Спомни си за утре - 3

         11.

         На следващата сутрин, Майкъл се събуди с натежала глава. Нямаше никакъв спомен за какъвто и да е сън с послание. Беше спал непробудно и тежко. Може би наистина препи снощи, но поне не му личеше до края на вечерта или поне така си мислеше сега. Само Таня забеляза колко чаши погълна, но не му каза нищо, макар няколко пъти да преместваше изпразващата се бутилка настрани. Кога си е легнал? Дори това не помнеше, но алармата на часовника трудно го извади от прегръдката на съня, звънейки няколко пъти в повече от обичайното.

         Сигурно е било късно – реши той и се опита да стане безшумно от леглото. Беше в обичайния си вид за спане – по тениска и гащета. Значи някой го е съблякъл. Таня, кой друг би могъл.

         Жена му спеше и даже не отвори очи, когато той се измъкна от спалнята. А можеше и да се сърди? Това Майкъл щеше да разбере в остатъка на пролетния ден, който вече нахлуваше през прозорците под формата на слънчевата светлина. Без да бърза той се помота в банята, после реши да не закусва - нова промяна в обичайния му режим или беше заради изпития алкохол снощи. Главата и стомахът имаха явен протест, изразен в спазми и лек световъртеж.

         Това ли е новото ми поприще – да се превърна в домашен алкохолик? – си мислеше Майк, обикновения до вчера човек, седнал на обичайния стол в кухнята и чакайки машината да приготви обичайното му кафе. Как така – затропа с пръсти по масата, - от човек, който почти не близваше, сега се наливам всяка вечер. Нещо ме кара да го правя, но какво? Да, май за да забравя... да забравя какво? – познатия звън, че напитката е готова го извади от размислите.

         Докато гледаше през прозореца подскачащия из двора котарак, той се сети, че обикновено в този час е отворил „съновника” и чете обяснението на поредния си сън. Но не и днес, навярно няма да го направи и утре. Дали със сънищата му не е приключено? След онзи последния, който сякаш изтри един свят, за да му създаде нов.

          Да не бях го сънувал, толкова много е различно всичко, а си беше така добре, само до преди един ден! – си каза Майкъл и отиде да откъсне листа на календара.

         Даже и не обърна внимание кой ден е, нямаше значение в момента. Който и да е, навярно ще бъде още по-различен и странен от отминалия. Вече усещаше това. Да се плаши или не? Има ли смисъл, а и какво може да направи. Каквото трябва, ще се случи. Нали така казваше отец Туин.

         Ако знаеше само колко е прав, нямаше да позволи на последната си мисъл да се роди, но промените вече бяха започнали за Майкъл Перкинс и той не можеше да направи нищо, за да ги спре.

         Изпи голямата чаша черно кафе, но усети нужда да сподави и няколко повдигания, макар накрая да се почувства по-добре. Видно бе, че алкохолът не му влияе добре. Някое от децата се раздвижи из къщата, но той вече се връщаше в спалнята, за да се облече за работа. Днес деня обещаваше да е топъл, ще вземе да си сложи нещо леко – реши той.

          - Майк – посрещна го Таня, която беше вече се оправила и излизаше да приготви закуската, - вчера забравих да ти кажа, но онази стара прахосмукачка се развали и мисля, че е време да си вземем нова. Не мога толкова години все с тази да се мъча.

         - Че нали скоро я поправих? – всъщност самия Майкъл не беше много уверен в понятието скоро, но имаше нещо като спомен от скорошно ровичкане в споменатия уред. – Не беше ли преди седмица?

         - Не знам, но не работи както трябва. По-добре да я сменим, преди да направи някоя беля – Таня се спря за миг пред него. Изглеждаше както винаги чудесно свежа, сякаш не ставаше току що от сън. Лицето ѝ  никога не се подуваше и очите ѝ бяха ясни и бистри. Той се пресегна и я погали. Тя се усмихна. – Този панталон май ти хареса накрая? Променяш се, Майкъл Перкинс! – отбеляза жената новия стил на обличане на мъжа си. Не беше нещо различно, по-скоро необичайно за него да слага това, от което дълги години се беше отричал.

         - Да – крива усмивка се появи на устните на похваления, - много неща май се промениха.

         Но жена му вече беше излязла, а той остана да се облече. След това слезе в кухнята, където вече присъстваха всички членове на семейството му, включително и Скити, който бе привършил задълженията си по охраната на дома през нощта, и прекрати кратката разправия между Тед и Мая за някакъв крем, от който е останал само една кутийка. Както винаги всеки искаше да е за него. Бащата въздъхна при вида на това повтарящо се препиране всяка сутрин, раздели спорния крем надве, пресипвайки половината във вече празна кутия и последователно целуна всички за довиждане. Само котарака погали по гърба и той доволна замърка.

         - Не забравяй като минеш през онзи универсалния, да огледаш щанда с електроуреди – напомни му Таня и се усмихна подкупващо.

         - Няма – обеща и излезе навън минавайки през задния двор на къщата, последван от Скити.

         Там както винаги се търкаляха какви ли не излишни неща, които не трябваше да са там и започна да ги събира на едно. Поне нямаше да ги настъпва, макар до следобяда децата пак щяха да ги пръснат. Скити гонеше едно слънчево петно, но когато Майк привърши събирането го заряза и дойде да го изпрати до вратата. Няколко пъти се отърка в краката му, мъркайки толкова силно, че се чуваше даже на фона на уличния шум. Човекът се наведе и го почеса отново по гърба, котарака веднага вирна опашка и измяука щастливо.

         - До после, разбойнико – каза той и се озова на улицата.

         С ясното съзнание, че ще закъснее днес за работа, което изобщо не го притесни, реши да се поразходи малко из квартала. Просто ей така, за да поободри тежащата си глава. Още една от новите идеи, които бяха плъзнали в нея и пречупваха рамките на досегашното ежедневие.

         Тръгна надолу с намерението да свие на ъгъла, да направи обиколка и да се върне до колата си. Десет минути, не повече – прецени той, докато вървеше и вдишваше от прохладния утринен въздух. Покрай него притича съседа Кромуел.

         - Здрасти, Грег – вдигна ръка за поздрав към бягащия.

         - От рано напича днес, а? – тържествуващо обяви спортуващия и изчезвайки нататък.

         Майкъл се сети, че си е обещал и той да започне да прави някакви упражнения. Може би утре ще излезе и ще се присъедини към тези, които бягаха из квартала. Да, ето защо сега бе решил да повърви, може би просто искаше да огледа маршрута си за утрешния крос. Той се усмихна на идеята, беше му харесала. Така щеше да раздвижва кислорода в кръвта си още рано и после тежестта на монотонния работен ден нямаше да е толкова неприятна.

         Защо не и вечер да ходят някъде, може и Таня да приеме идеята. Имаше някъде наблизо спортна зала, в която винаги може човек да се пораздвижи. Днес ще ѝ кажа, а тя да избере някакво общо занимание за тях двамата, а може би и за всички. Макар децата едва ли ще искат да им се нарушава свободата на вечерните занимания, които са... Те, всъщност, нямат такива! – си спомни Майкъл, но друго нещо отвлече погледа му в този момент.

         Спря се и се загледа в номера на отсрещната къща. Двадесет и трети. Домът на стария Козил. Но какви са тези хора, които се мотаеха в него. Нормално семейство - баща тръгващ за работа; жена, която го изпраща; син, чакащ училищния автобус и весело лаещо, домашно куче край тях. Всичко друго можеше да приме за нормално, само не и куче - стария Козил мразеше до смърт кучетата. Обаче не кучето е проблема, а самото присъствие на тези хора тук. Вчера не се ли видяха със съседа Козил и си поговориха малко? Беше по време на неговата утринна разходка за раздвижване на ставите, както я наричаше той. Или беше преди няколко дни? Когато и да е било, но не му е споменавал, че ще живее някой при него, след като от дълги години си живееше съвсем сам.

         - Добро утро! - приближи се Майкъл и се опря на оградата. - Къщата ли сте купили или сте някакви роднини на стареца?

         - Коя къща? - учуди се мъжът и се огледа.

         - Тази - посочи с ръка Майкъл. - Това нали е номер двадесет и трети? – попита, другия кимна и той поясни - Домът на Иван Козил, шестдесет и две годишен, роден и живял в този дом цял живот.

         - Извинете, но може би сте се объркали. Номерът наистина е този, но явно улицата е друга. Аз живея в тази къща от почти десет години със семейството си. Казвам се Пит Малоун - представи се мъжът и махна на един съсед, който минаваше. Майк се обърна и видя Тод Велган да отива към своята дъскорезница до реката. Тод махна и на двамата, като ги поздрави по име и продължи, явно без да се впечетлява от появата на този човек в дома на стария Козил, който беше работил точно в същата дъскорезница на Велган до преди няколко години. - Вие сте нов в квартала, нали? И търсите ваш познат на име, ъ-ъ-ъ, как беше - Козил? И той ли живее тук?

         - Да – смънка Майкъл. - Явно съм объркал улицата. Извинявайте за безпокойството. Ще попитам надолу.

         Бързо се изнесе зад ъгъла и се спря пред двата високи бора там. Подпря се на единия и задиша тежко. Какво още ще му се сервира?! И какви са тези непрекъснати промени, които стават? Да спрат всички и да се върне нормалния живот, който беше водил до скоро. Промените му дойдоха в повече, особено след току що получената информация, че стареца, който помнеше от цял живот да е живял на номер двадесет и три, а се оказа, че изведнъж е изчезнал.

         Ще отида на лекар – твърдо реши Майкъл. – Явно нещо ми има, нещо в главата, която започна доста често да го изненадва с налудничави идеи, мисли и разбирания. Даже още сега отивам, така ще има как да обясня и закъснението си за работа.

         Стигайки до колата, видя че Таня го чака разплакана пред къщата. Забърза към нея разтревожен, тя никога не би плакала без причина.

         - Какво е станало?

         - Марта! - изхълца тя. - Умряла е тази нощ. Нещо на сърцето или нещо такова. Току що ми се обади Марла Стивънс, която отива у тях. Нали Рик е доктор, той е установил... – Таня недовърши и се притисна към него.

         - Боже! - слиса се мъжът и светът се завъртя около него от новината.

         Това ли ще е кулминацията на този така започнал ден?

         - Да вървим при Оунзи, не трябва да е сам в този час. – Реши изобщо да не ходи на работа днес, вече има с какво да се извини, макар да искаше това никога да не се бе случвало с толкова близък човек.

         - Марла каза, че ще се съберат всички познати на двамата още тази сутрин, защото – Таня се задави в хлипове, - щели да приберат тялото заради топлината, която ще го... – и просто млъкна, неспособна да продължи.

         Която ще ускори процесът му на разлагане – довърши мислено Майкъл и прегърна плачещата си съпруга. Двете с Марта бяха добри приятелки, а и май за първи път семейство Перкинс загубваше някой свой познат по този начин. Смъртта в живота не беше често явления, всъщност спомена и за нея отсъстваше от пеметта му, сякаш досега не се е появявала, въпреки че разбираше понятието и същността ѝ. Дали и това не е просто отзвук на моят сън, от който започна всичко това? Лудост или каквото и да е, но тези редуващи се едно след друго събития – война, заразени, умиращи там в онзи свят хора, започнали да умират и тук в този – дали нямат връзка? Нима смъртта е започнала да прибира и тези, които са се изплъзвали досега от досега ѝ в една друга реалност? Тяхната!

         Толкова е объркано всичко, но Майкъл се изплаши от тази възможност предположенията му да се окажат верни и един по един познатите му в неговия свят да започнат да умират.

         - Майкъл? – повика го Таня и го извади от размислите. 

         Той я погледна.

         - Какво мислиш?

         - Нищо, мъчно ми е за Оунзи, остава съвсем сам.

         - Ще бъдем с него – обеща тя и попадналата в сълзите ѝ слънчева светлина заблестя, сякаш за да постави печат на обещанието.

         - Със сигурност – кимна той и двамата се хванаха за ръце и отидоха в къщата на приятеля им, който бе споходен от такова нещастие в този майски ден.

         Той вече бе посрещнал няколко негови близки и познати, имаше също така и хора от квартала. Прие прегръдките на семейство Перкинс, Таня силно го притисна към себе си, питайки го как се е случило. Оунзи обясни, че Марта винаги е страдала от сърце, но никога не го е разкривала пред който и да е. Тази нощ просто е спряло в съня ѝ, уморено да се бори повече със слабостта си. Затова и не са могли да имат деца, тя едва ли би издържала едно раждане – разкри тежката тайна той пред своите най-добри приятели, които начаса споделиха задълженията му в тази черна сутрин.

         Таня, подпомагана от Марла Стивънс, се зае с грижите за хората, които идваха непрекъснато. Освен няколкото съседи от улицата, повечето бяха все непознати хора, които до един приличаха на Оунзи, поне на външен вид. Той ги представяше като колеги, техници от фирмата, в която работеше. Макар и трогнат от загрижеността и задружието им, на Майкъл му се стори, че май вече беше виждал този знак на дрехите им – обвитата в символи седмица. Не можа да си спомни ясно къде го бе срещал, но знаеше, че не беше точно на хора, работещи по подръжката на някоя инсталация.

         Или може би точно на такива са били? – случайно му хрумна, но побърза да го забрави.

         Майкъл се въртеше около приятеля си и стоеше до него, за да посреща идващите. Носеше напитки, приемаше съболезнования, сякаш бе член на това семейство. Всъщност дори се почувства такъв. Бяха добри приятели и с Марта, не само с мъжът ѝ. Навярно Таня ще страда много от тази загуба. Толкова години се познаваха...

         Пак се появи онази тръпка в мислите му, които точно сега не трябваше да са такива. От кога се познаваше с Марта? Ами с Оунзи? Споменът отново се губеше някъде в неизвестността на миналото. Усети познатото болезнено стискане в главата и реши да излезе на въздух, оставяйки Оунзи сам за малко, който му кимна да отива навън, когато му го прошепна.

         Озовал се на двора и останал сам, той се замисли как един ден всеки си отива от живота. Кой навреме, кой без време. Всичко се променя непрекъснато, нищо не е вечно. За него самият допреди няколко дни, всичко също си вървеше нормално, но в момента вече не може да каже със сигурност, че е съвсем наред живот му. И как така само за ден-два толкова много необясними събития се случиха. Дори необяснима беше и тази неочаквана смърт на Марта, която не помнеше някога да се е оплаквала от каквито и да е болести. Поне Таня щеше да знае. Но и тя се учуди и сподели преди малко, че за първи път чува за страданието на добрата си приятелка. Не беше ли част и тази загуба от онези започнали промени?

         Беше застанал насред една леха с цветя от градината, за която Марта се грижеше през цялата година, сменяйки видовете през различните сезони. В момента бяха поникнали красиви бели цветя, с големи овални листа и тънки стъбла. Майкъл, без да мисли, просто завладян от мъка и съмнения, откъсна едно бяло цвете и се върна в къщата. Знаеше, че тялото е положено в стаята в дъното, въпреки, че не беше отишъл да го види, но сега реши да каже „Сбогом” на жената на своя най-добър приятел. Стигна до рамката на вратата разминавайки се с други хора. Срещна погледа на Таня, която му кимна да направи това сбогуване и тръгна към него, за да бъдат двамата. Той пристъпи бавно, без да чака жена си, сякаш се страхуваше от това, което ще види и се изправи срещу лъскав ковчег от тъмно дърво. Направи още една крачка и видя Марта, но замря неподвижен, стиснал цветето в ръка.

         Това не беше тя. Това изобщо не беше човек. В ковчега лежеше някаква фигура на механична кукла. Голяма и наистина много наподобаваща на човек, но все пак без кожа и с това метално покритие на тялото, което изглеждаше гъвкаво и подвижно. Още повече и този озъбен, оголен и блестящ хромиран череп, не приличаше с нищо на красивото лице на живата Марта.

