. Дали ако се случи нещо лошо някой от дома ще се сети да му го съобщи или ще преценят, според показаната от него загриженост, че всъщност няма да има смисъл?

         Тази неделя няма да мога, но другата отиваме – обеща си той. – Всички!

         Стария ще се зарадва на децата, които не е виждал от...

         Никога?! – гръмна мисълта в главата му.

         Така ли беше? Децата не познаваха дядо си, нито той внуците си, толкова много време ли е минало? Ужасен син съм, това ли ме очаква и мен след години? Подобно отношение от собствените ми деца, които ще ме забравят на старини и ще мога ли да ги упрекна, след като и аз така съм постъпил с моя баща. Не, наистина, другата неделя ще отидем всички. После ще го кажа на Таня, за да не замисля нищо друго за тогава. Веднага след службата в църквата и тръгваме натам. Половин час път е, не е нищо особено, а виж как съм пропускал толкова месеци, дори години, да го навестя, залисвайки се с какво ли не и отлагайки го винаги за друг път.

         Майкъл се засрами истински. Именно в този гараж най-често се сещаше за баща си. Скоро си беше мислил пак за него, когато почистваше радиото от прах и си каза да го попита откъде го имат. Но тогава не му дойде на ума, че са минали няколко години от последната им среща.

         От ъгъла се носеше тиха бавна мелодия, от онези, които се изпълняваха на тръстикови панфлейти. Тя сякаш само утежни синовната вина и в него се пречупи всяко желание да прави каквото и да е в момента. Просто си стоеше, сякаш откъснат от времето и без да отмества поглед от една точка в стената, слушаше музиката и се опитваше да не мисли за нищо.

         След известно време, когато осъзна, че днес точно няма да може да направи нищо, той стана и изключи светлината и приемника. Излезе навън, като затвори внимателно и почти безшумно вратата – като че ли някой спеше в гаража и не искаше да го събуди.

         Спи – каза си Майкъл, - гузната ми съвест и безсърдечност, после врътна ключа и го сложи в тайната цепнатина над прага.

         - Майк, много бързо свърши – каза Таня, която беше се настанила в кухнята. Бързаше да направи вечерята, за да може да заеме позиция пред телевизора и да гледа нейните безкрайни сериали.

         - Таня, знаеш ли от колко време не сме ходили да видим баща ми в онази...

         Кухненското цифрово радио, рязко прекъсна програмата си и от него се проточи високочестотен сигнал, който би пронизал всеки слух, ако го имаше възможност да го чуе. Но със започването му двамата души в стаята се вцепениха и замръзнаха изправени, с мъртво отпуснати ръце край телата. Очите им се изцъклиха и невидима вълна мина през съзнанията им. Сигнала продължи десет секунди и след това изчезна, като от говорителя продължи врявата от вечерното музикално предаване на живо.

         Двете фигури се отпуснаха и схаванато се раздвижиха, без да забележат тази пауза в живота им. Сякаш се отърсваха от следобедната апатия, която се появява за секунда-две през летните горещини. Мигновената пауза, в която човек се озовава между желанието за сън и напъна да остане буден.

         Първа се осъзна жената.

         - А, Майки – сякаш току що го виждаше, забравила, че от минута е тук, - готов ли си вече?

         - Нещо ми стана – каза той отсъстващо. Пред очите му се стелеше лека пелена от неразбиране къде се намира. Пристъпи към един от столовете. – Май ще поседна, после може да довърша.

         - Не е нужно да висиш там – Таня кимна към гаража, - след като си по цял ден в службата. Това взиране в дребните части те изморява допълнително, скъпи.

         - Сигурно си права. – Той се отказа да сяда. - Отивам да се изкъпя, така ще се ободря малко.

         Тръгна към спалнята и съзнанието му започна да се прояснява. Преди да се съблече вече бе забравил всички тревожни свои мисли. Нищо за баща си, нищо за това, че не са се виждали с години. Нищо. Просто имаше усещането, че току що се е прибрал и просто иска да погледа малко телевизия, преди децата да си дойдат, а и преди Таня да завладее дистанционното. Но главата му тежеше от необичайна умора.

         Помисли си дали, след като се изкъпе, да не отиде да си легне, но нямаше още седем и половина. Прекалено рано за каквото и да е. Може би да отскочи до Оунзи, но едва ли по това време ще си е у тях. Той  работеше втора смяна в онзи сервиз и често се прибираше късно. Двамата се виждаха в събота и неделя, рядко през седмицата, тъй като приятеля му имаше доста объркан работен график.

         Когато се беше подсушил, преоблякъл и върнал във всекидневната, Майкъл реши да гледа каквото и да е на дивана, а ако заспи, после само ще се премести.

         Без да отвръща на запитването, което Таня му подхвърли, се настани удобно и веселите, звънливи звуци от екрана заляха уморените му сетива. С почти ясното усещане, че след малко наистина ще заспи, той се загледа в започналата телевизионна игра с награди.

         4.

         Ветровете дали имат мисли? Дали могат да обичат и да мразят? Къде ли се спират, когато се уморят да навяват страх? Странни са, техен полъх може да те разтопи, но може и да смрази. Велики и вечни са ветровете, имат в себе си свободата, с която могат да рисуват картини във времето след всеки отминал ден.

         Сред безкрайността на полето, сред което се намираше, въздухът беше топъл като през пролетта – поне с този сезон усещаше, че започва сънят и чувстваше повея на вятъра като песен, лека и нежна в утринта. Птиците току що са се събудили и вече започват да огласят с песните си полето, но пък в този миг те са най-хубави и звучни.

         Симфонията на събуждащия се ден може да съперничи само на концерта на изгряващите звезди вечерта – продължи възприемането на сънуваната реалност спящия. Вървеше сам сред покрита със зеленина равнина, която с всяка следваща крачка се насищаше все повече със златен цвят.

         Сред житата вятъра мирише на земя, на молбата ѝ за рожба, на топлина и жизнена сила. Стъблата бяха хилядите гласове, който се поклащат от порива на вятъра, решил да ги изненада в този ранен час. Звукът е неповторим в ушите на стоящия сред тях. Който може го чува, който може го вижда. Да вървиш в такова време е близко до това, да се потопиш в море от извираща наслада. Защото сега е времето, когато всичко се ражда за да живее. Струни звънят от всеки край и непрекъснато са настройвани именно от ветровете, които през лятото са приятелски милвания, опъващи платната на носещата се сред морето мисъл.

         След това се озова отново пред Дървото на живота, изправило голи за няколко мига клони и облято от топлината на летните ветрове. Голотата се покрива в цвят - едно по едно, като вдишвания, се раждат розовите цветчета. Първата пъпка се пръсва като въздишка, когато е погладена от юга на идващата есен. Клоните скоро ще бъдат наведени от плодове. Да се заседиш насред полята, под звездите и да послушаш тихото шумолене на вятъра, който да довее цветния аромат в съня, това е изкушение за спящия да пожелае да остане тук завинаги. Стъблата го люлеят и се остави на морето с покоя на вълните си, които едва поклащат бордовете на скърцащата от умора лодка на живота.

         Той гледаше как разцъфтяват цветовете от полъха на вятъра. Морето прелива и се превъща в едри плодове. Опънал въжето на пъстрото хвърчило през есента, което се опита да задърпа назад към лятото, но порива беше в другата посока.

         След това плодовете окапват, остават само напъстрелите листа. Есенните листа затанцуват своите валсове, когато времето на клоните им изтече и биват поемани от хладната ръка на октомври. Напъстрели или все още пазещи цвета си от изтлялото лято, те се завъртат и поемат към студената вече земя. Но преди това разнасяни навред, те ще почувстават изтиващата топлина на вятъра. Ноември идва с гръм - с тропот се забиват стрелите на дъжда в тялото на стоящия пред вечното дърво човек. Бутани от мощна буря, като щурмуващи войници, дъждовните капки атакуват крехките му кости и искат да го сломят. Ноемврийския дъжд може да разруши всичко! Да разгони събралите се спомени от лятото. Да покрие полето изцяло с вода. Да угаси свещ, едва запалена и да остави само в мрак и вятър всяко сърце.

         Облаците се стелеха над клоните, ниски, сиви, едри и плътни. Надвесени над тях, протегнати като ръце, те можеха да ги докоснат и надраскат. Облачното море с разнасяни от северния вятър вълни. Той стоеше, като че под морския бряг, с оловните котви на краката му, пред фарът в този живот – огромното самотно дърво, някога раждало живот. Бяха изчезнали мирса на лятото и неговото меко житено поле. Имаше само вятър - вятър, който не жалеше слабоста на тялото и не спира да го блъска силно, за да го повали и него. Изпищява някой пречупен клон и облаците танцуват ли танцуват в северния див океан, под който се намираше спящото съзнание на замръзващия в съня човек.

         Като с бяла пелена се застила есента и дойде зимния ден. Смразяващ с леден дъх, превръщащ във висулки минути и часове. Светлината изчезва и сънуващия остава в полумрак, който поглъща сянката на съня. Зимната нощ е вълк, който вие с неистов вой срещу блясъка на брилянтите сред клоните на вечното дърво. Звездите трепкат под тънкият слой от лед и от тях се сипят скрежни кристалчета, които се носят от вятъра, търсещи тялото, на което да се залепят. Вятъра сега е острата кама, търсеща сърцето, което да прободе. Зимата е спътница жестока. Онзи сезон, в който животът е губещ. Сезонът от който най-много ни е страх да не остане завинаги и само вълците ще останат да дебнат в мрака. Воят им е смразяващ и сънуващия вижда търсещи го очи на нощта иззад ствола на дървото. Черна сянка се отделя и се протяга към голата му душа.

