сряда, 9 март 2011 г.

Хвърчила се реят в небето


1.

- Иса! Иса, тук ли си? – гласът на дона Октавиа бе с лека нотка на раздразнение, нещо крайно необичайно за нея. – Иса, моля те, идвай по-бързо!

Исабел излезна измежду гъстите клони на храстите, които до преди миг сякаш бяха нереални, обхванати от трептене и странно призрачно избледняване на цветовете в тях.

По колената на момичето беше полепнала светла пръст. Дона Октавиа още повече намръщи хубавото си лице, като видя петната върху розовия плат на роклята. Ръцете ѝ също бяха с полепнала по тях влажна почва.

- Чудесна шарка имаш – приведе се тя и с няколко потупвания се опита да изчисти пръстта от дрехата.

- Дона Октавиа, там видях нещо много странно, но и много красиво – каза Исабел и посочи към храстите. Лицето ѝ грееше, а очите блестяха от енергията, до която се бе докоснала.

- Градината с рози е най-странното място на света, мило момиче. – Дона Октавиа светкавично погледна към възвърналата нормалния си вид градина. Исабел долови притеснението ѝ, което може би дори е страх, но не можа да си обясни от какво са породени тези чувства в нейната възпитателка. - Но друг път не отивай сама там. Особено след като наближава буря.

Като потвърждение на думите ѝ се разнесе тежък грохот на гръмотевица. В Долината всички знаеха какво значи лятна буря и това, което можеше да причини същата с мълниите си. В такива часове е най-добре да си у дома, далеч от откритото поле и неговите опасности по време на бурята.

- Небето сърди ли се на нещо, когато гърми, дона Октавия? – замислено попита малката.

- Небето вижда всичко под него, дори и непослушните малки благороднички – отвърна управителката на имението и даде знак да тръгват преди да ги настигнала бурята.

Двете забързаха към родовата къща, която се намираше недалеч от градината. До нея водеше широка пътека от петнисти речни камъчета. Те хрущяха под стъпките на бързащите по тях. На опита на Исабел да разкаже за преживяното вътре в градината, дона Октавиа каза само едно кратко и нетърпящо възражение “По късно” и не продума докато не се прибраха.

Това, което видя да се случва сред розовите храсти, успя да помрачи настроението ѝ непоправимо, поне според Исабел, която тайно поглеждаше към дона Октавия, потънала в дълбок размисъл и на няколко пъти, несъзнателно и за самата себе си, се извърна да погледне назад.

Когато стигнаха дома, тя изпрати Исабел веднага да се измие и преоблече и да се представи като е готова. Щом момичето се качи на горния етаж, седна обезсилена до прозореца и затвори очи. Мислите ѝ се опитваха да се успокоят, но сълзите напираха да бликнат, а не беше сега момент да ги освободи. И сякаш вместо тях заваля дъжда.

Първите капки тихо потропаха по прозореца и дона Октавиа остана заслушана в тътена на гръмотевиците. Денят едва беше преполовил и ги очакваше един дълъг следобед в просторната всекидневна.





* * * * *

Дон Рабида, баща на Исабел и собственик на най-голямото имение в провинцията Хиспаньола, се върна късно следобед от пътуване до съседната провинция Етерни. Тропотът на конете предизвести домашните му и те станаха да го посрещнат, като двама от прислугата хукнаха за сухи кърпи. Дъждът навън се изливаше в порой от часове, без изгледи да спира през цялата нощ.

Вратата, същата тази врата донесена чак от далечния север и повод за завистта на дон Бера и дон Тамири, се отвори широко, като позволи на развихрилия се вятър да влети шумно с пръски от дъжда.

- Момичета, дойдох си! – гръмко викна дон Рабида и мустаците му весело щръкнаха.

Исабел заобиколи двама от охраняващите го войници и се притисна към неговото едро тяло.

- Страшно време, сякаш препускахме през ада – каза дон Рабида и вдигна Исабел, целувайки двете ѝ страни. – А ти, малка палавнице, беше ли послушна?

- Татко, така се радвам, че си тук. Нали няма да заминаваш пак? – хитро избегна отговора Исабел и прегърна баща си. - А нас за малко да ни хване дъжда и бурята навън.

- Така ли? А да не би някой пак да се е измъкнал от дона Октавиа и тя да го е търсила цял предиобед? – превърна се в строг дон бащата.

- Простете ми, дон Рабида, пристигнаха товарите от Дриам и не съм усетила кога е изчезнала – дона Октавиа се приближи и поклони извинително.

Двамата с Рабида се погледнаха в очите и си казаха нещо, което беше известно само на тях. Безмълвно, безвучно, но съвсем разбрано. Един от слугите поднесе бяла, изтъкана от мек памук кърпа.

