вторник, 1 март 2011 г.

Някъде във времето

1.

Голото поле в края града беше мъртво. Така безжизнено изглеждаше, че сякаш тук никога не е имало живот. А според картата е имал някога многобройно население. И първото нещо като дума, която дойде на ума на Алексия, когато пропълзя до ръба на скалата, беше:

– Гробище!

Обрасли в сухи стърнища остатъци от каменни стени, навярно някога част от къщи, сега порутени и натрошени като кости. Могили от прах и щръкнали метални артерии на останали без опора основи. Жалки останки от хорско присъствие – късове хартия, парцаливи дрехи, части на уреди от бита; тук-там няколко семейни фотографии, превърнали се вече в пожълтял и прегорял от слънцето перграмент с призрачни образи на него. И над всичко това няколко кръжащи черни птици, току надаващи грозен вой.

- Гробище! – повтори си Алексия и нагласи ремъка на автомата. Трябваше да премине през него, иска или не. Нямаше друг път и през купчищата боклуци и могилите, се виеше нещо като пътека.

И други навярно идваха до тук, за да търсят Художника, промъквайки се през мъртвия град по мъртвите му улици. Ориентацията беше трудна, защото покрита от треволяците местност ставаше еднообразна, когато навлезнеш в нея. Но най-накрая щеше да го намери, нали в гробищния свят няма никой друг според легендата. Само един единствен обитател го населяваше и точно него трябваше да намери пришълката, стига наистина да съществуваше.

Под краката ѝ прашния слой сякаш стенеше от тежестта на стъпките ѝ. Над нея, две-три от птиците бяха уловили присъствието на нещо живо и вече правеха проучвателни кръгове, навярно с намерение скоро да могат да опитат от плътта ѝ. Трябваше да се погрижи за тази опасност. Затова Алексия спря до една останала по чудо здрава колона и вдигна оръжието. Движението веднага бе разбрано и птиците изчезнаха нанякъде. Видно знаеха какво ги чака.

Но не бързаха, градът си беше техен, рано или късно странника ще остане без храна, без вода и накрая ще ги нахрани с тялото си. Така се бе случвало неведнъж и техните импланти с памет го знаеха.

А те умееха да чакат.

2.

След час и половина обикаляне Алексия вече мислеше, че всичките тези истории за Художника са просто някакъв мит, на който тя глупаво бе повярвала и съвсем сляпо последвала до това забутано място. Няколо пъти беше обиколила остатъците от града, но не видя нищо, което да покаже, че тук живее някой. Мрачно и подтискащо място, от което е по-добре да си надалече.

Тя седна на един камък, подпря гръб на друг и извади хранителна клечка. Часовника ѝ показваше, че е вече обед, макар и слънцето да си оставаше все така безлично овално петно светлина, едва прозиращо през слоя облаци.

Добре ще е да поема на обратно, за да измине поне половината път, преди да падне нощта – реши тя, дъвчейки твърдата субстанция.

На петдесетина крачки от нея имаше една десетметрова дебела арматура, на която невъзмутима от присъствието ѝ кацна една от птиците. Алексия вдигна бинокъла и я огледа. Беше едър екземпляр, навярно копие на някой мъжки, който я гледаше с изцъклени и немигащи очи. Тя приближи още малко образа и видя, че изкуственото око е с механизъм за оптично регулиране на зрението и също я оглеждаше отблизо. Бе запозната с възможностите на биомеханичните изделия от залеза на човечеството и тяхната единствена заповед - да убиват създателите си.

Какво ли оръжие крие под перата си? – зачуди се Алексия.

Повечето бойни модели изпращаха набор от пера-стрели с отрова на върха. Отровата щеше да подейства светкавично на нервната й система, като я парализира и така птицата можеше да получи своята храна за полуорганичното си тяло. Но щом досега не са я нападнали, значи не бяха от този тип, а от навярно някой разузнавателен вид, разчитащ само на клюна и ноктите си, които също не са за пренебрегване и могат да я разкъсат за минути.

Алексия сложи автомата на коленете и се облегна на него; не ѝ се влизаше в бой, затова реши да изчака. Може би като пришълка само е нарушила покоят на единствените обитатели на гробището и да не последва нищо повече, освен обичайното проучване.

Птицата надате вой. Те не грачеха или пищяха, а виеха като кучета и като гладни вълци. Защото днес всички са гладни. Никъде няма готова храна, освен ако сам не си я намериш – всеки знаеше много добре закона за оцеляване.

Воят привлече още една от птиците. Пришълката в техния свят постави ръка на дръжката и пръстът ѝ обви дъгата на спусъка. Беше готова да простреля първата от тях, ако се спусне към нея.

Съществата започнаха да вият едновремено, протяжно и басово. В тишината, която се стелеше из гробищния град, този вой прозвуча зловещо. Иззад отломките им отговориха като ехо в хор още гладни гласове.

Алексия скочи и без да чака повече изпрати две бързи серии куршуми към виещите. Успя да уцели едната, но другата се плъзна във въздуха и я нападна, изваждайки дълги стоманени нокти. Избегна удара, който би я изкормил, като бързо се извъртя и претъркаля в прахта. Преди птицата да успее да се обърне, автомата отново изтрака и я удари с няколко куршума. Тя нададе последния си вой и падна в прахта.

Ехото дълго проточва изстрелите като вой. Двете нападателки бяха неподвижни. Алексия бавно ги приближи, като не сваляше оръжието. С готовност да стреля, подритна половинметровите тела, но видимите попадения бяха прекършили крилата им завинаги.

- Кошмарът на този свят никога няма да свърши – прошепна обичайната молитва на ежедневието и отново се върна до камъка, за да изяде обяда си, а след това щеше да си тръгне оттук.

3.

Слуховете бяха стигнали чак до нейният заслон на цели тридесет километра от това мъртво място. Бяха част от обичайните приказки на преминаващите скитници, които стотината постоянни обитатели на заслона бяха свикнали да слушат вечер край огъня. Случи се така, че този път Алексия улови нещо различно в гласа на стареца, на който дадоха стара консерва храна и той им предложи в замяна тази история.

За Художника, за Твореца, който можел да съживи образ в картините си. Дори можел да сътвори живот с краските си.

- А може ли да нарисува друго място, в друго време? – попита Алексия, приближила се неусетно до скитника.

- Много от тези, които са го посетили, не са видяни повече под това небе – отвърна стареца, след като продължително изгледа младата жена, уловила медения отблясък в косите си на светлината на пламъците.

И тя реши да отиде, за да опита да открие вратата към спасението от ежедневието. Защото в подобен на мрак живот и тази слаба искра се превръщаше в извор на надеждата.

Не познаваше света по различен начин, но в отломките от миналото бе намерила достатъчно книги, които прочете. Нямаше спомен кой е научил да чете - навярно е станало някога в детство ѝ, - но умееше да събира буквите в думи и да разбира смисъла им. Алексия се е родила само няколко години преди катастрофата и първото десетилетие на хаос и мрака изтри спомените на малцината оцелели по света. Но в някои от тях бяха останали следи от знания и умения, като това да се чете или пише. Не бяха особено полезни, защото никой не успя да възстанови електричеството, но все още умееха добре да ползват силата на огъня. Ако някой някога разбереше тайните от техническите справочници, отделени на една купчина, в заслоните може би отново ще грейне искуствената светлина и хората ще прогонят част от опасностите на мрака.

- Но няма да е днес – въздишаше Алексия, опитвайки се безуспешно да разгадае формулите, схемите и чертежите от страниците.

За нея бяха по-приятни онези редове, които разказваха за миналото. За времето, когато всичко е било наситено с цвят. Градовете са били многолюдни, хората добре нахранени и течаща чиста вода е имало във всеки дом. Тогава са мислели толкова различно за живота, че Алексия понякога се насилваше да ги разбере.

Имало е звезди на небето. Имало е вълни в морето. Всеки се е влюбвал и със сладка болка го е изживявал. Имало и училища за различни науки и занаяти. Имало е толкова много неща...

Сега миналото никой не помнеше и не се ровеше в него. Повечето го бяха заклеймили като греховно и грешно, довело до отровна атмосфера и почти изчезващо като вид човечество. От миналото останаха и всички създадени за убиване механизми – смъртоносни оръжия, самоходни машини, биомеханични демонични същества, силно радиоактивни зони и милионите вкопани в обгорялата почва „зъбери”.

Алексия тайно се обяви срещу всичко това. Подсъзнателно бе разбрала, че няма да бъде разбрана от останалите, затова просто чакаше случайността да ѝ открие начина за бягство. И точно тази история за Художника беше приела като такъв знак, който да последва в мрака.

Но с болка ще трябва да поеме обратния път. Мястото на надежда беше мъртво за мечти.

4.

Преди окончателно да си тръгне, Алексия трябваше да отбие още един опит да бъде насечена от птиците, като този път успя да простреля само една тях, но я нападна цяло ято от шест-седем виещи черни крилати сенки. Из могилите се криеха достатъчно от вида им.

Равносметката накрая щеше да излезе съвсем на загуба. Два дни път напразно, цял пълнител патрони изразходен и никаква следа от търсеното чудо. Изобщо беше време вече да си тръгва. Мястото се оказа съвсем пусто и тя напразно рискува живота си, за да дойде, а под въпрос е дали ще успее изобщо да се върне до заслона. Но не съжаляваше. В себе си знаеше, че когато чуе отново за някой, който може да я измъкне от този свят, тя със сигурност ще отиде да го потърси. Без да се замисля. Иначе трябва да прекара живота си в прегръдката на лишения от цвят сегашен свой дом в заслона.
Внезапно спря. Пред нея се извисяваше арка. А преди малко май я нямаше, толкова внимателно беше огледала района. Още повече, че това е обратния път, през който всъщност дойде.

Арката имаше висок свод, а под него грееше мека светлина.

- Примамваща като сладко изкушение – си каза зяпналата Алексия.

Бавно, като не сваляше и за миг пръста от спусъка на автомата, се приближи. Толкова неестествено изглеждаше това светло петно на общия фон от рухнали сенки, че съзнанието ѝ приемаше всичко като на сън. Но пък хрущящия слой под краката ѝ, както и задушливия вкус на въздуха, си бяха съвсем реални. Вкусът на реалността, от която толкова много искам да избягам - Алексия застана на няколко крачки от светлината и надникна.

Той беше прав пред статив, на който имаше огромно платно. Ръката му майсторски се носеше и след нея оставаха ярки цветове. Другата услужливо поднасяше палитра с тонове. Твореца бе облечен в лека бяла дреха, която плавно следваше движенията му. Той си тананикаше нещо, лека и весела мелодия, каквато отрасналата в тежка нощна тишина жена не бе чувала никога.

В нейният свят никой не пееше, може би така както и никой не се смееше. Нямаше музика, за каквато бе чела достатъчно и знаеше, че някога е била неизменно свързана с човек, и която веднага разпозна в мелодичния глас на Художника. Единствените звуци, с които бе привикнала, бяха хриптящите стонове на умиращата планета. Също и воят на демоните в мрака – небесния или земния.

Картината все повече оживяваше с цветове. Алексия неусетно бе застанала току под свода. Даже единият ѝ крак, обут в здрав войнишки ботуш, се бе намъкнал в това необяснимо за разума място.

- Аха! – извърна се рязко Художника, видно усетил чуждото присъствие зад гърба си. Не личеше да е изплашен.

Тоест изплашена.

Оказа се, че Творецът е жена. Малко по-възрастна от Алексия, може би с десетина години, но с хубави и приятни, дори може да се каже успокоителни черти.

- Гост – усмихна се тя и махна с палитрата. – Влизай, не се бой.

Алексия прекрачи и се озова в помещението окъпано от светлина. Тук беше и топло, наред с останалите чудеса. Сега усети как тежат няколкото ката дрехи, също и тежката екипировка, която със съвсем женска интуиция разбра, че в момента вече не ѝ е нужна и я загрозява. Затова свали раницата, разкопча бойния колан и – за първи път през съзнателния си живот, - остави автомата настрани.

Усети се свободна. Почувства лекотата на спокойствието и сигурността. Дори за да се убеди къде е, се извърна да погледне отвъд арката. Но видя отвъдното като нещо смътно загатнато и едва доловимо. Като утринна мъгла от киселинни изпарения и всичко беше толкова далечно.

- Къде сме? – осмели се да попита най-накрая.

- На сигурно място – каза непознатата и се усмихна. Наклони глава на една страна, кичур от не много дългата коса непокорно увисна, но с отмятане на главата отново се прибра. Светлите ѝ очи огледаха добре новодошлата и без да се чуди повече, ръката ѝ мацна няколко нови щрихи на картината. Оказаха се сенки. Алексия ги видя и разбра значението. Беше дошла от света им, затова и явно послужи за модел на Художника.

- Как се казваш? – попита продължилата да рисува жена.

- Както са ти казали – отвърна без да се обръща тя.

- Художника? Твореца? Това ли е името ти?

- Сътворяващия художник – засмя се жената. – Не, така ме оприличават с нещо друго. Името ми е Талиана.

