вторник, 1 март 2011 г.

Заспи, ангеле, преди да се събудиш


1.

В стаята беше тихо.

Или почти тихо, защото следящите състоянието на пациента уреди непрекъснато цъкаха и премигвайки сменяха режимите си на работа. Също така се долавяха капките подавани разтвори от двете системи - накрайниците им се впиваха като нокти в ръцете под тях. Но освен това сливащото се с тишината работно жужене, нямаше какво друго да смути покоя в стаята.

На леглото лежеше Ира, на стола до нея бе Джонатан. Тя спеше, а той безмълвно я гледаше. Морфиновият ѝ сън продължаваше вече час, но той продължаваше да я гледа и щеше да чака докато тя се събуди, без да наруши спокойствието, което бе намерила зад затворените си клепки.

Стига да имаше още един час от времето, което ѝ остава – си помисли, след като за пореден път се увери от апаратурата над леглото, че свързаната с тях жена е все още жива.

Ира дишаше толкова леко и почти не се долавяше движение под завивката. Сякаш под бялата покривка няма все още жив човек, а някоя ставаща все по-безплътна сянка на нещо, което е било някога живо.

Колко ценни са имено тези последни минути, които изтичат толкова бързо и неумолимо, и приближават времето към онзи последен миг от живота ни в него – Джонатан усети леденото свиване в гърдите си и слабостта от това, че е напълно безпомощен пред всичко.

Ира бе извърнала глава на една страна, така че светлината от малката нощна лампа оставаше в тила ѝ и лицето ѝ остана скрито в сянка. Но една част от нея оставаше в осветен овал, който заприлича на гледащият я на божествен ориол.

Джонатан често си беше мислел за нея като за паднал ангел в земния мрак, който стръвно я беше поел и накъсал на малки парченца. Сега отново си го помисли и му се прииска всичко да бъде различно, да се събуди и всичко да е било само кошмарен сън.

Погледна часовника си, екрана му грееше меко в полумрака и фосфорните стрелки показаха точното време. Наближаваше полунощ. Ледения юмрук отново сви сърцето му и той потрепери от мисълта за наближаващия час - онзи последен и завършващ жизнения път. Последната крачка на още един отиващ си от живота човек.

След като душата ѝ прекрачи прага, образа ѝ ще остане само в тишината на спомените – беше го прочел някъде и го бе запомнил, за да си го спомни точно сега пред спящата Ира.

През последните дни много пъти бе усещал тази студена вълна в сърцето си и сега тежестта на болката се усили. Да предвкусва загубата, вечната и неизбежната, боли истински.



2.

- Джони – шепотът на Ира го извади от размислите и накара веднага да се приближи.

- Да, Ира?

- Късно ли е? – тя нямаше представа за времето през последни два дни. Беше му казала, че вече е обвита в мъглата на забравата. - Навън е тъмно, нали?

- Има около час до полунощ. И вали слабо – меко каза Джонатан и погали ръката, подаваща се изпод завивката. Забитата игла на една от системите с безполезния вече разтвор, стърчеше толкова грозно.

Ръката беше бледа и много слаба, през прозрачната кожа се виждаха плетеницата от вени и капиляри. Пръстите ѝ обикновено свити в юмрук, сега бяха отворени, сякаш изпускаха нишката на живота, за която се беше държала.

- Дъжд... – въздъхна Ира и затвори за миг очи.

Джонатан си помисли, че отново е заспала, макар и сепнато да си помисли за друго, което се опроверга от лекото повдигане на завивката.

- Дали не може да се отвори малко прозореца? – помоли след малко тя.

Той стана и открехна едното крило на прозореца. В стаята нахлу влажен въздух, напоен с вкуса на изливащия се навън есенен дъжд. Ира пое от него, издиша, после още веднъж напълни слабите си гърди и отново издиша.

- Напомня ми на онова късно лято край морето – промълви и очите ѝ отново се затвориха от изтощение.

Джонатан кимна, макар и да не знаеше нищо за този спомен. Нямаше нужда да се пояснява. Важен е за нея, не за него, макар че искаше да знае всичко за живота ѝ, колкото се може повече, за да си го спомня след...

След краят...

- Не ми остава много време, нали? – прошепна Ира.

Какво да ѝ отговори? Как да ѝ обещае време, когато вече е изтекло и само няколко последни капчици се оттичаха по ъглите. Като дъжда по стъклото.

- Ти ще бъдеш вечна, Ира. Времето не от значение – за мен ще бъдеш вечна! – каза той и с мъка удържа напиращите си сълзи.

Тя се усмихна, една тъжна усмивка, която беше толкова красиво изгряла на лицето, сякаш обещанието му вече се е изпълнило.

- Благодаря ти! Толкова се радвам, че се срещнахме. И съм благодарна, че си отивам в твоите ръце.

Джонатан коленичи до леглото и се опита да стопли ледените длани, така леки, сякаш криле на малка птица, но останала без сили за да ги разпери.

Двамата се гледаха дълго, цяла вечност, която бе събрана в този миг, знаеха че след него нямаше да има повече погледи, нямаше да има и усмивки.

- Така ми се иска да не се разделяме – тихо рече Ира и в очите ѝ се надигнаха вълни, които преляха и се стекоха по лицето й.

- Няма да е задълго. Скоро ще дойда и аз.

- Не говори така, ти имаш още много дни пред себе си – жената отново се усмихна тъжно, но ѝ стана приятно от готовността му да я последва в дългият път към неизвестното.

- Едва ли ще са...

- Не казвай нищо, Джонатан – спря го гласът ѝ. – Просто не ме забравяй.

Той се надигна и я целуна по студените безкръвни устни, така искаше с тази целувка да ѝ даде половината от живота си; да бъде изпит от тях и да я съживи.

Тя събра всичките си останали сили и отвърна на целувката му, а след това безсилна се отпусна назад.

- Джони, прочети ми нещо – искам да поспя отново.

Той взе оставената на близкото шкафче книга и прелисти набързо страниците и започна да чете с тих глас онази история, която знаеше, че ѝ е любима – за самотата на вечността и загубената ѝ любов.

* * * * *

Когато спря след малко и погледна Ира, а веднага след това уредите.

Всичко беше свършило - тя си бе отишла в съня си. Тихо и неусетно. Безтегловно и невъзвратимо. Бързо и завинаги.

Лицето ѝ бе застинало в покой. Една последна сълза се беше спуснала, но спряла се насред пътя си и засъхнала завинаги. Клепките ѝ бяха затворени, сега по-тежки от целият свят събран в едно. Джонатан се наведе и я целуна за последен път.

Почти в същото време влезнаха и дежурните лекари, но само за да потвърдят смъртта й.



3.

Гробището беше пусто. Освен няколкото души от погребалната служба, нямаше никой друг в сивият ден.

Дъждът спря още сутринта, но пръстта беше мокра и кална. Единственият изпращач на Ира беше Джонатан, който уреди всичко нужно, за да не бъде гробът ѝ безличен. Иначе щяха да я заровят някъде, където безименните плочи криеха под себе си такива като нея – чужденка в чужда земя.

Колко самотно си отива, непозната и незнайна – помисли си Джонатан, когато най-накрая гробарите бяха готови и след секунда отдаване на служебна почит, се качиха на автомобила си и изчезнаха бързо.

Край новият гроб останаха само той и есента със своите падащи листа от околните дървета.

Падащи сълзи – рече си и махна едно листо от могилата.

- Близка ли ви беше? – наруши тишината един глас.

Възрастна жена се беше приближила безшумно и застанала на крачка зад гърба на Джонатан. Носеше дървена кутия в ръцете си, покрити с дантелени ръкавици.

- Стана ми близка – отговори Джон. – На края, когато вече почти си беше отишла.

Жената се загледа в снимката на мрамора, погледна и рождената дата, поклати съчувствено глава и добави:

- Прекалено рано.

- Никой не ни пита дали сме съгласни с реда си.

- Болна ли е била?

- Да, неизлечимо и прекалено късно открито, за да бъде спряно – Джонатан се огледа. Гробището зееше празно, като черна паст с настръхнали мраморни зъби. – И вие ли при някой близък?

Жената кимна и погледна неопределено из редиците. Можеше да бъде всеки един от гробовете, но видно се интересуваше повече от гробът на Ира.

- Не е от тук, нали? – попита, след като прочете отново името.

- Не, просто е попаднала в нашият град, в нашата страна и краят на пътят й е бил нарочен да е в тях.

- Имах син на нейните години, той също си отиде съвсем без време. Животът сякаш бърза да прогони онези, които са били с толкова обичани – каза жената и въдъхна тежко. После се втренчи някъде към свода на ниското небе над тях.

Джонатан прецени, че загубата ѝ е била преди много години, макар и мъката все още да е жива, но видно с времето вече беше свикнала с тази болка. Болката да знаеш, че някой няма да се върне от последното си пътуване.

