Пастирски луни - 2

       - Алек успял да се измъкне в деня на обсадата, именно неговото бягство защитил Лил Втори, привличайки вниманието на нападателите към себе си. Алек оставил замъка си в Дир, върнал се за да защити последния си близък човек. Но след дълга и изтощителна битка разбрали, че всичко е загубено, затова кралят разпоредил Алек да бяга и не пожелал да слуша молбите му да го остави да умре до него. Верни рицари го качили на един от напускащите столицата кораби, а след това се върнали към бушуващата битка за да загинат и те в нея.

       Морето приело беглеца и издутите платна го прикрили от сигурната смърт. За  главата му била обявена голяма награда от лорд Тиодор и синът на Кроал знаел, че завинаги е загърбил родното си кралство. Дори пред екипажа не казал кой е, а се представил като един от всички бегълци, на който семейството му е избито и иска да бъде далеч от тук. Корабът бил пълен с такива като него, които се прощавали с родните земи, уверени, че никога няма да ги видят отново, поне докато над тях властва новият им господар. Десетки мъже и жени плачели, опрели тела в перилата, а уплашени от преживения ужас деца се притискали към тях.

       - В първата нощ в открито море Алек останал сам на палубата. Отново било пълнолуние, отново месечината го гледала безстрастно и той си спомнил, че освен всичко друго е оставил зад себе си и надеждата да открие своят брат. За изминалите месеци никой нищо не можал да научи за Ален, но Алек отказвал да приеме, че е мъртъв. Сърцето му подсказвало, че все още е жив, навярно в плен някъде на север. Отбелязал си наум, че за втори път пастирската луна му огрявала нов път в живота.

       - Корабът се носел седмица по вълните. И след нея още една. Понякога спирали в пристанища, друг път избягвали да приближават брега, но крайната цел била изтока - далечният свят, където всичко било различно и непознато. Схватливият и силен младеж се научил да помага на моряците и скоро дори започнал редовна работа при тях. Капитанът го харесвал, а една вечер, след като главата му била замаяна от силното вино, доверил тайно, че знае кой е той. Алек посегнал скришом към ножът на Кама, който винаги носел, но отпуснал ръка, като чул, че капитанът е бил някога на служба при неговия баща и ще направи всичко за да помогне на беглеца. Така, когато Алек трябвало да слезе на едно от пристанищата заедно с другите бегълци от клането, той предпочел да продължи плаването. Харесал да усеща люлеенето под краката си, а свободния вятър да разпилява косите му и въздуха с мирис на море. А и засега нямало къде да отиде.

       - Думите на Птий отново прозвучали в мислите му. Как кръговратът на живота отново го изненадал и той с всеки нов ден се отдалечавал от миналото си и то сякаш потъвало в забрава. Разбира се никога нямало да забрави баща, майка, брат, кралят и верния Кама. Нощем се молел именно на тази лични светци да му помагат и закрилят. Нали всеки един от тях е дал живота си в замяна на неговия. Най-силно му липсвал брата - родени и живеели заедно, винаги чувствал липсата му до себе си. Сякаш половина му била оголена завинаги. И нощите отминавали и идвали нови дни, а в морето всеки нов ден е изпитание. Били дни на бурни ветрове. Имало седмица, в която никой не знаел къде са се озовали, след като небето потъвало в мрак и ги нямало звездите, които да им дадат посока. Следвало поява на непознато пристанище. След това друго – изтокът бил необятен, омайващ с аромати и пълен с изненади.

       - Така отминала още една година и Алек научил всичко за управлението на кораба от капитана, който не спирал да се удивлява от лекотата, с която усвоявал тайните на вятъра, четенето по звездната карта и твърдата му ръка, неизпускаща дори и в най-страшната буря кормилото. И след още една отъркулила се година изглеждало, че момчето е родено точно за живот по вълните. Често капитана дори си мислел как Алек щял да поеме някой ден корабът и екипажа в свои ръце, а той самият да се оттегли в някой цветущ град и да отвори търговски склад, който Алек да зареждал със скъпи чуждоземни стоки. И може би точно това щяло и да стане, когато един ден на хоризонта видели да приближава устремен към тях кораб. Само с един поглед през далекогледа и разбрали, че това са пирати – ястребите на морето, дебнещи за плячка на хоризонта. Опънали всички платна и побегнали, но с всеки час  били настигани. Корабът на Алек не бил от най-бързите, обикновено пренасял товари и хора, а не препускал по вълните в бягство от пиратите. Видно било, че трябвало да се бранят. Капитанът отворил големия склад и на всеки му раздал оръжие. Алек бързо се снаряжил с копие и сабя, колко много дни били минали откакто за последен път ги бил докосвал, но да ги държи никога не би забравил. Знаел също, че само той може да борави истински с тях, останалите били просто моряци, превърнали се на стадо от уплашени мъже. Но сам спокойно зачакал момента, в който да ги използва и видно било, че ще е скоро, тъй като вече чували виковете на пиратите от техния бързокрил кораб, който имал освен големи платна и два реда с гребци-роби, които удвоявали скоростта му.

       - Наближили един до друг между корабите запрелитали стрели, които все още рядко убивали, но карали моряците да тръпнат от фученето им и да очакват във всеки миг някоя да се забие в тях. Огромните триъгълни платна в тъмни цветове се надвесили над двумачтовия търговски кораб, който отчаяно размахвал белите си крили в отчаянието си да избяга. Но морските ястреби се носели бързи въху вълните и вече протягали нокти към своята жертва. Капитанът събрал екипажа и всички се приготвили за неизбежната битка. Като обикновени моряци в сърцата си нямали много смелост, макар неколцина да били по-опитни и оформили отделна група, която да не се меси с останалите. В тази група бил и Алек, който отхвърлил молбата на капитана да се скрие и да избегне сражението. Двамата застанали рамо до рамо и посрещнали силния сблъсък на двата кораба. С диви викове пиратите нападнали и се прехвърлили бързо през перилата, макар и първите от тях да паднали покосени от стрели. Но веднага били последвани от другите и ръкопашния бой започнал. Неопитните моряци падали един след друг, как можели да се противопоставят на свикналие да размахват закривените си мечове диви мъже. Оцеляла малка част от групата на капитана, която се оттеглила на горната палуба. Успявали да отбиват атаките, но били малцина и нямало да могат да се противопоставят дълго на многочисления си враг. Алек се чудел как така тези мъже приели предварително края си и вяло замахвали с мечовете, колкото да не умрат без бой. Преценил че нападащите ги не са чак толкова добри бойци, но използвали страха на хората и жестоко наказвали заловените. Той разбутал телата на тези край него и извикал силно за да го чуят всички:

       - Не отстъпвайте защото те са повече. Вие сте синове на запада и не забравяйте, че сме карали света до скоро ни уважава и да се страхува от нас. Сърцата ни носят силата на планинските лъвове и мъже като вас могат да го докажат. Всеки един от нас струва колкото петима от тази сбирщина – викнал Алек с вдигнат меч, по чието острие слънцето се отразило и пламнал в светлина. Това вдъхнало кураж и сила в сърцата на обречените, които се учудили откъде този младеж намерил тази вътрешна сила и вяра. Алек поел въздух и изревал:

       - Лъвове на запада – напред! – и скочил от стълбата на горната палуба право в гъстата тълпа на нападащите ги.

       - Капитанът само с две думи издал на останалите кой е този дързък момък и това сякаш преобразило сърцата на отчаяните моряци. Всички знаели кой е Бородин, тъй като повечето от моряците били от западното кралство и добре знаели подвизите на дожът през войната за трона. С викове „За Кроал и дожът!” последвали устрема на техния млад водач, с което изненадали и самите пирати. Успели да ги отблъснат почти до носа, а оттам те трябвало да скочат обратно на своя кораб или в морето, или да попаднат сред стоманената буря носеща се към тях от младият Алек.

       - Но радостта на моряците била прибързана. Пиратите не били извели всичките си сили в абордажа. Не се случвало често да им се даде такъв отпор, който дори да ги върне обратно. След като техния капитан видял това отстъпление изревал със страшен глас и от пиратския кораб като мравки от мравуняк наизлизали бойци с големи лъкове и остри закривени мечове. Страхът отново обзел сърцата и угасил пламъка на смелостта. Бръмнали зловещо тетивите и полетелите облаци стрели. Смъртно ранени падали моряците около Алек, а в последвалия щурм отчаяно бранели давали живота си, но за кратко време останали живи само наследника на Кроал и неколцина други заобиколени плътно от ревящите пирати.

       - Всеки мах на вечното махало на времето носи промяна, която винаги била неочаквана – чул в мислите си гласът на Птий увлечения в боя Алек.

       - Той размахвал меча неуморно, като гърбът му пазели оцелелия капитан и шепа смелчаги. Пореден сблъсък и останали с един по-малко. В следващия натиск със сигурност щели да загинат всички, но това не накарало младежът дори да трепне, сърцето му било спокойно, нямало го смътния страх в него и ръката му се носела като мълния, косяща житни класове. Мнозина паднали в тази жътва, а той не се уморявал да замахва. Години чакал тази възможност да се отдаде на свободата да убива и сега унесен от лекотата ѝ нямало как да я спре. В нападащите виждал сенките на бесните, виждал поклащането на бащиното му обесено тяло, виждал отражението на луната в локвата кръв на Кама, видял дима на опожарената столица и мъката в очите на краля, а в един миг мернал и младото тяло на Ален, което изчезнало в захапалата го паст от тела на бесове в онази нощ на пастирската луна.

       - С тези спомени силата му сякаш нараствала и той сечал и сечал, обзет от демонична и неизчерпаема бойна мощ. В подготвянето на новата атака сам предизвикал тълпата отсреща да дойдат по-наблизо. Пиратите вече били силно впечетлени от този млад моряк, който ги карал да остстъпват и да оставят толкова жертви от тях в краката му. Но съратниците на Алек дишали все по-тежко и нямали неговата сила, мечовете им висели уморено в десниците, но се събрали около него и се подготвили за последния сблъсък. Пиратите донесли дълги копия, с които да пронижат отдалеч този майстор на меча, така опасен приближат го на една ръка. Зловещо щръкнали остриетата срещу оцелелите и като многорог звяр започнали да приближават с грозни викове. На крачка преди бодливата вълната от тела да се разбие в тях, се разнесъл силен глас. Бил като ледено острие и прерязал всяка вдигната ръка с оръжие. Съпровождан от пиратския капитан и неколцина огромни тъмнокожи пазители към групичката оцелели се приближил възрастен мъж в снежнобели дрехи, който сякаш нехаел за опасността да бъде нападнат от обречените смъртници. Пиратите направили широка пътека за знатния непознат. Мъжът застанал на две крачки от моряците, безстрашен и величествен. Бил висок човек преполовил годините дадени за живот на хората и посивели кичури в косите издавали това. Скъпи накити проблясвали по дрехите и пръстите му, с които поглаждал бавно просребрената си брада. И гледал с възхищение към младия водач на оцелелите. Не с гняв или злоба, но с удивление и преклонение пред силата, смелостта и таланта му да се бие, да убива и да не бъде поразен. Той, без да се обръща, господарски махнал към другите, като че били досадни мухи и дразнели изтънчения му слух с бръмченето си. И те за миг изчезнали – да прибират плячката, да се погрижат за ранените, да поправят щетите на кораба. За убитите в този ден нямало нужда от грижи – морето приело телата им безмълвно.

       - Ела, сине, времето да умреш не е сега – казал кротко господаря и протегнал ръка към Алек. Очите му били сиви и силни като стомана, но в тях пламнала мека искра, която рядко можело да се долови в техния кръг.

       - Кроалския син се замислил за миг. Уловил погледа на другия, бързо разбрал и късмета си в този ден. Затова попитал:

       - А моите другари?

       - Те се биха смело до твоето рамо – кимнал непознатия към тях и добавил: - Могат да запазят живота си, но ще бъдат оковани.

       И повече нямало какво да каже, но Алек все още не свалял меча. Капитанът му прошепнал нещо и той предал оръжието си на телопазителите и пристъпил гордо напред.

       - Последвал беловласият господар и заобиколени от стражите му, се прехвърлили на другия кораб. Оцелелите били съпроводени също до пиратския кораб, където ги приковали към едно от греблата му. Капитанът бил прошепнал на Алек, че това е нечувана милост от страна на пиратите, защото те никога не оставали жив враг. Гребците били купени роби, а не хора, които са пролели пиратска кръв. Затова му казал да се съгласи, така ще запази живота им. Алек отвели в просторна каюта, украсена с пищни цветове, постели и скъпи съдове, и поставили да седне на меки възглавници. Поднесено му било изобилна храна и сребърни гарафи и кристални чаши за пиене. Сякаш бил скъп гост, а не само до преди минути опасен враг. Някой запалил благоухаещи кандила и каютата потънала в синкава ароматна мъгла. Когато и последния слуга излязъл двамата останали сами.

       - Казвам се Сакр Алай – господаря на морето от изгрева до залеза. Чувал ли си за мен?

       - Да, ти си един от най-могъщите мъже на изтока, но не знаех, че излизаш на лов си с пиратите му – дръзко отговорил Алек. Това сякаш харесало на Сакр Алай и той се засмял с топъл смях. Двамата не били обикновена двойка разговарящи – единия в скъпа и чиста роба, а другия в окъсани дрипи и окървавен от битката.  

       - В морето всичко е мое, дори и тези непокорни птици - пиратите, които се оказаха безсилни срещу теб, въпреки и броят си. Ти си орелът разпилял ятото ястреби – тържествено произнесъл Сакр Алай. - Заслужаваш да живееш. Как е името ти, сине?

       - Алек, син на Бородин, дож на Кроал – гордо се представил Алек. До сега криел проихода си, не искал да знае някой, че е оцелял. Но тук, толкова далеч от родните земи, едва ли някой го познавал, затова и назовал името и рода си, а и имало нещо в домакина, което го предразполагало да бъде искрен.

       - Значи си благородник – усмихнал се отново стария Алай. – Ще те направя такъв тогава. Приемам те в моята свита, ти си смел и мястото ти не е сред гребците.

       Той плеснал с ръце и викнал към невидимите слуги:

       - Пригответе гореща баня и дрехи за моя гост! – зад вратата веднага зашумолели пъргавите крака, хукнали да изпълнят повелята.

       - Защо? – момчето се учудило за тази превратност на съдбата в лицето на този могъщ непознат.

       - Моя прищявка. Също така защото съм живял дълго и познавам страните на живота достатъчно, за да мога да преценя кой залужава да получи от него най-сладката му глазура. Малцина са достойни като теб, за да ги приема под своето крило. Засега ще поплаваме, но когато стигнем до брега ще те направя принц на някоя моя област. Така отново ще станеш такъв какъвто си, а не прост моряк на кораб.