- Значи така, млада дона, проявяваш вкус към приключенията? Надявам се друг път да не притесняваш тези, които те обичат и грижата им за теб е преди всичко друго – дон Рабида търкаше лицето си, като спря за миг и погледна много строго Исабел. Тя сведе глава виновно, но веднага я вдигна и се усмихна дяволито.

- Тогава нека и дона Октавиа да идва с мен, може ли? Така няма да казва, че съм избяла от нея, нали?

Всички се засмяха и влезоха навътре.

- Нима е скучно сама да вършиш пакостите си, дона Исабел? – рече той, като отново пое в силните си ръце малкото тяло и го вдигна високо.

Сребрист смях огласиха широката приемна на дома. Свещите из цялото помещение го отразиха и ехото на светлината му дълго трептеше.

Войниците отидоха по коридора към тяхното крило, за да сменят прогизналите си дрехи и да си починат след дългата езда. Дон Рабида също отиде да сложи сухи дрехи, като заръча да запалят камината в неговият кабинет и да донесат бутилка “Златни листа”, любимото му кралско вино.





* * * * *

Вечерта на талази дойде под дъжда, който сега равномерно се изливаше върху имението. Вятърът беше утихнал. В голямата къща на рода Деливеранс, един от най-уважаваните не само в Долината, но и в цялото кралство, всеки се бе заел да върши нещо дребно, с което да запълни времето до вечерята. Една част от прислугата бяха в кухнята, други нареждаха товари в големите хамбари. Войниците, тези които не бяха на постове, си бяха в стаите и се занимаваха с оръжието, играеха карти или просто дремеха, приспивани от песента на дъжда, леко потропващ по первазите на плътно затворените прозорци.

Дон Рабида преглеждаше списъците с получените стоки, като сверяваше записките си, направени в провинция Етерни. Дона Октавиа му помагаше, като отмяташе тези от стоките, на които променяха цената. Големия летен пазар щеше да е скоро и имаха толкова много работа в подготовката на тържището.

Вземайки чашата си с вино, Рабида се облегна и бутна книгите. Отпи и задържа малко глътката. Искаше да усети неповторимия вкус на чудесното вино. Златист спомен от късното слънце на есента.

На онази есен – прошепнаха мислите му.

- Ходила е там, нали? – попита той, след като се увери, че Исабел е при готвачите в кухнята.

- Съжалявам, ще сложа пост пред градината. Вече е голяма и не знам дали ще можем да я държим настрана от там – тихо, с някаква неизказана тъга в гласа, каза дона Октавиа. Тя сплете дългите си изящни пръсти и ги стисна силно едни в други. – Там нещо ставаше, беше невероятно. Това място сякаш я позна, цялото трептеше и се извиваше като в танц. Нямаше нито един цвят в него и беше прозрачно, не посмях да приближа. А тя стоеше в средата, и тя грееше, Рабида! Беше извор от светлина, тя беше слънце! А аз се криех в сянката му – Октавиа не успя да спре сълзите си, които потекоха с отблясък от светлината на свещите.

- Знам, тя е точно това – съгласи се той. После изрече на глас мислите, които бяха същите като на дона Октавия: - А може би ни напомнят за идващия ден, който е съвсем скоро. Чак ме е страх от това бъдеще, което не знам какво ще ни донесе.

- Може би трябваше да заминем някъде, накрая на света, далеч оттук, където няма да ни последва тази наша орисия.

- Ние не можем и няма къде да отидем – промълви благородника с увереност, неотменима от нито една позната му сила. Той вдигна чашата си и погледна през нея към танцуващите пламъци в камината. – Не мисли, че времето е променило случилото се. А и тя трябва да е тук, нали за нея го правим, как да я оставим сама?

Тишината, която настана след последните думи на Рабида, беше по-силна и от врявата по пазарите. И двамата го усетиха и заговориха едновременно, заглушавайки този крясък.

- Така… - каза Рабида.

- Винаги… - започна Октавиа.

Смехът им разнесе от главите им тежките мисли, надвиснали като черни облаци.

- Така бързо лети времето. Сякаш вчера стана всичко – повтори дон Рабида.

- Така е, наистина минаха като на един дъх тези десет години. Десет години, Рабида, нима ги усети? – жената покри очите си с длани. – Не бяха ли напразно изживяни... макар и като подарък.

Дон Рабида се изправи и я приближи. Той притисна към себе си плачещата Октавиа и галейки махагоновите ѝ коси, усети силата на въпроса.

- Скъпа Октавиа, може би това е причината, заради която ни е имало, да спасим живота на едно невинно същество и само ти успя да я запазиш, ти и твоята доброта и обич, аз бих изпуснал това слънчице още в началото. Направи повече от възможното, аз само се крепях край теб. Времето, което ни беше дадено... като подарък, е най-прекрасният продължил до сега миг, който може да ни се даде.

