Сълзите на залеза, изгрев ще полети

 
 

         1.
         Животът на скитника е труден...
         Пътя му е опасен и стръмен, песъчлив, понякога хлъзгав или блатисто измамен с капаните си насред нищото. Той често се спъва в коварен земен корен, удря се в останал скрит между шумата сърдит, ръбест камък. Скитника не брои пътите, когато нагазва в запълнена от дъжда яма и паданията, в които усеща вкуса на калта и на гнилата почва. Но заради упоритостта си, отричайки праволейността на това да следва обозначени маршрути, винаги се изправя и продължава да върви по свой избор, макар с рани по тялото товара да става все по-тежък с всяка крачка и въпреки силата си, вечер очите му се уморяват да търсят пътеките, а в най-късните часове краката се огъват все по-често и щом дойде нощта, тялото неистово иска да се отпусне в безкрайна почивка. Тогава се скитника се подчинява на нуждата и спира някъде, където и да е,  приемайки, че дори и за него, преходите в дните са уморителни, а нощите винаги студени под открито небе, когато я няма онази сигурност на дома. Заспивайки, понякога усеща как му липсват уюта на покрива, топлината на стените и защитата им от всичко дебнещо го сега откъм тъмнината:
         Гората ръмжи застрашително, щом странник навлезе из тях. Полето просъсква отровно, готово да клъвне посмелия да нарушил целостта му. Пясъците изгарят и за миг могат да погребат със забрава всеки решил да мине през пустинята. А реките, уж кротки на вид, имаха невидими бързеи, които с лекота ще повлекат пресичащия ги.
          Но най-опасни си остават двукраките хищници, дебнещи в засада по кръстопътищата, криейки се между пясъчните дюни или в самотни участъци на гората. Те са безмислостно алчни в жаждата си да притежават спечеленото от другите и щом нападнат, вземаха и златото, и среброто, че и живота – от него нямаха нужда, но имаха този свой обичай да го отнемат просто защото можеха.
         Страшни бяха за пътуване и дните на вечните войни между народите, които се разпалваха през ранната пролет, едва дочакали да отмине сковаността на зимата и да се разгорят отново с кървавата си страст. А в по-топлите земи, сраженията не спираха с години и започваха понеже хората винаги имаха какво да искат един от друг и предпочитаха да се избиват, наместо разберат с думи – тогава идваха мръсните болести, плъзващи от останките на плътта след всяка битка. В такива времена се случва да се върви дълго и да няма ни един кладенец с неотровена вода, защото безумието на биещите се стигаше и до там. Тогава и храната става толкова оскъдна, че се ценяха дори корите от изсъхналия и покрит от плесен хляб.
         И живота на скитника ставаше още по-труден...
 
         *****
         За Пламък да пътува като скитник се превърна в начин на живот, с всичките му трудности и лишения, които прие да изтърпява, още щом тръгна с керваните преди...
         Колко ли пъти слънцето изгря и залезе оттогава?
         Броеше ги до хиляда и един, а вече подминаха четири хиляди и петстотин.
         Отдавна беше – не следеше бройката на дните, месеците и годините – след като ангела изчезна и реши да я открие, докато вървеше по следите ѝ, те се сливаха едни в други като облаци в небето и отминаваха.
         Казват -  мислеше си понякога, бродейки през непознати места - че живота винаги трябва да има своята цел и посока. И ето че след неизброимите вече дни и нощи на преминаване от хоризонт към хоризонт, знаеше, че неговите са да я търси – макар и напразно. За другите пътуващи, с които се срещаше и разделяше непрекъснато, изглеждаше, че е пропуснал толкова много от времето си на света - за тях навярно е така, но не и за него, защото заспиваше и се събуждаше с мисълта за онази, която бе приел да е достатъчно обяснение на въпроса:
         - Защо живеем?
         Всички го разбраха различно - нали хората имаха изобилие от други събития, с които да се покрие и запълни ежедневието им.
         А той все още вървеше от залез към залез.
 
         *****
         Веднъж, водача на първият керван, с който тръгна някога и на когото тогава бе споделил накъде е поел, го попита след години, при една от поредните им срещи по пътя:
         - Струва ли си, сине, да пропилееш времето си за някой, когото може би никога няма да откриеш?
         Пламък, едва преполовил първата третина от живота си, беше все така уверен в посоката:
         - За мен е единственото, което има смисъл. Ако трябва ще обиколя целият свят, но ще я намеря – и нищо друго няма значение.
         Водача харесваше Пламък, той го научи как да оцелява при атаките на пустинните бури и да избягва опасностите и помнеше деня, когато едно момче се появи съвсем без нищо в лагера му, току що наритано и очукано след първата си битка със стихиите по пътя. Позакърпи останките му, напои ги и поиска да го върне у дома, но то беше решено да намери онази, която бе пленила ума и сърцето му. Хареса тази решителност, с която и тогава заяви, че ще я търси, дори и да преброди целият свят – и не спираше да го прави.
         А пътя сякаш нямаше край...
         И видя как същото момче, днес е вече много по-силно и умеещо да преминава през бродовете на опасностите, запълващо с името си страниците от книгата на живота - водача често слушаше за него край легерните огньове, но все още му се струваше, че е непосилно онова, което желаеше – да намери изгубеният ангел, небесно създание, което рядко слизаше в долните земи, още по-рядко се свързваше със смъртните по тях и приемаше, че побратима му може би се е подвел по следите на някой чудат сън.
         - Света е голям, сине, не гледай, че хоризонта е винаги току пред нас, сам знаеш, че зад всеки един се открива още един и после още един, и още един.
         Той се загледа накъм тънката ивица в делечината, в която се сливаха губещето вече тъмнината си небе и появяващите се със зората дневни цветове на света им, поглади брадата си, побеляла, защото много бяха годините му и какво ли не беше видял, само не и ангели.
         - Пътувам цял живот, а още не съм обиколил и половината от познатите земи под небето, няма и да мога, а ти се запиляваш отвъд тях, изгубваш се в непознати дори за мен посоки, плашещи само с мислълта да ги посетиш, стигаш по-далеч от всички и... все така не си я намерил.
         Пламък току ще се бе върнал от поредното си скитане, чакаше изгрева и потегляше отново, чул за място, където някой е видял ангел.
         - Едно време ти рекох, че труден път си избрал, може би най-трудния – да търсиш любовта. Това е онзи път, по който аз така и не посмях да поема никога след моята загуба...
         Водача замълча, той си имаше своя история – всеки човек си има такава, най-често останала неразказана, премълчана и тежко изживяна, особено ако не бъде завършена.
         Пламък свали качулката на наметалото и остави вятъра да го обвее, подуши и улови в него онази тънката нишка на канелен аромат – изпълни го увереност, че ще поеме в правилна посока - отново.
         - Може да е само на хиляда и една стъпки от мен... – каза на старият си другар и започна да се приготвя.
         Водача поклати глава и отиде да вдигне спящите. Време беше и те да продължат.
 