       - Едва ли заслужавам, но искам никой да знае за мен, че съм жив –  казал Алек и в един миг отворил сърцето си пред този благодетел и му разказал всичко за своя живот. За Кроал, за брат си, за нападението, за онази нощ под пълната луна, за Кама, за краля, който задържал преследвачите му, за непресъхващите спомени и тъга по родителите си.

       Сакр Алай го слушал внимателно и след като младия мъж млъкнал, той само кимнал и потвърдил решението си за неговото бъдеще. И добавил:

       - Щом не искаш никой да знае за теб, тогава ще погребем името ти – ставаш мой син и ще се казваш Алай, синът на Алай! Приемаш ли?

       - Да – поклонил се Алек и сякаш с един замах станал друг човек, започващ нов живот, макар и спомените никога нямало да го оставят да забрави дома и рода си.

       - След кратката битка с пиратите, той видял силата си и разбрал, че тя го води към пътя на меча и решително избрал да поеме по него, след като нямало какво да губи - родът му отдавна бил затрит и решил да се отдаде в служба на новият си баща, който разбрал, че е велик в своя начин на живот човек. Приел отведнъж в сърцето си да го следва и да бъде враг с неговите врагове. Трудния избор, който всеки мъж с меч в ръка се налагало да го направи - на кого да служи безрезервно и вярно.

       - И стария Алай започнал да го учи на всичко нужно за морския живот, също и да бъде принц в подвластната му част от света. Месеци наред обикаляли из морето и слизали в градовете подчинени на Сакр Алай, който представял на всички наследника си и доволен наблюдавал как го приемали с готовност. Минала година през която Алек бил само наблюдател на нападенията срещу кораби и слушал напътствията на учителя си, откривал слабите места и мислено предвиждал изхода от битката. Старият Алай дълги години доказвал силата си на изток и владеел много от земите му. С появата на Алек отметнал най-тежката си грижа, че нямало на кой да остави името си, тъй като нямал свой син, който да поставел на мястото му. А времената били трудни и опасни. Силният шар Шридрах натсикал от една страна, от друга започнали да прииждат корабите на западните народи. Владенията на Сакр Алай се оказали по средата и засега само силата и името му крепели всичко постигнато за десетилетия. Появата на Алек била като нужната десница в тези смутни дни.

       - И дошъл деня, в който Алек сам повел мъжете в бой. Застанал уверено начело и първи скочил върху вражеския кораб. И възхитените очи на неговия нов баща не могли да се отделят от носения на криле и бърз като светкавица Алек, който за минути постигнал победа и бойците възторжено закрещели името му. От този ден нататък Сакр Алай сякаш се преродил и славата му се разнесла още повече из морските пристанища. Алек освободил бившия капитан на онзи търговски кораб, който го спасил от горящата столица, дал му името Сураби и го направил свой пръв помощник и личен телопазител. Сакр Алай одобрил изобора и съвсем скоро се оттеглил в своя разкошен дворец Руани. Оставил цялата си морска имеперия в ръцете на новия Алай, който бързо покорявал вълните, особено безпощаден към корабите на новопоявилата се флота на лорд Тиодор и когато видел разветия им флаг изпадал в дива ярост. Тези кораби потапял, от тях никога не оставял никой жив, докато обикновено при другите нападения винаги подарявал живота на оцелелите, най-вече когато екипажите се предавали без бой и милостиво свалял на първото пристанище. Слухът за тази необичайна човечност бързо обиколила морските пътища и повечето още щом видели неговите знамена бързали да се предадат. А и неочаквано мнозина започнали да минават на негова страна, много често и цели екипажи. Сакр Алай доволно гладел брадата си при тази увеличаваща се мощ на отново разчулото му се име. Вече не се страхувал така от шара на  Кашала - Шридрах Победоносния, негов отколешен враг, а настъплението на съседите от запад секнало отведнъж. Сакр Алай бил уверен, че синът му е звездата на късмета и владенията им започнали да се разширяват, а източното море станало изцяло негово. Изминали още година-две, имената на Алла Алай - Орелът, както вече наричали новия господар на вълните, и неговият верен помощник Сураби - някогашния капитан на обикновен търговски кораб, а сега водач на пиратската флота, станали най-прочутите в онези времена.

       - Шар Шридрах започнал да се страхува от тях, защото много градове минавали под крилото на морският орел Алай и спирали да му плащат данъци и налози. Той искал да прати войски към Руани, за да смаже вечния си враг в него и да подчини отново изменниците, но по суша владенията на Сакр Алай били трудно достъпни заради голямата пустиня Ашур, която заобикаляла и прерязвала достъпа, а в морето кой би могъл да се изправи срещу Алла Алай и капитан Сураби. Шара обявил голяма награда за главите им, надявайки се някой предател да я заслужи и да пререже нишките им, с които обримчвали все по-голяма част от брега, но такива засега все още нямало.

       - Стария пират се радвал на дните в двореца на цветущия град Руани и започнал с бащинска любов да чака завръщането на своя син, за да се отпуснат в дълги разговори. Алек вече бил видял много от лицата на живота, познанията му растели с всеки ден, умението му да води мъжете било легендарно, благородните му деяния се носели от уста на уста в жестокия свят на разбойници, пирати и обикновените рибари, които търговци, занаятчии и земеделци със страх разказвали чутото из пивниците и пристанищата. Сакр Алай преценил, че само след една година, стига да поискал, можел да поведе огромна армия по суша и море към столицата на Кашала и двореца на шар Шридрах - светлата Алишандра – перлата на изтока. Но Алек-Алай не искал да започва подобна рискована операция, макар втория му баща на няколко пъти да го подканвал. Алек казвал, че това, което имат не е малко, а и силите им не били все още достатъчно за да се изправят в открит бой със толкова силен противник, защото Кашала била голяма и войските ѝ многобройни.

     - Сине, седнеш ли на шарския престол, ти ще имаш всичко под нашето небе – говорел Сакр Алай, виждайки възможност да изпълни старите си мечти, които бил погребал отдавна – да владее цял един свят.

       – Имаш силата да обединиш народите и тогава ще можеш да наложиш траен мир в източния свят – уверявал го той. - Хората ни вече са готови да те следват навсякъде, не от страх, а именно заради самият теб. Аз никога не го постигнах, винаги трябваше да ги натискам, за да ми се подчиняват.

       - Едва ли ще ги събера в едно – Алек гледал през големия прозорец към хоризонта. – Винаги ще има някой да завижда и да иска да ме свали от трона - да жадува за този трон. Мир никога не може да има сред хората, това е така. Затова тук със сила и страх можем да държим този наш къс земя, а шара да се оправя с проблемите на жадуващи за мястото му принцове, наместници и всички онези искащи да сложат короната му.

       - И стария Алай се съгласил с три пъти по-младия му син. Наистина характера на хората бил такъв, че винаги искали онова, което има някой друг над тях. Алек оправдавал завоеванията си с нуждата да наложи относителен ред в поверените му владения на Сакр Алай, изборът на новите градове да преминат под знамената им бил доброволен и всъщност изгоден, тъй като така си осигурявали защитата по морските пътища, а и търговията процъфтявала. Сложна игра била и той знаел, че колкото по-навътре влизаш в нея, толкова по-трудна става тя – помнел уроците на крал Лил Втори.  Сега споделил с втория си баща тези свои размишления и за втори път стария боец се съгласил със сина си.

       - Макар и все още млад Алек винаги знаел точните отговори на много въпроси в живота. За няколко години в морето станал разсъдлив. Бойците го боготворяли и само с един поглед давал командите си. Неговите думи не били никога хвърляни напразно. Често гласът му се носел чрез виковете на капитан Сураби, неговата сянка и втори по смелост. Щом се появявал флага на Алла Алай – разперил криле черен орел на алено поле - срещу някой търговски кораб или дори шарски боен ветроход от Кашала, моряците били пленявани от образа на този обвит в мистерия пиратски командир. И все по-често оставали под неговите знамена. Така флотът му ставал все по-голям и силен. Точно това карало Сакр Алай отново да си мисли дали не е време поемат към Алишандра, след като личната им армия вече е равна на тази на шара.

       - А от Алишандра идвали вести, че самия шар също се страхувал от силата им. Огромна награда давал на онзи, който му донесе главата на младия принц. Това също притеснявало стария Алай, все някой щял да се изкуши, мака да били хиляди тези, които следвали и давали живота си за Алек, но колко от тях биха затворили очи пред предлаганото богатство. Лично накарал капитан Сураби да подбере най-верните мъже за телопазители, които да следват неотлъчно Алек навсякъде, който не изпитвал страх за живота си и всеки път, когато предвождал лично бойците си, сякаш търсел и предизвиквал смъртта, безстрашен и носен от крилати вихри. От всичко това тръгнала легенда, че смъртта бягала от него и армията му била непобедима. Нещо, което доказал и опасния поход в жарката пустиня, където наложил волята на Сакр Алай над непокорните пясъчни племена, от години плячкосващи и причиняващи вреди в граничните райони на неговите владения. Бързо, светкавично и победоносно Алла Алай се справил с всички стари грижи на своя господар по суша и море.

       Разказвачът огледал слушащите. Никой не трепвал, дори чашите им стоели празни, ханджията също бил потънал в историята. Преди магията да скъса нишката си, той продължил:

       - Окапали листата на още една година, вълните идвали с приливите и отстъпвали с отлива, денят сменял неуморно нощта, а слънцето започнало да грее по-слабо, напомняйки, че скоро идвала меката зима на източния бряг. В такъв един ден Алек отишъл да посети пристанищния град Хару, който до скоро бил васален на шара, но започнал да плаща данък и на Сакр Алай, като така бил обявен като свободен за търговия и от двете страни. Алек дошъл да вземе товарите, с които Хару купувал подкрепата на пиратския властелин и да уговори риза на града охраната на една негова търговска флота, която трябвало да отплува скоро. Поради спокойствието през последните месеци Алла Алай решил лично да съпроводи корабите до едно далечно пристанище в околия, която не бил посещавал. Затова и дошъл с два негови кораба и триста отбрани бойци.