- Защото бяхме и заедно - промълви тя и погледна дон Рабида в очите.

- Защото бяхме и заедно – отвърна тихо той.

- Винаги съм се питала – какъв ли е онзи свят, нейният истински свят, от който дойде.

- Вероятно никога няма да узнаем. Всичко е толкова необяснимо за нас, просто някой ни даде шанс да изживеем малко по-дълго смъртта си сред светлината на нещо неземно.

Те постояха така, безмълвно хванати за мъртвите си ръце. Когато прозвуча звъненето на камбанката за вечеря, се пуснаха с нежелание и тръгнаха към трапезарията.



2.

Преди да заспи, Исабел дълго мисли за това, което видя и преживя днес в градината. Но най-чудно ѝ беше, защо дона Октавия не дойде при нея, а сякаш изплашена от нещо, стоеше настрани и само я вика настоятелно да се върне.

Сигурно е видяла онези фигури, но те не бяха страшни – размишляваше Исабел, - напротив, толкова приятно усещане не бе имала досега, когато ги докосна и те плзънаха по нея.

Бяха живи и игриви пъстри форми от светлини, които се въртяха и правиха цветни стени наоколо. Имаше и още някакви странни неща, непознати като явления, но не и плашещи. И всички ѝ бяха някак странно познати и близки. Звуците, издавани от светлинните форми, звучаха като отдавна забравена мелодия на песен, която обаче беше слушала много пъти... някога.

Общо взето, в един момент Исабел се почувства като у дома си, където и да е това място.

Как искаше да разкаже за преживяното, но дона Октавиа не пожела да говорят за нищо през остатъка на този ден, а да опита да го сподели с баща си не смееше. Той винаги оставаше много недоволен, когато Исабел се измъкваше без разрешение и трябваше да бъде търсена. Сякаш има някаква дебнеща опасност извън имението, но неизвестна и невидима за малкото същество.

През целия си кратък живот тя винаги се намираше под надзора на дона Октавиа, или на баща си, които изрично ѝ бяха забранили да се отдалечава сама където и да е. Исабел от известно време насам правеше точно това, сякаш подтиквана от някакъв порив да полети.

Замисли се за дона Октавиа. Винаги се питаше защо е само управителка на имението Деливеранс, в частност и нейна гледачка, а не и жена на баща ѝ, дон Рабида. Знаеше, че майка ѝ си е отишла при раждането, а дона Октавиа е нейна далечна близка родственица, която поела грижите за Исабел веднага след раждането, но сякаш нещо не беше съвсем така.

Момичето знаеше наизуст историята на рода им. Фамилията на майка ѝ живеела в една далечна провинция на юг, някъде зад Мъртвата планина, когато младият тогава дон Рабида посетил дома на бъдещата си съпруга по свои търговски дела. Майката на Исабел се казвала Изабел Нирина и дошла тук заедно с дона Октавиа, която придружила по-богатата си роднина като компаньонка и приятелка. Когато дошъл трагичния ден на раждането, издъхващата майка пожелала то да носи нейното име. Решението на дона Октавиа било да остане завинаги в провинция Хиспаньола, имението Деливеранс, като помощничка на дон Рабида в отглеждането на Исабел, а по-късно и като управителка на цялото имение.

Исабел знаеше тази история още от съвсем малка. Много нощи бе слушала тихия, почти вълшебен глас на дона Октавиа, да ѝ разказва за невероятната светлина на паметта на майка ѝ. И че трябва да помни, че е родена от лъчиста чистота и доброта, която е неповторимо рядко срещана в живота.

С годините Исабел растеше, разбираше все повече неща и виждаше, че именно дона Октавия е толкова добра и с невероятно красива душа, която, когато минеше край някой, го окъпваше в сиянието си като утринна зора. Исабел искаше именно тя да е нейната майка, защото каквото ѝ да казваха, виждаше, че дона Октавия описва често себе си.

Но неизменно получаваше отговора – “Аз съм нищо, Иса, трябва да знаеш, че ти си родената от светлина и все повече заприличваш на такава с красотата си.”

Интуицията на младото момиче долавяше, че не всичко е разказано, както е било наистина. Опитвала се бе да разбере нещо повече от служителите в имението, но всички те бяха дошли след раждането ѝ. Също така усещаше и себе си различна в определени моменти, особено на местата, които не би трябвало да посещава. След това винаги имаше сънища и чувства, опитващи се да ѝ подскажат нещо, но все още не можеше да ги разгадае или сподели с никой. Знаеше само, че в нея има нещо различно, нещо, което не идва от родителите ѝ, нито от добрата икономка на имението.

Стана ѝ приятно като си помисли за тях двамата – най-добрите и прекрасни хора, които можеше да има на света. Сякаш бяха приказни герои, дошли от легендите за времената, в които всички са били като тях. Исабел бе доловила искрици на силни чувства между тях – някой поглед, дума или леко докосване един до друг. Но всеки порив оставаше недовършен, спиран от скрита догма – по-тежка и от проклятие.

Винаги когато виждаше баща си заедно с дона Октавиа, си бе мислила, че те си подхождат толкова много и едва ли би имала нещо против дона Октавиа да стане нейна втора майка, след като и без това тя я е отгледала.

Някаква детска благодарност имаше в нея, че ги има край себе си, че са я отгледали и продължават да го правят. Това разбираше, а живота скоро ще ѝ отвори всички врати, водещи към света на тайните – в това бе повече от уверена.

Затваряйки очи, тя извика спомена от преживяното днес и шарената дъга отново се завъртя и скоро я понесе в обятията на един прекрасен сън.





3.

Дон Рабида седеше пред камината, всички в къщата отдавна си бяха легнали и той остана сам. Преди малко и летният дъжд спря и сега само огънят прошумоляваше – дърветата пукаха като ставите на старец, пламъците се изпъваха и плющяха като платна. Помнеше този звук от платната на корабите, а пръските от искрици напомняха на ронещи се звезди от нощното небе, което бе невероятно, гледано в открито море.

Протегна ръце към огнените езици, които хищно се извиха и стрелнаха към тях, но потънал в размисли дори не усети паренето им.

Знаеше, че няма да са много дните, в които да се радва на тези дребни неща от живота, но именно те щяха да му липсват след като…

Отдавна не си беше спомнял за миналото и онзи есенен ден. Тази нощ щеше да бъде посветена на тях, на съдбовните мигове в неговият живот, въздъхна той и се отпусна бавно, тежкото му тяло натежа и облегалката проскърца.

Огрян от огъня, Рабида отвори стаята със спомените.





* * * * *

Беше млад благородник, родът му от най-старите в кралството. Вече имаше име на честен и почтен търговец, а и участието в походите срещу нахлулите от юг диви племена го бе покрило със слава и множество отличия. Лично кралят го покани да отиде и заживее в столицата, в самия дворец. Но той предпочете да се върне в родния край, където стана пръв сред местните благородници.

На един от родовите балове, давани винаги в началото на лятото в някое от именията на провинцията им, състоял се в къщата на приятеля му дон Бера, се запозна с дона Октавиа Нина. Още тогава, при тази първа среща, когато погледите им се срещнаха и той пое ръката ѝ за да се представи, двамата разбраха това, за което казваха, че после ще остане вечно и неизличимо от времето.

Започнаха да се срещат често през онова лято и всички очакваха скоро двата големи рода на провинцията да се обвържат.

Един ден, бе в първите дни на есента, когато птиците отлитат на юг, а вятърът става малко по-суров и листата се обагрят в ярки цветове, те се разхождаха из голямата градина в имението Рабида. Тази градина беше забележителна с редките видове растения в нея. Още дядото на дон Рабида е носил от далечните земи и места малките семенца, сега издигнали се във високи и горди дървета. Не говореха, просто се наслаждаваха на присъствието си тук, един до друг, в този малък рай от цветя, дръвчета и храсти.

Спряха за момент под арка от рози, загледани в дълбочината на любовта си, която озаряваше със сияние очите им. И за тях не съществуваше нищо друго в този момент.

Рабида не улови промяната, която настъпи неусетно край тях. Просто изведнъж се видя обгърнат от мрак, който бе всичко – нямаше вече небе, нито далечен хоризонт, само тъмнина и нищо друго. Усети я лепкава и студена, като мъглива утрин, но тази лепнеща влага се стичаше от тялото му. Октавиа бе паднала на земята, очите и широко отворени, ръцете отпуснати безсилни, и цветът на живота оттичаше от красивото ѝ лице.

Последното, което Рабида направи тогава, бе да се свлече от тежестта на лепкавия студ върху нея. Защото дори и да е краят на живота им, то не трябваше да се разделят.

Сега знаеше, че в този момент е бил мъртъв, но последвалото съживяване помнеше като силното поемане на въздух, като че се е давел и едва достигнал повърхността, за да задиша отново. Същото се случи и с Октавиа, която дълбоко вдиша и задра с ръце влажната почва под себе си. Рабида побърза да я вземе в ръцете си и да я успокои.

Тогава се появи и онзи глас. Влезе направо в мислите им, търсещ думите и прекъсващ често от липсата им.

