вторник, 8 март 2011 г.

Санаториум




1. Пустинята

Стикс се изкачи с мъка по мекият пясък към върха на дюната. Веднъж вече горе, се обърна назад към Клетката и усети лек прилив на свобода, когато видя колко е далече.

Сградата сияеше като пътеводна звезда в тъмнината, но затворените в нея едва ли намираха за светлина онова, което ги стягаше с оковите от стомана и бетон. Дори и светлината излизаше накъсана от решетките на прозорците, служещи точно за това – да не допускат нищо и никой навън.

Не и цял - каза си Стикс.

Вътре е сигурният им свят, така им казваха, отвън дебне пустинята, а тя е враг. Затова хората трябва да стоят винаги вътре и нямат право да излизат навън, за да са в безопасност.

Такива бяха простите правила, които всеки знаеше, всеки от живеещите в Клетката, които вече не бяха съвсем сигурни дали има изобщо други живи хора отвън. Пазачите казваха, че и те живеят в нея, но се смееха гръмогласно на тази шега. И постоянните ѝ обитатели смирено заспиваха в стаите си, изолирани един от друг, сами с мислите си, макар събрани под един и същи покрив.

Но Стикс обичаше да изпитва не само себе си, също и търпимостта на пазачите, с умението си да бяга от Клетката. Той ги наричаше стражи, макар че официално бяха болногледачи, на които държавата и семействата на оставените уж за лечение, плащаха големи заплати, за да се грижат за тях.

Стикс когато видеше свободна пролука, а той умаше усет да открива такива, се измъкваше незабелязано като въздушно течение навън. Не за друго, а защото искаше да се докосне до своята любима и просто поемаше към някоя от близките дюни. Изкачаваше се на нея и от височината ѝ гледаше влюбено надалече към потъналите в мистерия мъртви земи, който останалите съчетаваха с името „Пустинята“. Той ѝ бещававаше, че един ден ще остане завинаги при нея.

Как само я обичаше Пустинята...

Стражите вече го търсеха, но все пак успя да стигне до третата дюна, преди гласовете им да го спрат. Той виновно се усмихна и се остави да го оковат и поведат обратно към дома. Никога не се съпротивляваше и това сякаш успокояваше преследвачите му. Не го биеха, но за наказание го упояваха дълбоко, понякога за цяла седмица. Стикс не се сърдеше, така имаше цяла седмица да сънува пясъците отвън.

Някой ден – обеща си за стотен път, докато го валчеха към Клетката - ще им избягам наистина и ще стигна до самото сърце на Пустинята.

Знаеше, че там го очаква най-голямата награда, но за нея не би споменал на никого. Нали тогава всеки би пожелал да тръгне да я търси, а тя си беше само негова.



2. Лунното дете

Кейси се събличаше тържествено. От седмици чакаше тези нощи и за нея появата им беше истински празник, който никаква сила не би могла да помрачи.

Нощите на лунния танц – така ги бе нарекла и сега се подготвяше да застане под прозореца си и да се отдаде на лъчите, които се спускаха на матови снопове през него.

Нощната визитация и проверката бяха минали и всички вече са си легнали. Мислите ѝ плуваха в унеса на опиатите, но щеше да издържи поне за един единствен лунен танц.

Тя запя тихичко онази мелодия, с която винаги посрещаше тези нощи. Винаги, когато небето беше чисто, защото когато имаше гъста завеса от облаци и лъчите не можеха да я достигнат, тогава Кейси плачеше, знаейки че трябва да ги чака още толкова много нощи, чак до следващата пълна Луна.

Но не и сега. Луната бе спряла точно над нея, сякаш познала своето изгубено дете, което вдигна тържествено ръцете си и двете се докоснаха с пръсти и лъчи.

Голото тяло се обля в невероятен сребрист тон и засия в тъмната стая като късче истинска лунна светлина. Кейси започна да танцува, като не излизаше от пръстена, образуван от падащите като прах лъчи. Песента ѝ беше бавна, нежна и тя се носеше върху мелодията, повдигната от небесна сила съвсем леко над земята.

От нищото идваше онзи призрачен втори глас, който винаги бе подкрепял песните ѝ. Дълбок, но мек, като на тигър, мъркащ в мрака.

Щом този дует запяваше и всичко друго от реалността изчезваше.

Кейси знаеше, че някой ден, когато времето ѝ за престой тук изтече, Луната ще я вземе в обятията си и ще я превърне в свой лунен лъч, в какъвто се превръща всичките ѝ деца. Надяваше и онзи глас, прокрадващ се изпод земята, понякога виейки тихо, с толкова болка и тъга, също да литне с нея към нощното небе.



3. Мракът

Той едва ли знаеше, че някъде отвън има светлина. Нито бе чувал за Пустинята или Клетката, а още по-малко подозираше за съществуването на Луната. Защото единствено познаваше света на мрака като състояние, което бе способен да осъзнае.

Звуците обаче умееше да разпознава много ясно, с едни странни образи в потъналите му в тъмнина мисли. Разпознаваше и гласовете на хранещите го, които често му крещяха и гневно удряха. Сам едва успяваше да изрече някоя смислена дума, но знаеше, че това дразни онези, които го държаха в тази дупка. Те го проклинаха бясно, защото едно животно не трябва да говори. Затова мълчеше винаги или просто ръмжеше като животно.

Гърлените звуци на досада, издавани когато го биеха, понякога дори за развлечение, дадоха и името му, макар той самият да не знаеше какво значи.

Те го наричаха Звяра и се отнасяха с него като с такъв.

Просто така, за забавление, пазачите обичаха да дразнят затворника и ръчкаха с корави пръти тялото му, което в мрака започваше да подскача диво да се удря в стените на тясната пещера. Това пораждаше бурен смях в мъчителите му, наложили на главите се апаратите, с които виждаха страданията му и дори ги филмираха. След като се уморяваха от мъченията, изсипваха поредната кофа помия и Звяра слепешком започваше да търси остатъците от храната на другите същества като него, за които бегло се досещаше, че ги има някъде отвъд неговата дупка. Даваха му онова, което би трябвало да изхвърлят, за него нямаше значение, просто задоволяваше ръмженето на собственото си тяло, което го подтикваше да се храни, понякога да спи и често да вие глухо в мрака от болката, бликаща от сърцето му - онова туптящо нещо в гърдите, което често искаше да изтръгне, за да замълчи.

Обикновено след поредния побой, Звяра тихо започваше да скимти. Знаеше, че изпусне ли гласът си, пазачите пак щяха да слезат с прътовете си, по-ядосани от преди и още по-жестоки с клетника. Затова когато чуеше, че са си отишли, той надаваше тихичък стенещ вой, едва доловим, но отново и отново резониращ в стените, които също започваха да стенат със затвореното между тях нечовешко страдание.

Но всичко това беше просто късчета време, между които той чакаше единствено онези няколко нощи, които безгрешно определяше, че идват на равен брой удари на сърцето. Тогава, когато измежду стените до него достигаше онзи невидим нежен глас, каращ Звяра да преглъща всичко, да забравя за теглото си и единствено да слуша песента, която разказваше за една девойката, търсеща в мрака пътя към Луната.

Не знаеше какво значи Луна, но думата стана за него една мечта, която да открие. В сърцето си усещаше, че гласът на девойката, пееща за Луната, е нещо различно за него от всичкия мрак, студ и пребиване до смърт. Заради този глас Звярът би изтърпял всичко, само да го оставят да дочака вълшебните мигове, когато запяваше с нея, но тихо, много тихо, за да може да се чува по-ясно нейният глас.



4. Зад Стената

Ади идваше на работа винаги със свито сърце. Минаха шест месеца от както започна да работи в този санаториум със специални грижи, а не можеше все още да свикне с мисълта, че това е една откъсната от света Клетка, събрала съвсем нормални хора.

Всички казваха, че в началото са се чувствали като нея, но с времето са привикнали и с проблемите, и с трудностите и със състоянието на пациентите, които наистина се нуждаят от специалните грижи на персонала. Тя вече не мислеше това за вярно. Ади бе просто смазана от страданията, които виждаше, че изтърпяват настанените тук, също и от неразбирането на тези хора, видели и усетили по различен начин живота.