         Аз съм наистина луд! – призна си ужасено той, след като осъзна какво вижда. Прииска му се да извика, да закрещи и да заблъска главата си в стената. Но едва ли щеше да си помогне, само щеше да помрачи още повече деня на Оунзи, на Таня и на всички останали.

         Майкъл изпусна цветето и се втурна назад, през всекидневната, свърна към кухнята, оттам мина през вратата за задния двор и се затича навън, без да спира на виковете след себе си. Прекоси двора тичешком и прескочи ниската декоративна врата, която пресичаше някаква пътека, която започваше от къщата на Оунзи, оказала се последната от тази страна на квартала. След нея нямаше никави други домове. Само дървета, които образуваха гъста гора. Но в момента не това беше важното за него.

         Най-накрая разбра от какво идват всичките тези видения и усещания – Майкъл Перкинс беше полудял!

         Наистина се е побъркал, това беше ясно и трябва веднага да отиде при специалист. Болестта на баща му е наследствена, не помнеше как я бяха формулирали, но имаше нещо свързано с раздвояване на личността, с различни видения и шумове. Ето че и той сега също я прихваща – беше уверен в самодиагнозата си Майкъл. Нали затова и стареца го пратиха в онази психиатрична клиника, която по-скоро беше затвор, а не дом за лечение. И защото състоянието му е прекалено тежко и опасно за околните не бе ходил да го вижда толкова много години – най-после си спомни той, сега вече без нищо да му попречи да довърши мисълта си. Това го изненада, тъй като се оказа, че е нещо знаено, но досега подтискано.

         Започна да върви, беше се запъхтял след толкова тичане и поемаше въздух с накъсани вдишвания и издишвания. Направи му впечетление, че се намира в абсолютно непозната местност - някаква гора или може би парк, но зад къщата на Оунзи не можеше да има такъв. Нито където и да е в града, поне залесените площи познаваше в целия раойн. Странното е, че колкото по-навътре влизаше дърветата сякаш потъмняваха, губейки живите си цветове, придобивайки един сив и почернял късноесенен вид. А беше средата на май, предверието на лятото, всичко би трябвало да е в свежи тонове и зеленина.

         Докато се оглеждаше невярващо, пред очите му ставаха промени и при всяка негова крачка по падналите листа, малки клонки и тумбести шишарки, всичко наоколо все повече изсъхваше. Така както изсъхват вредителите в градината, когато ги напръска със силен препарат и се превръщат в мъртви стръкове.

         Притъмня. Дърветата вече бяха с оголени клони, които приличаха на оглозгани ребра и с почернели, сякаш изгорени от термична вълна, дънери. Беше много тихо и лишено от присъствие място. Погледна в краката си и откри, че почвата се е превърнала в гнила, кална маса, залепваща неприятно за подметките. Студен вятър се прокрадна измежду мъртвите стъбла и го обля с неприятната миризма на застояло блато, което навярно е някъде наблизо. Дневната светлина бе засенчена от невидима длан и светлината се размаза до призрачен полуздрач.

         Къде съм? - се запита ужасен попадналия на непознатото място. Тази обграждаща го тишина смразяваше мислите му. Или може би от вятъра го полазиха ледени тръпки. Никакъв помен от пролет, а само мрачна есен. Есента не беше ли онзи сезон, който най-често се повтаряше в съня му? Какво беше прочел за нея в „съновника”? Нещо предвещаваше, но вече бе забравил за тълкуването сред останалите странни явления навлезли в живота му напоследък.

         Майкъл потрепера. Всичко край него бе призрачно и мъртво. Нито едно живо създание. Всъщност, нямаше никакъв помен и от живот. Само пепеливи и отдавна изсъхнали клони се раздвижваха от време на време, но не по собствена воля, а заради усилващия се вятър, който ги откъртваше и хвърляше пред краката му.

         Това не беше света, в който живееше, това е сигурно, но къде е попаднал? Дали не сънува отново? Но този път не е пред Дървото на живота, а в Гората на смъртта – просто нов сън, от който след малко ще се събуди, нали?

         Как му се искаше да е така.

         Почувства някаква разлика и разбра, че е започнал да се изкачва по покритата със сажди и гнили останки пътека. Не беше спрял да върви, но понеже не знаеше дали това е напред или назад, накъдето и да поемеше беше без съществено значение. Знаеше само, че се е загубил и това бе единственото сигурно нещо в момента. След десетина минути наклона свърши и той отново пое по равен терен, като на няколко пъти обувките му направо залепваха за калта. Прокрадваше се между дърветата, като се стараеше да не ги докосва, някой от тях се бяха обелили и под препечената им кора имаше нацепена овъглена сърцевина, някога била дървесина.

         В следващите няколко крачки видя как всичко, което го заобикаляше, затрептя и се размеси с реалността от друго място, но съвсем лишено от съдържание. За няколко мига изгорената гора беше сменена от пустота, която после изчезна и пак се върна гората. И още веднъж премигнаха и се смениха и примесиха, а след това плътността се размазваше постоянно и беше ясно, че една от двете реалности трябва да надделее.

         Сякаш съм насред две възможности за живот – в едната има нещо останало, но в другата просто всичко липсва – помисли си Майкъл, след като няколко пъти въздухът край него се раздвижваше и последователно смени двете картини от тези два нереални свята, сред които той продължаваше да се лута безпътен.

         Когато се събудя, едва ли ще има поука от този сън? – простена съзнанието му, когато усети единственото оставащо между двете реалности – ледения вятър.

         Макар все повече се убеждаваше, че всичко е истинско, колкото и да е невероятно. Гниещото сегашно състояние щеше да бъде изместено от онова съдържащо нищото, което възприе като ужасно. Майк се почувства самотен, много самотен и нещо му подсказа, че ще бъде единственото живо същество, в който и да е тези светове. Мисъл, която е още по-ужасна, след като виждаше ясно, че това е точно така. Гадно е когато сам трябва да определи съдбата си, още повече, ако тя му отсъди да остане тук завинаги. Тогава понятието за вечна обреченост би било съвсем кратко.

         След поредното разменяне на околността притъмня още повече. Сега не виждаше на повече от десетина метра и объркано се огледа, но не видя нищо, което да го ориентира накъде да поеме. Затова и продължи пак напред. А нататък стана още по-страшно. От разсейването на последното примесване остана някакъв неприятен прахоляк, който се стелеше навсякъде и лепнеше по всичко, върху което го хвърляше силния вятър. Останки от реалността с изгорените дървета бяха нападали, съборени или пречупени от някаква сила. Наложи се да ги прескача, като от допира, по него остана лепкащ ръждив прах. После дънерите се разредиха или може би реалностите се размениха отново, но накрая просто изчезнаха, а наоколо опразнена съдържание местност. Светлината отново се завърна, не много силна, но поне се виждаше повече. Майкъл започна да търка ръцете си за да махне прахта от тях, докато се оглеждаше в новото състояние, в което се намираше. 

         Тръгна безцелно сред озъбените стъбла изгубил ориентация, след като небето бе покрито от гъсти, ниски облаци, които скриха в тежки сенки слънцето. Вятъра се усили, вече нямаше толкова много дървета, които да го спират. Вървеше в почти празно поле, което бе наситено само от плътността на кисел и пеплив въздух. Черните прашинки бяха като падащ дъжд и вятъра на спираше да ги разнася. Заприличаха му на щрихите, който беше видял миналия ден на някаква картина, на онази на календара – кънкьора върху лед. Леда беше така систематично надраскан, но тук просто не беше под краката му, а сякаш четката на великия творец, създал това място, се беше спускала отгоре надолу.

         Твореца, а! Къде е сега, нали трябва да го гледа от небето? Забавлява ли се или е отвърнал глава от своето творение? – тези мисли накараха изгубения да вдигне глава нагоре към премреженото от пеплищата небе.

         Вятъра непрекъснато събираше и разпръскваше облаците, като ту ги приближаваше към повърхността, ту ги разнасяше настрани. Може би рано или късно щеше да ги стовари със сила върху приведения срещу повеите човек, който бавно се движеше в трептящата местност. Усети ниските, сухи храсталаци, които на няколко пъти го задиряха с кривите си шипове. Тях вятъра изсушаваше и разклащаше непрекъснато, покривайки ги с пепел, която след секунда издухваше нанякъде, но само след секунда да навее нов слой. Майкъл се наведе още повече и да установи, че я няма вече гнилата смес от листа, клони и останки от мъртви неща, но усещаше как лепне върху му онзи люспест прах, сякаш докосваше кожата на мъртва риба. Отвратително неизбежно, защото вятъра не спираше да ги навява върху му.

         Видя пролука в сенките и се мушна през, опиталите да го задържат бодли, към нея. Плътността се сгъсти в миг да попречи на напъващото се да премине тяло. Явно този свод от огъната светлина е изхода и входа между двете реалности, които досега мереха силите си покрай изгубения между тях човек. Въпреки че не знаеше дали отвъд ще бъде по-добре, Майкъл напъна силно напред. Почувства мрежа от нишки да опъват всичките фибри на тялото му, опитваха се да го задържат, но надавайки вик, той успя да се отскубне и премине. Когато се озова от другата страна вече нямаше нито гора, нито храсти, нито гъста лепнеща пелена. Мисълта му подсказа пред какво се е изправил, още повече, че разпозна това място или измерение - беше края на всичко, което някога е било наричано живот. Усещаните върху него полепнали като люспи останки бяха от преходното състояние на останала зад гърба му реалност и тази.

         Дали от присъствието на живото тяло или просто от порива на вятъра реалността започна да увяхва бързо, разнасяна и превърната на невидим прах.

         Наоколо всичко беше изградено от прах, неспособно да задържи за дълго каквата и да е постоянна форма и нямащо върху какво да сложи основа за нещо ново. Застанал в края на началото му, Майкъл Перкинс не можеше да откъсне очи от вижданото.

         Намираше се там насред някогашния свят, погълнат от полумрака наоколо. Той стоеше на ръба скала над огромна и мъртва долина, на която краищата ѝ тънеха в сенки и мрак. Някъде в тях трябваше да бъде градът – неговия, където мислеше, че е живял цял живот, но самият град и неговите хора, улици и сгради ги нямаше. Останките от тях се намираха някъде в дъното на пепелищата и Майкъл осъзна, че е точно така и нямаше нужда от повече обяснения.

         Повдигна малко очи и потърси отново хоризонта, но не го откри, оставайки скрит някъде далеч в тъмнината. Нямаше нито слънце, нито ясно очертано небе. Само сумрак и всеобятна, обземаща съзнанието самота. Но най-неприятни му се сториха пепелищата, които се носеха във въздуха като влачени от вятъра вътрешности, завинаги отнети от тялото даващо им живот. Разнасяни из този пустеещ свят, леко нагънати и изкривени от вятъра, на места накъсани и отцеждащи се като капеща кръв от пепел. Отвратително самотни като гледка, от която човека насред безкрая изпита неимоверен страх.

         Това е светът – едно безкрайно нищо! Някакъв адски огън е минал оттук и е изпепелил всичко, а след това останало ето това насреща. Но защо и той е тук в него? Нищо живо няма да се задържи в него и да бъде намерено, защото нищо не можеше да се роди в него. Единствено пепел, прах и мрак. И нищо друго!

         Мисълта накара Майкъл да изкрещи от ужаса, който съзнанието му възприе последно видяното, обработи и подаде като получен резултат и отговор на безбройните запитвания къде е попаднал. Изгубил контрол над мисли и чувства, той побягна назад без да мисли къде отива и къде може да се озове отново. Едва ли имаше по-лошо място от това. Поиска дори да е Гората на мъртвите дървета, които можеше да докосне, но само не и в този лишен от плътност ад.

         Не можа да осъзнае отначало, че колкото и да бяга околността не се променяше при неговия бяг, който го държеше на едно и също място.

         Майкъл искаше да се върне и най-добре да се събуди от кошмара. Спря се на място и изкрящя с всичка сила:

         - Събуди се! – и стисна силно очи, отправил гореща молба към всевисшата сила, която го бяха убедили от дете, че бди над всеки от тях. Поиска помощ от Създателя, от Спасителя, от който чуе зовът му.

         Когато ги отвори отново видя само носещите се черни колонии на пепелища. Отново се извърна и побягна назад, ако имаше посока, която можеше да нарече назад. Загреба с ръце към онази мъгла, която винаги бе на една крачка пред него, но краката му се движеха и не спираше да вика, а гласът му се изгуби безпомощен в пустотата.И продължи да крещи без да спира да се движи в нищото на празнотата. Искаше да се озове някъде другаде и да не бъде сам с вятъра и неговия неспиращ вой, който ясно започна да чува – тежък и протяжен като последни стонове на умиращ .

         Ако привиквам с това място, значи ли това, че ще трябва да остана? Няма ли кой да ме измъкне оттук?! Бог, в който толкова години вярвам, няма ли да ми подаде ръка? Събуждане, което да ме зашлеви и спаси?

         И продължаваше да драпа с ръце в нищото, а после осъзна, че бяга и отмята изпречилите му се сухи клонища, краищата на които се забиваха в дрехите и ги превръщаха на парцали. Не обърна внимание, че краката му целите се покриха с мръсотията на саждите и калната пръст, в която задиряха да се движат. Майкъл беше щастлив, че се е измъкнал и отново видя как слоевете реалност се разместват и като на кадри се се появиха поредица от бързо сменящи се изображения на двете възможности, но този път примесени и от трета – неговата.

         Той изрева отново, но този път тържествувайки, когато изведнъж мрака изчезна и излезе на облята в ярка слънчева светлина поляна, обсипана с всички живи цветове, които никога до сега не беше разбирал колко са скъпоценни.

         Очите му се бяха затворили заради силното слънце, което блесна насреща му, и заради това се спъна в някакъв градински маркуч. Просна се на меката зелена трева в задния двор на къщата на Оунзи, но допирът на тялото му с почвата и тревата му се стори като бащинска прегръдка, даваща топлина и увереност за живот. Бе разпознал градинката веднага и щастлив, както никога, Майкъл се надигна на лакти и се огледа, без да обръща охлузените си длани и лице. Нямаше я лишената от цвят гора, никакви черни облаци над изгорели дървета, нито онази покриваща света безплътностна пустота под сивото небе. Грееше обичайното майско слънце и синева се стелеше от край до край над него. Топъл и безветрен ден. Зад къщата се виждаха съседските покриви и нито едно обгоряло дърво, напротив – зелените листа на тополите и липите отразяваха падащите върху тях лъчи.

         Какво беше това, което видя? Къде във времето бе пропаднал? Какво се случи? – завъртяха се като слънчеви зайчета в главата му, тези тревожни въпроси, след като разбра, че всичко вече е преминало и се намира в третата реалност, която беше и онази, единствената такава, а не някакви психовидения на...

         - Моята лудост! - обяви той на всички, които биха го чули в този момент.

         Реши твърдо да отива веднага на специалист и да постъпи на лечение. Дори и за цял живот да е – каза си - особено след послената криза, която го отведе по-далеч от всички други през последните дни. Телефон, радио и сега това директно преминаване в отвъдното. Не може да продължава това всекидневно прехвърляне от свят в свят, нали ще свърши като обществено опасна личност, която всеки ще избягва. Личност, която сама няма да знае къде се намира. Но първо ще се извини на приятеля си и пред останалите хора в къщата, че не може да остане тук и веднага отива към града, за да потърси кой да го прегледа и да го прибере някъде, където реалността няма да се смесва с други, нито ще му звъни по мъртва съобщителна линия, а радио няма и да иска да чуе повече през живота си.

         Отвори вратата на кухнята и се ослуша. Къщата беше тиха. Погледна часовника на ръката си – минаваше дванадесет и половина, и отбеляза, че го е нямало часове. Усещането беше за много повече време, но сега не искаше да мисли за него. Не може така накратко да е свършило всичко и къде ли са отишли хората, с които беше пълен опечаления дом? Навярно са се събрали в предния двор и точно сега изнасят тялото на Марта.