         Когато ледените пръсти го стиснаха, той се напъна да изкрещи, но гласът му остана скован от студа.

         5.

         Отворил уста, за да поеме жадно въздух, Майкъл се събуди от този кошмар малко преди седем часа с усещането, че закъснява за работа. Бавно осъзна, че е било отново само сън, макар така ясно да бе видял въртените от вятъра сезони и онзи студен досег, който го стресна на края. Проясни мислите си и се сети, че днес е събота и той няма за къде да бърза. Това го накара да се отпусне отново назад, погледна към Таня, която продължи непробудно да спи и се протегна за дистанционното на малкия телевизор в спалнята им.

          Как всичко започна толкова хубаво и приятно, а после как посърнаха цветовете и вятъра от весело носещ се, стана ледено свиреп – разсъждаваше, все още под влияние на усетеното във времето за сън. Какво ли ще е посланието на „съновника”? За сезони не си спомяше да е чел. Може би е нещо свързано с онова голямо дърво, което странно защо, но някакъв глас, който сякаш обясняваше целия кошмар, бе нарекъл Дърво на живота. После ще отиде да погледне, преди останалите да се появят. Сега беше още рано, а е събота и може да се поизлежи безгрижно още малко.    

         Тя дойде ленива и слънчева, което можа да установи по идващата от прозорците в спалнята светлина. Домът на семейство Перкинс все още спеше. Единствен Майкъл се бе събудил рано, първи както винаги, но не бързаше да става и да нарушава тишината. Лежеше и гледаше по телвизията някакво предаване, намалил максимално звука заради спящата Таня, все още мислейки си за онези облаци, ветрове и студ, под който той беше закотвен неподвижен. Но с всяка минута просто всичко избледняваше, сякаш вятъра отнасяше живия спомен надалеч и скоро просто се остави на движещите се на екрана фигури да занимават ума му.

         Една съботна утрин, без да има човек някакви спешни задължения, че да става заради тях. Помисли си какво ще прави следобеда. Дали да не се обади на Оунзи и да му предложи да отидат към вира под хълма за риба. Там можеха да прекарат часове само двамата, горската тишина и покоя на водата. После вечерта могат да се съберат той с Марта и Майкъл с Таня, без децата и крясъците им, на вечеря на открито с пържена риба. Винаги им бе харесвало на двете семейства да са заедно, жалко, че Оунзи и Марта нямаха деца, така всичко щеше да е още по-приятно. Може би затова и Майк избягваше да води Тед и Мая у тях, все му се струваше, че приятелите му ги гледат с лека завист, а може би просто им тежеше това несподелено усещане с родителите им.

         Тъжно е, наистина – каза си той, намести се на възглавницата и въздъхна тихичко. Оунзи беше истински приятел, а ето че Майкъл не може да му помогне с нищо. Няма да е лошо, ако можеха по-често да са заедно, така самотата на приятеля му ще е по-разредена. След малко ще му се обади да го чуе, но нека бъде в по-приличен час. Оунзи също почиваше в събота, навярно и той сега все още е в леглото, нали работи до късно вечер. Майк така и не бе разбрал за толкова години къде се намира фирмата му, но не беше нещо толкова важно, че да се замисля за това. В града има много места, които едва ли е виждал, а е прекарал целия си живот тук, без да го напуска и за един ден.

         - Майкъл - размърда се Таня. Явно я бе събудил с движението си преди малко - Станал ли си вече?

         - Току що – каза той, не искаше да я притеснява. – Спи, още е рано.

         - А децата? – Таня отхвърли дългата си черна коса от лицето и го изгледа със сънено око, иззад няколко гъсти тъмни кичури. Винаги бе имала гъста и добре поддържана коса, чиято дължина до кръста Майкъл Перкинс харесваше толкова много.

         - Спят. Наспи се, ако се разшават, аз ще ги оправя.

         - Закуската...

         - Ще се справя, Таня. Спи! - тихо каза Майк и се наведе, за да я целуне. Тя го прегърна и притисна към себе си. От нея се носеха ароматите на нощните кремове, които си слагаше преди лягане.

         Отново се целунаха. Майкъл поправи провисналата на една страна завивка и се усмихна на съпругата си, която сега го гледаше през притворените си клепачи.

         - Така ми се спи - измънка тя. - Ти какво ще правиш днес?

         - Към десет ще ида до Стивънсови, чух че ще правят рапродажба на имущество и ще разгледам. После мисля дали да не отидем следобеда с Оунзи за риба на вира и вечерта да се съберем у тях.

         - Чудесно ще е. Не сме вечеряли заедно цял месец. Боже! Кога мина цял месец? - промълви Таня и се потопи отново в сън.

         Да - каза си мъжът ѝ - кога минаха и толкова години? Времето се нижеше ден след ден и покрай децата почти не го усещаха. Те растяха година след година, така ние покрай тях дори не забелязваме отминаването им.

         Като в съня – сети се той, - онези листа, нали бяха всъщност дните на живота и падаха едно след друга, накрая клоните останаха празни, голи и пусти. Дървото на живота – нима всеки един от нас не е едно такова дърво, губещо ежедневно листата си безвъзвратно? Имаме си пролет, после бурно лято, затишието на есента и накрая студената пуста зима, която е и края на всичко.

         Като тежки мисли преминаха през ума му разбирането за отминаващото време. Не очакваше да ги довее вятъра от съня, но просто се появиха и вгорчиха радостта му от пролетната утрин.

         Нима и аз някога съм бил такъв хронометър и за моя баща? И той ли не е разбрал, как всичко е прелетяло като в сън, покрай моето съзряване? Всъщност - какво ли прави стареца? Отдавна не съм ходил да го видя - се запита Майк, - може би идната неделя може да отидем всички да го посетим в онази...

         Но в един миг забрави за тази си мисъл, след ярко неестествено просветване на екрана, от което се излъчи бяла заслепяваща светлина и тънък високочестотен тон спря потока на мислите му и отново бързо ги пренави. Те се завъртяха и започнаха да текат отново, когато всичко изчезна и той излезе от вцепенението си.

         Да - започна отначало Майкъл, - с Оунзи и Марта се разбираме отлично. Може би трябва по-често да се събираме. Виж ти, кога е минал цял месец от последната ни обща вечеря. Тази вечер ще поправя пропуска – обеща си той.

         Може би, ако имаха и те деца, щяха да са още по-наредени нещата – каза си, докато ставаше, решил да приготви закуска за Тед и Мая. Със сигурност до десет минути ще се появят и ще заявят, че трябва да отиват някъде с приятелите си в почивния ден. И разбира се щяха да бързат. Както винаги забързани, за да не изпуснат времето на безгрижието си. Което беше и правилно, младите нямат време да се замислят за сериозни неща, те са като птиците – просто искаха да летят.

         Така и не усети, че нещо го накара да промени мислите си и да забрави за баща си. Просто в един миг всичко се пренареди и продължи да тече гладко, но в друга посока. Това често се беше случвало с човека Майкъл Перкинс, но той никога не би могъл да го разбере, след като всичко започваше и завършваше като едно премигване на клепачите. А какво можеше да се помни от този кратък промеждутък на тъмнина?

         Влизайки в кухнята, Майкъл беше посрещнат от домашния любимец, който оставайки сам през нощта, беше нарушил забраните на хората и в момента се намираше на кухненската маса, гладен както винаги и с очакване погледна стопанина си, като жално нададе молещо мяукане.

         - Скити! – Майкъл го грабна за врата и разтърси. – Колко пъти ти казавам – на масата, не!

         Котката смешно замаха с крака и се изви, в опит да се освободи, но беше безмилостно изнесена навън и захвърлена на двора.

         - Тази сутрин оставаш без закуска! – отсъди стопанина и затвори категорично вратата, залоствайки и малкия отвор за Скити в единия ѝ ъгъл.

         Преди да вземе препарата за почистване и малко хартия, за да мине покритието на кухненската маса, пусна кафеника да загрява, след това автоматично откъсна листа на календара. Репродукцията, която беше над датата, му се стори хубава и се спря да я разгледа. Не разбираше много от изкуство, но тази картина беше добра, изобразяваща обградено от брези езеро и стрелкащи се над водите му птици. Съвсем обикновен пейзаж, но умело нарисуван и предаващ покоя на истинската природа, особено оглеждащите се в езерото небе и дървета. Жалко, че нямаше име на художника, можеше да потърси други негови творби.

         Мачкайки предния лист, за да го хвърли, отбеляза, че е седемнадесети май, събота, и месеца вече бе минал своята половина. А след него идваше и половината на цялата година.

         Докато забърсваше масата видя котката да обикаля из малкия заден двор на къщата. След около час ще я пусне пак, но дотогава нека осмисля нарушението си. Засмя се, когато си каза последното, нима котките можеха да мислят? Естествено, че Скити вече е забравил какво е станало.

         Дали и ние не сме същите – потъващи в забрава? – се запита Майкъл, ровейки в едно от шкафчетата, за да намери „съновника” сред безброй ненужни неща, с които беше пълно. Сетил се за съня си искаше да види какво е посланието от него. Най-накрая намери захабеното издание под някакви готварски книги на Таня, кой знае от кой забутано там. В този момент кафе машината се обади, че сутрешната му порция е готова и той взе все горещата чаша от отвора. Седна на плетения стол и отвори разплитащата загадките на сънищата книга.

         Дърво...дърво...дърво... Това беше втората ясна следа от неговия сън, другата бяха сменящите се сезони, но те бяха свързани с голямото дърво, значи то трябва да е всъщност основната точка. Ето – Дървета - това беше. Майк видя картина, която показваше същото дърво от съня му. С него се обозначаваше цял раздел. Така, сега трябва да намери връзката му със сезоните. Плъзна пръст по редовете, отгърна няколко страници и видя различни възможни варианти. Как е възможно те да бъдат пресъздадени от някой, който да е видял нечий чужда сън? – зачуди се той. Не е възможно всички да имаме еднакви сънища – или пък е точно така?!

         Дървото на сезоните – видя на поредната страница, която обърна. Да, това беше – позна той обвитите в четирите годишни сезона клони. Отпи от чашата и се зачете в пояснителния текст под картината.

         „Застанали пред него, в сезоните намирате вашата цикличност на живота. Те идват един след друг, всеки е преходен за следващия и са затворени във вечен кръговрат. Грешка е опита да се задържи само един от тях, което е спиране на движението на прогреса. То е винаги напред, дори и въртейки се в кръг.

         Препоръката е да се следва посоката им, без да се обръщате непрекъснато назад в търсене на изгубения плод. Винаги ще има пролет, лято, есен и зима. Можете само да извличате най-доброто от всеки един сезон и да правите живота си по-добър. Живота е важен в сегашния момент и всяка ваша стъпка е семето за успешно разцъфтяване в утрешния ден.”

         „Ако го виждате в далечината...” – Майкъл затвори книгата и поднесе умислен чашата към устата. Отпи и за пореден път усети задоволството от тълкуването на „съновника”. Винаги правилно и винаги съвсем на място. Невероятна книга, който и да е автора ѝ – каза си той, гледайки как на корицата беше поставено само заглавието – СЪНОВНИК, без нищо друго, нито издателство, нито писател, нито дори година на издаване. Майкъл не помнеше откъде го имаше. Всъщност го е имал цял живот. Навярно е  старо издание, може би на петдесет или шестдесет години и се е предалагало по вратите на къщите от безименни куриери и просто е останало в къщата на родителите му. Не можеше да знае какво е било положението с книгоиздаването или разпространението преди повече от половин век.

         Каквото и да е, важното е, че посланието и препоръката на книгата са правилни. Наистина какъв е смисъла да тъгува по миналото, да търси дните му, когато всяко ново утро ще му предложи нещо неизживяно. Живота е за да се живее все пак – заключи той размишленията си, приключи и с кафето и стана да остави празната чаша в съдомиялната машина, а книгата да мушне отново под другите книги в шкафа и забравяйки веднага къде е сложена.

         Секунда след това се обърна да посрещне нахлуващите гладни деца, на които все още не беше почнал да приготвя нищо. Погълнат от тяхното внимание, той загърби за всичките си мисли от събуждането си до сега.

                                               * * * * *

         Малко след десет и половина Майкъл отиде към жълтия дом на Рик Стивънс, живеещ през няколко къщи, който днес беше решил да поразчисти и да извади на двора ненужните вещи и ако може да изкра дори някоя пара от тях. Подобни разпродажби се правеха навсякъде и беше забавно, а и полезно, затова и беше решил да отиде да поразгледа.

         Имаше доста хора, не само от квартала, но и много непознати лица, обикалящи из наредените по двора вещи. Рик Стивънс махна на Майк, когато го видя да влиза през през двукрилата портичка и щастлив му посочи с ръка да избира каквото му хареса. Майкъл кимна с усмивка и направи знак, че ще се справи. Домакина бе застанал пред една дълга маса, която едновремено беше и касата, и имаше десетки дреболии, които бяха наредени върху мека зелена покривка за игра на карти.

         Моливник, но без моливи. Порцеланова ваза с изкуствена роза в нея. Папка с музикални дискове. Няколко тестета стари карти за игра – сигурно покривката вървеше с тях. Ръчен прожектор и комплект резервни батерии. Сервиз за кафе, една от чашките беше с отчупена дръжка, а каничката имаше изписани с неизтриваем маркер инициали – навярно, някое от децата на Стивънс се е учило да пише някога.

         Майкъл се усмихна при вида на този вид пазар и тръгна да разглежда останалото къщно имущество. Заразхожда се между изложеното на няколкото подръчно направени маси из двора, които образуваха тесни проходи, по които хората се разминаваха с триене на телата си. Жената на Стивънс, Марла, и голямата му дъщеря се въртяха из масите и помагаха на купувачите да направят своя избор или да дават пояснения при нужда. Невероятно, колко много неща притежава едно семейство – помисли си той, докато гледаше една бронзова статуя на някаква богиня с разперени криле. И всичките те не са служили за нищо повече, освен за това просто да ги притежаваш. Навярно и у нас е така, ако реша да изкарам ненужното и аз ще напълня целия двор – остави внимателно фигурката и продължи нататък.