Това беше тяхната болест - че виждат различно живота, нищо повече. И точно това ги бе определило като негодни за него, щом като обществото бе настояло всеки човек да върви заедно и в крак по общият им път. Всеки различен е отстраняван, за да не обърка марша на тълпите.

И Ади бе разбрала, че много от настанените тук са просто отлъчени насила, но нито бяха опасни, нито мислеха да бъдат. Дори бяха много по-добри от повечето хора отвън.

Един говореше за света като градина с цветя, друг се рееше с лунните лъчи из небесата, а трети беше просто влюбен в пустинята.

След като започна работата си тук, Ади се научи да разделя света на този зад стените и онзи отвъд тях. Макар понякога да ѝ се струваше, че стените, с които е оградено онова „отвъд“, са много по-дебели, по-тесни и непробиваеми от тези на тази Клетка, прибрала в себе си неудобните събратя на живеещите отвън.

Поздравявайки с вяла усмивка колегите си, Ади си спомни за скоро открития ужас, наречан от всички със злобна наслада "Звяра". Беше незнаен клетник, роден и отрасъл в една тъмна дупка преди двайсет и няколко години, от наистина имаща сериозно разтройство на психиката майка. Така нейде в подземията, някой от управата, доста извратено си е направил експеримент дали ще може да се развие и оцелее детето на лудата в средата на мрак и изолация. Тя дочу случайно за тази нечовешка гавра с живо същество и разбра, че все още я крият от нея, защото е нова, но след като преценят, че остава за постоянно и тя щеше да бъде включена в общата им тайна.

Толкова много е заболя. И това бяха същите онези хора, които сега я посрещаха с умивки и я питаха любезно как са минали почивните дни. После същите те отиваха и смазваха един човек, който дори не знаеше, че е човек, нито в кой свят е роден или къде съществува. Правеха го просто така, за забавление и за убиване на времето през дългите дежурства.

От онзи ден Ади започна да се замисля дали е от точната страна на стената, разделяща на две световете? И да се пита дали е на правилното място и в правилното време?



5. Песента

Звяра се беше прилепил за студения камък и бавничко се олюляваше, подпирайки съвсем леко песента, която идваше от пукнатината над него. Тази пролука между камъните, бетона и мазилката, позволяваше гласът на девойката да стига до него. И усещаше топлина в душата си, която бе толкова различна от вечното му студено съществуване в мрака.

С песента се раждаше едно друго същество, което проглеждаше и се озоваваше на непознати места, където имаше небе, звезди и Луна. Чрез нея мислите му прескачаха това сковало го измерение и се понасяха в нещо, което за него нямаше име, но усещаше, че е мястото, в което иска да остане завинаги.

Времето не съществуваше като понятие за Звяра, защото дори и не знаеше, че то се измерва с часове, дни, седмици. За него имаше само състоянията на болка, на страх и понякога на глад. Но веднъж, на равен брой от удари на сърцето, защото нещо му подсказа, че може да определя чрез тях интервалите, Звяра се откъсваше от мръсното си тяло и политаше като блеснала искра от космичен пламък навън, далеч от пещерата, в която се беше родил, само за да умре в нея, без дори да разбере какво е всъщност лунна светлина.

Този миг идваше, когато онзи невидим глас се прокрадваше и стопляше студената и мрачна дупка, в която преминаваха тъмните му нощи.

Нещо секна песента не там където свършаше, той я знаеше цялата и затова скочи и започна да се ослушва. Бе настръхнал както никога дотогава, готов да скочи срещу всеки посегнал на гласът, който пееше в мрака. Защото чу как някой ѝ говори и я отвежда надалеч и завинаги...

Слепешката Звярът се хвърли напред, заудря по стените и зарева. Нямаше значение, че ще го чуят. Не искаше да остава сам в тъмнината. Ако не дойдеше отново онзи миг, заради който търпеше всичката жестокост, тогава защо ли трябваше да остава жив. Това мислеше и това ревеше, макар никой от идващите пазачи да не го разбра.

Някой отвън забързано отключи дебелата врата, изолираща пещерата от външния свят. Но в бързината си забрави да угаси всички светлини, както правеха винаги при посещенията си в това подземие на Клетката. А това подсказа на Звяра накъде да бяга.

Той се метна и с един удар освободи пътя си. Санитарят се разби в стената, изхъхри веднъж и остана свит на пода сред остатъците от храната, която беше хвърлял с кофи на затворника.

Светлината го прободе, но той успя инстинктивно да се ориентира в непознатата му обстановка.

Звяра беше силен, много по-силен от който и да е в тази сграда, но не го беше показвал никога. Просто търпеше, само и само за да го оставят на мира преди мигът на песента за Луната. Сега освободи силата си, всичката. И лесно се справи с другите двама пазачи, които носеха къси гумени палки и се опитаха да го спрат.

Той отново замахна, телата им подскочиха и глухо се удариха в снежнобелите стени на коридора. Едното остави ярка кървава диря, а в другото нещо изпука и падна неестествено изкривено.

Звяра дишаше тежко, светлината го пронизваше болезнено, затова затвори очи и започна да се ослушва. Слухът му беше изключителен, не само за музиката, оказа се и да се ориентира в непознатият му външен свят.

Чувайки той виждаше образи в мислите си, непознати фигури, разпознаваше преградите и изходите между тях. Така се бе пригодил организма му в мрака, че нямаше нужда от светлина. И сега беше готов да убива и да умре, но да открие песента си.



6. Реката на забравата

Стикс и Кейси се срещнаха преди вечерята. Нещо ги накара в един и същи миг да се озоват пред един и същи обрамчен с решетка прозорец. Тя гледаше към небето със замечтан поглед, а той преценяше как да се измъкне към пустинята.

Оказа се, че и мислите им са едни и същи – мечтаеха да бъдат отвъд Клетката.

- Има луна – каза Стикс, любувайки се на вълните, които призрачната светлина образуваше върху пясъците.

- Пустинята обича лъчите ѝ – промълви Кейси, представяйки си какво е да си част от лунният прах, който се вдига отвън.

После всеки избяга на секундата там, в своето си тайно скривалища, но не срещнали опасност, отново се завърнаха пред прозореца.

- Казвам се Стикс.

- Имаше някъде такава река.

- Река ли?

- Да, на забравата. Пиеш ли от водите ѝ и забравяш за миналото си – разказа с тихият си глас Кейси.

- Сигурно тогава вече съм пил от нея – той прие така обяснението си на това, че не търсеше нищо друго освен пустинята. - Ти приличаш на луната, имаш същото лице и същите очи като нея.

- Знам, тя е моята майка – усмихна се с неземната си усмивка Кейси. - Но на никого не казвай! Те – тя кимна към стражите, - търсят нейните деца, за да ги затворят в пещерите си от мрак.

- Ще си мълча – обеща Стикс и си помисли дали да не предложи на новата си позната да избяга с него към пустинята.

Ади се бе приближила до тях и подслуша разговора им. Беше ги забелязала още преди време. По отделно, но бяха с нещо различни от всички останали. Момичето бе само на двадесет и пет, с година по-млада от самата нея, а мъжът точно преминал трийсетте. Кейси почти не говореше, но често пееше в стаята си. Стикс беше оцелял от нещо преживяно и непрекъснато бягаше навън. И едва сега се бяха срещнали и запознали, въпреки че от години живееха под общия покрив на Клетката.

Но както често се случва, света може да се окаже затворен в една шепа и пак да си останем всички непознати – неведнъж си бе мислела Ади.

Сега, в тази нощ на пълнолуние, душата ѝ започна да се стяга от всичко натрупано от теснотията, която я беше обрекла да живее сред отвратителните си порядки. И заслушана в думите на двамата си пациенти, Ади разбра, че те са по-свободни от всеки един нормален жител на планетата и реши, че няма защо да търпи всичко това повече и просто трябва да избяга оттук. Имаше къде да отиде. Но нямаше да го направи сама. Щеше да спаси един, двама или трима от затворените тук.

Кейси, Стикс и... Звяра – определи тя с непозната до момента увереност.

Не даде обичайните успокоителни преди сън на избраните двама, за третия нямаше как да се погрижи, но знаеше, че никой нищо и не му дава. Нали е Звяр, оставяха го на тежестта на мрака и на самотата. След като всички заспят, реши да отиде и да ги изведе. Знаеше, че след часът за лягане по коридорите няма никой. Целият персонал се събираше в служебната зала за да гледат телевизия или да играят на някакви игри.

Точно това караме да правят и нашите пациенти – отбеляза Ади, докато раздаваше на останалите малките надписани чашки с леки или по-силни опиати. - Но явно не забелязваме, че не се различаваме много по начина си на живот с тези отритнати от роднини и приятели странници. Мислим, че нашата Клетка отвън има по-широки граници, граничещи със свободата, но всъщност те са толкова тесни и смазващи с ограниченията си. Едва ли някой от живеещите там може да се влюби в пустинята или да танцува с Луната. Опита ли и веднага ще го изпратят тук. Външната Клетка е много по-строга с правилата си, тук поне всеки може да бъде какво е.

След като свърши работата си, Ади просто остана да чака времето да пропълзи напред.

И после щеше да забрави за всичко останало.



7. Извън Клетката

Кейси се беше отдала на танца и песента си. Беше нейният миг на съединение с Луната. Усещаше с тялото си как силата я докосва, как то се запълва с приливи, как душата ѝ просто се понася към небето и достига изгрелият над света овал.

Но странен шум дойде от другото място, онова, към което бе закотвена в чуждото ѝ време. Тя секна песента си, остави танца незавършен и прогледна. Една от грижещите се за нея санитарки ѝ говореше забързано и навличаше някакви дрехи върху освободеното ѝ тяло. Кейси трудно разбра какво ѝ казваше - че ще я изведе навън, ще я освободи от тази клетка. При Луната...

Съгласи се, защото тази нощ бе усетила мислите си кристално чисти и ясни. Оказа се, че знаеше за Клетката, но подтисканото нарочно желание да избяга, я бе държало тук, за да не се слее с Луната. А сега може да го направи истински, отвън – свободна и неограничена от стените на спиращата полета ѝ стая.

Тя последва развълнуваната Ади и двете се спряха пред още една врата.

- Трябва да вземем още някой – прошепна санитарката. Открехна внимателно и видя напълно приготвения Стикс. - Ела, ще те изведа.

- Той е пил от водата на забравата – спомни си Кейси и се усмихна на последвалия ги с готовност мъж.

- Аз отивам в пустинята – каза той, - но този път няма да оставя да ме намерят. Тя ме чака.

- Отлично! Сега ме чуйте – съгласи се Ади. Погледна ги строго, както се гледат малки деца, искайки от тях да обещаят нещо. - Ще минем през онзи коридор и ще потърсим още един човек, и после излизаме заедно навън. Искам да не правите нищо без да ви кажа...

- Този ли? - посочи Стикс, когато видяха Звяра да изкача в коридора и да отблъсква двама нахвърлили му се санитари-стражи. Това, че те се разбиха като кукли и повече не помръднаха се хареса на жадуващия за пустинята. Съзнанието му тази нощ не бе така замъглено и той си спомни, че някога имаше подобна сила и умения да убива, но след това спомена се оказа отново скрит от реката на забравата.

Ади им каза да не мърдат и побърза да се приближи към онова, което би трябвало да бъде човешко същество. Трябваше да го примами да ги последва.

Видът му я накара да се стъписа. Беше като избягал кошмарен образ от някой филм на ужасите. Макар на нея причината за вида на Звяра да беше повече от ясна.

Преди да може да направи каквото и да е, той усети присъствието им и започна да ръмжи зловещо. Мириса на пролята кръв го беше озверила и сега бе готов да убие отново.

Ади дори не знаеше как да го повика, а личеше, че се кани да ги нападне. Ръмженето му се усили и той въртеше обраслата с мръсни кичури глава и търсеше жертвите си със слепите си очи. Като хищна птица свиваше кривите си пръсти, с напукани от драскането по стените почернели нокти, а зъбите му да разкъсват.

Някой се раздвижи отзад и Ади усети как Кейси пристъпи пред нея. Гласът ѝ изпревари стъпките. Тихо, така както се приспива някой наранен, тя запя една от своите лунни песни. Беше познала гласът и ръмженето.

Само за секунда Звярът се преобрази и мускулите се отпуснаха, а на лицето, под всичката мръсотия, стари белези и нови рани, се изписа една невероятна блажена наслада. Той забрави мигом всичкото зло, което бе изживял и приклекна като послушно куче, вдигна лекичко глава и заприглася на ефирния глас на Лунната девойка.

Ади остана онемяла. Ставащото беше извън всички представи, но осъзна, че нещо е свързвало тези две подтискани души и те са пеели безбройни нощи заедно.

И точно заради това трябваше да ги освободи.

- Кейси – приближи се тя до пеещата, - трябва да тръгваме. Ще дойдат още пазачи и тогава...

Кейси кимна към коридора и пое натам, пътем хвана грубата ръка на Звяра, който се сви от допира, но безропотно я последва, накъдето го поведе. Той не виждаше в светлината, но чуваше гласът, а това беше повече от достатъчно ясна посока за него.

Стикс ги настигна и първи прекрачи прага на една от страничните врати, която Ади отключи с магнитния си ключ. Хладния въздух ги посрещна, а Луната им посочи пътя. Групата побърза да се отдалечи от сградата.

- Трябва да се качим в колата ми. Разбирате ли, ако сме пеша ще ни хванат лесно – сочеше тя към недалечния паркинг и наредените под навесите автомобили на персонала.

В същия момент откъм сградата се долови раздвижване. Зави сирена. Отнякъде долетяха гласовете на охраната. Чу се и гневен вик – явно бяха намерени мъртвите пазачи.

Сега щяха да ги преследват като диви животни, не за да ги върнат, а за да ги убият.



9. Луната

Звяра не искаше да пуска тази топла длан. Тя бе всичко за него, дори не искаше да знае нито за светлината или за цветовете, нито за другите добри хора, различни от онези, които бе познавал през целият си живот. Стигаше му нейната лека сила, с която го водеше и вълшебният глас, с който го насочваше понякога. Ако знаеше какво е любов, Звярът би признал, че току що е бил пронизан от нея.

Песента той продължи да си тананика, докато суетнята край тях ставаше все по-голяма. Едно по-силно стискане и той млъкна, разбрал, че така ще ги издаде. Тогава чу онези гласове, които толкова мразеше. Опита се да погледне - намираха се на открито, под нощното небе и в заобикаляща ги тъмнина. Оказа се, че за него дори и тя е ярка като летен ден, но успя да различи неясни силуети да се движат около него. Единият от тях бе облят в нещо друго, не знаеше какво, но му изглеждаше неземно. Но не беше сега времето да му се наслаждава, защото към тях вече пълзяха пръстите на студът и мрака, добре познати му от неговата пещера.

Усетил инстинктивно опасността, която свръхразвитите му сетива прецениха, че приближава, той знаеше, че трябва да защити девойката с живота си.

- Върви – изхриптя и я побутна напред. Тя се опъна, не искаше да го изоставя, но Ади отново разбра какво иска и я задърпа нататък, шепнейки ѝ, че така ще могат да се спасят.

Кейси се извърна да го погледне за последен път и му изпрати мисълта си, с която му обещаваше да го намери някога отново.

Звярът изкриви лице в усмивка. Беше грозна и неумела, но това бе първата и най-истинската усмивка през живота му. След това се обърна да посрещне преследвачите им. Имаше да им връща за толкова много удари и болка, че от нетърпение сам избърза да ги достигне.

В мрака се движеше много по-бързо от тях, а липсата на стени го опияняваше. Нямаше какво да спре скоците му, нито какво да препречи избягването на замахващите с палки мъже. Един по един те падаха, един по един умираха и един по един си получаваха онова, което с години бяха причинявали на превърнатия от тях в Звяр човек - болката.

Но някой вече вадеше по-мощно оръжие и стреля. Не улучи. Още веднъж – куршумът се заби с тъп удар в живата маса. И още един път... И още един...

Група пазачи се надвесиха над кървящото тяло, от което на силни потоци се изливаше животът му. Бяха донесли прожектори, с които нашариха тъмнината около Клетката.