         *****
         След като бе изплют от пустинята, Пламък реши да не казва на всеки причината за своето пътешествие, видя как остана неразбран от повечето в кервана, само тук-там някой кимаше, разбирайки избора му за посоката към която да върви, но времето им помогна да забравят за това. Днес, много от пътуващите го знаеха по лице, почти всички и по име, и приемаха, че предпочита да не говори накъде е тръгнал и по каква работа –приемаха, че скитник, човек различен от тях, пътниците, които следваха добре утъпканите друмища и спазваха вековните порядки да се движат винаги заедно и да не закачат непознатото.
         А Пламък се губеше в незнайни посоки, после се появяваше в най-тежки за някой керван моменти, вървеше с тях докато опасността отмине, защитавайки ги при нападенията на грабителите или попаднали в някоя пустиння буря ги извеждаше до познатите им пътища – навред го познаваха и се радваха, че го имат сред тях в такива дни. Ако не беше скитник, можеше да бъде най-добрия и безстрашен водач, защото хората го следваха, но щом отминеха трудностите и стигнеха до някой от лагерите за почивка, чул поредния неясен слух, той изчезваше отново в неизвестността.
         Понякога, спътници, слушали за него по ханища и лагери и търсещи близостта му, щом кервана спираше привечер след уморителен преход, го питаха защо често стои настрани от другите – помежду си се чудеха дали се моли на някой свой бог или благодари на невидима сила, закриляща го по пътя му?
         Пламък бе овладял търпението и не се сърдеше на любопитството им.
         - Слушам гласът на онзи дето никой не знае де е бил денем и откъде се връща нощем.
         - Вятъра ли? – отгатваха по-досетливите от тях, - Че какво може да ни каже вятъра?
         - Той е също е пътник, даже е повече скитник - иде нявгаш лют и сърдит от север, да те е страх да го погледнеш и може да наложи с ледените си пестници по лицето всеки изправил се срещу му. Друг път е един мек и благ – не можеш да му се нарадваш на милувките, събирали топлина от целия юг и играе наоколо, подсвирквайки си весело и безгрижно като пролетно дихание. И между всичко това разказва ли разказва... А аз слушам.
         Спътниците му се замисляха, едни поклащаха глава и отиваха да спят, а други, при следващото спиране, отиваха настрани и търсеха да уловят онова, което скитника чуваше.
         Водачите на керваните приемаха с гостоприемство посещанията му и знаеха, че не пътува навред по света като търговец или събиращ познания изследовател, за какъвто го приемаха мнозина. Пламък никога не бе имал стоки и товари, нито водеше записки, а неколцина от тях знаеха, че търсеше онази, която не дава любовта си лесно на смъртните и са се срещнали и изгубили някога, някъде – водачите бяха смели мъже, които отговаряха за живота на стотици, също така пазеха златото и тайните им. С времето Пламък се сближи с по-необикновените и можеше да им се довери. А и точно чрез водачите научаваше къде какво се е случило и в думите им търсеше следите и знаци, които тръгваше да проверява отново и отново.
         По-старите от тях виждаха, също като първия му водач, как момчето, неопитно и неумело в онези свои първи дни, започнало да се присъединява от керван на керван като изгубила усета си за севера птица, и още тогава молещо се на ветровете нощем да му помогнат да открие някакъв ангел, вече беше по-силно, по-умело и по-смело и от най-прочутия от тях.
         Приемаха, че избора му да бъде скитник е правилния – само такъв можеше да следва съветите на вятъра.
 
          2.
       През всичките тези есени, зими, пролети и лета, преодолявайки заливащи наводнения, дълбоки цял ръст снежни преспи, стените на гъсти шумящи гори и нагорещени до огън пясъци, Пламък си спомняше за миговете с ангела - бяха само няколко, не повече от хиляда и едно възелчета от младостта му, няколко потрепвания във времето за един човешки живот, но ето че не се разплитаха и оставаха все така сплетени в мислите му.
         Някой веднъж го посъветва, че трябваше да ги замени – Пламък нямаше нужда, в тях откри достатъчно усещания за да изпълни вътрешният си свят с богатото разнообразие от чувствена плътност и онова магично чувството за безкрайност. Макар понякога, подгонен от пясъчна буря или преследван от зимна виелица в планината, в най-тъмни и лишени от живот нощи или заливан от пороите на есенни дъждове, на крачка от мига в който можеше да загуби живота си, тънки като димни нишки съмнения плъзваха в душата му, докато, свил се някъде да изчака стихиите да го подминат и му позволят да продължи да живее, се запитваше:
         - Пазя тези спомени толкова години, непроменени в яснотата си, неизгубили силата си, но дали и тя ги е запазила?
         Защото времето умее да заличава всичко изживяно и усетено някога и с лекота забравата покрива паметта на хората.
         - А на ангелите?
         Мислеше го и му ставаше студено от тези мисли дори и в самото сърце на пустинята, но ето че поривите на снежния вихър отминаваха, бурите утихваха и съмнението бързо се разнасяше, спомняйки си думите ѝ:
         - Аз разпалвам за може ти да светиш - така ще е винаги завинаги! – каза му тя, след като бе разгоряла такъв огън в него, че и сега, след толкова сменили се сезони, все още я имаше тлеещата жарава от усещането, готово само при един полъх пак да се разпали.
         Ангела беше оставил белега от любовта си като знак за вярност към сърцето му.
         - Докоснатите от истинската обич, остават белязани за цял живот – прошепна и докосна с пръсти раната, заключвайки я като клетва с целувката си.
         Права излезе. Усещането за цялост, което ги обви тогава, не го напускаше. Ангела му каза също, че тази среща няма обяснение и тяхната любов е отвъд времето, а след като извървя толково много път, Пламък знаеше, че е и отвъд пространството и събитията в него или, както я определи, след като извървя четири хиляди и няколко стотици дни:
         - Вечна...
 