       - Алек се връщал от двореца на риза на Хару, Рудра – добродушен човек и отличен търговец, който дал тържествен обяд в негова чест, но бързо изчерпал вниманието на младия принц, който предпочел да се върне на кораба си и изпратен от уверявалия го в преданост подпийнал риз, поел към пристанището. Заобиколен от личните си телопазители се спускал по широката главна улица на града и точно говорел с капитан Сураби за идеята му да смени една част от триъгълните платна с правоъгълни и така да повишат скоростта си върху вълните, когато неочаквано срещу тях се появила внушителна група, която карала всички хора от улицата да отстъпват. Нещо, което телопазителите на Алла Алай не мислели да направят и неколцина от тях извадили кривите си саби и пристъпили напред, за да разчистят пътя на техния господар. Но в същото време неколцина, не по-малко застрашителни и силни мъже от шествието се насочили със същото намерение към тях. Това накарало всички от охраната на Алек да се приготвят за бой. Веселите гласове и музиката секнала, жените се преместили назад, а повече от три дузини тежко снаряжени войници насочили къси копия с цветни пискюли към десетината телопазители. Сблъсъка бил неизбежен. Един от войниците, огромен гологлав мъжага, направил крачка и викнал:

       - Път за принцеса Ясмина, дъщерята на шара на изтока - Шридрах Победоносния.

       - Път за господаря на морето - Алла Алай – не останал длъжен и капитан Сураби, който бил начело и с меч в десницата си.

       Името накарало върховете на копията да се поколебаят, а тълпата да зажужи. Макар и три пъти повече войниците на шара знаели добре кой е застанал на пътят им и че броят в случая е без значение. В сърцата им трепнал тревожен зов, че след този ден идва и друг, защо да не го посрещнели живи и здрави, а не загинали на този малък град.

       - Тих глас накъсал редиците на гвардията, дали път на млада жена в сребриста дреха, уловила слънчевата светлина, отронила се сияйна като звезда от тълпата. Смело прекрачила напред и се вгледала в суровите лица насреща, явно търсейки прочутия враг на нейния велик баща, който толкова често го споменавал пред съветниците си.

       - Алек се възхитил на тази постъпка, която му показала, че принцесата не е от обичайните разглезени благороднички и затова също прекрачил през стената от тела около него. Двамата застанали на десетина крачки един от друг. Погледите им се срещнали и дълго време се изучавали мълчаливо. Всичките им спътници също мълчали. С невидима за всички малка стъпка под копринената си рокля, принцесата показала на Алек, че няма да отстъпи. Лицето ѝ било спокойно, не се страхувала, въпреки че опасността да бъде взета в плен от кръвожадния пират била голяма. Но уловила в стоманения поглед насреща, че такава нямало. По тънките устни на Алек за втори път в този час заиграла усмивка. След тази стъпка, знак за смелост и решителност, той леко се поклонил и дал команда без да се обръща назад към своите:

       - Отстъпи!

       И бойците му освободили пътя за знатната особа, която приела решението му с признателен жест на благодарност и се върнала в сърцето на свитата си, която като стокрака твар в пъстри цветове продължила пътя си. Телопазителите се наредели плътно около господаря си, не се знаело кой какво можел да направи от преминалото край тях шествие от музиканти, певци, танцьори, придружителки на принцесата, слуги и отбрани гвардейци. Когато минала край Алек, тя го погледнала отново и му подарила една своя усмивка. Двамата се разбрали и без думи, че тази среща няма да бъде забравена и Алла Алай често се сещал по-късно за тази среща и се питал дали и тя не е част от играта на съдбата. Нещо в непознатат принцеса го пленило и обзело тайните на мислите му.

       - Скоро след есента започнала кратката зима на изток, дните станали малко по-къси, а нощите захладнели. По върховете на далечните планини побеляло и понякога в ранните утрини снегът блестял при първите лъчи на изгряващото слънце. Пазените от пустинята Ашур градове на Сакр Алай прибирали втората реколта от късните дарове на земята. Климата в тях оставал почти постоянен и това осигурявало достатъчно храна за жителите им. Пътищата в морето потънали в зимна дрямка – от запад ветровете идвали бурни и диви. Корабите се страхували да се отдалечават навътре и плавали близо до брега, та при нужда да потърсят укритие в някой залив или пристанище.

       - След няколкото години, в които Алла Алай се прочул, тази зима отминавала необичайно лениво и тихо. Той бил пръснал флотата си из граничните пристанища, където пиратите му бездействали и се охранвали по кръчми и пивници. Месец Алек прекарал в Руани, за радост на стария Алай, който искрено го приел в сърцето си като свой син. Двамата обикаляли с часове из дворцовите градини и паркове, или пътували до пясъчната резиденция в сърцето на Ашур, построена в малък зелен оазис, и в прохладните нощи преглеждали планове и карти под обсипаното със звезди небе. Сакр Алай отново настоявал Алек да започне да притиска Кашала и да нападне столицата ѝ в ранната пролет. Все повече се убеждавал стария пират, че в момента е нужно обединяване на силните народи на изтока, тъй като слуховете за набиращата мощ на западната империя на лорд Тиодор били обезпокоителни, но Алек отказвал. Колкото и да били смели бойците му, колкото и вярно да го следвали в бой, колкото и в морето да нямало равен, все пак шара на Кашала можел да свика под знамената си десет пъти повече войска от неговата, която рано или късно да изтощи по-малобройната на Алай. Стареца предложил коварен план - да организират заговор или дори да отровят шара, но с това предизвикал възмущението на морския орел – едва ли би използвал толкова подли начини, за да постигне победата като страхливец. Нещо, което Сакр Алай веднага признал и се извинил. След седмица на убеждаване той заровил темата и просто щял да изчака по-удобен момент, който вярвал, че скоро ще дойде, тъй като увеличаването на мощта на сина му била като лавина – сама щяла да се понесе към Алишандра и да я помете. Стареца се виждал в края на живота си като имер-шах на целия източен свят. Но острието на неговите мечти все още не било наточено докрай, затова ще трябва да почака още малко.

       - В последния месец на зимата Алла Алай уморил се от безделието, поел с няколко свои кораба на обиколка из васалните градове. Щял да започне от най-далечния. Зажаднял бил за люлеенето под краката, за плющенето на платната, за подвикванията на моряците и за свободата на морския вятър. Заедно с верния Сураби се качили на бързоходен кораб и отплували към крепостта Нака, намираща на голям остров и отскоро преминала във владение на Сакр Алай. Нямало да бъде лошо ако господарят напомни на поданика за величието си, затова и три кораба били натъпкани с войници, които трябвало да го покажат. Пътят им бил благословен от вятъра, но когато стигнали, видели, че в същия ден е започнала кървава битка за острова.

       - Нака бил обсаден от шарски галери, които вече владеели брега и част от пристанището. Островните бойци отчаяно защитавали позициите си, като броят им непрекъснато намалял, падайки от смъртоносните стрели на шарските стрелци. Появата на червените платна и спускащия се орел на тях на хоризонта, дало искрата надежда, с която малцината защитници щели да издържат още малко крепостта. Корабите на Алла Алай се разделили, за да пробият в три точки обръча на нападателите, които притеснено започнали да избират накъде да избягат. Неочакваната помощ разстроила редиците им, десетината галери извадили дългите си гребла и гребците зачакали заповедта да ги натиснат с всичка сила в бягство. Една дори побързала да изчезне, предателски зарязвайки сухопътните си части, както си помислили пиратите.

       - Капитанския кораб първи се опрял в пристанището, вече опразнено от шарските нашественици и алените униформи на Алла Алай залели улиците му. Малцината оцелели от защитниците на Нака ги посрещнали с възторжени викове и заедно нападнали една кула, в която се укрепили стотина от вражеските войници. Алла Алай и Сураби повели един отряд по тесните улички, водещи към малката крепост, където бил обсаден риза на Нака Урваши, който Алек бил виждал веднъж преди половин година и знаел, че е смел боец, който ще съумее да издържи още малко. По пътя им се сблъскали с неколцина безцелно придвижващи се шарски стрелци. Завързалата се битка забавила хода им. Още повече, че дошли още една-две дружини от тях и препречили изкачването към крепостта. Капитан Сураби изпратил вестоносец, който да съобщи на капитана на втория кораб, че трябва да заобиколи от другата страна тази позиция и да нападне в гръб шарските части. Но не минали и десет минути когато запъхтян долетял друг вестоносец и съобщил за появата на голяма флота откъм морето.

       - Алек веднага поел към пристанището, оставяйки Сураби да води мъжете, и видял дузина едномачтови леки галери да приближават в клин към Нака. Към тях се присъединили и онези, които вече били тук и оставали няколко маха на герблата преди да се стоварят войските им върху острова. Алек имал не повече от четири стотици бойци, защитниците на Нака едва ли наброявали стотина, а срещу тях идвали двойно, че и тройно повече врагове. Трябвало бързо да предприеме нещо, с което да намали преимуществото на нападателите. Спуснал се досами брега, той извикал капитаните на корабите и разпоредил да се овладеят и укрепят възлови точки около пристанището и подстъпите към крепостта, както и да се изтласкат от нея всички заварени шарски стрелци.

       - Планът целял да не позволи на враговете да направят десанта си на удобно място на брега, където щели да имат предимство с числеността си. Небето било набраздено от облаците стрели изпращани и от двете страни. Заобиколен от телопазителите си, които с големи щитове бранели тялото му, Алла Алай се носел от пристанището към няколкото места, където били заклещени малцината шарски бойци. Искал възможно най-бързо да отмахне поне тяхната заплаха, която би нараснала, ако се свържат с някой отряд от вече стоварващите се по скалите нападатели. Шарските командири не жалели живата си сила и изпращали бронирани тела, които падали от скалите, пометени от някоя вълна, или с вик се просвали, пронизани от точно изпратена стрела. Но корабите опирали бордовете си в острова и още десетина души изгубили живота си сред водите, но  първите шарски войници стъпили на пристана. А след тях наскачали десетки и стотици други. Хората на Алек отстъпили, макар и бавно, стъпка по стъпка от позициите си, за да се оттеглят зад стените на крепостта. Мнозина останали по пътя, друга част били откъснати от бързо пресякла града колона от копиеносци. Алек за миг видял общия план и предусетил как предстои първото му поражение, което навярно щяло да бъде и последно.