- Трябва да спасите… - нахлу той в съзнанието и на двамата, но не разбраха последната дума. – Вие ще можете, имате връзката... Аз ви връщам живота, макар и за кратко, но трябва да гледате... – отново онази дума. - ...десет пълни завъртания на света ви около вашето слънце. Толкова ще ми трябва, за да се върна... – образи на космос и разливащи се от невероятната скорост на проектиращия ги звезди. - ...отгледайте я както е при вас... онази сила във вас ще ви помогне.... – те видяха двете си сърца в едно как туптят и се обливат във вълни. - .....тя ще укрепне и чака завръщането ми. Спасете... Моля ви!

После всичко утихна, а от нищото се появи топка светлина, която падна в ръцете на Рабида. Тя бликаше жива и галеща, и го огря и стопли едновремено. Тъмнината стана прозрачна и появилия се вятър започна да я разнася.

Двамата с Октавиа откриха, че всичко около тях е мъртво. Всичко, което е било частица от живота, бе увяхнало и изсъхнало. Сякаш не бяха в техният свят, тук беше чуждо и страшно, като миг, убиващ с идването си.

Но от светлината в ръцете им, около тях, като в сън, се появи един цвят, който се вплете в нищото, после втори, последван бурно от други цветове, плавно разплискващи се в празнотата. Сякаш някой тъчеше на вълшебен стан живот и насищаше с нишки безкрайността. Така животът се завърна, бликащ от малкото момиче, в което се превърна неземното късче светлина. Намираха се насред градина, която разцъфтя, без да има значение, че е сезон, който не беше за цъфтене.

Отвъд нея откриха остатъците от мъртвия им свят, но постепено го съживиха, макар и различен. Много неща не бяха същите след промяната, а и много места просто не се появиха, изчезнали в неизвестността.

Родните земи на Октавиа ги нямаше, там сега се издигаше Мъртвата планина, място лишено от живот и присъствие на каквото и да е. Но имаха достатъчно други земи, където да заживеят отново с въображаемите си приятели и население, което всъщност никога преди това не е живяло в този край. Но това само те двамата знаеха и постепенно заиграха ролите си в този нереален театър.

Така двамата с дона Октавиа останаха завинаги тук с най-голямото чудо, което надмина дори това, че бяха умрели – светлината, преродила се в детето Исабел, сътворило всичко, което е живот сега, крепящ се изцяло на нея.

Страхът им идваше от това, че когато тя си отиде, Земята отново ще приеме истинската си форма - мъртва земя и хиляди мъртви души ще потънат в последния си сън. А дон Рабида и дона Октавия просто искаха да бъдат все така заедно.







* * * * *

Дон Рабида отвори очи, огънят беше отдавна угаснал.

Останала е само пепелта - си каза той. - Всъщност нима и ние не сме точно това – цветя от изтляла пепел, чакащи ветреца, който ще ги разпилее.

Преминала, нощта вече очакваше идването на зората, а с нея и поредния ден от малкото ѝ оставащи.



4.

На рождения ден на Исабел, дон Рабида и дона Октавиа устроиха тържество пред къщата. Украсените прозорци весело отразяваха слънчевите лъчи на следобедното слънце. Пъстри хвърчила се издигаха в небето, водени от веселия смях на рояка гонещи се деца, дошли на празника. Майстори сладкари бяха доведени от цялата провинция и отрупваха масите с торти и сладкиши, на които многобройните гости не можеха да устоят.

Дон Рабида бе седнал сред другите донове и доволен наблюдаваше празника. Дона Октавиа заедно с няколко дами разговаряха и често се смееха на някоя лудория на децата, въртящи се около масите. От сутринта тя имаше едно неприятно предчувствие за нещо, но не го сподели, само преди малко скрито бе допряла ръката си до тази на дон Рабида, търсейки подкрепата му. Той усети това, стисна нежната ѝ длан и леко я задържа. Сам знаеше, че нещо може да се случи на този ден. Онова, за което вече бяха предупредени.

Гостите унищожаваха огромни количества храни и вино, особено дон Тамири, който развеселен гонеше най-малките, правейки се на горско чудовище от местната легенда за страшилищата от Тъмната гора, но запасите, както и лозята на рода Деливеранс, бяха безкрайни.

Рабида тъкмо бе махнал да донесат още от златистото Кралско вино, когато всички отведнъж замряха, а след миг сякаш замръзнаха - онемели статуи, сковани от твореца в последните си жестове. Единствено тримата домакини – Рабида, Октавиа и Исабел - останаха в съзнание. Също и снопа хвърчила, някои от които, незадържани от нищо, се понесоха свободни като букет цветя, разпилян от вятъра в небето.

Празничният двор заприлича на населена от кукли веселба, която някой, който не е искал да бъде сам, е направил и седнал в компанията им, за да изпие чаша хубаво вино.

Отдолу, откъм онази странна вечно цъфнала градина, се зададе човек. Рабида и Октавиа станаха и тръгнаха към него. Знаеха кой може да е това. Исабела, вече беше стигнала до човека и го водеше за ръка, говорейки му щастливо.

- Дона Октавиа, татко, това е моята половина – гласът ѝ звънеше от радост. Изведнъж всичко онова, което бе усещала, но останало неразбрано, се вля в нейните мисли и тя порасна за един миг, макар останала в тялото на малкото дете. – Сега усетих колко ми е липсвала тази част, която съм чакала.

- И те допълва, за да те направи едно завършено цяло, нали, момичето ми? – каза човекът, който изглеждаше съвсем нормално за това разбиране на реалностт и той запази тона му, но всъщност беше от друго място и време.

Той предаде истината на Исабел само с едно леко погалване и тя се преобрази, разбираща и знаеща всичко за онова, което се е случило преди точно десет години на това място.

- Да, но и аз те допълвам – весело се засмя тя.

- Здравейте, идвам навреме. Ако не се лъжа, това е отбелязване на завършен цикъл от живота, нали? – Непознатия се усмихваше, макар че моментът за Рабида и Октавиа не бе много приятен.

- Вие ли ни я оставихте… тогава? – Рабида се запъна малко, чудейки се как да нарече случилото се.

- Да, аз бях, и искам да ви благодаря. И на вас, дона Октавиа – той се поклони изискано, - за това, че запазихте моето… - и изрече онази непозна дума, както тогава в тъмнината. – Елате, да седнем и да ви разкажа всичко. А и да опитаме от тези невероятни неща, които приготвяте за храна и пиене във вашия свят.

Всички отидоха на масата, заобикаляйки застиналите тела на само допреди малко веселящи се гости.

А може би сме сънували, че е имало празник – мина през мислите на Октавиа и Рабида, които се опитваха спокойно да приемат случилото се. Те очакваха този ден от дълго време, така че съзнанието им засега не се разбунтува срещу невероятната ситуация, а и нали знаеха, че всички хора в техния свят са просто видения, просто един сън.

- Благодаря ви, дон Рабида – каза непознатия и пое чашата, която му предложиха и вдигна тост. – Да пием за рожденичката, все пак да не забравяме, че има празник това създание от най-чиста светлина. За нейно здраве!

Тримата отпиха от виното, а Исабел от чашата си с пресен плодов сок и всичко стана по-леко и приятно. Напрегнатостта в двамата изплашени за съдбата си, изчезна отведнъж от мислите им. Оставаше им да чуят разказа на странника и да… Не знаеха все още какво ще последва след това, но щяха да го посрещнат отново заедно.

- Как се казвате? Или как да ви наричаме? – попита дона Октавиа, докато режеше парчета от голямата празнична торта, истински шедьовър на сладкарското изкуство.

- Нека да е дон Феникс, нали това беше птицата, възродила се от пламъците?

- Дон Феникс, радваме се, че сте сред нас – поздрави дон Рабида и вдигна чашата си отново.

- Татко, нали не се сърдиш за всичко, което се е случило? – Исабел бе доловила тъга в мислите му.

- Не, даже напротив, по-хубаво от това не бих и помислил, че може да протече отново живота, макар и кратко. Ти, Исабел, си най-прекрасното нещо, което можеше да ми се случи и затова ми е мъчно, че се разделяме. На дона Октавия също.

- Те не знаят, нали? – обърна се момичето към дон Феникс.

- Нека го оставим за края – загадъчно ѝ отговори той. – Тортата е чудесна, ще ви помоля, дона Октавия, за още едно парче.

След като опита от сладкиша, рече с умивка:

- Хубави неща имате тук, уж не са нищо особено, но са така приятни – мекото слънце, уловено от чашата с вино, тази торта, дори и тези неща над нас. Приличат на комети.

Всички погледнаха към хвърчилата, някои изпънали въженцата си от все още държащите ги неподвижни ръце, други изпуснати и обикалящи наоколо. Вятърът ги поемаше, издигаше или снижаваше, но за миг не оставяше спокойни. Октавиа остана загледана в тях, когато дон Феникс започна да разказва, прекъсвайки само за да отпие от златистото вино, което бе видно, че му харесва.

- Ние с Исабел сме от друго място във времето, от едно друго измерение на живота, което е на няколко нива от вашето. Измеренията са много, както и формите на живот из тях - вие все още не знаете каква огромна сила е животът. Той е безкрайност от възможности, наслоена така, че да няма нито начало, нито край. Нашето измерение е свързано с няколко други, едно от които е вашето и умеем да пътуваме между тях. Има нещо като тунели за това, простете, но знанията са ви слаби, за да ви го обесня.

Дон Рабида кимна с разбиране, а дона Октавия остави хвърчилата да се реят свободни.

- Тогава, в онзи ден, нещо се обърка по време на полета ни. Понякога се случва. Как да ви го опиша? Мисля че най-близо е, ако кажа, че имаше буря, но тази буря бе някъде из времевото подизмерение, което пресичахме, но обхвана и няколко съседни нива от него. С Исабел, която не е всъщност дете, а моята… Нямам точна дума, но тя е половината от това, което сме в нашият свят. Ние за лош късмет пътувахме и бурята ни хвана точно при преминаването между две измерения. Така пропаднахме тук във вашето, като при появата си, открихме че онази буря е погубила всичко живо в доста голям периметър от планетата ви. Ние го приемаме като разчистване на прах от материята от самото време, изразяващо се като унищожение на живота. Вселената сама избира кога да се разтриса от своите гръмове, дон Рабида – дон Феникс изпревари въпроса, който опря в устните на слушащия го с внимание.

- Мястото, върху което паднахме – той посочи градината и Рабида и дона Октавия несъзнателно кимнаха, знаейки много добре къде е това, - допълнително поизгоря от пропукалия се транспортен тунел. За да продължим пътя си и да се върнем в нашия свят, щеше да ни е неоходима много енергия. Нашите запаси бяха малки и при опит за обратно пътуване част от целостта ни би загинала. Енергията се разсейва, веднъж изпусната, и бе трудно да се набави от околната среда, която вече бяхаме изтощили. Заради онази буря и пукнатината в целостта на повърхнината на измерението ви, което при нарушване, за съжаление, води винаги до големи щети в материалния свят – дон Феникс спря разказа си и помоли домакина си. – Дон Рабида, бихте ли ми сипали от онази бутилка, с по-златистия цвят. Невероятно е, как подобна напитка може да е събрала вкуса на плода и слънчевата енергия, която го е накарала да се роди.

- Това е най-доброто, оценили сте истински добрия вкус на виното, дон Феникс – каза дон Рабида.

- Благодаря ви. Наистина е великолепно – със задоволство съобщи дон Феникс, след като опита от искрящата течност. – Е, да продължа с историята, която ни срещна и обвърза.

- Казах ви, че поради разни закони на времето нямаше да можем да се върнем и ние като едно цяло. Затова едната част от нас трябваше да остане във вашето измерение. Бързо открих, че можем да се съединяваме с вашите градивни частици, които впрочем са различни от нашите, но все пак достатъчно близки, и да се превърнем в една от вашите форми. Всичко щеше да е като раждане на самата частица живот и затова ни трябваше някой, който да отгледа и поддържа останалата половинка, докато се завърна. А времето, нужно за това, нямаше да е малко, защото бавно щях да се връщам, заради липсата на повече енергия, както вече ви казах.

Дон Феникс погледна слънцето в небето, което също беше една илюзия, проектирана в съзнанията на седящите край него.

- В онзи миг всичко край мен във вашия свят беше мъртво. Вие бяхте също. Лежахте ей там, не знам как усещате смъртта, но аз тогава видях, че сте провесени над голяма празнина, която още няколко мига и щеше да ви погълне.

- Защо не отидохте в земите след тези, мъртвите? – попита Октавиа.

- Исабел трябваше да е тук, близко до това място. Оставих уред, даващ ѝ вълнова мощност, а и чрез него влезох в съзнанията ви, които все още бяха тук и просто ги съживих. Те, дона Октавия, са заредени с много енергия, но без телата си, скоро щяха да изчезнат в пространството. Така е в това измерение на одушевена материалност, но поддържайки ги отвън, можех да им създам заблудата, че все още си имат тела и че света си е същия. Улових и една силна връзка между двама ви, която да предава сигнала си и на нея, а заедно и на целия появил живот от мрака. Затова бяхте подходящи, за останалите загинали от бурята не можех да направя нищо, съжалявам.

- Значи това всичко – дон Рабида описа с мах света, - го няма.

- И го няма, и го има – обади се Исабел. – Като сън, за който знаем, че е нереален, но изживяваме в него всички емоции, усещания и настроения.

- Чрез силата на уреда, в съзнанията на двама ви успях да изградя поддържащо живота на Исабел поле. Имено чрез съзнанията ви успяхте да върнете и живота край вас, макар на места нестабилен и много от спомените ви останаха невъзродими. Но като цяло сте успели да сътворите един ваш си свят. Казах ви, че животът е така силен, като нищо друго не може да бъде. От едно негово зрънце може да се самоизгради, макар на друго ниво, каквото вие не познавате.

