сряда, 23 март 2011 г.

Играта


Вървеше бавно, наслаждавайки се на присъствието на нощта край себе си. Също така и на зимата, на нейното ледено дихание, обвиваща топлината на смъртното му тяло. Харесваше му да се разходи малко преди поредната Игра по скованите улици и между неподвижни ѝ силуети.


Всичко наоколо е потънало в мъртвешко мълчание, дори и небето – отбеляза, след като погледна към него.

Казваше се Антоан Вер, не вярваше в живота и участваше в Играта – това бе всичко, с което би се представил на някой непознат. Не мислеше, че е нужно повече. Не и за него.

Къщата се намираше в самия край на улицата, след нея започваше нищото на голото поле. Няколко дървета стърчаха с изкривените си клони като посрещачи на пешеходната алея, но той ги подмина без чуе, че стъблата им стенеха тихо, може би от студа, а може би и от умората на годините.

Къщата беше голяма, самотна и тъмна. Входът покрит с навес, прозорците напълно ослепели, с изключение на един единствен на втория етаж, който пропускаше изпод завесите си малки късчета от светлина.

Антоан се обърна и се загледа в пустата улица. Нямаше нито шум, нито движение в късния час. Знаеше, че може и да не види повече нищо от този свят, но едва ли щеше да го почувства като голяма загуба, така че решително почука на вратата.

Отвори я млад мъж на неговите години. Лицето му бе изпито и лишено от кръв. Бледостта се открояваше в тъмнината, която той не наруши със запалването на някакъв светилник.

- Антоан Вер? - почти прошепна мъжът.

Той кимна и последва жеста да влиза. В къщата също бе студено като навън. Просторната галерия кънтеше от стъпките на двамата изкачващи се по мраморните стълби. Новодошлият оприличи мястото на гробница, в която имаше голяма вероятност да бъде погребан тази нощ.

Стигнаха до единствената осветена стая. В нея ги очакваха още двама мъже, облечени в същите игрални дрехи, като него. Антоан Вер се поклони леко за поздрав и застана пред кръглата маса с тежка алена покривка от кадифе. Никой не говореше, всички очакваха началото на Играта.

- Моля, заемете местата си – каза с призрачния си глас посрещналия го и четеримата седнаха на старинни столове, оказали се невероятно удобни и меки.


Всеки седеше срещу някой, както казваха играчите – "на кръст". Домакина постави внимателно на масата дървена кутия с резбовани мотиви по страните ѝ. Извади от тъмната ѝ вътрешност лъскав револвер, отвори барабана, показа го на останалите, че е празен и го постави пред себе си. До него остави сребърен патрон.

Погледите на мъжете се впиха в него. Не в револвера, а в патрона. Той беше решаващ и определящ съдбата им. Също така и успеха на Играта. Шестте празни канала зееха дълбоки и черни, заобиколени от сребристите отблясъци на няколкото светилника по стените. Върхът на куршума щеше да избере тази вечер своя късметлия.

Дългите костеливи пръсти на домакина взеха патрона и го поставиха в едно от гнездата и върна барабана на мястото му. Огледа останалите и срещна готовност в очите им. Беше време да започват. Той посочи към тестето карти и един от непознатите посегна. Изтегли карта и я сложи пред себе си.

За Антоан реда за игра нямаше значение, но правилата бяха такива – който изтегли най-силна карта, започваше първи. А всеки започнал Играта, можеше и да завърши първи. Но това също не го плашеше, играеш ли Играта, трябва да си готов да я загубиш още при първото раздаване. Имаше много участващи, които се страхуваха от загубата, но все пак играеха и често губеха. Смъртта не обичаше страхливците.

Беше негов ред и той изтегли своята карта. Остави я с безразличие и дори не я погледна. Търпеливо изчака последното теглене - щеше да е втори по ред. Първи се оказа посрещналия го на вратата, трети - мъжът срещу Антоан.

Време беше за истинската Игра.

Домакина взе револвера и го наклони, завъртя силно барабана, изчака спирането и дръпна ударника. Гледайки в нищото пред себе си, той опря дулото в слепоочието си и натисна спусъка. Очите му дори не трепнаха при празното изщракване. Предаде оръжието на следващия. Антоан го пое и усети студената дръжка, сякаш другия нямаше никаква топлина в дланите си, с която да я стопли. Завъртя барабана, опъна ударника и постави цевта на главата си – всичко това само за няколко секунди, но и той нямаше късмет. Предаде го на третия играч.

Хумора в Играта беше черен, както и подобаваше на подобна игра. Онзи, който умираше в нея, казваха, че е имал „късмет”.

И защо не – бе размишлявал Антоан, - нали така се спасяваш от всички грижи, от всички проблеми, а и срещаш много по-бързо неизбежното. Краят на живота е един за всички, просто човек го отлага с всеки ден, за да бъде в последния си миг пак неподготвен.