       - И отново в мислите му прозвучал отдавна заглъхналия глас на Птий и неговите съдбовни думи:

       - Всичко е колело и се върти, днешния ден утре ще бъде вече вчерашен - няма два еднакви дни, както няма и два изхода в живота.

       - Как пророчески се обаждал този глас в тежките мигове, но този път навярно ще бъде за последно. Едва ли дожът на Кроал щял да посрещне жив утрешния ден, макар и страхът да бил далеч от смелото му сърце. Сега мислел единствено за своите хора, които губел непрекъснато в несекващите сблъсъци из Нака.

       - Късните часове на този ден били обагрени от кръвта на десетките паднали в него. Пожарът на залеза отразил кървавото си сияние върху притихналите води на опасващото острова море. Останал с не повече от тридесетина бойци около себе си, Алек се укрепил във вътрешния двор на крепостта и удържал с мъка големия двукрил портал, към който не спирал потока от тежковъоръжени шарски войници. Тесния проход давал предимство на пиратите, но тук-там някоя стрела се промъквала и стопявала броят им с всяка минута. От час не се знаело нищо за останалите им сили, пръснати из острова, за които предполагал, че или са били избити до крак, или се намирали в същото положение.

       - Вечерта се спуснала като покров над падналите завинаги в сън тела. Напалени били стотици факли, някои често прелитали между двете страни. Уморени били верните ястреби на морския орел, а врагът изпращал срещу им свежи сили. Скоро ръцете им нямало да могат да държат щитовете и да въртят саби. Алла Алай останал за миг почивка в една ниша, която била част от някаква кула, в отвора на която се взирала голяма и пълна луна, току що изгряла над сражаващите се.

       - Пастирска луна – си казал той, когато я видял точно над себе си, сякаш уловена от кулата. Отново била спътницата му в трудния миг, а може би предвестница на най-тежкия. Изход нямало, дали и час ще могат да издържат. Великия Алек-Алай приел, че е завършил последното си плаване, за да загине на този остров в единственото си поражение. Пътят му до тук се оказал кратък, но щом такава е волята на луната...

       - Той станал и събрал оцелелите. Капитан Сураби плътно застанал до него, Алек дал заповед всички да изпратят по три стрели в тълпата пред тях и след това дружно да се хвърлят и посрещнат смело смъртта.

       - Позорната смърт не е за нас – казал той на поелите последна глътка въздух мъже. – Живи няма да се предадем, за да ни обесят на площадите, а ще вземем колкото се може повече с нас в отвъдното – извикал и дал знак на стрелците.

       - Бръмнали страшно стрелите, които сякаш изпратени от нечия сила се забили точно в вражеските сърца. След това още веднъж. И още веднъж. И докато последните все още летели Алла Алай първи се понесъл към пропуканата жива стена. След него скочили и останалите – по-малко от две дузини срещу няколко стотици. Но сякаш им поникнали по няколко ръце и стоманата в тях блесвала за миг и посичала някой. Тълпата отстъпила пред устрема на смъртниците, които вече се простили с живота, с небето, с луната и искали да бъдат погребани в морето, към което шеметно се понесли. Като огромна твар, кървяща, ревяща, охкаща и стенеща, тази вкопчила се в себе си тълпа се люшнала и подхлъзнала върху пролятата кръв към пристанището.

       - Но стотици зинали усти са по-силни от един чифт, макар и с остри зъби. Един по един падали бойците на Алек. Задъхвал се и смелият Сураби, който с още двама пазели гърба на господаря си, така, както преди няколко години на онзи търговски кораб, сплел съдбите им до смъртта им. Все пак лъч надежда се промъклнал в неколцината оцелели. Пристанището било близо, а нощта можела да ги скрие в сенките си. Веднъж да стигнат до вълните и ще са спасени.

       - Прочутия Алла Алай плашел шарските войници само с вида си, целия окървавен – и от свои рани, и от вражеска пролята кръв - той не спирал да сече, промушва, да води умело шепата бойци към най-слабите места, да нанася удари на уверените допреди малко в победата врагове. Сякаш не били десетина, а стотици неговите кълвящи ястреби, и забивали смъртоносните си нокти в заобграждащите ги тела. Но първо се пречупили крилата му, след това посекли и нозете, накрая нечие тежко копие пронизало верния Сураби и открило тялото на Алек. Той надал вик от болка, ярост и мъка и скочил в зейналата насреща му паст, която се надявал да се затвори и секне извора на болката му.

       - Черна пелена се спуснала пред очите на Алек, който си помислил, че това е смъртта и намерил, че не е толкова страшна и болезнена. Намерил покой в мрака ѝ и утеха в ледената ѝ обвивка. Изпратил последния си дъх, благодарен, че най-накрая ще намери спокойствие за душата си.

       - Потъвайки в тъмнината последното, което видял над себе си, била ясната луна, пълна и току що изгряла над острова.