         *****
         Онази нощ, последната, без никакво предизвестие, тъмнина и мраз сковаха тялото му и го измъкнаха от обятията на ангела. Озова се в пустотата, осъзна и самотата – после разбра, че умря за времето на един дъх и се роди отново, отскубвайки се от оковалите го сили на смъртта. Така и не разбра – дали трябваше да остане завинаги там, в онзи леден покой, но успя да се освободи, или му е даден шанса да се завърне в топлия живот.
         Върна се, а нея я нямаше, изчезнала беше в мрака – онова, което ги раздели я отведе и след съживяването си, започнал отново да диша, Пламък обикаля из селото, разпитваше неразбиращите какво ги пита хора – за каква тъма, студ, ангел, смърт, завръщане и изчезнала им говореше младежа.
         Изкачи близките скали, видя покривите на бедните къщурки, спусна се и прекоси реката няколко пъти – наблюдавайки го, всички си приеха, че е полудял съвсем. И без това си беше странно момче, различно и чуждо за вековните им порядки и обичаи, живеещо съвсем само в останалата от рода му къща и което, след като намери онази непозната чуждоземка, дошла от никъде в техните земи, заживяха с нея в някакъв техен си свят, от който обикновените хорица не разбираха нито думите, нито пък можеха да надкрачат границите му.
         Когато се увери, че ангела не е тук, стоя цял ден на една скала, вперил поглед накъм височините зад които никога не бе ходил и си каза, че просто трябва да я намери.
         Света не е безкраен, имаше си таван от небе, чувал бе от един търговец, че океани ограждаха сушата, но са много далеч от тук – все някъде трябва да са я отнесли тези сили, които ги разделиха и ако побърза, може да я настигне.
         Когато е идвала тук, в неговият свят, ангела бе оставила крилете си, значи нямаше как да е полетяла – мислеше си, завиждайки на кръжащите над него двойка орли.
         Взе каквото прецени, че ще му е нужно, но все още не знаеше накъде да поеме. В късния следобед, ято преминали птици го подсети, че му е оставила следа.
         - Когато летях, винаги се носех към залеза – спомни си Пламък и тръгна към първият си залез, който току що се разгаряше насреща.
         Вървеше докато мрака го заставяше да спре, почиваше и пак поемаше при изгрев. Скоро навлезе в пустинни земи и когато почти примрял от глад и жажда, окъсан и изнемощял след като го застигна пясъчна буря и лошо го заудря, въртя и усуква, но не можа да убие и оцеля, той срещна и кервана, който го прюти.
         Водача му позволи да се присъедени към тях и след като чу посоката му, започна да го учи кога да върви, кога да спира и между другото непознат спътник му разказа, как някой, някъде е видял ангел...
 
         3.
         Знаеше, че е необикновена - не само за него, и ако се появи някъде, ще бъде забелязана.
         Пламък започна да събира оскъдни слухове от кръстосващите по пътищата и в лагерите, така както зиме премръзналия събира съчки в опустушеното поле, отчаяно търсещ между камъните останала вейка - една тук, сега, а после, отнесена на сто дни, някоя друга, още по-нататък следващата. Дума край този лагерен огън, нещо дочуто при разминаването на два вървящи в различни посоки кервана.
         Пламък навързваше разменените истории между пътниците и разказите на хората за невероятното в техния живот - те бяха неговият компас, дирите, които тя оставаше между тях:
         - Ангел се появил на юг след сушата и съживил реколтата на цялата долина...
         И Пламък вървя през най-горещото лято за да стигне до най-южните земи и да открие изпълнени с благодарност хора на няколко села. Но нея вече я нямаше, казаха, че бързала да си тръгне. Обърна се и започна пак да се скита из друмищата, но го застигна трудна есен и трябваше да изчака дъждовете да отминат.
 
         *****
         - Студа убиваше децата, угаснало бе и последното огнище, всички щяхме да измръзнем – разказваше завърнал се от планините на север брадат странник. – Ангел дойде, донесе огън, раздаде го и стопли оцелелите, спасявайки ни от гнева на зимата...
         И пак тръгна, този път нагоре, към опрели върховете си в небето планини и едва не загуби живота си - изкачвайки стръмнините, залитна към острите камънаци, наръбени в зейналата паст на урвите под него, но успя да се задържи и почти скован от студа да открие спасените в техните скални домове. Подложи премръзнали ръце на свещенния вече за тях ангелски огън, позна топлината му, но планинците му казаха, че си бе заминала отдавна.
 
         *****
         Изкачването беше трудно, но още по-трудно бе слизането по изкривените каменисти пътеки към подножието на снежните върхове. Денем вървеше превит от напора на вятъра, а нощем се криеше от свирепите зимни хали в някоя дълбока тъмна пещера, която делеше с невидим звяр и той като него чакащ бурята да утихне и се понасяха, защото отвън виеше по-страшният и по-силният и от двама им враг.
         В тези мигове, Пламък все така си спомняше за ангела и откриваше, че времето за него е обяснимо само с любовта и то ѝ е подвластно. Чрез нея можеше да бъде в тази пещера, но да се върне и да я изживее отново, усещайки докосванията на ангела, топлината ѝ като докосващ душата му огън, да чуе и гласът ѝ в спомените:
         ...когато улови ръката му, за да вървят заедно или да я задържи и да спрат насред ширналото се поле, отвъд света на снеговете, за да види слънцето как искри в събраните ѝ заради ветреца коси, а щом се прегърнат, да улови аромата ѝ на пясъчна канела, онзи който бе неговият опиум в самотното му скитане...
         Планинският звяр дишаше тежко, ръмжеше понякога, не срещу него, а просто така, съня си, докато Пламък усещаше силата, енергията и пулса на щастието да е бил докоснат от своя ангел. Знаеше, че това чувство няма какво да го замени и нито една виелица на времето няма да може го заличи от спомените му.
         Там, в пещерата, той плесна няколко пъти с ръце – искаше да чуе отгласа, с който да я намери, изпълнила отново танца на ехото.
 
         *****
         Едва завърнал се напролет и намръзналото се тяло все още приветстваше топлината на долината, чу как някой рече:
         - Войната отнемаше душите на невинните докато умираха от раните си, но дойде ангел и започна да ги лекува и връща в телата им...
         И забърза към най-близката от битките на започналата поредна война, нечувайки призивите, че пътниците не трябва се месят в нея. Пътниците не, но той вече беше скитник.
         Вряза се с устрема на преследвача, жаден да намери извора на следите по които е поел и участва в грохота на сблъсъците, приемайки с усета на младостта си, че е на правилната страна, макар в една война да нямаше такава.
         Пламък се залюля в опита да спре войната и се наложи да премина през много схватки за да стигне там, където му казаха, че е бил ангела. Покри името си с ненужна слава, беше млад и се остави да бъде въвлечен в тези вечни разногласия между народите, позабави се докато разбре, че нито войните ще спрат, нито хората ще се разберат, най-накрая намери мястото и видя всички спасени умиращи от нея.
         Те само му посочиха посоката, в която се е изгубила, Пламък захвърли всичкото вече ненужно му оръжие и накуцвайки тръгна също натам.
 
         *****
         Всичко това се случи в началото на пътят му, който продължаваше да се разгъва ден след ден, години след години, вървейки все така напред и напред, отново и отново към поредния, събрал земята и небето, хоризонт.
 
         4.
         Отново беше край лагерен огън - бяха се събрали животните и хората на три големи кервана и шумът им изпълваше вечерта. Някой разказваше с пресипнал глас, че ангел се е появил в едно селце и тъгува безмълвен от много дни, почти вкаменен, но с бликащи чудотворни и лечебни сълзи.
         Пламък, завърнал се от поредно прекосяване на пясъчното море, следвал с месеци друг дочут по пътя слух, стана и повика непознатия настрани, изслуша го, после попита за посоката. Разказващия му я показа и го увери, че негови познати съвсем скоро са видели плачещата фигура и коленичили пред нея хора от най-далечни земи, всеки дошъл с болката си и с надеждата да я излекува.
         - Сълзите помагат на всички, но мълчи и не казва как да ѝ се помогне в...
         Пламък му благодари, чу достатъчно и се застяга, искаше още тази нощ да поеме натам. Никой от керваните нямаше да мине през мястото, което му посочи човека, затова ще трябва да се отдели и продължи както винаги сам в търсенето.
         - Върви с нас още няколко дни, тези земи не са сигурни напоследък, има слухове, че разбойници са излезли по пътищата – каза му най-старият от тримата водачи, негови добри познати, заедно преминали през много изпитания през годините.
         - На беден пътник кой ще стори нещо. Тръгвам веднага – отказа Пламък и стегна ремъците на пътната си торба.
         - Има такива, които убиват за нищо – поклати глава другия водач, но му подаде вързоп с храна и вода.
         Знаеше добре кой е, другите също, и знаеха, че може да се опази и в ней-негостоприемните места, макар да говореха, че тук все по-често изчезват хора и никога не се появяват в лагерите на пътуващите.
         Най-младият от водачите, връстник на Пламък, пъхна голям нож в ръцете му и кимна да върви:
         - Братко, намери я...
         Веднъж и той бе търсил своята любима, а Пламък му помогна в писането на тези най-важни за личната му историята редове – когато момичето на сърцето му беше отвлечено от пожелали красотата ѝ завистници, тогава той, най-младият от водачите и още двамина верни другари ги настигнаха и се биха до смърт с похитителите, двама загинаха, а те получиха тежки рани, но успяха да я спасят невредима и неопетнена. След тази битка в кервана му винаги имаше място, изобилие от вода и достатъчно храна за Пламък.
         Нарами торбите, затъкна ножа и се сбогува с познати и непознати спътници. Нямаше товарно животно, обичайно носеше вода за два-три дни, кладенци имаше почти навсякъде и не се е чувало да има отровени такива напоследък. Храна също се намираше достатъчно, а и колко му трябваше – залък-два и денят ще мине заситен, а нощта ще я прегладува.
         Пътя учеше тялото да е търпеливо и издържливо, да знае как да чака в смирение до следващата хапка или чаша вода.
 