         Един мъж поиска някаква картина, репродукция на известен древен майстор художник, казвайки щедра сума и веднага я получи с куп любезни благодарности. Няколко от присъстващите се засмяха и това пораздвижи пазара. Майкъл беше до човека и видя, че картината е същата като тази на календара, която бе гледал самия той по-рано тази сутрин. Онзи езерен пейзаж. Ето че умението на художника е заплатено, дори за репродукция и навярно след стотина години.

         Съседско дете даде шепа монети за един класьор с марки от детството на Рик Стивънс, което припомни на Майк, че някога двамата си бяха разменяли цели серии една за друга. В главата му се върна спомена от онези дни и той хвърли последен поглед към затворените твърди корици на класьора, преди детето да го изнесе.

         Мария Кол, от долната улица, взе сервиз за чай от порцелан – той беше отлично запазен - на изгодна цена и доволна го понесе към дома си. Навярно още следобеда ще бъде използван от нея, при традиционния съботен чай, който организираше в своята къща за приятелки.

         Непозната жена поиска да види малък квадратен килим и когато го рагърнаха, прецени, че е идеален за нейната спалня. Имаше изрисувани шарени мотиви, навярно ръчно и тя внимателно го нави и заплати исканото за него. 

         Видимо търговията вървеше успешно и за момента семейство Стивънс имаше надежда да се отърве от повечето си ненужни вещи. Което беше и странно, тъй като нещо непотребно ще се превърне в необходимо за някой друг. Така лесно се предаваха нещатата от един на друг, че просто нямаше никакво обяснение – размишляваше Майкъл, разгърнал някаква стара карта, но не беше сигурен дали е на този свят или е от някаква игра за търсене на съкровища. Плетениците можеха да бъдат взети и за паралели и меридиани, но можеха и да сочат пътищата, откъдето да премине участника в играта. Той я остави и понечи да продължи към сеседната маса.

         Нещо на земята го препъна. Той се огледа и видя, че кракът му се е оплел в един телефонен кабел идващ сякаш през тревата. Проследи го, беше затрупан от вещи, но накрая видя принадлежащия му телефонен апарат, който трудно можа да познае като такъв. Беше стар, покрит с прах и навярно не работеше на днешния режим на импулсни цифрови сигнали. Черно пластмасово покритие на кутията с голяма кръгла шайба в средата ѝ, като от дупките за пръста се виждаха красиво изписани номера. Тежка, масива слушалка, а накъдрен черен кабел свързваше двете части на апарата. Толкова стар модел беше, че такива отдавана не се използваха – прецени Майкъл, който даже и не знаеше, че е имало подобни кръгли номератори. Дори и не можа да си спомни от кои години е подобен телефон? Навярно от зората на комуникациите или малко след нея. Но той трябваше да го има този телефон - ЗАДЪЛЖИТЕЛНО!

         Нещо го накара да почувства непреодолимото желание да притежава тази вещ. Мигом избра и мястото му - в гаражът. В Майкисвета. Там на рафта под радиото. Щяха да си подхождат невероятно двата старинни уреда от едно отдавна отминало време. Възможно е и да са от една и съща епоха.

         В него започна да се надига чувството, че може да бъде изпреварен и това го накара да побърза с покупката. Постави ръка върху апарата и внимателно вдигна частите му, най-вече търпеливо издърпа оплетения кабел, без да събори нещо друго. Усети някакво излъчване от него, когато го притисна до себе си, но сега точно нямаше време да анализира това, а искаше по-бързо да го отнесе на сигурно място.

         - Марла! Марла! - потърси той собственичката на апарата сред останалите хора, който Майкъл не изпускаше от страх да не му бъде отнет от друг купувач.

         Тя се появи отнякъде и се усмихна на Майк.

         - Здравей, Майк, намери нещо ли? – държеше в ръцете си лист с приблизителните цени, на които явно са били предварително оценени предложените за продан техни вещи.

         - Искам да взема този телефон. Откъде го имате?

         - Стария телефон ли? Аз дори не знам за него - жената се консултира със списъка си, после се напъна да си спомни, но не успя и се извини: - Съжалявам, но не помня откъде го имаме. Аз не съм го сваляла, може би Рик знае. Той ще ти каже и какво струва.

         - Добре, ще го питам - каза Майк, понесъл скъпоценната вече за него вещ и се насочи към масата на съседа Стивънс. Опитваше се да не издаде вълнението си и затова привидно нехайно си заподсвирква, като спираше тук-там да разгледа нещо.

         Стигнал до касата, той изчака някакъв младеж да заплати ракета за тенис, която беше изровил от голям кашон с различни уреди за спорт и се усмихна безгрижно.

         - Ей, Рик, май ще продадеш всичко изложено днес.