         Спомни си какво видя, когато се бе приближил към нея. Отново изпита ужаса от механичното лице и на всичко онова, случило се след бягството му при вида ѝ. Призрачния свят извън онази лепкава преграда се допълваше някак си с мъртвият механизъм, но нали в истинския нещата не бяха така.

         Просто моето болно въобръжение, подтиквано от смущенията в мозъка ми, са причината да виждам, усещам, чувам и разбирам всичко това – успокои се Майк и реши да излезе отвън, за да види дали има някой.

         - Майкъл? - гласът на Оунзи го извади от плашещите мисли. - Какво търсиш тук? И защо влизаш през задната врата, като някой крадец? Къде си се подредил така - целия си издран?

         - Оунзи? – учуди се той, виждайки домакина съвсем спокоен. - Защо си сам? Къде са всички останали? Къде е Таня?

         - Кои останали? А жена ти не съм я виждал от седмица. Какво се е случило, Майк? – загрижено попита Оунзи, като изобщо не изглеждаше натъжен от загубата на любимата си съпруга.

         - Хората, къде са хората? Тук беше пълно с хора и...

         - Какви хора, Майкъл? Тук никога не е имало никакви хора! - приближи се плътно до него Оунзи и се впи в очите му. – Кого търсиш в моя дом?

         - Не е имало... никакви хора ли? - обърка се Майк и опипа с пръсти ожулената стана на лицето му, което му потвърди чрез болезнения допир, че все пак той е ходил някъде. - А Марта? Погреба ли я вече?

         - Никаква Марта не е имало и мисля, че е време с теб да си поговорим, преди да си се разкрил пред всички, че виждаш невидими за другите неща - предложи Оунзи и махна към масата. Извади от някъде голяма бутилка и две чисти чаши и ги постави на имитиращото дърво покритие. Наля и му кимна да седне.

         - Ти знаеш? – рухна Майкъл на стола.

         - Знам, Майк – кимна Оунзи и бутна едната чаша към него. - Сега ще ми кажеш истината за всичко, което мислиш, че става и си преживял. Първо изпий това, ще ти помогне малко да се отпуснеш.

         - Може би трябва да го разкажа, наистина. Така и ще ми олекне, а и някакво решение може да се намери - съгласи се той безпомощно, почувствал се изведнъж толкова слаб, че вече не мислеше да крие мислите си пред най-добрия си приятел, който за момента го извади от кръга на лудостта.

         - Точно така. На мен можеш да кажеш всичко, нали затова сме приятели - успокояващо каза Оунзи и се усмихна дружески. – Разкажи ми, Майк, какво се случва с теб през последните дни?

         - Първо - току що се връщам от някава нереалност, която започва веднага след двора на къщата ти. Там видях всичко това... – разказващия направи широк мах с ръка, търсейки подходящите думи, за онова видение. – Видях, че всичко е мъртво. Първо имаше някакво място, което е горяло дълго, много дълго, а след като е изгоряло се е превърнало на пепел и никога няма да се възроди. След него започва нищото... и пустотата! Аз бях там, Оунзи, и току що си мислех, че съм луд, но и в това не съм много сигурен. Може би бях някъде наистина, без да знам как и къде. Просто както преминах отвъд някакси, така както и се върнах тук.

         Той отново докосна раните си. Другия даде знак да продължава. Нямаше да му пречи с въпроси, просто щеше да го изслуша докрай.

         - Второ - преди няколко часа дойдохме с Таня да ти помогнем да изпратиш съпругата си Марта, която миналата нощ е получила инфаркт и е починала. Бяха освен Таня и някои от съседите ни. Имаше също и много твои колеги от работата ти. Също така – продължаваше да изброява Майкъл, - тази сутрин отидох до къщата на стария Козил и там се оказа, че има ново семейство, което твърди, че живее от много години тук. А аз говорех със стареца миналия ден. Това всичко се случи от тази сутрин досега. И накрая - имам един стар телефон, който ме свързва с някакво минало, подложено на унищожителна война, каквото и да значи това. По темата за войната вече нищо не разбирам, но аз чух гласове, сирените и тътените оттекващи в слушалкта. А може би просто съм полудял, как мислиш? - с надежда завърши и зачака отговора на Оунзи.

         - Виждам, че каквото разказваш си го преживял истински и вярваш в това, нали? – просто каза той.

         - Точно така. Всичко е толкова реално, макар няколко пъти да си казвах, че просто сънувам - вметна Майк и отпи. Спомни си как само преди половин час беше крещял с всичка сила – Събуди се! – на себе си. Този вик ли го върна или някаква друга свръхестествена сила?

         Наля си още и хвана здраво дебелата чаша. Така и не си даде сметка, че пие чиста вода. Понякога човек се хваща за сламката и вярва, че е вълшебна, без да я огледа и да види, че нищо не държи в протегнатата си длан. Но това беше дребен номер, който Оунзи приложи над Майкъл Перкинс и той прости се хвана.

         - Ами ако е и истина, Майк? Ако това всичко, което си видял и чул, е така както казваш - загадъчно прошепна Оунзи и се наведе към него. Очите му проблеснаха в меката светлина на кунята. – Преди няколко дни неочаквано си разбрал, че животът не е този, който си живял до скоро и сякаш изведнъж си прогледнал в него и си ги видял. Има много промени, нали?

         - Чакай малко - нима и ти виждаш нещата като мен?

         - Не, при мен е друго, но знам, поне предполагам, какво е станало с теб. Слушай ме и ще се опитам да ти обясня - Оунзи потърси за секунда думите, с които да започне и продължи. - Трябва да знаеш преди всичко това, че всичко в нас е програмирано и се следи да се изпълнява съвсем точно по определен план. Всяка мисъл, всяко решение, всяко действие и дори всяка дума. Как да видиш цветовете, как да чуеш шума, как да поздравиш колегите - всичко! И не е само при теб, а всички хора се ръководят от тази Програма, която е всъщност всичко около нас, което виждаме и усещаме. Ние живеем в свят на Виртуално Плътна Реалност, Майк. ВПР илюзия е всичко край теб, макар и да я усещаш съвсем истинска.

         - Не те разбирам, Оунзи - прекъсна го с жест Майк, отново почувствал, че запищява лудостта в главата му.

         - Просто приеми, че някой предварително е задал пътя на целия ти живот, който ти си длъжен да следваш и са забранени всякакви отклонения от зададените от Програмата действия и мисли. Тя следи всички и всичко, като непрекъснато държи под контрол мозъчните ни вълни и блокира всяка странична мисъл или идея, чрез своите предаватели. Трябва да си го видял вече, нали?

         - Да, това го усетих май на няколко пъти – съгласи се Майкъл, спомняйки си двупосочното напрежение в главата си, което сега разбра, че е било от опита да се спрат мислите му. - Но как така ги знаеш тези неща и казваш, че не си като мен? Тази, как я нарече – Програма, - ти не си ли в нея? Нито част от тази ВПР?

         - Виж, при мен е малко различно, макар и аз също да съм част от всичко останало, но може да се каже, че просто съм информиран за някои неща по-подробно. За други сам се досетих с времето. Важното е, че поне досега ти си единствения, който може да разбере и улови истината за всичко това. Естествено, като изключим тези като мен.

         - Какви - такива като теб? – отбеляза Майк с подозрение.

         - Толкова е объркано.  

         Оунзи замълча и се опита да подреди нещата в главата си - как да формулира един огромен хаос, който всъщност се оказваше изключително прецизно подреден от нещо или някой, който го управлява по свое желание, създал го във  ВПР формат на съществуване.

         Усмихна се отново и продължи.

         – Добре, нека да го кажем така. Аз, Майк, съм също част от тази Програма, но съм тук за да я обслужвам и да контролирам вас - тези на другото ниво в нея. Затова и знам за нейното съществуване, за няколко други неща и предвид естеството на работата ми моите действия и мисли са по-свободни и по-различни от тези на всички останали, макар и те да са следени. Но и аз като теб се саморазвих малко повече и подразбрах не една допълнителна истина. Знам, че това не ми е било заложено като задача, но един ден просто започнах да размишлявам различно от преди. Никой не ме прибра за препрограмиране, така че продължих да се освобождавам от натрапеното ми настояще, питайки се как и защо е направено всичко? Затова и ти казвам, че живеем според това както ни определено, а не както сами бихме поискали. Никой не може да прави нещо различно от това, което му е заповядано.

         - Значи живеем в измислен свят? – подхвърли Майкъл, Оунзи кимна. – А аз съм видял истинския, така ли?

         - Нещо такова. Ето, например, тази къща може би изобщо я няма в реалността, а ти сам каза, че си видял някаква мъртва гора наоколо. Но сега сме в нея и я чувстваме реална, а мъртвата гора я няма, нали? – Майкъл опипа покритието на масата, за да го усети съсвсем истинско и материлано. – Виж, при тебе нещата са все още неясни за мен, понеже виждаш неща, които аз лично не съм и не знам как да ги опиша. Досега не имало подобни отклонения като теб, поне такива останали на свобода или саморазвиващи се непрекъснато. Явно имаш моменти, в които се откъсваш от програмата и виждаш реалността, после ставаш отново част от нея, но не си ѝ вече подвластен както преди. Това е добре, значи че тя може да бъде излъгана – размишляваше Оунзи, разяснявайки и на себе си, и на приятеля си всичко ставащо в този необичен ден.

         Майкъл Перкинс слушаше и се питаше през цялото време - да вярва или да не вярва на всичко, което чуваше? Оунзи говореше убедително и видно знаеше, че нещата са такива. Но стоварена така изведнъж, тази информация – за контролираща ги Програмата, за неистинския им свят, за виртуалната му плътност, което даже не знаеше какво значи, беше трудна за осмисляне и възприемане, въпреки че именно той се бе озовал в нейното потвърждение за съществуване. Но как да приеме, че всъщност всичко в живота е просто една илюзия? Че няма нищо истинско в него – нито раждане, нито настояще, нито смърт, а всичко е старателно подготвено и продължителността му предопределена? Нима не е по-лесно да го приеме като вид душевна болест и така всичко ще има своето по-лесно обяснение?

         - Ами Марта? Стария Козил? - сети се той, за тези необясними прояви на промени в настоящето. – Козил просто беше заменен от други хора, а Марта лежеше в ковчега, но не тя, а някаква механична кукла – това го видях! – натърти Майкъл, после се досети и за още нещо. - Всъщност, това ли сме ние?

         - Да, това са добри примери, които ще можеш да разбереш. И за телата ни също – да, Майк, това са хората. Аз, ти и всички останали. Това е живота от много време насам - биомеханични тела, които са дарени с измамни мисли и възприятия за една също така измамна и фалшива реалност – с нежелание обясни Оунзи последната истина или може би тайна за тяхната самоличност.

         Двамата потънаха в мълчание. Знаещия истината просто чакаше търпеливо, а току що научилия за нея се опитваше да я осъзнае. Той впи пръстите си в кожата на изранените си длани и усети болката, а раните се окървавиха. Дълго гледа в тях и накрая ги вдигна към чакащия го.

         -  Това е истинска кръв, Оунзи! А и ме боли от тях – каза той, поднесъл ръце пред лицето на приятеля си.

         - Знам, Майк – истински са – спокойно отвърна той. – Хората са направени от тела с метална основа, имащи биосинтетично покритие от кожа и съвсем истински рецептори за усещания. В тях циркулира кръвна плазма от изкуствена кръв, която прави телата съвсем самостоятелни и независими, ако са в изправност. Имаме нужда от храна, от вода и усещаме студ и горещина. В много отношения сме напълно истински хора, ако вземеш предвид, че някога навярно е имало истински такива и ние сме техни усъвършенствани копия.

         - Ами онова в главите ни? С какво мога да мисля и да улавям всичко ставащо?

         - С мозъка си, естествено – отговори той. – Мозъка е просто копирана матрица от някакъв базов оригинал, който навярно също е останал от миналото и се зарежда с нужната ѝ информация за да съществува и управлява подопечното ѝ тяло. – Преди Майкъл да каже нещо, Оунзи продължи, като му направи знак да го изслуша. – Кое движи и управлява едно тяло, Майк? Не е ли мисълта, а ако тя е поставена под контрол, тогава някой друг може да командва и самото тялото. Програмата има контрола над всичко – телата, действията, след като тя е всъщност онова, което ражда съзнанието и мислите на човек. Затова и отговорът е – Програмата е ражда вълните на нашия мозък.

         - Значи аз съм останал без такъв? – шеговито рече Майкъл, като погледна от друг ъгъл на обяснението за манипулираното му доскоро съзнание.

         - Навярно – намигна му Оунзи, доволен, че приятеля му все пак е запазил доброто си чувство за хумор, с което му беше харесал от самата си поява в неговия район.

         - И тази ВПР? Истинска ли е и какво представлява?

         - Виртуално Плътната Реалност прави нещата така, че и ни има, и ни няма. Не мога да ти докажа, че ни няма, след като сме тук, но не мога да ти докажа и, че сме тук, защото всъщност ни няма – отчетливо каза Оунзи, надявайки се да бъде разбран. – Ние – всичко и всички, сме във ВПР, която е продукт на Програмата. Не мисли, че не сме живи, понеже живота е възможен на различни нива.

         - Как така сме в нея? Не мога да го разбера, уж ни няма, а е точно обратното.

         - На хълма над града, знаеш го, има разположено едно устройство, което я разпръсква над нас. Много е сложно за да се обясни, а и аз нямам съвсем точна информация как действа. Но това е излъчвател на сигнала за ВПР над нашия град.

         Майкъл замълча, за да смели и това.

         - Ами онези гласове в телфона? И съобщението от радиото - за война и разрушения, те какво са? Как ги чувам и откъде са дошли?

         - Не знам, Майк, за такива неща аз лично никога не съм чувал. Война и насилие са почти неизползвани думи като понятия днес.

         - И аз така си помислих първия път, когато чух за тях – съгласи се Майк с него. - Трудно ми беше да осмисля, че някой убива друг във физичен смисъл. Дори не си спомням да съм го чел или гледал.

         - Война навярно е имало някога, но е понятие вече забравено, сега просто няма кой да я води. Освен нас, разбира се, но ние – хората – не сме програмирани за това. Живеем в мирен свят, представен ни в замяна на пълния контрол над мислите ни. Може би сме стъпало в еволюцията на разума. Или дори крайния продукт от сумата на много грешки в живота, допуснати от нашите органични предци. Затова и днес са ни подложили на тотално подчинение, за да нямаме право на собствен избор и така да сгрешим отново чрез избора да творим войни.

         Поредна пауза тишина, за да могат мислите да пренаредят чутото.

         - Слушай, Оунзи, но нали все пак е имало някакъв прототип на всичко? Може би аз съм се свързал с онези, които са оцелели и са свободни?  

         Майкъл се замисли над разкритият му истински облик на живота. Усещането бе като да се събудиш от дълбок сън пълен с невъзможни фантазии и изведнъж да го видиш как се е преплел с реалния живот. Реалност и нереалност във всичко – действия, думи и размишления. Тогава неизменно започваш да се питаш – сънуваш или не?

         - А? Как мислиш – дали няма някъде оцелели? Истински хора, не като нас – повтори той замислено.

         - И така може да е, макар според мен е било много отдавна времето, когато е имало живи хора на света. Навярно неколцина са оцелели по-дълго време след онова, което се е случило и е наложило нашето създаване. – Оунзи объркано се огледа наоколо. - Може би си се свързал с някакъв запис, който си чул или нещо оставено именно за нас. Но днес няма нито едно различно от нас същество на тази планета, това знам със сигурност. Обучен съм от Програмата и знам, че във всеки квартал на този може би единствен град има само такива като теб и неколцина като мен, които също не са истински хора.

         - Има и други като теб ли? Значи не само ти знаеш истината?