Но Антоан отдавна се чувстваше готов. Затова и играеше – защото беше изгубил всички надежди, а мечтите му отдавна бяха изгнили във времето. Мнозина го наричаха самоубиец, заради естеството на Играта, но той не се приемаше като такъв. Просто знаеше, че какво и да прави днес, то утре всичко ще бъде забравено.

Той огледа играещите. Умееше да ги разпознава като характери. Третия го беше страх. Ръцете му трепереха и очите му подскачаха на всички страни. Гледаше ту към стените, ту към другите в стаята, а най-често към револвера. Когато го пое, пръстът му неуверено се сви на спусъка и замръзна. За такива натискането беше прекалено тежко и им трябваше много усилие, за да завършат пътя си. Това бавене измъчваше още повече играча, но той не го осъзнаваше и се бореше със себе си, с природните сили, които го призоваваха да живее, с житейската реалност, която го караше да хазартничи със смъртта.

Навярно е дошъл от нужда – отбеляза Антоан, гледайки мъките на непознатия. Заради парите, които за някои бяха равни на малко богатство. Но само тези, които ги нямаха си мислеха, че притежаването им те прави щастлив. Повечето участници бяха много богати и точно заради това, изгубили вкуса на живота - сладостта му се изчерпваше бързо, когато имаш време да го разбереш.

Бедните бяха щастливи с това, че заети с оцеляването си, нямаха време да се замислят за излишното, за напразното трупане на блага и търсене на житейски събития, който са просто един миг във времето. Макар понякога някой от тях да играеше и да печелеше пари, с помощта на които скоро да открие, че е бил много по-щастлив, когато е нямал възможност да се огледа и да осмисли мимолетността на човешкият живот.


Ударника щракна пак и мъжът с въздишка предаде на следващия тази смъртоносна щафета. Последния от групата беше копие на Антоан – истински играч, който без да се бави завъртя барабана, зареди и бързо натисна спусъка. Навярно бързаше да умре и да бъде забравен, разочарован от нещо лично, като това да е измамен или изоставен от любима жена. Такива не играеха заради Играта, а заради възможността да бъдат споходени от „късмета” в нея. Знаеха добре, че всичко тежащо в сърцето изведнъж изчезваше с онзи взрив от пламъци и разбиваща се бяла светлина в съзнанието.

- Второ завъртане, отново ще бъде с един патрон – обяви домакина. - При следващото или при първи „късмет”, ще поставим втори.

Останалите бяха съгласни и зачакаха реда си. Беше изминал половин час, макар никой от играчите да не носеше часовник и не знаеше това. За тях времето спираше още при избора им да участват в Играта. Човек се променя много, щом стане един от тях. Несъзнателно започва да търси близки до мрака места, за да живее в тях. Да избягва шума и да се крие от светлината. Да не говори, почти да не се храни, да не мисли за топлина, привиквайки тялото си към неизбежното гладуване в отвъдното, което ги очакваше. Да не чака да има отново утре за неговото днес.

Бяха живите мъртъвци, които бродеха като чужденци по улиците на живота и се дразнеха от жизнеността на обикновените хора.

Домакина за втори път опита шанса си, но отново само празното изщракване накъса тишината. Беше ред на Антоан, той взе револвера и завъртя пак рулетката на съдбата. И още с издърпването на ударника, усети какво ще последва.

Казват, че играчът винаги усеща „късмета” си. Такава беше легендата сред живите играчи, защото нито един от тях не е могъл да го сподели, ако е имал „късмет”. Но се твърдеше, че истинския винаги играч разбира кой опит е последен. Точно както сега се случи при него.

Усещането дойде внезапно и студената му неумолимост обзе съзнанието на Антоан. След толкова много Игри, за първи път почувства ледено свиване в гърдите, идващо от увереността, че след миг ще е далеч от този свят. Но той отдавна беше готов да си отиде.

Така че се усмихна съвсем леко, като за прощаване с всичко, и натисна спусъка.

Изстрелът се блъсна в стените на празната стая. Тялото остана секунда-две изправено, но после незадържано от никакви мускули и воля, се поддаде на гравитацията и се отпусна върху масата. Пронизаната от сребърния куршум глава падна на кадифената покривка, която започна да се напоява с изтичащата от раната кръв.


Стаята остана онемяла, след като ехото на изстрела заглъхна. Трите огледала на стените отразиха очите на отнелия живота си човек, потърсил тяхната помощ, за да не бъде сами в последния си миг. Така сякаш не един, а четирима си бяха отишли едновремено от този свят.

- Играта завърши с „късмет”! – определи нощта и потъна в смъртно мълчание.

1 коментар: