сряда, 23 март 2011 г.

Отровата, която лекува


Змията гледаше към приближаващата се фигура. Не знаеше от кой вид е, защото бе млада твар, пълзяща отскоро по тази земя и все още не разпознаваше всички, но определи, че е много по-голяма от нея. Не изпита притеснение от това, защото нямаше страх от никого. Създателят ѝ бе оставил генетично повелята, че е най-силна на света и че всички ги е страх от отровата на плъзгащата се в ниското змия. В мислите ѝ това бяха двата основни закона за нейното съществуване – да пълзи и да убива.


Тя се препичаше на яркото слънце, навила тялото си в спирала на плосък камък и дебнеше за появата на някой пустинен плъх или пясъчна жаба, с които да нахрани тялото си. Живееше сама с пустинята и въпреки младостта си, вече бе убила множество дишащи под небето с целувката си. Нямаше представа за времето, нито пък излишно го делеше на часове, просто знаеше, че сега е момента, когато слънцнето е най-силно и затова даваше възможност на лъчите му да се опитат да стоплят студената ѝ кръв, циркулираща из ледниците на вените ѝ.

И точно в този любим змийски миг на затопляне, се появи непознатата фигура.

Вървеше бавно, задиряше стъпките си в пясъка и образуваше прашни облаци. Змията плъзна раздвоен език и потърси заплаха във въздуха. Приближаващата излъчваше нещо различно, което в краткия си живот не бе срещала като усещане. В мислите ѝ се прокрадна общото определение „чувства“, оприличавайки ги с нейната страст да убива. Вкусът на тези чувства змията събра в букет, напоен с болка, която тя познаваше, защото бе причинявала такава на своите жертви – онази болезнена мъка, която десетки пъти беше улавяла в последния блясък на умиращите вече очи. Но сега подуши в приближаващата желанието да намери онова място, което прибираше душите на всички станали жертви.

Змията изцъкли студените си очи накъм спрялата до извора фигура. Съвесем недоловимо крайчето на опашката ѝ трепна в готовност за скок. Дошлата беше дъщеря на човешкия род и дори не я забеляза. Ръцете ѝ се потопиха в спокойните води и загребаха от тях шепа вода. Надникна в тях и видя отражението си.


Някога всички ѝ казваха, че е красива, но сега по бялото ѝ лице нямаше ни капчица желание за живот. Вместо очи зееха две черни бездни, погълващи с безразличие всеки отминаващ момент. Искрите в тях отдавна се бяха превърнали в мъртви въглени, студени и завинаги угаснали.

Ръцете ѝ потрепериха и отражението се сгърчи като болката, която набраздяваше мислите ѝ. Огледа се и плъзна жадуващ за спасение поглед към пустинята. Искаше ѝ се да отиде още по-навътре в морето от дюни и да отдаде тялото си на пясъците.

Жаждата диво крещеше, заплашвайки с още болка жената, но тя с тъжна усмивка ѝ отстояваше и все така изкушително държеше шепата изворна вода пред себе си.

Оазиса грееше от светлината, която небето обилно му пращаше. Милиардите кристалчета на пустинята я отразяваха като съзвездия от фенери и заслепяваха с миражи мислите на всеки един, посмял да поеме в този час на път. Но всичката тази светлина се оказа безсилна пред мрака, който се бе настанил в нейните очи. За нея нямаше никакви надежди-видения, затова виждаше в контурите на хоризонта единствено своята жадувана смърт.

Влечугото се размърда и привлече вниманието на жената. Двете се гледаха няколко мига, размениха няколко мисли и змията чу исканото от човешката дъщеря. Тя доволна се усмихна на приетото ѝ предложение. Приближи до камъка, коленичи пред него и поднесе шепата вода към напуканите си като пясъчници пресъхнали устни.

Змията не чака още веднъж да бъде помолена. Стръвно заби своите зъби и освободи смъртоносната си сила в белите ръце на непознатата. След това се хвърли назад и се скри между камънаците.

Жената едва почувства ужилването от ухапването и недоизпила водата, я остави да се разлее върху гърдите ѝ. Усети как се плъзна отровата във вените ѝ и гнилата ѝ жлъч започва да действа. Сърцето, което я караше толкова много да страда, нададе вой от ужас, когато разбра, че ударите му са вече преброени и студени обръчи започват да се стягат около него.

Тя го попита дали сега е доволно, когато и него вече го боли и закрачи към пустинята, а след като мускулите отказаха да движат тялото ѝ и тя падна, пустинята я пое в нежната си прегръдка.


Умиращата сви все още мокрите си пръсти и загреба шепи с пясък. Мислите ѝ изпратиха благодарност към наблюдаващата от прикритието си змия, после се отпусна с насладата на излекуван от тежка болест човек. Всички грижи ще са без значение за нея, нямаше да изтърпява повече болката на този отритнал я свят. Затова когато смъртта я докосна, тя си позволи да се прости с живота с една последна своя усмивка.

А след това очите ѝ се затвориха завинаги.

Змията бавно изпълзя и отново се настани под огънените лъчи. Изворът изплака, докосвайки напечените камъни и водите му въздъхнаха от жалост.

Змията дълго гледа към купчината плът, която слънцето вече изгаряше и се опитваше да разбере защо ѝ бе отправена тази молба от жената. Но тя беше още млада и затова не разбра как въпреки повелите ѝ да бяха да дарява единствено смърт, се оказа, че с отровата си е помогнала на непознатата да бъде по-жива от всякога.

2 коментара:

  1. не е честно винаги да убивате по някого !
    просто неможе така

    ОтговорИзтриване
  2. Ами всичко красиво е обречено да умира, колкото и да не искаме...

    ОтговорИзтриване