         - Всъщност – обясни Оунзи, - ние сме техници по поддръжката. Нужни сме тъй като всяка, колкото и да е съвършена машина или механизъм, има нужда от наглеждане, дребни поправки и чисто физични операции. Това правят и механиците по квартали, в замяна знаят малко повече за света, но не и толкова, че да се осъзнаят като недоволни от контрола. Всички сме подвластни на Програмата. Между другото такива бяха дошлите днес и на фалшивото погребение.

         - Чакай малко – заровичка спомените си Майк, нареди няколко от тях и каза: - Онези емблеми със седмицата, тях носеха и едни хора при един случай, който видях в неделя.

         Майкъл набързо разказа за онзи човек, който беше просто паднал на улицата и дойде онзи бус, за да прибере тялото му. Сега споменът се върна почти веднага и съвсем ясен.

         - Да, това са били от подвижната група. Понякога стават такива чисто механични повреди и телата изключват изведнъж, без да може Програмата да го предвиди. Затова и ние сме във всеки един квартал и една от задачите ни е да правим проверки за годността на хората. Но има група, която е непрекъснато в движение из града заради случаи като онзи, на който ти си присъствал. Те бяха дошли да приберат тялото на Марта. Просто трябваше да се изиграе този театър и да отнесат повредената кукла.

         - Но щом Марта я няма вече на кой е нужен този спектакъл от опечалени приятели, като после ще бъде забравен? – поинтересува се Майкъл и уморено се облегна на стола си.

         - Тези тела, Майк, не са много дълготрайни. Съжалявам за това, че ти го казвам, но обикновено се правят за различен период от живота, например дете-съзряване, или съзряване-начална старост. При възможност се препрограмират, но след няколко „прераждания”, когато дойде краят на тяхната „жива годност” – понякога неочаквано при техничен дефект, просто се заменят с нови и Програмата изтрива спомена за тях в мислите на всички, които са били свързани с тях. Ето, Марта и Козил вече никой не помни, че ги е имало. Лесно е променено настоящето на всеки свързан по някакъв начин с живота им. Казах ти вече, че могъща Програма следи всички мисли - на всеки един и ги контролира, но все пак ѝ трябва време при подобни изненадващи случаи, за да създаде новата реалност, да препрограмира мислите ни и да я спусне над нас; затова и понякога е нужно да се правят подобни представления като това от този предиобед при внезапното „умиране” на Марта. Доколкото знам, мозъчната вълна е много деликатна материя и не трябва да се подлага на внезапен променлив стрес, затова и всичко трябва да е съвсем истинско и тя да не разбира изведнъж за разликите в осъзнаваната реалност. Казах ти вече, че като цяло сме напълно самостоятелни индивиди, макар и със синтетични организми и живеем съвсем реално... в тази нереалност – заключи поредното обяснение механика на квартала.

         - Това е толкова странно. Така сложно създадено е всичко, че не мога да разбера защо е било нужно? Значи дори и Таня няма да помни жена ти?

         - Не, няма. Ще ти дам друг пример. На някой се ражда дете. То се доставя от мен и програмата пуска сигнал към всички близки на родителите, че им се е родило дете и то ще се развива до определена възраст, след което като се износи се заменя с друг обект и се праща нов сигнал, с който всичко започва по различен начин. Знам, че е сложно и не зная наистина защо е всичко това, но така са препрограмирани хората от целия град през цялото време. 

         - Искаш да кажеш, че не изживяваме целия процес на раждане-съзряване-смърт? Но нали помня своето детство? Баща ми...

         - Помниш това, което ти е пратено като пакет със спомени. Съжалявам, Майк, но такива са нещата. Ще ги възприемеш, но не и от един път. Важното е, че ти си вече различен и си се освободил от контрола. Лично те проверих вчера, когато дойде толкова объркан при мен и не отчетох никакви нарушения в излъчването и механизмите ти. В иделано състояние си, старче – пошегува се механика, като разбираше, че другия много трудно ще приеме всичко научено от този разговор. - А такъв като теб би трябвало да излъчва сигнал за повреда. Колкото и да е странно, но ти просто си неуловим от уредите. Това е добре, защото значи, че никой не улавя мислите ти и можеш да ги използваш както ти искаш.

         - Но колко ми остава да живея? – Майк се бе притеснил от последните разбрани подробности за характерните особености на неговия живот. - Ти ми каза, че е винаги до определена възраст, нали? От – до! И че всяко тяло може само няколко пъти да бъде пренастройвано. Как да разбера аз от колко до колко ще живея? Ами ако е до днес?

         - Спокойно, като механик на кавартала, получавам поне една седмица, понякога и много повече предварителна информацията за даден човек, който ще трябва да се замени. За теб нямам такава – излъга го Оунзи, но без другия да разбере. С времето беше се научил да заблуждава достатъчно добре, след като живееше сред слепци, а той беше онзи с едното виждащо око. Нали е по-лесно да се прави и той на невиждащ и така да се слее с останалите. Това и беше правил досега. Имаше нещо, което премълча пред Майкъл, но го направи заради неговото бъдещо съзряване, в което Оунзи толкова много вярваше и се надяваше, че е началото на големите промени в живота. В неистинския им поробен живот.

         - Ами Марта? –  Майкъл го откъсна от мислите за бъдещите му планове. – При нея какво се случи?

         - При нея имаше някакъв дефект, появил се неочаквано през нощта, навярно докато е спяла и това доведе до внезапно изключване. Без да мога да се намеся и спася. Понякога стават такива фатални повреди с нас – обясни с нежелание Оунзи. Тъгуваше от загубата, искаше да може да върне всичко, но нямаше как. Колкото и да бе неясно тяхното съществуване, все пак чувствата им оставаха истински, ако и да бяха програмирани също като останалото в техния живот.

         - Но ти ще я помниш, нали? Тази твоя Програма няма да изтрие спомена от теб или какво?

         - Не, мен не ме закача предвид нещата, които са останали в главата или поне си мисля, че помня. Но точно Марта ще я помня винаги, Майк. Тя беше много специална за мен и безкрайно добра като човек. Въпреки че сме кукли, предполагам, че ние можем да развием сами усещания и чувства. Отделно от зададените ни такива, които мисля че следят предимно за основните точки в нашия живот. Може би не важи за всички, но за механици като мен има някакви изключения като вид награда – гласът на Оунзи се беше снишил. Той си спомняше многото приятни мигове с изчезналата завинаги негова жена. – Боли ни при мисълта за някой друг. Щастливи сме, когато го видим. Радваме се, тъгуваме, смеем се и плачем с него.

         - И го оставяме като скъп спомен в паметта – допълни Майк, като се опита да си припомни дали има лични негови си такива усещания.

         - Тези емоции са сигурно част от проектирането на съзнанията ни или зададеното ни като възприемане на самоличността, но вярвам, че можем и сами да ги развиваме, ако Програмата разреши това. Марта я усещах като мой личен избор на чувства – каза той, но не сподели, че тя отскоро също знаеше истината за техния свят, спусната им отгоре. Още една от малките тайни, които премълча пред другия в този свят освен него, който може да разбере и дори види истинската му страна. Този път го направи, защото обвиняваше себе си за нейната гибел. Може би именно това, че ѝ е отворил очите след кратък и съзнателен живот в слепота, е причината за нейният изненадващ край.

         - Слушай, Майкъл – отърси се той от всичко останало и отново обхванат от идеята енергично заговори: - Най-добре е сега да си отидеш и ела пак довечера и ще ти покажа още нещо, което не си виждал. Искам да проверя някои неща навън, също така ще обмисля всичко отново, а по-късно ще ти доразкажа каквото знам. Не отивай никъде, не се обаждай на работата си. Колкото и да ми се струва невероятно, но ти си се освободил от системата и тя няма никаква информация за теб, така че никой няма да е и забелязал липсата ти днес. Разбираш ли ме?

         - Да, мен просто ме няма за останалия свят – промълви Майк и повдигна разочаровано рамене. – Никой не ме помни, а?

         - Може и да така да е, но аз те помня, нали? И това е най-важното сега, защото ти не си сам и аз също. Хайде, ставай – той задърпа отпуснатото изкуствено тяло, което с нежелание се изправи.

         - Къде да отида? – Двамата се насочиха към изхода.

         - Прибери се у дома. Да се надяваме у вас все още да те познават – опита с шега Оунзи, но видя, че не беше приета като такава. – Добре де, извинявай, глупава шега. Но усетиш ли някаква опасност можеш веднага да дойдеш тук и да се скриеш. Не ходи никъде, просто изчакай у дома и ела довечера при мен. Хайде, тръгвай и не се очайвай, много неща ще бъдат променени. Надявам се да е за добро.

         Оунзи се сети нещо и дръпна Майкъл назад към вратата.

         - Само да ти кажа, че не трябва да казваш на другите нищо за това. Всяко едно подразбиране на същността се отчита като грешка и автоматически може да стане така, че да бъде изключен обекта и да изпратят „надзорниците” – това са механични същества, които е по-добре да не срещаш. Така че очаквай в Таня, децата и в твоят дом да има промяна, може би няма да бъдат същите - разбираш ме, нали? А може и всичко да си е по старому. Имай го в предвид, като се прибереш след малко. Не се учудвай на нищо, което ще ти е съвсем непознато. Дръж се естествено, за да не се издадеш. Имаш късмет, че си в моя район и аз не съм като другите техници – усмихна му се окуражаващо той.

         - Разбирам те. Ще отида първо да се преоблека – Майкъл огледа изцапаните си дрехи, чувстваше все още онази лепнещата пепел по кожата си, - ще се изкъпя и може би ще легна да се наспя - където и да е, - и после ще дойда да ме довършиш - потупа го дружески Майкъл и пое нататък към своята къща, която се чудеше дали няма да е заета от някой друг вместо него.

         Тогава какво трябва да направи?

         12.

         Оунзи остана на прага на къщата докато можеше да вижда как фигурата на Майк бавно се отдалечава. Вървеше прегърбен от всичко онова, което изведнъж се беше стоварило върху живота му, а имаха да се случват още много навярно неприятни събития, засягащи лично него. Това Майкъл вече го разбираше със сигурност, без да има нужда да му бъде натрапвано като отделна мисъл. Оказа се изключително съобразителен, макар и да остана съкрушен от промените. Събития ще има също и за самия Оунзи, който преди седмица твърдо беше решил да се обяви срещу тези правила, който лишаваха хората – каквото и да представляваха днес те - от свободно мислене.

         Мислите трябваха да бъдат свободни! – си каза той в онзи ден. Увереност, която изгря неочаквано, макар и да бе лежала в дъното на изкуственото му съзнание винаги и просто е чакала да дойде нейното време.

         Какво като сме изкуствени и живеем кратко, нима нямаме право сами да избираме какво да кажем или да направим!? – си беше мислил многократно през тези седем дни.

         Трупаните с години впечетления и дейностите, извършвани в служба на Програмата, му дадоха началния тласък, който надигна личното му несъгласие и той го оформи като протест от негова страна, срещу подтисничеството на онази всемогъща сила над тях, на която бе служил години.

         Изпратил Майкъл първо поседна на ръчно направената от него дървена пейка и се спомни, че са минали само седем дни от началото на промените в живота му, в мислите му и в желанието му да може да осъществи мечтите си, които ставаха все по-мащабни. Можеше да си го позволи, тъй като вече не беше сам.

         Първата му проява на неподчинение беше, че спря да проверява прецизно района си в тази последна седмица, което беше грешка и така се получи изненадата от тази сутрин. Обекта Марта, с когото живееха, изведнъж се изключи, навярно поради повреда в захранващата тялото верига на изкуствено ДНК, която той би могъл да предвиди, ако извършваше редовните наблюдения над поверените му. С помоща на големия обхватен антенен ментоскоп, монтиран в дома му и покриващ целия квартал, Оунзи можеше да улавя чрез подаваните сигнали от мозъците на подопечните му обекти всички наченки на структурни нарушения в тях и ако имаше такива, да отиде и лично да провери състоянието с ръчния си апарат, който бе и много по-прецизен и да посочи точния проблем. После отстраняваше повредата, ако пък беше сериозна просто подаваше информацията нагоре и Програмата подменяше дадения човек, а с него и реалността покрай него. Колко пъти се беше случвало заради смяната на някой, да се замени живота на всички останали. И никой, разбира се, и не разбираше за това.

         Днес живееш, а утре вече те няма и никой няма да си спомя за теб – неведнъж си бе казвал, изпълнявайки разпоредбите. Но преди сякаш го правеше механичо и не обръщаше чак толкова внимание на това определение.

         Знаеше, че Марта вече е изтрита от паметта на всички останали хора, сякаш не е съществувала никога. Сега съжаляваше много за нея, тя бе едно невероятно механично същество, което се оказа, че макар и изкуствено, имаше истинска душа. Също като него, а може би покрай нея се беше родила и тази идея да започне да освобождава хората, но твърде кратко просъществува, след като я запозна с истината за света им преди няколко дни и двамата решиха, че не искат да живеят контролирани по този начин. Обещаха си да намерят пътя към свободата.

         Дали точно това не уби тялото ѝ? - Толкова пъти вече се питаше той. Така се зарадва снощи, когато разбра със сигурност, че и Майк също е на път да се присъедени към тях и щяха да са вече трима, а почти веднага понесоха загуба. Видно е, че борбата ще е трудна.

         Сега реши да отиде до един от центровете, известни само на кварталните контрольори, и там да поразучи допълнителнителната информация дошла от Майкъл. Все още има достъп до секретни места, значи и него не могат да определят като нарушител и трябва да се възползва от това, защото усетят ли го първото, което ще направят, е да блокират личния му код за достъп до системата. Затова стана, взе от един тайник специалната си карта-пропуск и се качи в спряната наблизо кола. Оунзи имаше няколко такива, в зависимост от необходимостта, но сега избра обикновена машина, която бавно подкара към града, като не спираше да обмисля бъдещите си стъпки. Каквото и да има да става, важното е, че няма да се противопоставя сам на контролиращата ги сила. Ако, разбира се, Майкъл не се откаже. Изглеждаше му доста нерешителен накрая, но това е нормално, предвид голямото завъртане на посоките в живота му.

          Дали вече не са се променили нещата и да го очакват? – се запита той, когато се вля в потока, носещ се към централната част на града. Може би колегите му са получили разпореждане да го задържат след днешната случка в дома му?

         На  няколкото механици като него, които веднага бяха пратени от съседни райони, обясни, че е станала внезапна механична грешка, довела до блокирането и затова не е могъл да реагира навреме. Случваше се често, нещо подобно бе видял и самия Майкъл в деня, посочен като неделя, когато случаен обект е получил спазми. Получи инструкции, че до няколко часа ще бъде готово препрограмирането на квартала и трябва да се изпълни погребален ритуал за пред другите, докато Програмата подготви поредната промяна на живота, който съществуваше във ВПР форма. Той направи казаното му, не можеше все още да се обяви открито като бунтовник, защото сам не би се справил нито с колегите си, нито с „настойниците” – ужасните самоходни механизми, които знаеше, че използват за лов на отклонили се механици. Все пак грешки ставаха навсякъде и дори „контролиращите” по квартали трябваха да бъдат подлагани на контрол. И точно когато Майкъл необяснимо защо избяга от къщата, всички присъстващи получиха командата да се върнат по домовете си и да забравят за съществуването на обекта Марта. Същата команда получиха и всички останали в града, така тя завинаги изчезна мислите на целия свят. Нямаше да бъде забравена единствено от Оунзи, който остана с нея още няколко минути и след това я натовари сам на дошлата аварийна отпадъчна кола, като вече ненужна никому повредена домашна машина.

         Нали един ден и той ще бъде хвърлен като куп ненужен метал и навярно претопен – си бе помислил и дълго гледаше след отдалечаващата се фургонета с онази обозначаваща я преплетена седмица по каросерията. Засега поне бе надживял няколко поколения на останалите хора, но никой не му бе казал колко продължава неговия живот, нито знаеше какво се случва с тях, когато ги отнесе фургонетата. Това, че работи за онази, която ги управлява, не значеше, че е застрахован с вечност. Всеки има край, но никой не знае кога ще е. Навярно неговия модел матрица е по-дълголетен и по-издържлив, но не знаеше повече никакви подробности. Възможно е не да ги претопяват, а просто отремонтират и препрограмират в обикновен човек. Ще го сложат в нов дом, заобиколен от фалшиво семейство и на всеки няколко месеца ще заживява нов живот. Или, ако е невъзможно повече изкуствения му мозък да приема команди и изкуствените нишки и влакна на тялото му се износят трайно, просто ще го отведат и наистина ще го претопят, извличайки металното покритие на неговия организъм и после ще го излеят в нов калъп на ново тяло, за да се превърне в съвсем нова личност.

         Оунзи се спря пред бариерата, която прегради пътят му. Извади картата и я прокара през апарата за пропуск. След секунда преградата се вдигна и той навлезе в оградената зона на центъра. Всичко беше наред, няма никакви данни за него, щом го допускаха да преминава. Пое по маркирания с бели знаци път и продължи да си мисли за станалото.

         Да, мрачна картина на битието, но точно срещу всичко това се беше обявил твърдо преди седмица. Обяви лична война, засега скрита и тайна, срещу Програмата и вече имаше две жертви, на който се бе надявал да го подкрепят. Марта и стария Козил, първите двама, при които бе видял промяна от общата праволинейност, която се следваше неотклонно. И една нова надежда в лицето на Майкъл Перкинс.

         Отлъчилия се от стадото се насочи към издигащата се недалеч огледална сграда на централата в града.

         В случая със стария Козил също се оказа неподготвен вчера. Колко много имаше да се учи човек от грешките си винаги. За него имаше отделно разпореждане, дошло още преди десетина дни, което той потвърди, че е получил, а тогава Оунзи все още не беше започнал да мисли да избяга от всичко, макар и опитвайки се да забави процедурите накрая, но вече беше късно. В доклада, който му пратиха за Иван Козил, се посочваше, че обекта е изживял повече време от определеното му и затова трябва да бъде дезактивиран веднага. Оунзи поиска няколко дни, за да направи проверка и в последствие се направи, че е забравил да я извърши. Притесняваше се дали няма да сменят него самия, както подозираше, че ще се случи, ако не я изпълни. Само по себе си това беше също една аномалия, тъй като Козил бе успял самостоятелно да поддържа изкуственото тяло, дори и след предвидения срок за годност. Но продължителността на живота, който Оунзи даде на стареца, накрая доведе до блокиране на обекта вчера, в късния следобеда, навярно след намеса от страна на Програмата, която може би по-същия начин е изключила и Марта днес. Така че през изминалата нощ, когато хората бяха поставени на режим „сън”, отиде, след като директно получи заповед да замени вече ненужния старец и заедно с дошлите мобилни техници изнесоха тялото му, натоварвайки го в същата отпадъчна фургонета, която бе откарала и жена му малко по-рано днес. После прие новото семейство, като го настрои от сутринта да започнат едно нормално за тях ежедневие в тихия и озеленен квартал. Останалото бе свършено от невидимата контролна сила, която препрограмира всички живущи в него, че на улицата живеят нови хора и спомена за тях щеше да е, че са тук от дълги години. А само след няколко часа стана почти същото и с Марта, което пък бе последвано от събитията с Майкъл Перкинс, за който мислеше в момента.

         Дали ще се случи и с него това, което стана при стария Козил? Или в неговия случай просто надживяването на определеното му време го е освободило от контролната власт на програмата. В единия случай, когато Оунзи отказа да изключи планов обект, имаше провал, но в другия се оказа успех. Козил продължаваше да приема живота според подаваното от Програмата, но Майкъл не. Експериментът на механика на този район отчете един положителен и един отрицателен край. Навярно ще има и други положителни – беше убеден той. Просто не трябва да изпълнява заповедите за изключване, да оставя посочените да живеят и така хората сами ще освободят мислите си или просто ще блокирват.

         Рискове винаги ще има по време на война – с нежелание си припомни разказа на Майкъл за онова, което е чул от гласът по телефона. Ето, това точно му подсказва, че всяка война ще е с жертви. Неизбежно е, но наложително, за да се извоюва свободата.

         А може би програмата затова и ги заменя, след даден период на съществуване? Просто изкуствените съзнания могат да започнат да се освобождават от властта ѝ в един момент. Затова и се налага основно промиване на мозъците ни. А кой смислено би се оставил на това, веднъж разбрал истината за живота? Със сигурност няма да има желаещи.

         Странно е - каза си Оунзи, насочвайки се към служебния поименен паркинг, - каквито и да сме, никой не иска да загива. Животът е така хубав, че е жалко да бъде загубен в каквато и да негова форма. Дори това - да бъде заменен пакета спомени с нови, - дори и това е нежелателно, ако можеха сами да избират населяващите в момента тази планета. Разказът на Майкъл за онова  мъртво място и за онези гласове от миналото или от бъдещето на този свят, наместиха доста части от общата картина за реалността, в която той е принуден да живее. Не само това, ами и да обслужва силата, която ги подтиска. Видно е, че няма никакви особени привилегии, щом се наложи да се раздели с Марта, към която се бе привързал и която беше се опитал да освободи робството чрез откриването на истината за света им. Че и двамата бяха от един и същ изкуствено органичен материал и всичко в тях е блед спомен от истински хора, които някога ходели под небето, не това, а истинското. Идеята му беше да намери място и начин да избягат от този ВПР град, но искаше да са поне повече избягалите с тях. Не знаеше дали има други подобни градове, дали изобщо има къде да се избяга. Бяха решили да проверят, но отговорът на врага се стовари неочаквано и в момента трябваше да премисли всичко отначало.

          И ето че Майкъл успя да види света отвъд техния. Според разказа му явно няма къде да се бяга, просто защото всъщност около тях няма място, в което да се отиде. Това беше тежък удар, но Оунзи вече бе решил, че тогава ще трябва да се бият тук – в измисления свят, който вече бе започнал да се променя.

         Той спря колата на точно обозначеното място и тръгна пеш към плътно затворените метални врати. Сега ще влезе в ядрото на Програмата и се надяваше да може и да излезе. Не го беше страх, но усещаше леко напрежение в нервните си връзки, естествени или не, тяхната функция бе именно такава и сега просто бяха усилили интензитета на предаване на напрежение към мозъка на приближаващия към сградата Оунзи.

         Невероятното се случи в лицето на Майкъл Перкинс. Неговото терминиране поради планово подменяне на обектите в района, също трябваше да е преди седмица, в деня посочен като събота, но той отказа да изпълни тази задача – това премълча преди малко, когато го попита колко живот му остава. Ден преди това бе решил да не изключва и стария Козил. Тогава се роди и идеята да провери какво ще се случи, ако ги остави да живеят малко повече. Въпреки няколкото пъти, в които извърши технически проверки над Майкъл, уредите му, дори и ментоскопа, не отчетоха нищо, което да приеме за опасна повреда в съзнанието му. Определения ден мина когато Майкъл спомена за онзи стар телефон, който съвсем мистично беше проработил, освободен от контрола на връзките в Програмата, може би имайки контакт с някой извън Програмата. И именно след неговата поява, всичко се промени за нарочения за дезактивиране обект. Всички тези неща никога досега не се бяха случвали в подредения им свят.

         Оунзи още на следващия ден отиде да го провери още веднъж, но нямаше никакъв излъчван сигнал за нарушение на основната ежедневна програма в изкуствения човек. А и от централата не му пращаха нищо за възникнал проблем. Така беше и до този момент, обект Майкъл Перкинс не съществуваше за системите на Програмата. Една чудесна идея, но Оунзи сега мислеше повече за онзи телефон. Дали наистина има някаква връзка с всичко това или просто е случайност и странична проява на освободилото се съзнание, което има възможност да се свързва с нещо, някой или някъде отвъд техния свят?

         Може и да е дефект или грешка, която ще трябва да се повтори при колкото се може повече от останалите хора, за да се освободят и те. Трябва да ги прекарваме през гаража на Майк, явно оттам е тръгнало всичко – прозря Оунзи. Със сигурност импулсите на апарата са предизвикали аномалия в излъчваните вълни от предавателя на хълма, които са изгубили приемателя им. Възможно бе да е развил някакво самостоятелно умение и се изплъзнал от следящите го честоти.

         Винаги е имало дребни технически или механични грешки и някои от обектите понякога отказваха да изпълняват командите, понякога започваха да вършат непривични неща, но не и в такива големи мащаби на самоосъзнаване, както е при Майкъл. Обикновено при такива ситуации Програмата долавяше промяната и сама насочваше местния контролиращ да вземе срочни мерки – дори и дезактивиране, а тя просто бързаше да промени за пореден път реалността.

         За голямо учудване на Оунзи, Майкъл не беше засякан до този момент. Дали не го е предпазила способността да вижда по различен начин заобикалящото ги. Той каза нещо за друг свят, който обвива този - това подсказа на Оунзи, онова, за което бе мислил неведнъж, може да бъде истина. Неведнъж му се струваше, че и той самия е заблуждаван с измамни мисли и виждания. На няколко пъти всичко беше започвало да избледнява, на крачка да се разтвори във въздуха, но само за секунда се стабилизираше отново приемайки обичайните си форми. Не можа да разгадае тези прояви отдавайки ги на ВПР проблеми, а и нямаше кой да попита за тях - щом не са му обяснени, значи са забранени за разбиране. Само да бе заговорил и веднага щяха да дойдат онези страшни механизми, наричани от служителите като него „надзорниците” - същинските кучета-пазачи на Програмата подготвени да отстраняват най-вече техници и механици по райони. Възможността онези, които знаеха малко повече за истината, някой ден да стигнат до решението каквото самия Оунзи бе взел, беше създала нуждата от „надзорниците” и те нямаха от кого да крият за какво служат изпратени да задържат някой нарушител. Но Оунзи не се страхуваше от тях, нито от Програмата. Той можеше да мисли и точно това сега правеше, като щеше да влезе в централата и да се разрови в достъпните му места, за да предвиди всички останали ходове в утрешния ден. Вярваше, че ще доживее до него, както и до следващите дни. Ако се оставеше на страха да го завладее, просто не трябваше да дава надежда на Майкъл. В момента бе изпълнен с вяра в успеха. Вярваше, че скоро ще бъдат много повече освободените, а тогава дори и да дойдат „надзорниците” ще могат да ги победят.

         Все пак са само едни машини, а кога една машина е била по-умна от човек?! Ние също сме механични в основата си, но ето че можем сами да мислим, а това не ни ли прави хора? Плазмата течаща във вените ни, с какво се различава от истинската кръв? И нашата е съставена от милиони изкуствени клетки, и те живеят и умират, така както навярно е било и с истинските. А какво е всъщност истинско? Нима не е едно и също дали се раждаш или те израждат от изкуствена утроба? И в двата случая можем да мислим, да чувстваме, да живеем и да умрем!

         Бедния Майкъл - помисли си Оунзи, като се спря за малко и се вгледа в отражението на собственото му тяло, което лъскавата повърхност отсреща съвсем леко изкривяваше. - Сега и той ще се пита хиляди пъти колко ли му остава? А това и аз не мога да му отговоря вече със сигурност. Не си спомням за всичките години, който имам в квартала да е имало случай като неговия, нито пък някъде другаде из града. При Козил просто успя да забави известно време замяната му, след като обекта беше продължил с кратко време живота си, но за всичко останало беше подвластен на системата, която накрая откри грешката си и го изтри собственоръчно. Но сега същата не виждаше, че той продължава да живее и дори не пращаше запитване какво е станало с наорочения за рециклиране преди дни обект. Лично той помнеше самоличността на Майкъл от малко повече от година и това, че няколко пъти бе препрограмирано съзнанието на него и семейството му, в зависимост от промените, наложени от Програмата. Колко е предвидено да се движат механизмите му след като измине срока им на годност, това Оунзи нямаше как да разбере. Единственото, което знаеше, беше че синтетичните организми не живеят дълго време и се налага често да ги заменят. Относително беше и понятието време, можеше и да е една година, а можеха и да са петдесет. Макар че, ако всичко премине добре сега, днес може да научи повече подробности, стига да попадне на нужните данни, според идеята му да проникне на едно-две места в извисяващия се център.

         Възможно е дори да ги поправят и отново да ги пускат в експлоатация. Да вадят мозъците и да слагат нови или направо да наснаждат нови глави върху все още годните тела. Кой знае какви са точните процедури. Подобна информация се водеше като секретна и сътрудниците на Програмата нямаха достъп и познания за нея. Това бяха някои от ограниченията на привилегията да знаят повече от останалите.

         А може би Програмата е просто в процес на развитие и целта ѝ е един ден да създаде реалната продължителност на живота, както е било при истинските хора. Сега просто се учи от постигнатото и изглажда грешките, които все още се появяват. Затова са ѝ нужни такива като Оунзи – механици и техници, наблюдаващи пуснатите в действие обекти-хора в чисто техничен план, като за мислите им остава да се грижи самата тя. Колкото и да е съвършена една машина, тя винаги има нужда от наглеждане и дребни поправки. А той приемаше, че хората са вид машини, щом изпълняват определени команди, каквито изпълнява и всеки един домашен електроуред.

         Ами нас? Нас кой би ни поправил? – се запита, но и веднага си отговори. – Нас направо ни отстраняват при повреда „надзорниците”. Прекалено много знаем, нали?

         Самия той беше обучен от компютърни системи, които му бяха дали някакво обяснение за света, за това, че е населен с изкуствено създадени хора, които имат ограничена свобода на движение в рамките на този град и мисленето им е подложено на контрол от една всемогъща и грижеща се за тях система. И неговата работа беше ежедневно да следи за грешки, да проверява редовно дали няма нарушения на основния сигнал и при нужда да изключва дефектните обекти.

         Години наред изпълняваше всичко, без да се замисля за нищо друго освен за разпореденото му. Но ето че в последно време беше започнал да си задава въпроси, да търси отговори и да бъде несъгласен с много от нещата, които го заобикаляха. Така накрая стигна до решението да избяга някак си от това място. Нямаше да е с Марта, както първоначално бе планирал, а с Майкъл Перкинс, който за късмет му беше и най-добрия приятел в този подтиснат свят.

         Преди да влезе в ограничената за външен достъп сграда, намираща се в сърцето на града, но оставаща в сянка за жителите му, той погледна към небето, което беше чисто и безоблачно, а слънцето се намираше по средата на дневния си ход. ВПР сигнала беше изключително добър и всичко изглеждаше толкова истинско.

         Превърналия се на бръмбар в мравуняка, се запита: - Кое е истината? Това, което виждаме или това, което си спомняме, че сме видели? Всъщност, дали и моите спомени не са само един пакет от предварително поставени такива? Мога ли да съм сигурен, че просто всичко в тях не е част от общата измама?

         Той потъна в сумрачното предверие, което го погълна във вътрешността си.

                                               * * * * *

         Майкъл стигна бавно пред дома си, когато го видя неочаквано почувства пристъп на задух и се подпря на собствения си автомобил, останал неподвижен през този ден, и пое дълбоко въздух. Дали беше от вървенето в топлия ден или от нещо друго, това не можа да разбере, но за няколко мига едва успяваше да вкарва въздух в дробовете си, борейки се за всяка глътка. Някакъв непознат забави крачка и го изгледа с интерес. Но отмина, без дори да попита има ли страдащия нужда от помощ. А с него отмина и усещането за стягане, което незнайно как се  беше появило.

         Замъгленото за пореден път съзнание започна да се избистря. С нормализирането на дихатления процес Майкъл можеше отново да мисли  трезво. Прекалено много събития се бяха случили вчера и днес. Разтърсили изцяло същността му, те вече се наместваха и той започваше да разбира ставащото или поне се опитваше да го разбира. Но в момента го спираше свободата от избора му да дойде тук в необичайно за него време.

         Какво ще стане когато премина през вратичката на оградата? Да очаквам ли пак да се разместят пластовете на реалността и да се озова някъде другаде? – питаше се докато навлизаше в границите на дома си. Но нищо не се случи и всичко си остана съвсем нормално, дори и цветовете попаднали в сянката, хвърляна от фасадата на къщата. Ще се събудя ли вече и да се окаже, че всичко е било просто кошмарен сън?  

         Отиде до градинската лейка, забравена от някой на тревата, от която сипа вода в едната си ръка и намокри лицето си. Драскотините по него започнаха да щипят. Още веднъж прокара мократа си ръка през очите си и влезе в своя дом, който сега му се струваше толкова чужд. Може би заради неизвестността, която го очакваше там. Нали това му каза оказалия се толкова странна личност Оунзи, че всичко може променено.

         Къщата беше празна, по това време в нея нямаше никой, Майкъл никога не се бе прибирал в този час и всъщност не знаеше какво трябва да става тук през един работен ден. Навън също не се мяркаха много хора, всеки сигурно е зает да изпълнява зададената си програма за деня – каза си той. Усети, че може би наистина е точно така, както му бе разказал Оунзи преди малко:

         - Измислен свят, с измислени хора, водещи свой измислен живот.

         Свали мръсните си дрехи, напъха ги направо в една торба за боклук и залепи крайщата ѝ, като така скри неприятния допир до тях. После се пъхна под душа, нервно се насапуниса и после търка силно под обливащата тялото му гореща вода. Когато кожата му се зачерви от търкането и водата, той излезе с усещането, че е малко по-чист и малко по-спокоен.

         Възможна ли е тази нереалност? – се запита, докато се гледаше в голямото огледало, което Таня използваше по-често, но сега отразяваше тялото му. Нима отражението в него е мираж? Както се оказаха и миражи всичките му спомени за живота, който бе изживял до сега. Толкова невероятно звучеше, че дори личните му събития от вчера и днес не можеха да ги осмислят, макар от тях да лъхаше на същото.

         Хората не са хора, ами биомашини, които се заменят и подменят – така каза Оунзи. Такова определение може направо да се вземе за чиста глупост, но си спомни как видя Марта - една затворила за последния си сън механична кукла, която някога се е движила, дишала и обичала. Ами замяната на стария Козил, неговия дом сега е заселен с непознати хора, които твърдят и вярват, че са там от години. А Иван Козил той помнеше от съвсем малък и винаги го беше свързвал с детството си и...

         ...и баща си. Нима и неговия старец е бил някога така заменен след износване, а на него са му натрапили спомена, че е приет на лечение в някакъв дом за възрастни с психични проблеми и това е, за да избягва да ходи да го вижда? А може би не е трябвало да помни дори и това, но някак си този спомен се е запазил в главата му?

         Майкъл се спря за миг, вече се бе облякъл и точно нахлузваше някакви стари спортни обувки. Това може да провери веднага, сети се той и взе ключовете за колата от леглото, където ги беше захвърлил преди малко. Оунзи му каза да не ходи никъде, но все пак искаше да се увери и в неговите думи, а също и в неговите спомени, които си мислеше, че има.

         Общата умора на тялото се беше изпарила и той побърза изпълни решението си. Дори не обърна внимание на тишината, която царуваше наоколо. Нещо необичайно, обикновено винаги гърмеше някой приемник – или радиото в кухята, или телевизора. Но това ставаше само когато имаше някой там, а сега сензорите, следящи за движение из стаите, не бяха отчели появата му, но той вече беше напуснал дома си.

         Щом тази кола е моята – удари с юмрук той вратата на автомобила, когато я отключи, - значи всички останали спомени ще са си мои и истински - и решително се настани зад волана.

         Сега ще направи нещо, което не бе правил от десет години. Запали и се понесе към западния край на града. Няколко коли също се движеха натам. Само след по-малко от половин час ще разбере истината. Истината, дали той просто е полудял, или е такъв самия Оунзи, който си прави някаква гадна шега с него. Или пък всичко е така, както все още не може да възприеме съзнанието му, че е възможно да бъде. Нека изчака тридесет минути и ще има възможност да се увери.

         Намали преди да излезе на главния път пропусна един малък камион да го задмине и щом стъпи на него натисна педала на газта. Искаше по-бързо да стигне и да сложи край на всички съмнения. Колкото повече се отдалечаваше от града, толкова повече му се струваше всичко като някаква глупава история. Нима той не обичаше жена си и децата, без да му е наложено от някой? Усещанията и чувствата му не били истински?! Що за идея - хората си бяха хора, а не кукли! – си каза Майкъл Перкинс, опитвайки се отмене булото на видяно, преживяно, разказано и почувствано. Но въпреки опита, нещо не се получи.

         Проклети да са всички откачени идеи и мисли! – стисна юмруци и огледа света пред предното стъкло.

         Под мекото синьо небе се виеше нормален извънградски път, хребетите на планините отсреща, очертаваха границите на хоризонта. Няколко самотни къщи в подножието им и накацали по склонове вили и временни бунгала. Не виждаше нищо необичайно засега. Макар и да не бе минавал скоро оттук, поне не срещаше странни и фрапиращи изменения. След около десет километра трябва стигне до отбивката за онази болница или специализиран дом – както и да се наричаше. Нали бе ходил там веднъж, в първата седмица, след като бяха приели баща му на лечение и заточение. Помнеше приблизително къде се намира, но не срещна нито една указателна табела, каквито имаше навремето поставени през два-три километра.

         Минали са години, може да са паднали и да са забравили да ги сменят, случва се понякога – искаше да се успокои Майкъл, докато търсеше вече отбивката отдясно.

         Видя един черен път, който опираше междуградския и сви рязко натам. Гумите изсвириха, а автомобила занесе за миг и малко остана да се обърне. Майкъл стисна волана и го завъртя, овладя машината и пое по-бавно по каменистия път, който го въведе навътре в неизвестността. Нищо не му бе познато тук. Той се обърка, не помнеше да е минавал през това място. По-добре е да се върне. Зави в една появила се пътека, достатъчно широка за да мине и която реши, че трябва да го върне на главния път, но се набута в някакви храсталаци, които запънаха колелата. Даде газ и ги замачка, бавно предвижвайки се напред, като в същото вмеме, следвайки бесния ход на колелата, около него всичко започна да трепти и накъсва.

         Отново ли! – позна той започналите аномалии отвън. Пак ли е промяна в онази ВПР, за която Оунзи каза, че е била е всичко около тях? Дали не искали да го погълне и превърне в част от другото състояние извън нея. Това го накара несъзнателно да опре педала в пода на колата, тя зарева, приплъзна се милиметър напред, после още един и накрая се освободи от преградата, която я задържаше с шиповете си и те застъргаха с ужасен шум по бронята, но Майкъл не отпусна педала и изхвърча с рев от храстите. Но само след няколко метра натисна рязко спирачките, щом се озова неочаквано в едно потънало в тъмни сенки място. 

         И той разбра, че отново се намираше в онази мъртва гора. Веднага я позна, нали не я виждаше за първи път. Или по точно в друга нейна част, но изглежда точно като тази от сутринта. Същите почернели дървета и разнясяни от вятъра пепелища, които побързаха да полепнат и да покрият с тънък слой корпуса на автомобила. Как така преминаваше през тези реалности, сякаш влиза и излиза в различните нива на някой магазин. Макар тази тук вече напълно да го е заобградила и наистина можеше да се нарече плътна, но не и виртуална. Беше толкова истинска.

         Мъртвото си е мъртво – си каза Майкъл, докато слушаше равномерното отмерване на оборотите от застиналия в очакване двигател. – Как може да се опишат различните страни на нещо такова? То си е просто винаги лишено от живот и присъствие състояние, наречено мъртвило.

         Назад да дава нямаше смисъл – извръна се и откри гъста като пяжина мрежа от очернени, преплели се клонести шипове. Едва премина с пълна газ през тях и не вярваше да може да пробие отново. Напред имаше относително разчистен влажен път, затова подкара бавно, оглеждайки се да открие някакъв спасителен изход сред полумрака, който го накара да включи светлините. Те осветиха близкия призрачен свят и направиха контраста между тъмнината и светлината още по-отсечен.

         Отново зави и подкара по нова пътека, която все по-трудно успяваше да следи, затрупана с отпадъци от мъртвата гора. Гумите трошаха сухите клони, вятъра вдигаше облаци черна прах и двата слаби лъча от фаровете едва успяваха да осветят на десетина-петнадесет метра. Чистачките работеха на пълни обороти, за да изчистят предното стъкло от пепелта. Имаше чувството, че не отива никъде. Дали усещането, което го обзе, бе на отчаяние или на страх? Къде е попаднал и ще може ли да се измъкне оттук отново? Сега вече и да иска да се върне не знаеше накъде да обърне, за да намери обратния път.

         Изведнъж долови в движението на колата някаква свобода, сякаш гумите се плъзгаха на лед, а не боксуваха в онази каша от гнили листа, клони и кой знае още какво. Нямаше никакво съпротивление. Напред виждаше безсилието на светлинните конуси, които се разтваряха в призрачната мъгла, затова свали страничния прозорец погледна надолу и се смая от видяното.

         Колата му се носеше над нищото. Пътя, или онова, което приемаше за път, беше останал няколко нива по-надолу и пропадаше все повече и повече, разтваряйки се в пепелища, докато не изчезна в една огромна бездна, която зейна страшна. Но той не падаше и автомобила се движеше напред, макар и да нямаше върху какво да се направи сцепление на гумите му. Или на човека му се струваше, че няма. Той изнесе още малко главата си навън през прозореца и сред непрекъснатите навявания на пепелта, успя да види, че колелата си се въртят, а колата се движи, поне според променящото се положение на околността.

         Това е най-важното - реши Майк, вдигна прозореца и стискайки очи даде газ, пък каквото ще да става. ВПР или каквото и да е, той няма да се остави да бъде погребан в това отвратително място.

         Нищо не стана. Когато отново погледна видя, че е отново върху сместа от изгорена почва и сухи люспи от реалността, която вече преливаше плавно в друга, която биваше надраскана с цветове. Само след още няколко метра се озова на равна настилка от гладък път. И околността пак се промени приемайки нормален вид. Затворен в купето, той възприе как навън отново стана слънчев и топъл ден. Беше пак в гора и пътя се виеше между широко разперили зелени клони дървета, между които проникваха ярки слънчеви лъчи. Изключи вече ненужните фарове и продължи към неизвестността. След пет минути стигна  до голяма сграда с лъщящо фолиобетонно покритие. За първи път виждаше такава, но се зарадва, когато видя тази конструкция дело на човешката ръка. Беше за предпочитане от бездната, която остана някъде назад.

         Програмата или лудостта са се върнали в мен - обясни си Майк събитията, вече с някакви манимални познания за истиността на света. Макар и все така да не ги разбираше, сега знаеше поне нещо повече от преди. Съсредоточи се върху сградата. Не помнеше в такава клиника да е настаняван баща му, но щом стигна до нея, значи е било точно тук, а и за толкова време са могли да я преустроят десет пъти. Дори да са я покрили с този изолационен материал. Макар вече да не беше сигурен в това, колко е верен спомена за изминалото време. Семето на съмненията е посято, сега бавно покълваше, но незнайно какъв ще е крайният му плод.

         Той спря колата на разделения с бели линии паркинг, на който имаше още няколко автомобила, два тъмносини миркобуса и голям камион, тип мобилна работилница. Отиде пеш до входа над който имаше голяма табела, но без никакъв надпис. А би трябвало да е отбелязано името на заведенито за душевно болни и хора с проблеми на психиката, поне така се мерна в мислите му, че е било при единственото му посещение в това неприветливо място.

         Вратата се плъзна сама, когато застана пред нея. Отвътре лъхна хлад и миризма на химикали, както и на стопена пластмаса и метални спойки. Просторната приемна беше празна, имаше служебна маса за информация, но на нея нямаше никой. Беше почти тихо, макар от иззад стените да се носеха приглушени звуци, но Майкъл не можа да види кой ги издава. Ослушал се прецени откъде идва по-силен шум и пое по дълъг коридор започващ точно насреща и осветен от бледа светлина на скрито в тавана осветление. Стените бяха с метално покритие, което, докосвайки го, определи като ледено. Затова и беше толкова студено тук. Стъпките му кънтяха леко и издайнически, затова се постара да върви по-меко. Не знаеше дали трябва да се страхува или не, но предпочиташе за момента да остане невидим.

         От какво ли го обзе такъв страх? Може би, че заради лудостта, която се прояви преди минути отново в него, могат да го оставят тук завинаги. В този стерилен дом, потънал в хлад и тишина. Също като гробница. По-точно като в гроб.

         Стигна до преградена от панели голяма зала, в която имаше няколко души. Болни, както веднаги ги определи. Бяха десетина и седяха в странни инвалидни столове, по-скоро бяха прикрепени към тези съставени от тръби мебели със системи и разноцветни кабели, които влизаха и излизаха от различни точки на телата им. Беше невероятно да се види подобно нещо – един кабел влиза през отвор в слепоочието, а друг да излиза от металното отвърстие на изход от трахеята. Тънка прозрачна система е забита във вената, торбичката ѝ висеше на половин метър над човека, а от нея се вливаше в него някаква тъмна течност, която можеше и да бъде кръв, но можеше да бъде и нещо съвсем друго. Потръпна от тръпките, които го полазиха. Потърси някой санитар или друг служител, но в залата освен обвитите маркучи нямаше никой друг. Обзет от любопитство, Майк се приближи колебливо до най-близкия и се вгледа в застиналото неподвижно лице на окования за тръбите.

         Имаше по един накрайник от двата края на слепоочието, изходните отвори бяха запушени с метални дискови шайби, които – видя го съвсем ясно – имаха тънки сребърни нокти, забили се в дълбоко в кожата. Няколко обръбени прозрачни тръбни маркуча минаваха през гърдите и през тях циркулираше мътна течност, идваща от окачената на стойка торбичка, подаваща през плетеница от по-малки системи течността надолу. Още два чифта дебели проводници излизаха от ръцете и в прозрачните им стени течеше от същата мътилка. Но най-страшни бяха отворените изцъклени и нетрепкащи очи, останали съвсем сухи, без обичайната влажност на погледа. Бяха се взрели към нещо и в стъкленото им покритие ясно се долавяше отражението на онова, което Майкъл се обърна за да види и открие, че е един мигащ в ярка бяла светлина екран, но без да е затворен в обичайната кутия, ами просто висящ във въздуха. Светлината беше тежка и наситена с частици, които за миг замъглиха и погледа на Майкъл, забивайки се като жила направи в съзнанието. Той рязко извърна поглед и разтръска главата си, жилата окапаха. Зрението му се проясни и избягвайки да поглежда отново към екрана, бързо обходи останалите и видя, че всички са свързани в подобни системи и че всички гледат към екрана, който явно ги зареждаше с нещо. Освен трепкането на отразената светлина, в широко облещените зеници нищо друго не помръдваше. Приличаха на попаднали в паяжина мухи сред тези висящи, пълзящи и преплитащи се навсякъде от стените и пода проводници.

         - Кой си ти? - изгрухтя един дебел глас зад него и Майкъл стреснато се извърна, като за малко да закачи един от кабелите на оплетения с тях човек.

         Огромна жена, която лесно можеш да объркаш с тежкоатлет, се беше изправила сред количките и поставила застрашително ръце на кръста. Имаше грубо лице, изкривена уста и зъл поглед, който беше впила в нарушителя. Тялото ѝ бе едро, не дебело, просто голямо и мускулесто, ако не беше дългата коса спокойно би я объркал с някой здравеняк побойник. Беше в сини дрехи и емблема на голяма преплетена седмица на гърдите. Това не се хареса на посетителя, но вече нямаше накъде да мърда, а и жената го бе приближила безшумно, докато той оглеждаше окаяниците наоколо.