         - И аз не мога да повярвам, колко много ненужни дреболии се оказват интересни за хората. Какво си избра? - Рик посочи към потънали в прах апарат, който съседеът му не изпускаше от ръцете си.

         - Този телефон. Питах Марла откъде го имате, но тя не можа да си спомни. Може би ти знаеш от коя година е?

         - Този телефон ли? – собственика на апарата също сякаш го виждаше за първи път. - Не, не мога да си спомня, но е видно, че е стар, нали? - предположи Стивънс. - Навярно е останал на тавана или от предишните собственици на къщата, или някой от моите родители го е домъкнал някога тук.  И аз самия не знам, но със сигурност няма да може да се включи в мрежата – предупреди той обзетия от страст купувач.

         - Както и да е - ще го взема. Каква е цената му?

         - Ха! За такова нещо няма какво да искам. Нищо не струва - вземи го, нека е подарък за един добър съсед. Навярно някое от децата го е извадило и поставило сред другите вещи. Аз лично не бих го поставил, по-скоро бих го изхвърлил.

         - Все пак ще имаш от мен една услуга, Рик - подаде ръка Майк и стисна десницата на Стивънс, потънал в неописуемото щастие, че вече има този обект на такова силно негово желание да бъде притежаван.

         След това се забърза към гаража си с ценната придобивка в ръце. Стискаше го до стомаха си и правеше големи крачки. Мръсотията от телефона се отбеляза върху чистата блуза, но той не обърна внимание и продължи да бърза. Този стар телефон го беше обсебил изцяло и подтикваше да бърза. Да се скрие от другите и да го постави на мястото, което мислено бе вече избрал. Държеше се също като дете, което иска да остане насаме със своята нова играчка, но в момента това нямаше значение за Майкъл.

         Мина през коридора към кухнята, без да каже нищо на жена си, която чу, че прави нещо във всекидневната. Не обърна внимание на посрещналия го с навирена опашка котарак, който нервно прескочи и се насочи бързо към гаража. Затваряйки вратата зад себе си и дори залоствайки я, той отпусна нервите си, намерил се веднъж в успокояващата тъмнина. Онзи прилив на притеснение някой да не му отнеме ценната вещ веднага изчезна и той запали лампата на масата и сложи апарата на нея, разбутвайки другите дреболии наоколо. Сега вече без да бърза и много старателно се зае да почисти повърхността на телефона. Внимателно избърса слушалката, тялото, номератора и накрая доволен удари звънчето отдолу. Ще потърси подходящ двустранен кабел и ще опита да го свърже към мрежата. Може пък и да проработи като по чудо, също като стария радиоапарат, който принципно не би трябвало да улавя нищо в ефира, но се оказа, че има все още останали в режим стари предаватели. Въпреки че в днешно време телефоните бяха на съвсем друг принцип на работа, все пак искаше да опита. Сигурно предлагат хибридни двулицеви портове, за възможно останали някъде стари комуникатори, които да са пригодени към сегашните системи на телефонната мрежа. Понякога се предлагаха и подобни услуги за консервативните клиенти на минали технологии. Още в понеделник ще отиде да провери, може и да има късмет.

         Опразни бързо рафта, който избра за място на апарата и тържествено го постави там. Пасна си невероятно симетрично и зарадва новия си собственик.

         - Идеално! - каза Майк и се загледа с любов в еднаквите покрития на радиото и телефона. Подхождаха си невероятно. Сякаш бяха правени един за друг. Не би се учудил, ако наистина се окаже и да са от една и съща година на производство и да са се предлагали в комплект. Лъхаше на успокояваща древност от тях, сякаш няколкото десетилетия делящи ги от днешния ден носеха спокойствие и уравновесеност. Възможно е да са правени от някой човек, а не от автоматизирани машини бълващи всичко сериино. Радиото беше от...

         Силен трясък на нещо метално го откъсна от приятното състояние и той излезе и погледна към кухнята. Скити се оглеждаше уплашен от поставката за чисти съдове. Една голяма метална тава, която обикновено стоеше закачена на стената, се бе сгромолясала и котарака я гледаше от безопасното място видимо уплашен. Когато се появи Майк, измяука жално и скочи в прегръдките му.

         - Диво коте! - погали го човека и понесе със себе си. Сега не му се скра, понеже плуваше в море от положителни чувства и не искаше да прави забележки на никой. Дори и на една котка заради непрекъснатото ѝ качване на забранени за нея места. Пусна го на двора и отново се върна в гаража.

         Стори му се, че тук нещо е различно. Спря се за миг и се огледа – светлината от настолната лампа, осветяваща слабо помещението се беше променила. Имаше някакво излъчване на нещо мътно, като млечна мъгла, което обви главата му в плътен облак и сякаш го придърпа към някакво друго състояние на съществуване, преди да може да реагира по какъвто и да е начин. Уж стоеше в средата на неговия свят, но този свят беше нов и непознат в основата си и просто е бил покрит от реалността, която той познаваше.