Смъртно ранения поемаше жадно въздух, който едва стигаше до пробитите му дробове. Започна да се дави в пенеста кръв и отчаяно се опита да запълзи, като с изкривените си пръсти се ловеше за невидими ръц. Само след няколко секунди неговият земен път завърши, след като очите му изведнъж видяха нещо невидимо за останалите, към което остана загледан и с усмивка се отпусна бездиханен.

Когато погледа на Звяра изстина и се изцъкли, един от мъжете плю и подритна угасналата купчина плът, след това поведе останалите да продължат нощния си лов, оставяйки на птиците и пустинни зверове да се погрижат за погребението на клетото същество, което е било родено някога като човек.

Звяра продължи да гледа към Луната. В последните си няколко мига, докато сърцето му се бореше за тях с болката и стисналата душата му смърт, той прогледна истински.

Очите му видяха в небето пълната Луна и чуха отново песента на девойката. И без да осъзнава дори, че това е всичко скъпо, което бе имал в живота си, Звяра се предаде на смъртта, която нежно го отне с лъчите от небето и го отведе далеч, много далеч, където страдащата му душа намери своя заслужен покой.



10. Санаториум за нашите души

Ади видя всичко от върха на дюната. Когато започнаха да стрелят, тя се прилепи в пясъка, Стикс също, но не и Кейси.

Дъщерята на Луната се свлече и върна досами оградата на санаториума. Като че искаше да се върне там, но просто се сви в сенките на някакви храсти и заплака при мъките на умиращия Звяр. Сълзите ѝ се сляха с песента, която тихичко запя. Знаеше, че грозните викове на преследвачите им няма да я заглушат и той ще я чуе. Той винаги я чуваше и така ще разбере, че няма да бъде сам в края на живота си. Тя ще е с него, сега и завинаги.

И разбра, че Звяра чу гласът ѝ, защото ръцете му, с които я търсеше в мрака, изведнъж се отпуснаха, а Луната отрази очите им и те се срещнаха някъде там, в безкрайността на времето.

Ади се спусна и я докосна.

- Кейси, трябва да тръгваме, имаме малко време преди да ни настигнат.

Планът им да избягат с колата се провали. Пътят беше отрязан от пазачите, затова и прие предложението на Стикс да се скрият в пустинята. Самата тя добре знаеше, че всички се страхуват нощем да влизат сред пясъците. От суеверие, от липсата на ориентири, от страхове. Сега самата тя вече не знаеше накъде да бягат, затова остави на Стикс да ги води.

Кейси ги последва без да каже нищо. Очите ѝ блестяха от сълзи. Лунни сълзи, капещи като звезди от неземните ѝ очи и попивани жадно от пясъците. Бяха проляти за онзи, за който бе доловила с душата си, че е бил най-невинния и чист човек на този свят, но изтърпял повече болка, отколкото заслужаваше който и да е живеещ в него. И заради тази своя чистота, която никой друг не бе видял, той единствено беше измъчван, бит и най-накрая и убит като диво животно.

Стикс се спря и посочи някъде напред. Ади погледна и видя магията.

Луната бе спуснала един плътен свой лъч и той огряваше една пътека между дюните. Кейси уверено закрачи към нея, другите я последваха и скоро гласовете на суетящите се преследвачи заглъхнаха. Дали ги оставиха да избягат?

Или мислеха, че в пустинята нощем няма да оцелеят, или просто ги беше страх – прецени Ади и си представи общия план на района.

Ако навлезнеха няколко километра навътре и после завиеха, може би щяха да стигнат до междуградския път и оттам някой можеше да ги качи. Наивно, но нямаше никаква друга идея. Всичко се беше развило толкова бързо и объркано, че тя просто следваше пътечката. Не съжаляваше за стореното, каквото и да се получи, поне успя да ги отведе извън Клетката. Поне опита да им даде свободата.

Дори и Звяра умря свободен – мислеше си тя, докато следваше Стикс и държеше ледената длан на Кейси, която се бе отнесла в някакви свои ширини, но безропотно я следваше.

В един миг всичко се обърна отново. Недалеч от тях ревнаха гладни мотори на машини и търсещи ги светлини. Гласове се надвикваха.

Да пресекат пътя им и да не ги оставят да се измъкнат.

Зловещия кикот на хищници, заобиколили обречените си жертви, се разнесе сред пясъците. Имаха все още малка преднина, но тя се топеше с всяка секунда.

Пясъкът стана враг. Краката започнаха да потъват и да пропадат в невидими дупки. Дюните се превърнаха в невъзможни за изкачване склонове, по-хлъзгави от стъкло, но всъщност от изливащи се вълни на песъчинки.

Нямаше вече накъде, краят беше ясен – обратно всички в Клетката.

- Към сърцето на пустинята – говореше Стикс, без да е изплашен. Навлезнал толкова навътре, за него бе само на една крачка толкова жадуваната Пустиня. - Тя ще ни скрие. Хайде!

Той забърза, Ади само кимна и погледна Кейси. Тя се освободи и тихо каза:

- Реката на забравата... Нека да изпием от водите ѝ – след това просто тръгна настрани.

Ади нямаше сили да я спре, но миг преди да я загуби от погледа си, видя че сякаш от небето се спусна лунен лъч, който се уви около тялото и нежно го повдигна към безкрая където едно огромно око следеше ставащото под него.

Луната взе в прегръдките си своето изгубено дете, за да го спаси от кошмара, който го бе откраднал и отгледал зад решетките си.

И Кейси се спаси.

Стикс също бе вече далеч, едва различаваше фигурата му, която започна да се катери по поредния хълм.

От нищото изплъзя силен вятър и сътвори сияещ вихър, в кристалите на който падащата от небето светлина се отрази с милиони пъти. И един стълб от лунна светлина, свърза небето и земята, като започна да се върти все по-бързо и по-бързо, помитайки тонове от пясък, които издигаше и спускаше със стихията си.

Последното, което Ади успя да види беше как пясъчна лавина се излива върху Стикс и как го залива, за да го скрие от преследващите да го върнат в Клетката стражи.

Той също бе спасен.

Остана сама. Торнадото отведнъж се разнесе и всичко се успокои със слягането на прахта. Бягството за нея се оказа твърде кратко.

Но пък другите успяха – успокои се Ади и се помоли душите им да са намерили спасението си от света, който ги бе държал затворени.

Светли снопове нарязаха пустинята и край нея стана шумно.

- Хайде, Ади, ела с нас – подхванаха я от двете страни непознати мъже.

Бяха в тъмни униформи, а край тях сновяха като бели ангели ято санитари. Някои вече се подхилваха зловещо, предвкусили късче жертвено месо. Клетката я чакаше, а някъде под нея имаше една пещера, останала празна и необитаема.

- Ела, ние ще се погрижим за тебе – просъска някой от ятото и се приближи със спринцовка, която тя много добре знаеше какво съдържа.

- Не сме имали женски звяр – добави лакомо друг глас.

Капчици от водите на забравата, които щяха да я накарат за потъне в онези дълбини, от където трудно щеше да изплува. Но все някога тя щеше да има свой лунен танц, дори да е насред голата пустиня и ще може да избяга от решетките на Клетката.

Все някога – прошепнаха гласове в мислите ѝ, и само след секунда съзнанието на Ади се отпусна и потъна в огромна бездна от мрачна тишина.

Те отнесоха угасналото тяло и го поставиха в една от колите. То ще бъде поставено на сигурно място, в Клетката, за да е далеч от нормалния свят, който нямаше нужда от такива като нея, станали различни. Затова и всички подобни хора се държаха в места като Клетката - санаториум със специални грижи, където лекуваха душите на отлъчилите се, но всъщност просто ги държаха там, за да са по-далеч от стадото, което искаше спокойно да си пасе лъжливите илюзии насред измамните си житейски полета. Всички онези - виждащи и чувстващи различно - нямаха работа при тях.

Така и никой не потърси другите двама бегълци. Пясъчната буря навярно ги бе погубила, приеха преследвачите, а за телата им щеше да се погрижи единствено пустинята.

2 коментара:

  1. "Всички онези - виждащи и чувстващи различно - нямаха работа при тях."
    Тъжно е... дори в днешно време за различните няма място!

    ОтговорИзтриване
  2. Те затова и ги затварят, за да не зарязат слепците с умението си да чуват гласовете на Луната и пустинята...

    ОтговорИзтриване