Той погледна отново снимката на Ира, която бе избрал и на която тя беше здрава, а не с изпито от болестта лице. Усмихната, очите ѝ гледаха игриво някъде настрани от обектива. Едно весело създание, което е имало толкова мечти за себе си, за своето си място в живота, който противно се стовари върху крехките ѝ плещи, за да я смаже с грозната си справедливост за всички.

- Така ми се иска да я бях познавал година по-рано, колко по-различно би било всичко сега – сподели той с непознатата.

Небето сви още повече кълбестите облаци и закапаха едри капки. Това накара двамата край гроба да се раздвижат. Джонатан погледна за последен път купчината пръст, покрила завинаги Ира, и промълви:

- До утре! – защото щеше да идва всеки ден. Щеше да поседи малко, да поговори и след това да си отива, но да я посещава всеки един ден. Докато е все още жив.

- Може би пак ще се срещнем – каза жената, двамата вече имаха едно общо място, на което е възможно често да се срещат.

- И да си поговорим отново за тях – допълни и когато Джонатан кимна в съгласие, тя пъргаво се изгуби сред алеите на забравата.

Джонатан също тръгна към изхода, където се намираше колата му, в която побърза да се скрие от усилилият се дъжд.



4.

Първата нощ без нея.

Джонатан стоеше в тъмнината. Навън проливно валеше, сякаш небето се бе отворило и през него се изливаше дълго събираната тъга. Дъжда беше с вкусът ѝ, налят с болка и раздираща мъка, която тежеше и разпъваше мислите и душата.

Когато се върна от погребението, той просто седна и не помръдна с часове от мястото си. Мрачния следобед се стопи в тъмна дъждовна вечер, а с нея в стаята бавно нахлу тъмнината. Тя покри вкамененото му тяло и скри в обятията си всички цветове.

Беше късно вечерта, когато Джонатан включи малката нощна лампа, едва образувала блед обръч от дрезгава светлина. Извади омачкан и оръфан албум със снимки - едно от няколкото неща останали от Ира.

Останали след нея...

Беше го разглеждал стотици пъти през тези седмици, но сега щеше да е за първи път като спомен за някой, който вече го няма.

Толкова различно е, когато знаеш, че лицето от снимките никога няма повече да ти се усмихне – си помисли, докато гледаше първата снимка.

На нея Ира беше малко момиче, на не повече от седем години. Гледаше уплашено обектива и държеше ръката на майка си – все още пълна с недоверие към непознатото. Бяха застанали насред двора пред родната ѝ къща, която Ира му бе казала, че вече я няма.

Албума Джонатан намери още в първата нощ на тяхното запознанство. Онази, в която беше останал една вечер в магазина си, за да оправи някакви документи и чу шума от счупване на прозорец някъде из задните помещения, които ползваше за складиране на стоките. Минаваше десет часа и той ясно осъзна какво значи това проникване, но не очакваше крадеца да се окаже някой, който да промени живота му.

* * * * *

Винаги спомена от първата им среща се сливаше с онзи от неговото детство, останал като печат в паметта му. За онази птица, която беше влетяла един ден в стаята и се бореше да излети на свобода, след попаднането ѝ в клетката на чужд живот. Тялото се блъскаше в стъклата на прозорците, през които се виждаше небето и търсената свобода, писъците ѝ се сливаха с плясъка на крилете, толкова безпомощни и безсилни да я изведат навън.

Джонатан не разбра дали е успяла да избяга или се е блъскала до смърт в преградата – същата, която може би всеки един има пред себе си, прозрачното стъкло на живота, което те прави свободен да виждаш, но ограничен да отидеш там, точно там, където наистина искаш да бъдеш. Беше избягал страхливо и не намери сили да ѝ помогне. Родителите му така и не му казаха какво е станало с птицата. Често си бе мислел, че е възможно тя да е се е убила в преградата и това го караше да страда.

Толкова отдавна се беше случило, но той запомни предателската си слабост и проклятието на страха, който оттогава бе изгубил пред всичко.

* * * * *

Ира беше влезнала в магазина му, за да открие малко храна. Ира беше счупила прозореца, за да намери малко топлина. Ира беше преминала границата на неговият свят, за да умре в ръцете му.

Един ангел паднал в живота, който се оказа по-лепкав от най-гнилото блато и повлякъл слабото създание към недрата си. По-тежък от най-тежките котви и грозен, почернял и противен със своите правила и порядки.