- Аз съм Алексия. Чух за теб от един скитник. Наистина ли можеш да правиш магия с картините си? – недоверчиво рече Алексия, почувствала колко груба изглежда тя до тази почти ефирна жена.

- С боите е по-точно. Зависи. Понякога мога, друг път не се получава. Но се е случвало онова, което нарисувам да се сбъдне...

Талиана остави палитрата. Отметна меката завеса и отвори голям двукрил прозорец. Оказа се, че навън го нямаше обичайния безличен пейзаж, на който беше свикнала Алексия. Прозореца гледаше към зелена долина, която се стелеше сякаш безкрайно към хоризонта под синеещо небе. Художника взе картината и плъзна с две ръце платното между рамката на прозореца и то се плисна в долината.

Пред невярващия поглед на Алексия цветовете се нанесоха и образуваха езера, градини и гори. В небето плувна цяла флотилия от облаци, но не оловно сиви, а пухкаво бели и чисти.

Долината оживя.

- Невероятно... – успя само да прошепне изумената гостенка.

- Но съвсем реално – каза сътворилата чудото. Остави завесата отметната, навярно за да се любува на творението си, и посочи на Алексия къде да седне. Тя също се настани удобно и започна да трие пръстите си с чиста кърпа.

- Кажи сега, с какво мога да ти помогна? Идваш навярно от много далече, нали?

Алексия все още се отърсваше от видяното. Съзнанието ѝ го приемаше, но разума трудно можеше да го преработи като реалност, която прилича повече на сън.

Какво да си пожелае? Толкова много бе мислила за това, че сега се запъна. Не подозираше, че да се намираш пред Твореца и да поискаш нещо е толкова трудно.

- Искам да живея някъде другаде, а не там – тя махна с ръка към арката.

Помълча и тихо сподели:

- Просто знам, че този свят не е моят, нито времето ми да се появя в него е правилно избрано.

Талиана кимна, че я разбира. Остави попилата цветовете от пръстите ѝ кърпа и отиде пак до прозореца.

- А там харесва ли ти?

- Това е сън – никога не съм си и помисляла за по-красиво място.

- Ами тогава нека бъде твой – тържествено каза и махна с ръце.

Съзнанието на Алексия се замъгли, но плувайки в лекотата му, чу гласът на Твореца:

- Само онзи, който истински желае да избяга, ще може да премине...

А тя го желаеше толкова много.

5.

Талиана гледаше към последната си картина. Беше се получила точно както трябва. Имаше в нея много цветове. Имаше вече и едно красиво създание, което навярно не спира да се възхищава искрено на всичко живо около него. Това и беше най-доброто възнаграждение за Твореца – признанието! Какво ли друго можеше и да иска. Нали затова съществуваше между пространството и времето – за да отделя подходящите семена от загиващите полета на живота. Нямаше силата да спасява всички, но определени, които наистина заслужават, това можеше. Правеше го от години, от десетки години, от векове и щеше да го прави докато може.

Самата тя не знаеше колко време ѝ остава, но се надяваше да е достатъчно, за да дадат семената ѝ свои цветове. А цветовете нови семена. Така кръгът ще се затвори. След това вече може и тя самата да стане част от нечия картина. Кой знае, възможно е дарбата ѝ да се прояви в някой друг, за да я замести или да ѝ помогне да върнат пак света такъв, какъвто някога е бил.

Гледащата долината се усмихна, когато над езерото, край което бе в момента Алексия, се изля лек летен дъжд и от него се образува невероятна ярка дъга.

- Със сигурност това е най-красивото нещо, което е виждала – каза си тя и се отвърна от този прозорец.

На пода, току до статива, бяха дрехите на преминалата в новия свят. Там се гърчеше като мръсна дрипа и платното на старото ѝ съществуване. Художника събра всичко на куп и го хвърли в голямата камина. Тлеещата жар бавно се разгоря и скоро пламъците обвиха купчината. Сенките изгоряха с жален писък в лумналия огън.

Талиана изтри ръце, оправи леките си дрехи и отиде до друг прозорец. Отвори едното му крило и се облегна на перваза загледана с приятно лениви мисли към нароената със звезди безкрайност.


2 коментара:

  1. Контрастта на една осъществена мечта :)
    Благодаря за интересния разказ!

    ОтговорИзтриване
  2. Де да имаше, Ехо, такъв прозорец, през който всички да полетим...

    ОтговорИзтриване