понеделник, 7 март 2011 г.

Нарисувай на небето звезди

Слушай, сега ще ти разкажа за времето, когато нощта стана вечна и всички звезди паднаха в безкрая. Oт тогава за нас няма вече сутрин и ден, а само мрак и тъмнина. Изчезна светлината отведнъж, изсмука я бездната. Сега само понякога въздухът ще заискри от студ, кристален и пронизващ, такъв го знаеш и ти, но онази картина, която бе някога над всички – на небето, оцветено от светлините на залеза и на греещите звезди, само аз я помня. И макар да знам, че никога не ще видя повече в живота си нито синевата на деня, нито топлината му, не спирам да си ги спомням през студените нощи.

Сега, когато светлината я няма, не можеш да повярваш, че някога е имало понятия като утрин и изгряващо слънце. Ти познаваш само воя на самотния вълк, който дебне в тъмнината и това те кара да настръхваш. Някога не ни беше страх от нея, знаехме, че си тръгва с идването на деня. А сега тя е всичко и всяка клонка е наш враг, насочил пръст, с който да прободе, остър и безмилостен, такъв, какъвто никога не е бил. Тежко живеем в прегръдката ѝ, стиснала ни е в ледената си шепа, но оцеляваме въпреки това.

Много помня и ще ти го разказвам, помни и учи, че ще дойде ден, в който ще започна да забравям. Нали остарявам, бавно, но неизменно.

Така е при човек, това от мен го знай, ден за всичко има - един за живот, един за смърт. Като думите – една за радост, една за скръб. И като песните – една, когато се родим, и друга, с която да се оплачем.

Не заспивай, знаеш, че сме на пост. Може глутницата да мине насам. Ето, на, пийни си от чая и се ободри, още доста ще постоим, сам го знаеш.

Ех, какво ли знаеш…

Някога имахме такива умения, невиждани умения. Самият аз бях високообразован и много ценен от останалите. Не би ме разбрал, но работех нещо, което днес бих нарекъл – Четец на звезди. Нали съм ти разказвал за тях, за звездите, често ги споменавам. Чувал си ги, знам аз, че си ги чувал, но не си ги виждал никога. Тогава светлинките им си играеха на небето и аз исках да ги достигна, дори да се разхождам между тях.

Имаше хиляди мечтатели като мен, събраха ни на едно... за късмет навярно. Бях в екипа, който създаде свръхускорителния двигател. Запомни думата! Я опитай да я повториш… добре, запомнил си. Недей да дремеш, нали чу, че глутницата е минала оттук скоро. Заспиш ли, направо за закуска ще станеш на вълците. Пийни си още от чая и слушай нататък.

Направихме тази чудесия, която трябваше да даде на хората възможността да полетят смело към звездите и един ден обявихме на света откритието си. Пред човечеството се откриваха безкрайни хоризонти, космосът ставаше достъпен и близък. С този тип двигател можехме да отидем навсякъде и то за съвсем кратко време. Доказали го бяхме теоретично и частично на практика – изпратихме малка машинка до една от последните планети на нашата система. Двигателят я ускори със съвсем малка част от мощността си и тя отиде за време, което беше фантастично бързо. Холографен запис на опита се излъчваше навсякъде по света. Показвахме компютърни симулации на това, което би могъл да постигне двигателят с пълната си мощност.

Я кажи как се казваше? Добре, запомнил си правилно, паметта ти е отлична, нищо, че си още дете.

И така, показахме на хората с каква бързина вече можем да се движим и всички от нашият екип станахме герои. Какви ли награди не получихме, но друг път ще ти разказвам за това. Беше един безкраен празник, цветове и светлини, усещания, преливащи в пъстра картина. Не можеш да си го представиш, нали не познаваш цветовете, за светлините да не говорим, но за мен си е останал невероятен спомен от тези дни.

Я чакай, чуй, това да не са вълците? А, не са ли... Мишки ли са? Тогава няма страшно, те, мишките, не са опасни за нас.

Ех, вие младите сте станали същински прилепи – имаше някога такива животинки, като малки мишлета, но крилати. И също като теб не виждаха, но слухът им бе уникален. Аз, знаеш, все още с очите се оправям по-добре, слухът ми не е като на вас, новородените, вие сте истински прилепи, само дето още не сте почнали да висите от таваните.

Я дай тука чая, ще си сипя малко, че нещо ми пресъхна устата. Охо! - силен съм го направил, както трябва да е. Дълго търсих от тази тревица, как ли ѝ викахме едно време? Забравил съм вече. Не, не е шипка, ти хубаво си я запомнил нея, но не е. Шипката е друга, но не съм я виждал от години, дали е и останала някъде, това не знам. Тя студа от последните времена едва ли го е прекарала.

Слушай сега, че се отплеснахме. Тази история гледай да запомниш, то шипката я видиш някога, я не видиш. Слушай!

Когато решихме да изпратим първия екипаж към една от множеството от откритите планети в космоса, за която предполагахме, че е идеална за живот, стана нещо, което никой не бе очаквал. Цялото човечество се вдигна и блокира космодрумите. Всеки искаше да полети към тази планета, нашата беше отдавна пренаселена и изчерпала ресурсите си, вече изтощена издъхваше под тежестта на милиардите. Това безумие стана заради прехваляването на свръхускорителния двигател. Бяхме показали симулация, че той може да използва Земята като космически кораб. Дори обяснихме подробно – съвсем теоретично - как може да се създаде изолиращ външните явления слой, който ще я пази от всичко в космоса и хората да си живеят под него, докато цялата планета се носи в пространството като един вид кораб.

Дали сме ги излъгали питаш? На теория това беше вярно, но го казахме само като уверение за възможностите на двигателя. Един вид реклама, която имахме неразумието да направим популярна. И как след това да убедим хората да се откажат от желанието си да полетят в космоса - звездите мамеха всяко сърце едно време.

Звездите... Ти никога не си ги виждал и не знаеш каква е тяхната магия. Далечни, нароени като мечти по нощното небе. Очите се реят сред тях, мислите политат... Не е като мрака, който сега те смазва с празното си съдържание.

Реши се да се изпълни волята на хората. Превърнахме Земята в огромен космически кораб. Само за пет години изградихме и разположихме гравитационни камери на определените места. Те щяха да образуват пространствено-времеви изолиращ мехур, който да запази гравитацията, въздуха и осигури защита от радиационното лъчение на близките звезди, също и от сблъсъци с космически обекти. Маршрутът бе изчислен и времето за полет би трябвало да е точно една година. Щяхме да се движим с постоянна скорост близка до тази на светлината, като на разни интервали тя щеше да се увеличава до свръхсветлинната и да започне да намаля, като наближим планетата и после със съвсем бавен ход щяхме да се включим в нейната орбита. Така щяхме да имаме две обитаеми планети една до друга. Мехурът трябваше да ни запази от колизиите между пространството и времето. Лично аз имах някои опасения, че те могат да се слеят и да изкривят планетата-кораб в една плоскостна повърхнина, като я превърнат в съвсем малко късче концентрирана материя, но проверките от изчисленията на екипа не го потвърждаваха и отхвърлиха съмненията ми. Все пак май излезе, че съм познал - никой не знае къде сме сега, нито как изглежда света ни отвън.

Сипи ми още. Взех да се уморявам вече, не е като преди. Ти и да заспиш, слухът ти ще е буден и подсъзнанието ти винаги бди. Пето поколение се раждате в тъмнината, мисля си дори, че след още едно-две може и без очи да се появявате; те и без това са толкова ненужни тук, в този свят на тъмнина. Ето, ти си ми казвал, че чувайки шум получаваш и образ в главата си. Само че не такъв, какъвто аз получавам, а някакъв твой си образ-картина. Нали?

Променяте се и това е! Може и от тъмнината да е, но може да е и от мястото, в което сме попаднали. Прилепи на ултразвуковия мрак. Кога ли ще увиснете в пещерите с главите надолу.

Както и да е. Слушай нататък и помни. Другия път ти ще ми разказваш, пък гледай да си забравил нещо. Слушай сега!

Дойде денят, последния, както се оказа, в който щяхме да полетим. Слънцето за последно огря част от Земята, сега щяхме да го оставим да свети на безполезните за човечеството останали планети, десетки спътници и хиляди астероиди.

В определения час първо се включиха гравитационните камери, те създадоха бързоускорени магнитни вълни, запечатвайки всичко под тях, спирайки достъпа на всички космични сили отвън, превръщайки се в пространствено-времеви мехур.

Да можеше да видиш тази неземна картина, дори и със слуха си да я видиш, пак щеше да останеш запленен от нея. Слънцето стана на пъстри петънца и през филтър от гъста виолетова мъгла, се издигаше до магнитния свод, който се разкъсваше от ярки мълнии, родени от сблъсъка на вълните. Беше нещо невиждано, плашещо със силата си, но и невероятно красиво.

Стартирахме двигателя със съвсем слаба мощност, с която да се измъкнем от близостта на Луната. Защитното поле трябваше да я отблъсне и тя, лишена от привличането на Земята, трябва да се пръснала на късове астероиди или да е полетяла към някоя съседна планета.

Кой знае какво е станало с Луната, за нея съм ти разкавал преди, нали помниш, онази към която виеха някога вълците. Помниш я, да. И аз я помня, но едва ли има значение сега къде е пропаднала.

Постепенно ускорявахме, Земята се понесе в космоса и без никакви проблеми изостави орбитата си. Слънцето се отдалечаваше, лъчите му избледняха и изглежда, че всичко вървеше по план и затова няколко часа след старта включихме на пълна мощност двигателите.

До този момент нещата се развиваха идеално и бях повярвал в успеха ни. Живота се беше запазил под онази обвивка. Но изведнъж всичко се обърна само за миг.

Цялото небе, с всички звезди на него, се устреми към нас и се разля наоколо, след което изчезна завинаги. Като фокус – Хоп! – и остана само мрак. Студен и непрогледен. Така стана, така и остана до сега.

Не знам защо и от какъв вътрешен катаклизъм, но Земята се разтвори и погълна с безкрайната си паст почти всичко. Водата заля останалото, после замръзна. Всичко това се случи за броени секунди. Малко места останаха годни за шепата оцелели като мен. Някои от животните и няколко вида растения също преживяха, бавно приспособявайки се към тъмнината, макар и променени. Ето, вълците сякаш се родиха в този нов свят - по-големи и по-умни от когато и да било под Слънцето. Новите хора и те са променени, също като теб и като твоите родители.

Какво е станало ли? Кой знае, сине, кой знае...

Навярно сме се забъркали с нещо, за което дори не е трябвало и да мислим. Трудно е да го обясня, но от дълго време си мисля за една теория. Няма никакво значение, но все пак е отговор на грешката. Чуй я, запомни и нея, може някой ден да послужи някому.

При достигането на подсветлинната скорост сме се понесли на повърхността на гравитационните вълни, понеже достигнахме границата на скоростта на светлината. Но така сме навлезли в пространството, в което материята е колабирала и гравитационните вълни са срещнали други вълни – далтонични. Двете полета са се сблъскали и е станало нещо, което е породило изкривяване на състоянието на пространството около света ни и така ни е запратило или някъде незнайно къде във Вселената, към която принадлежим, или ни е затворило в някое чуждо измерение, което може и да е лишено от понятието време. Ето, почти сто години минаха, поне толкова ги измервам по някогашните стандарти, но аз не се чувствам и наполовина от тази възраст. Нито ти знаеш, че си само на десет, а вече си съвсем голям. Никой не умира както някога в разцвета на силите си, хората успяха да родят нови хора. Вълците и те също се превърнаха в неовълци. Страшно ми е само като си помисля къде ли сме попаднали. Уж сме на старата Земя, а виждам, че не е тя. Нищо не разбра, нали? Празни приказки са за теб, но за мен са важни.

Я чуй! Това май са вълците, а? Какъв вой! Някога виеха срещу Луната, сега вият срещу мрака. Отминават ни, така ли? Ей, направо виждаш с този твой слух Ще ми се и аз да бях придобил тази способност. Нали ти разказвах за онези летящи мишки – прилепите? На такива сме станали. Това и ни остана - да се ослушваме като прилепи в нощта. Измряха прилепите, но виж, мишките оцеляха, дори и да са променени. Но вие младите, сте същински прилепи – чувайки виждате.

Сънувам често един сън. Станал ми е като навик. Сънувам, че си стоя сам насред този бездънен мрак. Стискам в ръка малка кофичка, в нея плиска сребристосиня боя. В колана съм затъкнал сноп от четки, хубави, с меки и естествени косми. После си взимам една четка и започвам да рисувам звезди. Крачка – звезда. Крачка – звезда. И така обикалям навсякъде. Правя доста дълга разходка, преди да спра да крача. Обръщам се и гледам доволен към звездната пътека. Искрящите им светлинки с хиляди блестят. Слизам под тях и се излягам, ей така, на топлата земя и без да мисля за нищо просто гледам звездното небе.

Ей, де да имах такава звездна боя!

Хайде ставай, време е да вървим, други ще ни сменят. Виж, с времето никак не сте наясно. Не знаете, че може да го използвате. Но пък май сте си прави – кои сме ние, че да мислим, че имаме сили да караме една такава стихия да се съобразява с нас. Дори сега, тук, където и да сме, това показва само, че то се е смилило и ни е дало възможност да живеем някъде в него. Но за мен е по-успокоително като си мисля, че мога да го разделя между нощите.

Хайде, да вървим, че то моето е вече отминало, дошло е новото, вашето време.

2 коментара:

  1. Искам и аз да си нарисувам пътечка от звезди, но моите ще са влюбено-красиви и ще се разхождам в мечтателните си сънища по нея! :)

    ОтговорИзтриване
  2. И Ехо ще стигне вървейки така, следвайки звезда след звезда, чак до безкрайността!

    ОтговорИзтриване