         *****
         Няколко изгрева посрещна в обятията на скалисти стени и извисили се над главата му неприветливи зъбери и едва след като пресече пълноводна река, която нямаше брод, но го остави да премине, камънака постепенно бе заменен от пластове с плодородни полета. Скоро завървя между готови за жънене класове, шумолящи и полюшкващи се от тежестта на зърната.
         Лятото гореше между поклащанията и вятъра току го обливаше с прашния си парещ дъх. Тук-там започнаха да се виждат гърбовете на работещи хора. Гладни соколи се виеха над тях и търсеха своята си храна между стъблата. Товарно животно нададе рев от скука или умора, друго му заприглася, някой се изправи, изпъна гръб, забърса потта от челото си и погледна към кръжащите птици, после забеляза пътника, вдигна ръка за поздрав и пак се наведе да събира тъй богатата по небесната милост тази година реколта.
         Вървя чак докато слънцето се изкачи до най-високата си точка, лъчите сега бяха убийствени и дори соколите се бяха скрили някъде от силата им. Приближи група хранещи се, седнали под сянката на единственото в околността дърво. Отговориха на поздрава му, огледаха го добре, спогледаха се помежду си, приеха, че не е опасен и го поканиха да седне до тях. Няколко ръце се протегнаха предлагайки му къс хляб и шарена глинена стомничка с вода.
         - Благодаря, но ще продължа – отказа им Пламък. Беше инземощял, едва имаше сили да говори, но не искаше да се бави. - Търся своя ангел... казаха, че някъде тъдява трябва да е?
         Хората се спогледаха отново, а възрастна жена бавно се изправи и го повика. Застанаха от другата страна на дървото.
         - Седни, почини, до селото е съвсем близо, но слънцето сега може да те убие само след десетина крачки, а виждам, че си вървял дълго.
         Те приседнаха на топлата земя, умората също настоя за това.
         - Ти си любовта на ангела, нали? – Пламък кимна. - Познах те, макар и да не си толкова млад вече.
         - Търся я от толкова много време...  
         Пламък почувства тежестта на годините и на всички преодолени трудности в тях, осъзна, че вече е близо до средата на втората третина от живота. За повечето това бе продължителността на един смислен живот – а неговия бе изживян в претърсване на залезите.
         - И тя те е търсела – рече жената. - Скоро дойде пак при нас, много уморена от всичко случило ѝ се не само в нашия свят. А тук, край нашето село, се появи преди почти век от своя, каза, че имало портал някъде в незримото за нас. Как се надяваше да те намери още тогава... – заразказва му жената, очите ѝ шареха по вида му, искаше да узнае кой е онзи, заради когото ангел се отказал от крилете си. – Когато се завърна сега, каза че вече няма сили да обикаля и ще те изчака ти да я намериш, но кой да знае, че изгубил вярата си ангел се превръща в камък.
         Пламък напъна взор и се опита да види къде е селото, но класовете го скриваха и си каза, че е съвсем близо до края на дългото си пътуване.
         - Познаваш ли я?
         - Познавам я – някога дойде и ми помогна, бях съвсем млада и ме порази лоша болест, а докато ме лекуваше ми разказа, че някъде в нашия свят е онзи, с който трябва да бъдат едно цяло и се е отказала от крилете си за да го намери. Тогава не я разбрах, бях все още дете, не знаех, че ангелите могат да се събират със земните, а после вече знаех, но никога не посмях да тръгна като теб...
         Старата жена само за миг погледна настрани, посъбра няколко появили се спомена и ги потули пак в сърцето си. Вече знаеше, че излекувана от ангел ще живее повече от всички свои близки и ще може да усеща живота по различен начин, така както някога също бе почувствала близостта на друг ангел, но това беше нейната неразказана история.
         - След това мина още веднъж и ми разказа за теб, как те е намерила, за това как сте били съвсем за кратко заедно, но вече знаела, че те е открила, след това си изчезнал, отнет ѝ от непозната и за нея власт и е тръгнала да те търси по целият свят, когато е разпознала името ти, слушайки къде ли не слуховете за момчето-скитник.
         Кое ли незнайно могъщество ги раздели тогава? – запита се Пламък. – Наказание ли е било или изпитание на любовта им, което, макар и жестоко, е било наложително за да се докаже, че са истинските две части от едно общо цяло – думи, които му каза някога ангела.
         - Казаха, че плачела?
         - В първите дни не плачеше, беше силна както винаги, но започна да се пита дали не сте се срещнали само колкото да усетите вкуса си и след това е трябвало да се разделите, уплаши се, това го знам и аз, че човек и ангел не могат да бъдат заедно в един и същи живот - тогава гранита започна да покрива мъката ѝ, а тя заплака.
         Пламък извади водника си и пи дълго, искаше да има достатъчно сили за след малко. Наплиска се и разтри лицето си с мокри длани.
         - Умирал си, нали?
         - Умрях, но и се съживих, не знам какво ме върна и просто започнах да вървя след нея.
         - Изпитание е било да се търсите във времето – каза старата жена онова, което си мислеше и Пламък. – Веднъж ми разказа, че те е търсила не само в този живот, не само в този свят, а когато те е открила, толкова е била щастлива, че сякаш отново е имала крилете си....
         И Пламък осъзна, че съдбата ги въртяла в кръг, вървейки винаги един след друг, вместо един към друг - обречени да не се срещнат никога докато са в движение, влизайки в поредния залез, излизайки през следващия изгрев, и така, докато един от тях не спре.
         - Тръгвам...
         Жената погледна изпод сянката. За нея беше все още опасно.
         - Там е, на площада в селото, ще я видиш. Плаче от месеци, сълзите ѝ лекуват, докато тъгата я обвива все по-плътно.
         Пламък скочи, водата се плъзна из тялото му и умората изчезна. Свали торбата, тежеше - остави я, защото трябва да лети, макар и да нямаше криле. Нали беше смъртен човек, но обичаше ангел...
         - Побързай, съживи я отново!
         Той метна настрани и ножа, после се затича, тоягата също му попречи и я захвърли.
         Защо сме били подложени на това изпитание?
         Вселената ли ни раздели?
         Законите ѝ ли не ни позволяват да бъдем в един и същи живот?
         А сега кой ни разреши най-накрая да сме заедно?
         Защото тя си отива ли?
         И дори да я докосне, дали ще успее да я съживи...
 
         *****
         Съзрял стените и покривите на първите къщи, реши, че отговорите не са важни, подуши въздуха и усети познатия аромат на опиваща канела. С всяка крачка ставаше все по-силен и по-силен, насочваше го откъде да мине и най-накрая я видя.
         Около нея, въпреки жегата, имаше множество от хора, подпираха се един друг, а тия най-отпред бяха с протегнати ръце и търсещи сълзите ѝ. Докосваха плахо очите ѝ, попиваха сълзите с пръсти и бели късчета плат, после ги мажеха по незараснали рани и болежни места, по изпръхнали устни и побелели от убиваща треска чела, покланяха се и отстъпваха реда си на други страдалци.
         Мъката ѝ лекуваше...
       Вкаменената статуя на плачещия за изгубеното ангел, който почти бе затворил своите уморени от дългото и напразно търсене очи, очакваше да бъде намерен.
     Хората ахнаха когато Пламък застана пред нея, а тя трепна щом го усети – отрониха се камъчета от косите ѝ и се посипаха върху коленичилите.
          Главата ѝ се надигна.
         - Вижте, очите ѝ се отварят – прошумоля тълпата и се отля уплашено назад.
         А Пламък стопли каменната ѝ длан със своята и опря глава в нейната.
         - Ана... – тихо каза името ѝ.
         И тя го чу:
         Бяха заедно - отново и този път завинаги.
         Надарена с разум от много по-висши за този свят сили, прозря, че всичко е било за да претърпи метаморфозата си и да може да разгърне обичта си в изобилие от жизнени цветове, по-наситени от тези във всичките ѝ познати измерения.
     Ангела усети как живеца се плъзва в нея и каменното ѝ тяло започна да се пропуква за да се освободи от сковаващата го обвивка на безсмъртието.
         Щеше да се прероди като земна жена, обикновена, но за да изживее само този и единствен живот като необикновен затова, че ще е с онзи, заради когото бе преминала през толкова много прераждания, летейки от залез към залез...
         А сега вече можеха да полетят заедно към изгрева...