         Лишен от нормалните си възприятия, Майкъл единствено усещаше нахлуване на свобода в мислите, която идваше от онази мътна субстанция, която се носеше наоколо.

         Без да осъзнава движенията си, сякаш воден от нечия движеща го сила, макар и да бе абсолютна безмислица, той взе и свърза висящия край на телефона с антената на радиото, която беше просто един провиснал проводник. Двата края пъхна между края на дървената плоскост на рафта и стената на гаража. След това отстъпи назад и замръзна с лице към започналите да разменят искри апарати. Приличаше на изключена от захранването си механична кукла, безучастно стояща насред горящата среда. Но в тази кукла в момента се освобождаваха много подтискани сетива, които до сега са били залъгвани от измамни възприятия, погрешно приемани от блокираното  съзнание за напълно реални.

         Постоя така няколко минути, с напълно лишено от мисли съзнание, докато искрите изчезнаха и всичко потъна в обичайното си състояние. Миг след това Майкъл се осъзна и се озова отново в рамките на съботния ден, видно неразбрал за станалото през последните пет минути и за онази чужда сила, която го беше споходила и подложила на препрограмиране, а след това внезапно изчезнала. В него остана само чувството на задоволство от новата стара вещ. Нищо друго, а това за момента бе напълно достатъчно. Реши, че за днес има достатъчно преживявания и е време да отиде извън Майкисвета. Напусна го и угаси светлината.

         Когато излезе от гаража, Майкъл Перкинс влезе в съвсем различен свят, който тепърва щеше да започне да опознава. Но в момента всичко беше възприемано по съвсем нормален начин и той продължи естествения ход на ежедневието си.

          Беше вече обед и Таня приготвяше нещо на печката, а Скити се мотаеше в краката ѝ в очакване нещо да му бъде подхвърлено. Със сигурност след малко щеше да бъде настъпан или изритан – отбеляза появилия се Майк. Жена му не обичаше котката да ѝ се пречка.

         - Какво бе онова преди малко? - обърна се през рамо тя, докато бъркаше някакъв сос.

         - Скити събори една тава. Откога ти казвам да ги махнеш, само място заемат и не ги ползваме.

         Той за пореден път взе котарака и без обръща внимание на безмълвните му протести, изразяващи се в опита да се отскубне от човешките ръце, го изнесе отново на двора.

         - Добре - без да го чуе каза Таня. Темата беше разсиквана не един път, така че няма какво ново да се каже по нея. – Ходи ли на онази разпродажба?

         - Да, минах за малко – измърмори Майкъл, решавайки да премълчи за придобивката си. Таня никога не беше влизала в гаража, нито щеше да влезе някога, поне в това отношение се бяха разбрали – неговите неща са си негови, а нейните си бяха лично нейни, така че никой нямаше за какво да се рови в тези на другия. Той се приближи до нея, като се вгледа във врящата течност.

         - Надявам се не си домъкнал цял кашон с вехтории? – укорително подхвърли тя и спря да бърка за момент.

         - Не, нямаше нищо интересно – разпери театрално ръце и намигна на погледналата го предупредително Таня. – Имаше само една огромна тава, но не можах да я домъкна сам – добави той и двамата избухнаха в смях. Прегърна я за малко през рамо.

         - Добре де, ще ги махнем, щом толкова ти пречат. Ако искаш ги сложи при теб в гаража – предложи Таня накрая, когато смехът им утихна.

         - Как не, на стената са си по-добре – отказа на това предложение той.

         - Аха, там ще си и останат. Ей, забравих - Тед те чака отпред. Преди минута си дойде. Искаше да поправи нещо на велосипеда си и питаше дали си се прибрал, за да му дадеш инструменти. Иска сам да го поправи – Таня се усмихна и добави: - Няма на кой да прилича!

         - Добре, отивам. Кога ще е готов обядът? - гребна с дървената лъжица Майкъл и задуха горещата смес, преди да я опита.

         - След половин час, ако сте готови дотогава - дръпна лъжицата Таня и тупна игриво мъжа си. - Отивай и не го оставяй да разглоби всичко, после ти ще трябва да го събираш. Ще ходиш ли при Оунзи?

         - Сега ще му се обадя, за да решим какво ще правим – рече Майкъл и се измъкна от кухнята.

         Навън деня бе стигнал златния си връх. Всичко в него беше подредено в симетрична идилия от много дълго време – градът, улиците му, новите сгради в него, къщите в жилищните квартали и най-вече – мислите на населяващите го хора. Всяко едно от тези неща си имаше свое предназначение и място.

         Но именно от този час, в който слънцето блестеше от най-високата си точка в небето, започна изкривяване в равнината на царуващия ред под него.