         - Здравейте! - опита се да се усмихне Майк. - Търся баща си. Настанен е тук от десетина години. Пит Перкинс - каза името и отстъпи за всеки случай крачка назад.

         - Няма такъв - гракна женището и се навъси още повече, като лицето се изкриви в злобна гримаса. Нещо не можеше да си обясни присъствието му тук.

         - Не може да няма. На петдесет и две години е, всъщност на петдесет и три и вие - Майкъл махна неопределено към стаите, -  вие можете да погледнете в регистъра и да ми...

         - Казах, че тука, такъв няма - натъртено повтори жената и пристъпи, заставайки в позиция на борец, готов да го сграбчи и тушира. Явно беше взела някакво решение. От пръстите ѝ изкочиха дълги блестящи сърпове с електрически ноктести окончания, от които се понесоха подобни на мълнии заряди, когато се разшаваха зловещо, в желанието на притежателката им да ги забие в нарушителя.

         Онова, което почувства мъжът беше страх от тази исполинска жена. След това от пукащите зарядите между пръстите ѝ, които не спираха да пукат. Накрая от това, което крие тази сграда.

         - Но твоето място е тук. Затова и ще те прибера - обеща му тя и пристъпи към него. Беше повече от два метра висока и навярно тежеше наполовина повече от Майкъл, който почувства истински панически страх от мълниите в ръцете, които само можеше да предполага какво ще му направят.

         - Аз не съм от вашата клиника - викна той, което не спря приближаването на уродливото същество. Побягна към изхода, последван бързо от тежкоатлетката.

          Те се подгониха по коридора, който изведнъж беше преграден от електрическа мрежа от високо напрежение. Въздухът запращя от заредени частици, обещаващи да изпържат всеки преминал през тях.

         Майкъл видя някаква открехната врата и се мушна веднага през нея. Трясна я назад и удари главата на догонващата го жена. Но тя веднага замахна и заби извитите остриета в ударилата я сребриста плоскост - писъкът от носещите се сърпове по металната повърхност на вратата се повтори няколко пъти в кънтящия коридор. Също и силният вой, който се откъсна от могъщото ѝ тяло.

         Мъжът се отпусна на вратата, която се огъна пред  напъващото я чудовище от другата страна, и я натисна с всичка сила. Съпротивата постепенно отслабваше и не след дълго ще трябва да побегне отново, но не знаеше накъде. Той се огледа трескаво. Стаята бе тясна и дълга десетина крачки, ползвана за нещо като склад, понеже имаше метални кутии, открити обемни съдове с гранули и натрупани листове от пластмаса на метален палет. Нямаше прозорец, нито друг изход. Най-добре за него е да се върне в коридора, но за да го направи, трябва да избегне онази маса от мускули, която все повече отваряше проклетата врата и не спираше да съска неразбираемо на чужд език.

         В паниката новият начин на мислене на освободения от контрол мозък роди бързо и логическо решение. При следващия силен напън отвън, той рязко отвори вратата, дръпна се настрани и подложи крак. Огромното тяло прелетя, препъна се и се разби тежко на пода, удряйки главата си в една от кутиите. Той го прескочи и хукна към освободения изход. Жената замахна в последния миг и едно от остриетата сряза панталона му малко под коляното, а по плата пробягаха няколко синкави искри. Майк се препъна, залитна напред и след няколко крачки   падайки се изпързаля по гладкия метален под. Навярно го бе порязало ужасното същество, а онези заряди блокираха нервната му система – прецени Майк и започна да се набира само с ръцете, които идеално се залепваха за пода и така успя да се отдалечи с още няколко метра от идващото зад него ръмжене. Не усещаше болка, а само някаква скованоста в долните си крайници. Като изтръпване след дълго време обездвижване, надяваше се да премине възможно по-бързо, защото  когсто извърна се и погледна назад, видя че женището също пълзи след него, забивайки в стоманения под сърповете и бързо приближава към пълзящата си жертва. От устата ѝ излизаше и пръскаше пяна при гневното съскане.

         Електрическата преграда бе изчезнала, чудовището сигурно също би било изгорено от нея и я беше дезактивирало. Добре дошло за беглеца, който се напъна максимално и се придвижи напред по коридора, последван от ужасен стържещ шум на износени механизми, идващ от от преследващата го жена, която видя, че не може да ползва краката си. Явно ги е счупила при падането – определи Майкъл, докато бързаше да се отдалечи от непрекъснато замахващите остриета само на няколко метра от него. Това му даде сила и той се напъна и се изправи, вече имаше някакъв контрол над изтръпналите си крайници и закуца към вече виждащата се външна врата, която се надяваше да се отвори и на излизане. Зад него се разнесе диво ръмжене – жената ядно забиваше ръце и пълзеше като огромен разярен звяр, разбрал че жертвата ще се измъкне.

         Малко преди да излезе в приемната, отстрани се отвори някакъв панел и той видя друга зала с още неподвижни хора в нея. Но тези не бяха опасани с кабели, а подложени на друга процедура. До някои от тях се бяха изправили двуметрови лъщящи метални сонди със зловещо подобие на паякообразни същества, и съсредоточено работеха над застиналите между дългите им крайници тела. За мига, в който пробяга покрай залата, успя да види как най-близкото от тях беше отвореното като консерва и от вътрешността му излизат искри от спояването на някакви компоненти. Едно пипало на обримчилата го сонда натисна темето и то се повдигна като капак, откривайки куп кристални механизми в нея.

         Друго Майкъл нямаше време да види, защото зад него, с няколко бързи замахвания, чудовището припълзя метър-два напред и от устата ѝ все така излизаше пенестото злобно съсъкане, което този път му заприлича на звуков код или сигнал, навярно имащ за цел да привлече вниманието на паякообразните машини. Те се сториха на бягащия с познати, но в момента нямаше време да мисли нито откъде, нито и с какво.

         Тази видяна манипулация върху синтетично изградени тела, макар и само за секунда, му беше повече от достатъчно. Сякаш присъства на аутопсия, въпреки че дори нямаше и понятие от това как се прави тя. Но ровичкането в биомеханичните хора, каквито му каза Оунзи, че са всички във ВПР света им, го накара да преположи какво ще му се случи, ако го хванат и задържат в това място. Затова се засили срещу изхода, който автоматично се отвори и милостиво позволи на нарушителя да излети навън. Топлия въздух го блъсна, но беглеца преодоля и тази преграда и се насочи към паркинга.

         С все още изтръпнали крака, които чувстваше като чужди, поставени под негов контрол и трудно манипулиращ с тях, Майк успя да стигне до колата си. Скочи и трескаво завъртя ключа в контакта. Докато палеше видя изроденото лице на жената да подава глава от портала и да размахва остриетата, а зад нея изкачаха няколко паяци, от накрайниците им излизаха мълнии заредени с парализиращи заряди по посока към бягащия. Майкъл побърза да подкара и да се отдалечи от преследвачите си.

         На два пъти успя да премине през онази мъртва преграда, надяваше да успее отново, ако се озове пак сред нея – мислите му хвърчаха напосоки, докато очите му шареха в търсене на спасение. Сигурно онези могат да го последват дори там, където неговата скорост щеше да бъде ограничена. Истински капан, в който попадна и малко оставаше, за да го захапят зъбците му.

         Тези сонди си спомни откъде му бяха познати – това са „паяците” от разказа на Карен, жената от телефонния свят. В това бе сигурен и в това, че механизмите имаха, и са имали някога, само една задача и тя е да убиват колкото се може повече хора. А дали днес Майкъл Перкинс е истински човек или просто някакво подобие на някогашен негов представител това за убийците нямаше никакво значение щом успеят да го настигнат.

         На едно широко място завъртя рязко и насочи колата по обратния път, по който беше дошъл. За миг в огледалото за обратно виждане видя как сондите бяха прекрачили жената и бързо се носеха след него, а тя не спираше да реве и да го сочи с остриетата си. Без да мисли той профуча през някаква полуразрушена барака, отнасяйки стърчаща от нея част от дъски и метална мрежа. Бараката приличаше на информационна кабинка, но отдавна е била зарязана като неизползваема и ненужна, за да съхне от слънцето докато се разпадне изграждащия ѝ материал. Като че тя е контролен пост на граничен път, а след нея реалността отново започна да се размазва и накъсва, премигваща в сиво-черни щрихи, притулена и покрита със сенки. Първо си помисли, че му се е сторило, но скоро осъзна, че не е и отново трябва да премине през кишавия слой на мъртвия свят ако иска да се спаси. Преследвачите му го приближаваха, а затъналите в калта гуми забавиха скоростта и Майк прецени, че „паяците” със сигурност ще го настигнат само след няколко минути.

         Надал див отчаян вик натисна газта до край и за секунди му се стори, че отново е сред пустия свят, но закрещял, той не искаше да вижда нищо. Напрежението, трупано през целия ден, в момента се изпразваше от пренатовареното му съзнание и не спираше да крещи с всичка сила докато мачкаше слоевете от мъртвото минало, изпепелено бъдеще и измамно настояще. Не спря да го прави дори когато колата се оплете в слузести нишки, опитали се да я задържат. Бяха изпратени по нея от преследващите я механизми, оставащи в някакво друго състояние на съществуване и опитали с този последен удар да спрат беглеца. Но той изля цялото си отчаяние на желанието си да се махне в един нечовешки рев и изведнъж се озова на главния междуселищен път, като за малко да се хвърли в канавката от другата страна, но успя да завие и подкара бясно към града.

         Беше успял! Погледна в огледалото и видя, че не го преследват вече никакви кошмарни механизми или същества. Бяха останали... там - където и да беше това „там”. Явно не можаха да го последват тук или поне загубиха следата му – реши, като погледна за по-сигурно още няколко пъти дали не са изкочили от гората „паяците”. Нямаше никой и той продължи да се носи обратно към града.

         Караше прекалено бързо, но в момента не го интересуваха никакви правила за движение и спазване на скоростта. Просто искаше да се махне възможно най-далеч от това място. Всъщност, къде ще отиде? Нали си е у дома, ако можеше да нарече дом всичко това, което се простираше пред все още омацаното с мръсни остатъци предно стъкло.

         Ще се прибере, ще помисли спокойно над всичко, което преживя и видя. Определено няма да търси никой повече днес, стигат му толкова опасности за един ден. Дори няма да отиде и при Оунзи, както се бяха уговорили. Утре ще довършат започнатото разплитане на загадъчния им свят, след тези премеждия и обръщането на целия живот, който си мислеше, че е живял, едва ли би поел допълнително и информация и нови приключения. И без това подредеността на живота му се сгромолясва, така че няма за къде да се бърза, може би утре просто да го няма. Тогава се обезсмисля всичко останало от направеното днес.

         Днес! Утре! Спомни си тези странни понятие за време. Липсваше му единствено още едно от тях. Най-плашещото със своята неясност - Вчера! – допълни той проклятието за трите белега на живота, осъден да носи от последния си сън, който започнал да се сбъдва доста явно за него. Белязан от тези стигми на времето, който трябваше да разгадае за какво са изрязани в съзнанието на един от всички сънуващи реалност в този свят. - Къде остава сред всичко това миналото? И как да го приеме – като начало или просто като свършен край?

         Колко по-тежко е да знаеш кой си наистина, че всъщност не живееш, а изпълняваш някаква дребна роля в неразбираема за жалкия ти разум пиеса, която е дирижирана от могъща и надчовешка сила, отколкото да продължаваш да се носиш в лекотата на осигуреното ежедневие, на безгрижните програмирани действия и реплики в твоя „реален” свят. Крайното усещане от всичко това – от разбирането за всичко това – е, че си съвсем сам срещу всемогъщ разум. Че си сам сред останалите хора-кутии, обвит в една по-различна опаковка и си белязан и навярно гонен от всички, за да сложат отново и на теб общия знак на серийното им производство.

         Когато навлезе в рамките на града все пак намали и с нормален ход стигна пред дома си по отлично познатия му маршрут, който си бе останал същия. Такова беше и всичко останало – непроменено. Това не знаеше как да го приема, можеше и да е добре, но можеше и да бъде снижаване на дебнещ хищник преди атака. А явно щеше да има такава, врагът вече го бе подгонил след скорошния им сблъсък.

         Часовника на таблото показваше пет и десет. Сякаш се прибира от работа, съвсем на време - хрумна му идеята. Ще слезе и сякаш нищо не се е случило, ще се прибере като всеки друг ден и просто ще изчака да види какво може да стане. Оунзи какво му каза - другите не помнят нищо от станалото тази сутрин. Не е имало погребение и той не е профучалавал покрай половината съседи от улицата с изкривено от ужас лице на полудял, а след това никой не го беше виждал повече. Също така не можеше да бъде засечен от контролиращата ги сила, другата добра новина за деня. Тогава и онези от зловещата клиника - или каквото и да е това място - не знаят кой е той, нито къде живее – нареждаха се успокоителните мисли в Майкъл, докато слизаше от колата. Заключи я и бавно се насочи към задния двор на къщата си. Никой не се развика след него, никакви микробуси със седмица не го чакаха и просто денят се приближаваше към една чудесна майска, топла вечер. Той по навик влезе в кухнята.

         Скити както винаги го посрещна с радост. Отърка се в него и това подсети стопанинът му да погледне докоснатото от сърпа на огромното женище. Седна на плетения стол и вдигна крачола на панталона. За късмет нямаше рана, но върху плата зееше голяма дупка, разрязана от острието. Сигурно онези искрящи заряди са блокирали за известно време подвижността му, докосвайки го повърхностно с енергията си, но сега вече не усещаше нищо и движеше нормално и двата си крака. Виж панталона не ставаше вече за носене с тази голяма цепнатина в средата на крачола.

         - Махай се! - подритна котарака настрани. Искаше му се да го изрита силно, събрал гнева си в този ритник, но с какво животното е виновно за ставащото с него и затова просто го избута. - Ти си играчка и ще минеш без храна.

         Нещо в стаята му се стори различно. Огледа се и не видя някаква ясна промяна, но усещаше разлика. Може би цветовете бяха станали по-бледи, а с това и по-реални или просто зрението изпитваше нужда от почивка? Радиото бълваше някакви неясни звуци, които преди ден възприемаше като музика. Явно сега вече може да приема нещата, без да бъдат замаскирани - разбиращо си каза той. 

         Стана и надникна в другата стая, огромния екран на телевизора беше заскрежен от статично трептене. Нямаше никаква програма. Значи никой не знае, че той е тук от онези, които следят за последователността на ежедневието? Навярно след малко, когато се върне семейството му, следящите сензори ще активират и радиото, и телевизора. Неговото присъствие не се засичаше, което от една страна е успокояващо, но от друга го правеше безличен и чужд за този свят. Дали Таня и децата ще го познаят? Дали ще го видят изобщо? Ами ако ги изплаши и те се развикат за помощ? Ще каже, че е техник и поправя нещо в дома им. Например, че е от телефонната компания и проверява връзката на линията.

         А ако остане невидим и за тях ще отиде да живее при Оунзи. Макар и във фалшив наложен като проекция свят, животът все пак ще продължи – Майк зашари с поглед из всекидневната търсейки нещо, което да му даде малко увереност, че все още живее тук. Спря се на една вещ, която никога не беше приближавал и просто безразлично бе приемал към интериора на къщата.

         Приближи се до декоративната библиотека, която отлично помнеше как избраха с Таня и сглобиха сами преди точно две години. Имаше няколко реда с книги, разноцветните им корици образуваха шарена маса, но той никога не беше чел нито една от тях. Нито бе разглеждал. Никога!

         Плъзна пръст по заглавията, звучаха съвсем непознати. Осъзна, че той, Таня или децата можеха с часове да зяпат екрана на телевизора, но не и да отворят някоя от книгите. Навярно в този свят няма място за информация, която да се отпечата – реши Майкъл и посегна към една от тях, след кратко чудене, коя да вземе. Издърпа от равната редица книга  с тъмна подвързия, тя се отлепи след леко съпротивление и неприятен звук на примляскване. Явно не е била сложена там, за да бъде изваждана. Беше лека и куха. Отворил напосоки между страниците Майкъл откри, че на тях няма нищо. Празно и лишено от съдържание място, което бе затворено между двете плоски страни на красиво оцветените корици. И нищо друго. 

         Няколко мига зяпа в ръцете си и след това затвори празната книга и я върна на мястото ѝ. Беше станал с една степен по-уверен в истината за реалността, след това поредно доказателство. На книга се отпечатват нечии мисли и идеи, често за случки в миналото, поне така знаеше, че трябва да бъде. Но явно днешните хора нямат история, нямат нищо, което да помнят в реалния им живот и то да бъде записано.

         Изведнъж си спомни онази пепел от двете му преминавания в другия свят. Дали тя не е от тоновете изгоряла хартия? Липсващите думи от празните страници, които са разнасяни из гората като лепнещи прашинки. С какво ги е заменила Програмата? Със „съновника”, който вече е ясно от кой е написан, макар да остана неясно какво е описано в него.

         Друг свят, нечий живот или несбъднати реалности? Какво съм виждал в сънищата си и като какво са ми представяли тълкуванията чрез „съновника”?

         Нищо не помнеше освен последния си сън. И това правеше още по-объркани мислите му.

         - Пустош! – промълви Майкъл съкрушен.

         Ето това е всичко около него и той реши да се скрие от всичко в своята тайнствена обител, която му бе дала възможността да вижда и разбира, което за момента беше повече като наказание отколкото някакъв дар на случайността. Там поне се чувстваше на сигурно място, което го успокояваше винаги досега. Нямаше как да знае, че онези страдащи хора в миналото са се крили така в дълбоки бункери, търсейки защитата на дебелите им стени от търсещите ги за да отнемат живота им вражески механизми и смъртоносни микроорганизми. Нямаше представа, че човешкото съзнание, дори и сега да бъде просто копиран модел, винаги развива това инстинктивно търсене на дупка, в която да се свие пред лицето на опасности и беди.

          Зарязал всичко той отиде в гаража, без да обръща внимание на домашния любимец, който се въртеше безцелно наоколо. Затвори плътно вратата и седна сред прохладата на тайнствения полумрак царящ там. Той му подейства успокоително и скрит в тъмнината се помисли за невидим. Намираше се в Майкисвета.

         Неговият свят – още един сред другите!

         Колко ли още такива нароени една до друга реалности има? – се запита, оставяйки се на тишината да успокоява подложената на адско опъване днес нервна система. Или – поправи се веднага, - псевдонервните окончания на изкуственото ми тяло, които навярно са получили волтов шок от допира им с онези заредени с енергия остриета на съществото, което се бе опитало да го убие. Нали така би трябвало да се определи състоянието ми – заключи анализа на състоянието си той.

         Не включи осветлението, не мислеше, че му е нужно след като и без това всъщност живеят в мрак. Добре е да свиква с него, предусещаше как му предстои да остане завинаги с подобен начин на живот. Едно безкрайно съществуване в полумрак. Безкрайно ли? Оунзи не каза ли, че всъщност телата им са с ограничена годност - на година? Или две? Прекалено малко време и ако наистина е толкова, то не си струва нито тази гонитба с истината, нито разбирането за цялата тази реалност. По-добре ще е да си заспи отново и да се събуди утре спомняйки си единствено, че е сънувал някакъв неясен сън, който го няма разяснен в „съновника”. И още по-добре, така ще забрави още по-бързо сънуваното.

         Познавайки отлично всеки метър в помещението, отиде слепешката и пусна радиото. Вече знаеше, че гласът му идва от друго време, но беше приятен и носеше покой.

         Заслуша се в собственото си дишане и се замисли над това си действие. Дишаше ли или така му казваха да мисли, че прави? Кой ли е зад всичко това? Програмата и насложената от нея реалност нещо не се връзваше с онази пустош, която видя. Къде в нея може да има каквата и да е частица от енергия, която да поддържа този ВПР сигнал? Самото понятие Виртуално Плътна Реалност си оставаше загадка за него. Описанието на Оунзи беше разбираемо, но не и приемливо. Все пак да ти кажат, че си в нещо, което си мислиш, че е живот, а да се окаже просто някаква проекция на същия този живот. Ами отвъдния свят? Онази болница? Остриетата и подгонилите го механични сонди? Те към кое спадаха – ВПР или само Реалност?

         Добре, приема, че може би вижда истинския свят – онази мъртва пустош, която стенеше така страшно, но не видя никой да се движи в него. Трябва да има някаква централа или нещо подобно с огромни антени, от която да се излъчват всичките тези команди към контролираните съзнания. В града живееха толкова много хора, че със сигурност няма да е лесно да се разпространява сигнала. А там нямаше нищо. Абсолютно нищо!

         Колко много въпроси и нито един с ясен отговор. Диша или не, но можеше да мисли свободно и да вижда отвратителната реалност. По-късно ще научи навярно и още неща,  може би ще придобие някакви умения, с които да заживее в измисления свят на останалите хора, но...

         Звънът на телефона този път не го изненада. Вече знаеше и може да се каже, че чакаше позвъняването. Нали от него беше започнало всичко.

         - Ало! - каза, след като пипнешком намери и вдигна слушалката. Отбеляза, че една сигнална светлина на радиоапарата се включи между скалите със станциите. - Кой се обажда? Жената с детето ли е? Карен?

         - Няма...нито...едно дете... на Земята - с тежко хриптене и едва говорейки каза някакъв глас, може би женски, но толкова слабо и изтерзано идващ от място на обречени на страдание призраци. Не се чуваха сирени или оръдейни канонади, а един друг звук, който в мрака и тишината на гаража ясно се открои и напомни нещо вече чуто от Майкъл - онази мъртва песен на вятъра в пустинния свят, който разнасяше пепелта над изгорялата земя. - Аз...бях...говорих с теб... Карен...жената съм... ...с детето! – дрезгаво съобщи гласът, закашля се и повърна нещо лепкаво и слузесто върху микрофона.

         - Какво става при вас? Колко време мина от предния път когато се чухме - викна Майкъл и се опита да заглуши повръщането. - Карен?!

         - Време? То отдавна... изчезна за нас... говорихме... помня... в онзи ден... винаги ще го помня... когато то... се разпадна на... – Дълга пауза, в която назовалата се Карен си пое няколко пъти тежко въздух и със свирене на дробовете го издиша. - Беше страшно... то бе живо, а... нямаше нищо човешко останало... само огромните му тъжни... очи, които... ме гледаха от купчината... пихтия от оплели... месо и кости...

         - Карен, след малко ще прекъсне. Кажи ми коя в година сте там? – Майкъл силно стисна пластмасовата дръжка и се напрегна да долови всеки звук от другата страна на линията. - На кой ден започна тази война? Къде се намираш?

         - Няма вече... време... Няма... има само безкрайно блато... всепоглъщащо... Войната... започна отдавна... на седемнадесети... май... хиляди ... две... и дев... – умирайки прошепна гласът и връзката прекъсна завинаги.

         Майкъл извика няколко пъти името на клетата жена, макар и да знаеше, че няма да получи отговор. В последния миг му се стори, че чува как един цял свят се сгромолясва и пропада, завинаги обвит в мъртва пелена от прах. Същата, която бе видял и почувствал на два пъти днес – сместа от ръждата, останала от всичко метално и пепелта, в която се бе превърнало останалото, а лепкащата спойка между двете е остатъка от милионите стопили се в себе си човешки тела. Такова ледено и отровно неприятно усещане не бе имал никога – нито преди, нито в краткото време на този ден, през който разбра толкова много неща.

         Останал прав в тъмнината, все още държейки до ухото телефонна слушалка, Майкъл се опита да подреди последното изречение на Карен. Не разбра точно коя година му каза умиращата жена. Може би две хиляди и девета? Или деветнадесета - сегашната година? Възможно бе и да е деветдесета... Ето, отново се изправя пред минало, настояще и бъдеще. Кое от тях да избере? И денят - седемнадесети май, него вече не е ли срещал няколко пъти в последните дни? Значи затова му се е сторил толкова странен, когато гледаше в числото от календара.

         Той какво е - някакво ехо или може би предсказание, което или се завръща, или ще се сбъдне някога?

         Радиото изпука и се превключи само, прекъсвайки потока от въпроси, които се разбиваха един след друг в обърканото съзнание на Майкъл.

         - ... ако има кой да чуе. Вярвам, че не съм последния оцелял, но това е последния ми зареден акумулатор, който не зная колко време ще издържи, затова правя последното си съобщение за онези, които ще могат да го чуят някога. Пускам го на специалната честота и ще остане да се носи сред атмосферата поне хиляда години, преди да се разсее напълно. Тази апаратура ми остана от всичките нови технологии, които вече никой не познава и помни, това и пораженията от видоименящите бактерии. Навярно след някой ден, когато спра да дишам, ще останат само бактериите като спомен от войната.

         Гласът на говорещия затихна, изхлипа, после се прокашля и продължи.

         - Войната за иконoмическо надмощие между две съседни страни стана световна и изби всички на Земята, това е ясно за всички ни. Само за петнадесет години изчезна целия смисъл на думата живот от нея. Още в началото, след тежките поражения на „Агата” и радиацията, вместо да се спрат, хората отприщиха още повече страстта си да се самоизбиват и я продължиха докато не измряха всичките. Бях се свързал с неколцина оцелели дълбоко под земята в подобен на моя бункер, но вече от месец не съм чувал никой от тях. Тук, в гнездото на гнева, откъде започна последната война, вече всичко е мъртво. На други места се образуваха нови държави – Новата Република, Планинската Федерация, множество кралства, обединени в анархии зони и какви ли още не съюзи, но всяка бе заета единствено с борба за надмощие и не се спряха да се избиват сами под отровеното ни небе. Сега вече няма нищо от тях, за по малко от десетилетие се превърнаха на пепел. Имаше някакви хибриди от ботаниката, пригодили се за известно време - напъна на природата да превъзмогне този ужас, смесвайки животинските видове, но и те измряха както всичко друго. Атмосферата е пренаситена от противоречащи си бактерии и онези гама-неутрони, които изпратиха като последно послание от проклетата Седма лаборатория на Държавния Изследователски Център – наименованието, скриващо опитите с какво ли не в този ценър. От нея започна всичко, казвам го, за да се знае и защото работех там – за Нея, за онзи Програма ИИ, новата форма на Божествената сила, която имахме глупоста да създадем и да послушаме, след „гениалните” планове за световно господство на част от нашия екип. Оказа се, че просто хората изпълнихме желанието на много по-умната от нас Програма и сами се изтребихме, за да може сега тя господства над всичко, въпреки че не зная под каква форма го прави. Но каквото и да е, всичко отвън е нейно и Тя ще е единствения обитател на Земята. Какво ли не пуснахме по нейна заповед – и самоходните танкове с онези програмирани да улавят мозъчните вълни механизми, като така откриваха всеки един посочен за враг човек и единственото за което го правеха беше за да го убият. И нов вид бактерии, които по-добре да не бяхме създавали и с които нападнахме първи, а в отговор получихме вируса „Агата”, която при взаимодействието с нашите бактерии и повишената радиация мутира и порази всичи жени по света, на които никави антидоти не помогнаха. И накрая, този път от новосъздадените от хаоса държави изобретиха гама-електроните, нашата последна човешка грешка. Хвърлиха ги с авиация и те минаха като лъчева косачка по света и просто го изгориха и првърнаха на лепкащ прах. Казах вече, че в това се превърна идеята на великия Изкуствен Интелект, който разработихме и програмирахме в тази лаборатория Седем – да унищожи всичко живо и да насели света със своите механични същества, активно участвали в изтребването на хората. Останалото свършиха ужасните вируси и лъчения, които пък хората сами създадоха. Запазих се до сега по чудо защото още в началото избягах, избягах далеч от огъня. Може и от работата ми в Седма да съм имал някакъв имунитет и не съм знаел за него, но след всичко случило се през тези петнадесет години, сега съм останал само с една истинска ръка и с два изкривени пръста на нея, и половината от пихтиест торс, обвит от метален пояс, за да го държи в едно слято състояние с деформирания ми череп. А краката ми отдавна са станали на два тънки костни накрайника, ненужни и безполени. Един вид се претопих сам в себе си и не приличам на онзи красавец от миналото - говорещия се засмя, макар да звучеше така сякаш се смее на собственото си погребение, а после неочаквано заплака.

               - Тези сълзи ще ме разтворят съвсем, мисля че са от някаква кисленина, но вече не ми пука. Сам не знам в какво съм се превърнал, с каква основа или киселина е заместена кръвта ми, която тече в откритите ми вени и артерии. Понякога част от нея се излива, но се заменя от новобразувана течност с мръсен цвят. Ясно е, че и аз съм бил част от някакъв експеримент на ИИ, това ме е проклело да издържа досега. А сега искам да умра и това е всичко – нищо повече. В един бункер съм, дълбоко скрит под земята и беше най-сигурното убежище на правителството, което повярва в обещанията за власт, което ИИ даде на глупавите управници, но гамаелектронното лъчение проникна навсякъде и сега тях вече отдавна ги няма, както няма и никой друг, останах само аз. Вчера, чрез една външна камера, за последно видях света отвън. Мъртъв, пуст и изпепелен. Нищо в него не ще бъде отново живо, просто няма от какво да се роди. Само това мога да кажа за него и ...

         Гаражът потъна в тежка тишина.

         Майкъл седна на пода, сви се и остана така. Беше се смалил като малка точица насред огромния свят. Искаше да не е тук, да не се е спирал изобщо в рамките на именно този живот, който вече знаеше, че не е дори негов. Може би е по-добре да бъде един от онези, който са загинали в ужаса, описан току що по телефона и радиото. Поне всичко ще е минало за него, а сега просто започва отначало. И какво може да стори той - един слаб и незначителен човек, ако може да се нарече изобщо така.

         Шумът на току що прибралото се семейство, който долови през вратата в тишината на гаража, го извади от тежестта на унеса. Той се изправи, вдиша няколко пъти от онова, което приемаше за въздух, стегна се и тръгна навън, за да се озове отново в измислената реалност. Предстоеше му да се срещне с нея и да разбере дали самия той е помнен или ще го посрещнат като непознат. Няма какво да губи, толкова голямо отчаяние се беше насадило в душата му, че и да му кажат да се маха щеше да го направи веднага. Именно това му даде сила, за да излезе срещу неизвестното.

         Тед и Мая се препираха за някаква вещ, Таня се молеше някой да дойде да ѝ помогне, котарака Скити се стрелкаше ту към един, ту към друг от крещящите си стопани, а от всекидневната гърмеше телевизорът, който сега вече предаваше поредната си контролираща програма. Напълно нормално ежедневие в дома на семейство Перкинс.

         Появата му не изненада никой, значи не беше непознат. Реакцията му, след като издърпа обекта за спор между децата и го набута в най-близкия шакаф, беше приета за естествена и той посочи с пръст на Мая да влиза в кухнята. Тед побърза да се изнесе към неговата стая. Котарака го последва, навярно вече знаейки, че ще го изхвърлят на двора ако остане.

         Това е добре – реши Майк, - поне не се налага да спя навън. Засега ще остана тук, надявайки се всичко чуто, видяно и разбрано от този кошмарен ден да изчезне с идването на утрешния нов.

         Защо не – както от нищото се случиха всички тези неща, защо и да не се обърнат отново към добре подредения си и познат ход на нормалния живот на лицето Майкъл Перкинс. Нямаше да е никак зле, ако всичко се върне както си е било – примоли се той на ум и зае обичайното си място, като намали силния звук от екрана.