Може би затова и тя трябваше да го напусне – нямаше място за нея в този свят, защото имаше толкова много светлина в нея, съвсем неподходяща за това място. Джонатан отгърна слепешком още няколко снимки. Очите му се спряха на онази, на която Ира, като млада девойка, се бе завъртяла на една страна, но с очите си сякаш подканваше да бъде последвана красивата усмивка на лицето ѝ, грейнала насреща. Едно създание, току що разбрало, че е живо и има толкова много неща да открива пред себе си. В очите ѝ се отразяваха безкрайността на мечтите, които всеки има в тези години. Блестяха от очакванията и от надеждите, литнали по пътя, който се вие напред. А колко скоро след това мечтите са се покрили с онези нишки, стегнати и удушвайки ги една по една с мрак.

* * * * *

В онази нощ той бързо отиде отзад и беше готов да срещне обичайните крадци, но видя как едно слабо тяло се хвърли да бяга, грабнало някакъв пакет, но с безсилие удари тялото си в стената под счупения прозорец. Засили се още веднъж, но отново не можа да изкачи стената и след третия опит с немощен писък се строполи в несвяст.

Ангел, на който крилете бяха останали без полет.

В тази нощ откриха и болестта ѝ.



5.

Седмица след загубата на Ира Джонатан се разхождаше под есенното слънце, което сякаш искаше да напомни за отминалото лято. Макар и въздухът вече да беше студен, лъчите му правеха деня приятен и светъл. Не съвсем за потъналия в мисли скитник из улиците.

Колко много неща беше премислил през последните седмици, колко много по-различен бе станал животът. Как измамната му завеса, която бе скривала истината до сега, се беше разкъсала и през нея нахлу истината за толкова много негови страни, които в повечето случаи бяха неприятни. Как сладкото вече не сладнеше – откри самият Джонатан. Нито светлината раждаше топлина. Все повече намираше разбиране в студа и мрака. И утеха.

Скиташе се из страничните улички, където рядко се мяркаха хора. Часът беше обичайния за човешкия поток, който се изливаше понякога, но той се научи да го избягва и без да бърза подминаваше всички и не виждаше нищо от витрините.

Но изведнъж се спря.

Нещо в мислите му го подсети, че току що е минал покрай едно от онези малки магазинчета за сувенири и различни продукти на природата. Сигурно щяха да имат и различни минерали и декоративни камъни.

Ира винаги се беше описвала, че се приема като бял нефрит. Затова ще си вземе едно късче такъв, за да го носи навсякъде със себе си – реши той и натисна дръжката на вратата.

Вратата бутна малко звънче, което весело обяви пристигането му. Още с влизането Джонатан усети аромата на букета от десетки билки, който се бе наслоил в помещението. Отнякъде идваше бълбукането на изливаща се вода, под съвсем тихо носената мелодия, изсвирена на тръстикова флейта.

- Ето ви и вас – посрещна го жена, появила се от вътрешността на магазина. Известно време се чуди коя е и накрая се сети, че това е жената, с която се срещна пред гроба на Ира. – Очаквах ви още преди няколко дни.

- Мен?!

- Има пътища в живота, за които е предопределено да се пресекат – кимна тя.

- И отново да се разделят – напомни Джонатан.

- Да, знам какво имате предвид. Елате, да седнем там – показа една маса от резбовано дърво и три широки плетени стола. – Казвам се Есмералда Санта.

- Джонатан.

Двамата се настаниха и Джонатан огледа магазинчето. Не беше голямо, но предлагаше безброй неща. Но най-вече в него цареше една приятна атмосфера на покой, какъвто трудно се намираше навън.

- Трудно е в първите дни – каза жената. – Сякаш всичко в душата е останало празно.

- Празнота - толкова правилна дума – съгласи се Джонатан.

Той за секунда затвори очи, само за да усети отново липсата.

- Навярно с времето тази празнота ще се позапълни? – попита, знаейки че жената също е загубила някой... някога.

- Има такава, която остава завинаги празна. Само веднъж в живота можем да имаме някой, който да обичаме истински и само веднъж в живота можем да го загубим завинаги – такава загуба остава вечна и няма как да се замени.

Джонатан наведе глава, Есмералда Санта беше толкова права, макар че неговата загуба бе само от седмица, но човек можеше да усети отвратително добре в себе си кое е истинското и кое мимолетното увлечение.

- Сигурно години сте живели с това усещане.

- С него, но и с други. Без да ви плаша, но винаги съм чувала и виждала различни неща от отвъдното.

Това сякаш не изненада Джонатан. Беше го уловил още при първата им среща край гроба на Ира. В онзи мрачен ден, под сивото небе и капещите сухи листа, нещо в погледа на тази жена му подсказа, че тя вижда по-надалече от неговия.

- Мислех си за отвъд, навярно е много хубаво, щом никой не иска да се върне оттам – прошепна той.

- Те искат, Джонатан, не можеш да си представиш колко много искат да се върнат. Но те не ги пускат.

- Те?!

- Те – огледалните сили, които разделят световете ни. Нашият и техният са слепени, ние се оглеждаме в границата му, а техният се простира до хоризонтите на нашият, но посоката за преминаване е еднопосочна.

- И никога ли няма обратен път?

- Никога. Така е създаден живота, последователно да преминаваме състоянията му, но без да възможност да се връщаме назад.

Джонатан се загледа в една ръчно изрисувана подложка. Мотивите бяха разнообразни и шарени. Приличаха на сплетени кръгове, но в различни цветове.

Кръговрат на живота – се прокрадна в съзнанието му. Макар и кръгът никога да не се повтаря. Винаги се върти напред, оглеждайки се някъде назад, в миналото, в отминалите дни, в изгубените мигове.

- И там, отвъд, там какво следва?

- Чакане. Едно дълго и безкрайно очакване на онова, което сме оставили в този свят.

- Значи ли, че все някога две половини стават цяло?

- Ако не в този, то в другия със сигурност – усмихна се тъжно Есмералда Санта. – Но само онези, които са били наказани да бъдат разделени.

- Празнотата – отвърна Джонатан, знаейки вече, че това е точно тя, - която можем да усетим само веднъж, нали?

Жената мълчаливо се съгласи и му подаде стискания до сега в юмрук камък. Джонатан го взе и усети колко е студен.

Беше късче бял нефрит.



6.

Той бавно спря пред гроба. Есента навяваше наоколо вече със зимен привкус. Вятъра беше режещ и размахващ ледени криле. Клоните на близките дървета бяха голи и призрачно поклащаха ръце под сивото небе. Нямаше никакви цветове наоколо, за да стоплят деня, само черно-сив сумрак, в който хоризонта се губеше съвсем безсилен.

И беше празно. Сякаш целия свят се е обвил в сенки и е станал безличен. А онези безкрайни въздишки, които можеха и да идват просто от вятъра, но можеха да са гласът на денят – болезнено тежки.

Джонатан усещаше такъв света около себе си. Беше лично негово усещане и не искаше никой да се обвързва с него. За него краските бяха завинаги избледнели и навярно изгубени до онзи час, в който отново се родят някъде отвъд всичко познато.

Той се загледа напред. Някъде там е границата, която душите преминават. Която знаеше, че и той ще премине някой ден. За да намери онова, до което съвсем мимолетно и ефирно се е докоснал, но от допира им всичко се бе променило.

Отвъд душите ни се сливат – беше му казала Есмералда Санта, - а тук остават телата.

Той погледна към черната пръст, вкоравяваща се от студа, след това се вгледа в лицето от снимката - за него всичко е все така живо. Силно вплел се спомен за Ира в мислите му. Така искаше времето на раздялата им да прелети бързо и отново да бъдат заедно. Нищо друго, само това. Макар да трябваше да почака, поне докато и неговият път завърши и може да премине в нейното измерение.

- До скоро! – каза той и погали мрамора.

Самотната му фигура се отдалечи и бързо се стопи в здрача.

* * * * *

Някъде отвъд, в тъмнината на нищото, което разделяше слоевете на измеренията, едно тяло с разперени криле се хвърли да го догони и прегърне, жадуващо за топлината на тялото му, но тежко се блъсна в огледалната стена на границата и безпомощно се свлече в мрака. Във въздуха остана само отпечатъка на крилете, но образа беше бързо разпилян от вятъра.

- До скоро… – прошепна свилият крилете си ангел и потъна в мъртвешкия си сън.



2 коментара:

  1. Усетих празнотата,а чувството на безпомощност,когато всичко е изгубено ми е толкова познато и близко :( ,но утехата е че там те чака някой с когото сте заедно във времето и безкрая... е малка утеха.

    ОтговорИзтриване
  2. тъжен разказ за изгубеното

    ОтговорИзтриване