- И така, аз се върнах за нея – завърши дон Феникс и взе ръката на Исабел, двете се сляха в едно общо сияние, - за да станем отново онази цялост, която бяхме и сме във времето.

- А ние, те и всичко останало? – Дон Рабида бе изслушал тази невероятна и не много добре разбрана от мисълта му история, но я прие като напълно реална, макар чудна и пълна с неизвестни понятия.

- Тях ги няма, те не са живи – каза Исабел и го погледна с помъдрелите си с години очи.

- Дон Рабида, всички случки и събития бяха родени от съзнанията ви. Нужни бяха за да хранят вас, и Исабел, и вашия интелект, който би бил самотен без присъствието на отразени образи на себеподобни му същества. Отстрани погледнато, тук е просто изпразнена от съдържание пустош. Съжалявам, дона Октавия, но е така. Има явления, които не се случват така, както бихме искали. Сложно е за разбиране, все пак този илюзорен свят-живот помогна за това, вие да сте живи, макар и не точно в състояние, което приемате за нормално.

Дон Рабида и дон Феникс доядоха тортата и допиха бутилката вино. И двамата си помислиха, че след като всичко е само сън, при това кратък, поне могат да наситят вкусовете си със зрънца от измамно удоволствие.

- И сега какво - това е краят ни, така ли? – дона Октавиа галеше Исабел по златистата ѝ коса. Очите ѝ сълзяха, но гласът, макар и тъжен, бе спокоен.

- Време е – каза Исабел и се усмихна, - трябва да тръгваме. Кажи им.

- Време е, наистина. Е, дон Рабида, и вие, прекрасна Октавия, ще дойдете ли с нас?

- Какво!? – каза Рабида.

- Къде?! – попита Октавиа.

- С нас, в нашето измерение, в нашето време. Там вие двамата ще се слеете в една форма, в едно неделимо цяло, което – дон Феникс се засмя леко, - ако не попадне в такова състояние като нашето преди десет години, никога не би се разделило. Не можем да ви вземем ако не сте съгласни. Затова и ви питаме.

- Ще сте единство в усещанията, в чувствата, а мислите ви ще са течащи едновременно в безкрайността на вашата любов – топло прошепна Исабел. – И вече няма да е нужно да сте разделени, заради очакване на идващ край. Ние ще сме също с вас, и ви обещавам най-красивото усещане за близост, което можете да изпитате – каза като някаква молба тя и погледна Октавиа, чакаща решението на дон Рабида.

Той стана, огледа се, видя приятелите си, които неподвижно бяха замрели, кой с чаша в ръка, кой отворил уста да каже нещо - дон Бера наклонен към дона Синела, дон Тамири гонещ малкия си син, Рамино – всички бяха негови добри приятели през тези десет години. Но бяха извикани от мислите му, а не живи същества, въпреки, че винаги ще са с него, като спомени, навсякъде, където и да отиде.

Приближи се до Октавиа и я прегърна.

- Искам само да сме заедно – рече той.

- Ще сте, обещавам ви една вечна цялост. А вие, дона Октавиа?

- Аз съм винаги до него – тихо отговори тя, хванала силната ръка на л юбимия си.

- Тогава, хайде да тръгваме – викна Исабел и ги поведе към градината, която затрептя и едри светли петна се завъртяха в сърцевината ѝ.

Групата прекрачи прага на вихрите и се озова сред цветовете, които се разливаха и носеха в лудешки кръговрат. Бързо, все по-бързо и като пъстра палитра се размазаха един в друг. Не след дълго се издигнаха в цветна спирала и потънаха към отворилия се насред нищото проход, който ги понесе през пространството към неизвестността за едни, но и дом на други.

След като изчезнаха в прохода, бавно, много бавно, като разбутани пясъчни кули, всичко започна да се руши. Хората, къщите, хълмовете и долината се ронеха, губейки цветовете си и вятърът ги разпиляваше с повеите си, отнасяйки ги със спомена, в които някога с имали форми и цвят. Сбъдвайки мислите на дон Рабида:

- В живота всичко е само прах, а хората сме просто разпилявани от вятъра, за да не остане нищо след нас.

Слънцето все още грееше над пустотата и така щеше да е докато и то не изчезнеше. Освен него, в небето бяха останали само няколко от хвърчилата, но и те отлетяха в някаква неизвестна посока.

3 коментара:

  1. Един сън, една вечност, една любов свито в безкрая на едно безвремие... А може би мечтание?!?

    ОтговорИзтриване
  2. Отвъд безкрая, всяко време става вечност, щом е вързана за любовта, отлитаща с хвърчилата.

    ОтговорИзтриване
  3. Като двете половини на едно цяло във времето и Вечността... октавиа?! :)

    ОтговорИзтриване