вторник, 15 март 2011 г.

Живот след смъртта

Събуди се като последен в редицата, безкрайна редица, виеща се напред. Първото нещо, което осъзна, бе, че е гол като охлюв, без нищо по тялото - лъснал гол сред нищото. Прокара ръка по главата - беше гладка като стъкло. И не разпозна нито ръката, нито тялото си, сякаш не бяха негови, а нечии чужди.


Направи крачка и се придвижи напред.

Все още замаян от появяването си на това място, не обърна внимание на това, че направи крачката не по своя воля. Дори и не знаеше, че е на този път.

После видя хилядите пред себе си - наредени един зад друг, с посърнали лица и угаснали очи. Нямаше жени, нямаше мъже, само голи безлични тела. Като неговото, защото и той е като тях.

Тогава страшната истина се стовари с трясък, смазвайки го с тежестта си и той се отпусна безсилно и стана един от всички в колоната.

- Значи това е Смъртта? - си помисли и направи следващата крачка.

Не усещаше нищо, нито студ, нито глад, нито болка - нищо физическо. Само тежестта на реалността, която го заобикаляше - бяла призрачна мъгла и безкрайната редица напред. Беше умрял и сега вървеше след другите мъртъвци в абсолютна тишина - стъпваха безшумно, непознати и безмълвни.

Не можеше да повярва, че има нещо след „това". Наистина, бе искал да има втори живот след смъртта, но знаеше, че живота е просто физично явление, което макар и необикновено и уникално в природата, свършва с умирането на тялото. Така всеки веднъж роден, знаеше че му е определено да блесне за един съвсем кратък миг, след което си отиваше от света - изчезваше и биваше забравян... завинаги.

Спомни си някои вярвания, които проповядваха, че тялото е груба черупка на душата, която е безсмъртна и се преражда вечно във времето, но никога не бе считал това за възможно.

Усети нечие присъствие зад себе си и се обърна. Видя две нови тела да се събуждат от смъртния си сън, и като него, след крачка-две разбират къде са сега и че всичко е свършило. Свършило е след краят на онзи другия път, по който са вървели до скоро в живота.

Било това, било онова - било е! Бях този, бях онзи - бил си! Щях да направя това, щях да направя друго - щял си!

Сега вече е късно, готов или не, краят е дошъл!

Телата направиха следващата крачка.



* * *

Мина много време откакто се събуди, въпреки, че времето вече не съществуваше като понятие за него. Вървяха напред и напред. Вече не бе последен в редицата - зад него се наредиха стотици, хиляди. Не чувстваше нищо, само правеше поредната крачка в млечната мъгла и мислеше. Мислеше непрекъснато за това как мисли и защо все още го може и вече не помни почти нищо от преди. С всяка следваща крачка спомените от живота изчезваха. Топяха се и следите им се изличаваха, отмити от забравата.

В тишината чуваше само крясъка на мислите си, дълбаещи дълбоко и задаващи безумни въпроси.

"Защо?! Защо?!" - крещеше нещо вътре в него. Нима без време е прекъснат животът му? Като песен, секнала на средата. Нямаше ли какво да каже още, какво да види или чуе?

Свиване и леден хлад, смъртен повей го обля - едно последно чувство. Заболя го, че е умрял. Като отлитащи птици видя последните кратки моменти от времето, когато беше жив. Как гледаше с широко отворени очи, вдишваше, усещаше, вкусваше, чувстваше и се радваше на онзи дар, наречен Живот.

Отдалечавайки се, спомените завинаги се откъснаха от него, размахвайки все по-далече и далече своите криле.

Нещо се откъсна от него и той направи следващата крачка.



* * *

Вече не знаеше кой е, нито къде е. Правеше механично нови крачки без да мисли за нищо. Просто чакаше всичко да свърши.

Изправи се пред края. Отпред нямаше друго тяло. Зад него бяха хиляди. Погледна в краката си и видя разтворената паст на нищото. Това бе краят на пътят му, оставаше да направи още една крачка - последната!

Изправен пред вечността, като прашинка сред безкрая, той се задържа за секунда на ръба. Малка, съвсем малка и незабележима сълза се спусна от ъгъла на окото му. Колкото и кратко да е било всичко, все пак се радваше, че го е изживял, макар и веднъж.

Луд вихър на времето се въртеше и примамваше, обещавайки покой и забрава, сливане с безкрайното и с вечното, което грееше като звезда.

Той направи крачка и се понесе надолу, там където времето рисуваше невиждани фигури от разпадащите се в него тела. Падаше надолу и все по-надолу. Всичко от него се отдели и остана само голата му душа - тя сияеше сред цветовете, които го заобикаляха и тя падаше, и падаше...

Смалявайки се все повече, тя стана зрънце в огромната безкрайност. Привлечена от милиарди светлини, нароени във вечността, тя се сля с една...

И се роди отново - за пореден път!


1 коментар: